Джон Конъли
Душа в пламъци (26)

26

Двамата с Рандъл Хейт стояхме пред вратата на конферентната зала. Отвътре се чуваше мъжки говор и на мен ми се стори, че разпознавам сладкия глас на Гордън Уолш.

— Готов ли си за това, Рандъл? — попитах.

— Да, благодаря.

Отворих вратата с лявата си ръка, а с дясната потупах Хейт по рамото, при все че това не бе само жест за вдъхване на кураж, а и възможност за едно последно побутване през прага, в случай че станеше нужда.

Началник Алън изсумтя тихо, когато Хейт влезе в конферентната зала, но това бе единственият звук, който издаде някой. Хейт седна до Ейми от едната страна на масата, срещу Алън, Гордън Уолш и Соумс. Енгъл и колегата му бяха заели двете места до прозореца, леко встрани от основната група. Аз седнах до стената и се приготвих да слушам.

Уолш направи въведение от името на своята страна от карето и побутна записващото устройство по-близо до Хейт, който каза името си за записа. Имаше отворени бележници, готови за водене на бележки. Щом Хейт се настани на мястото си, Ейми го помоли да каже на всички със свои думи и без да бърза защо е дошъл. Той започна несигурно, но постепенно стана малко по-уверен и престана да се запъва толкова. Държеше ръцете сключени пред себе си, само от време на време разплиташе пръстите, за да пийне глътка вода. Изложението му започна с обстоятелствата около смъртта на Селина Дей и продължи с осъждането, престоя в затвора и идването му в Пастърс Бей след това. В него нямаше нищо, което вече да не бях чувал, и го прекъснаха само два пъти, веднъж Уолш и веднъж Алън, за изясняване на някои второстепенни подробности. След това Хейт разказа за получаването на поредицата пратки, които го бяха довели в тази зала. Когато приключи, Ейми извади няколко запечатани пластмасови торбички, във всяка от които имаше по един плик със съдържанието му, и ги връчи на Уолш.

Само Енгъл изглеждаше безучастен към чутото. Малко след като Хейт започна да говори, видях как той се отнесе нанякъде. Това не му вършеше работа. Не го интересуваше някакво старо убийство далече от Североизтока. Нито дори благополучното завръщане на Ана Кор. Енгъл искаше единствено Томи Морис, а разкритията на Рандъл Хейт нямаше да го приближат до целта му.

Уолш попита дали той и колегите му могат да излязат за кратка консултация помежду си, но Ейми предложи да заведе Хейт и мен в офиса си, докато те се подготвят да продължат. Хейт отиде до тоалетната и докато го нямаше, Ейми ме погледна с повдигната вежда и рече:

— Е?

— Представи се толкова добре, колкото можеше да се очаква, и те го оставиха да говори. Следващата част ще бъде по-трудна за него.

— Знам.

Въпреки всичките си предупреждения Ейми беше наясно, че ще бъдем принудени да изложим Хейт на доста агресивен разпит. Това бе нещо като промиване на рана.

Хейт се върна.

— Как се справих? — попита.

— Справи се много добре, Рандъл — каза Ейми. — И двамата сме на това мнение.

Той посрещна отговора й с облекчение и не само защото намирахме, че първата част от интервюто е минала добре. У него се забелязваше нещо от духовната лекота на покаял се, който се е избавил от бремето на своите грехове и е получил опрощение. Разказал бе своята история и никой не бе реагирал с открито възмущение или гняв. Не му бяха сложили белезници, не го бяха приковали на позорния стълб. Изправил се бе срещу онова, от което се боеше най-много, и дотук бе оцелял.

— Човекът от ФБР, господин Енгъл, беше в тоалетната, когато влязох — каза Хейт.

— Говори ли с теб? — попитах аз.

— Не, само ми кимна. Не можех да не забележа, че не изглеждаше особено заинтересуван от онова, което разказах. — В гласа на Хейт прозвуча лека обида.

— Може би не си бил такъв, какъвто е очаквал да бъдеш — каза Ейми.

— Но какво е очаквал? — попита Хейт и аз вдигнах леко ръка да предупредя Ейми.

Това не бе територия, която се налагаше да изследваме заедно с клиента — още не, не и преди да е приключила следващата фаза на интервюто. Ала Хейт не беше глупак. Усети, че има несъответствие между онова, което знаем, и онова, което сме споделили с него. Спаси ни почукване на вратата. Секретарят на Ейми промуши вътре глава, за да каже, че екипът на Уолш е готов.

Казах на Хейт:

— Ще говорим за това по-късно. Уверявам те, че то няма отношение към теб, няма да се отрази по никакъв начин на онова, което ще бъде казано в съседната стая и на нито един от въпросите, които ще ти бъдат зададени. Когато свършим, ще отделим време да обсъдим всички други по-важни подробности, съгласен ли си?

Хейт нямаше друг избор, освен да се съгласи. Стигнал беше дотук и макар че можеше да седне в офиса на Ейми и да откаже да излезе от там, докато не му кажем всичко, включително истината за НЛО и за това кой е убил Кенеди, не го направи, главно защото двамата с Ейми го подпирахме от двете страни и го карахме да продължава напред, а когато се върнахме в заседателната зала, вече бе твърде късно да стори друго, освен да седне на стола си и да чака въпросите, които ще му бъдат зададени.

Следващата част от срещата се ръководеше от Уолш. В началото той спазваше уговорките, беше внимателен и показно неутрален. Върна се към разказаното от Хейт и му зададе много от същите въпроси, които му бяхме задали и ние. Изясни какво е правил в годините след освобождаването си от затвора и засегна темата за Лони Мидас. Попита:

— Не знаете нищо за настоящото местонахождение на Лони Мидас, така ли?

— Той вече не се казва така — каза Хейт. — Лони Мидас вече не съществува, също както не съществува и Уилям Лагенхаймър. Дадоха и на двама ни нови самоличности, за да не можем да контактуваме, дори и да искаме.

— Значи нямате основания да мислите, че Лони Мидас може да ви е открил?

— Никакви.

— Бояхте ли се от него, господин Хейт?

— Малко.

— И още ли се боите от него?

Хейт започна да дърпа парче нокът. Виждах това от мястото, на което седях. Дърпаше го толкова силно, че потрепваше от болката, която си причиняваше. Отвърна:

— Уилям Лагенхаймър се боеше, но Рандъл Хейт не се бои. Схващате ли разликата, детектив? Това е причината, поради която не исках да идвам тук днес. Исках да си остана скрит. Никой нямаше да може да ме намери, ако продължах да се крия.

— Обаче някой ви е открил, господин Хейт. Някой знае кой сте. Белята вече е станала.

— Да. Да, предполагам, че сте прав.

— Имате ли някаква представа кой може да е този човек?

— Не.

— Може ли да е Лони Мидас?

Хейт поклати глава, но отговорът му не съответстваше на това движение.

— Лони винаги ми е имал зъб. Лони никога не прощаваше на онзи, който му е навредил.

— И има зъб на Уилям Лагенхаймър, защото Уилям е казал на ченгетата какво е било сторено на Селина Дей?

— Мисля, че Лони може би мрази Уилям. Навярно сега го мрази повече, отколкото в деня, в който им го е казал. Лони беше злопаметен.

— Възможно ли е Лони да е отвлякъл Ана Кор, за да обвини вас?

— Да — тихо отвърна Хейт. — Лони би сторил подобно нещо.

Уолш изостави темата. Премина към рутинни въпроси, повечето от които леко надхвърляха границите на доизясняването. Хейт отговаряше с лекота и аз почувствах, че отново се отпуска. Започна да става все по-многословен в отговорите и да казва на Уолш повече, отколкото беше необходимо. Уолш дори пусна малка шега, нещо за обучението в счетоводство и затворническите адвокати, и Хейт се усмихна. Всички се спогаждаха просто чудесно. Хванах погледа на Ейми, поклатих глава и тя прекъсна следващия въпрос на Уолш.

— Извинете ме, детектив, искам само да разменя няколко думи с моя клиент.

На Уолш не му стана приятно, но не можеше да възрази срещу това. Задоволи се само със свирепия поглед, който ми хвърли. Защото аз знаех какво върши и му бях попречил да продължи. Това бе версия на играта „добро ченге — лошо ченге“ и той тъкмо се готвеше да премине от първата роля към втората.

Ейми зашепна нещо на ухото на Хейт, той хвърли поглед към Уолш и на лицето му се появи обидено изражение. Когато интервюто продължи, той бе значително по-сдържан в отговорите си.

— Кажете ми за Ана Кор — поде Уолш. — Познавахте ли я?

— Не, не я познавах.

— Но сте я виждали из града? В края на краищата Пастърс Бей е малък град. Всеки познава всекиго, нали?

— Предполагам, че съм я виждал.

— Познавахте ли я по име?

— Не, никога не съм говорил с нея.

— Не ви питах това. Познавахте ли я по име?

— Ами, да. Както сам казахте, Пастърс Бей е малък град.

— Значи сте я познавали?

Хейт беше объркан.

— Да. Е, не, не и по начина, който имате предвид.

— За кой начин говорите?

Ейми го прекъсна.

— Детектив, позволете да ви напомня, че това не е разпит. Господин Хейт е тук по собствена воля. Даде ви информация, която може да се окаже полезна за вашето разследване; той самият е жертва на особено коварни заплахи. Нека не правим същото и ние, нали?

Уолш вдигна ръце в пародиен жест на капитулация и продължи с въпросите.

— Срещали ли сте се с майката на Ана Кор?

— Да. Тя дойде на няколко от заседанията на градския съвет по-рано тази годна. Искаше да говори за дърветата.

— За дърветата?

— За дърветата, които растат на „Бей Роуд“. Имаше буря и бяха паднали доста големи клони. Загрижена беше за безопасността на дъщеря си и на имота си.

— Това звучи като доста маловажен проблем.

— Не и ако те удари падащо дърво — каза Хейт и отговорът му беше напълно уместен.

— Онова, което искам да кажа, е, че съм изненадан колко ясно си го спомняте. На тези заседания навярно се обсъждат доста неща, а вие се сещате без всякакви затруднения за тревогите на Валъри Кор.

Но тук Хейт бе в познати води.

— Аз съм счетоводител, прекарвам живота си, припомняйки си дребни подробности. Не посещавам всяко заседание на градския съвет, защото това не ми е необходимо, но определено мога да ви цитирам всеки обсъждан въпрос, който има някакво отношение към градския бюджет: чистотата, подкастрянето на дърветата, боядисването на оградите, подмяната на съоръженията, на превозните средства. Така че да, спомням си искането на Валъри Кор, но също така си спомням, че началник Алън говори точно преди нея за намеренията си да попълни своята автобаза, като закупи „Краун Виктория“ втора употреба, и че на същото заседание Върнън Тътъл искаше да му се отговори защо магазинът му е споменат между замърсяващите града, след като от шест месеца настоява на неговата отсечка от „Мейн Стрийт“ да бъде поставена постоянна кофа за отпадъци.

Началник Алън се размърда на стола си. До този момент той не бе казал нищо и като че ли и сега не изгаряше от желание да се намесва, но като бе заговорил за него, Хейт не му беше оставил друг избор.

— Знаете ли, това е вярно, детектив — каза той. — Господин Хейт има страхотна памет за подробностите.

Уолш отмина думите му без коментар. Върна се към въпроса колко добре Хейт познава семейство Кор, но усилията му не бяха възнаградени. Когато Хейт му каза, че няма алиби за деня, когато е изчезнала Ана, той се поободри. Канеше се да продължи да дълбае по тази линия, когато дойде неочаквана помощ. Алън отново се размърда на стола, този път с явно притеснение. Дори Уолш забеляза това и го погледна раздразнено. Алън му направи знак, че иска да говори с него на четири очи, и за кратко двамата полицаи се консултираха на тих глас. Когато се върнаха по местата си, Уолш ни информира, че няма повече въпроси и интервюто е приключено, освен ако някой друг има да добави нещо. Дори Енгъл изглеждаше изненадан и излезе от апатията си, ала не каза нищо.

Всички станахме. Уолш даде на Ейми разписка за запечатаните пликове и каза на Хейт, че през следващите дни може би ще му трябват по-подробни показания по тях. Докато разговаряха, аз последвах Алън навън, където той затършува нервно за цигара.

— Мога ли да попитам какво беше това? — подех аз.

— Рандъл Хейт има алиби за деня, в който изчезна Ана Кор — отвърна Алън. — Аз съм неговото алиби. Отбих се в дома му към три същия ден, за да му дам някои цени във връзка с покупката на колата, за която той спомена. Той бе заспал на дивана, покрит с одеяло, така че реших да не го безпокоя. Върнах се отново малко преди да ми се обадят за Ана Кор, а той още бе там. Дори не беше помръднал. Срещнах го на другия ден на улицата и носът му беше като на елена Рудолф. Той не е отвлякъл Ана. В крайна сметка щяхме само да си загубим времето с него.

— Благодаря ви — казах аз.

— Няма защо да ми благодарите. Това бе истината.

— Имате ли някакво мнение за останалото, което каза той?

— Не. — Алън запали цигарата, дръпна продължително и задържа дима дълбоко в дробовете, за да му се наслади. — Защо? Очаквате да кажа, че той няма вид на такъв човек? Просто съм изненадан, че е успял да го крие толкова дълго. Трудно постижимо е в наши дни. Някой винаги научава.

— Някой е научил.

— Стигнахте ли до нещо по този въпрос?

— Не, още не.

— Предполагам, че Уолш ще нареди тези пликове да бъдат изследвани, за да се види дали не са свързани по някакъв начин с Ана. Между щатската полиция и федералните имаме система за откриване на всяка ДНК в рамките на двайсет и четири часа, така че много скоро ще разберем дали има някаква следа. Също така ще трябва да издействаме разсекретяването на онези архиви от Северна Дакота.

— Можете ли да го направите?

— Да. Може да отнеме няколко дни, но щом бъде внесена официална молба за съдействие, те ще трябва да споделят с нас всичко, с което разполагат.

— Включително и новата самоличност на Лони Мидас?

— Така предполагам.

Бях любопитен да разбера дали Лони Мидас също е бил атакуван. Ако се окажеше, че е бил, тогава можеше да излезе, че все пак съм сгрешил в убеждението си, че мъчителят на Рандъл Хейт живее във или близо до Пастърс Бей.

— Междувременно бихме искали онова, което ви каза той, да остане поверително.

— Ще направим всичко по силите си. Не искаме на хората да им хрумват разни глупави идеи по отношение на него.

Облегна се на стената и притисна с палец и показалец основата на носа си.

— Имам нужда да си почина. Откакто Ана изчезна, не съм спал повече от два-три часа на нощ. Утре ще си взема свободен ден да платя сметките си и да заредя батериите. Пак ще съм на повикване, но ще си поотдъхна.

Оставих го да си допуши цигарата на спокойствие. Пък и имаше още доста хора, на които можех да досаждам, между които беше и Енгъл, който чакаше пред входа да го вземат с колата.

— Отсъствието на интерес към интервюто от ваша страна бе забелязано, специален агент Енгъл — подех аз. — Може би се бяхте надявали, че ще ви доведа самия Уайти Бългър?

Той очевидно се двоумеше дали разговорът с мен е за предпочитане пред перспективата да се намокри. Изглежда, реши, че е, макар и не много.

— Интересен клиент имате, господин Паркър. Просто на мен не ми е особено интересен.

— Защото не става за внасяне на иск по пет-К?

Под „пет-К“ се разбираше параграф 5К1.1. от ръководството за издаване на присъди, по който обвинението може да пледира за по-лека от предвидената присъда за дадено престъпление в замяна на „сътрудничество с определяща важност“ от страна на ответника. В процесите срещу организираната престъпност тази привилегия за издайниците бе широко използвано средство, тъй като прокурорите много често разчитаха на показанията на гангстери, които предават своите. Енгъл се беше надявал гостът изненада да е някой, който е свързан с Томи Морис, когото да може да използва. И беше разочарован.

— Единственият, когото вашият клиент може да предаде, е той самият, а той вече го стори — каза Енгъл.

— Това донякъде беше причината за желанието ми да привлека вашето внимание — казах аз. — Ако изтече информация за онова, което каза той днес, може би животът му ще бъде изложен на опасност.

— Защото сърдитите изплашени хора не са склонни да четат много внимателно ситния шрифт, така ли? Защото един убиец на дете не се различава особено от следващия? Казах ви, че не проявяваме интерес към него, но вие знаете, че ще се разчуе. Щатската полиция ще трябва да разследва неговата история, ще участва и Алън. Ще има телефонни разговори, документация. Надявам се, че сте го подготвили за най-лошото. В Пастърс Бей името му ще стане по-мръсно от калта.

— Не бях загрижен само заради местните.

Джипът спря до нас. Енгъл понечи да тръгне. Вдигнах ръка да го спра.

— Какво си мислите, че правите? — каза той.

— Точно това щях да попитам и аз.

— Ще трябва да ми простите. Не съм екстрасенс, така че нямам никаква представа за какво говорите. Сега свалете ръката си или ще наредя да ви арестуват.

— Не, няма. Възползвали сте се от възможността, която ви се е представила при изчезването на младо момиче, за да подмамите опасен човек на север, с надеждата да го притиснете в ъгъла и да го убедите да стане федерален свидетел. Интересът ви към сигурността на Ана Кор и на когото и да било другиго е съвсем бегъл. Единственото, което има значение за вас, е да вкарате Томи Морис в някоя стая и да сключите с него сделка, а дотогава ще го оставите да вилнее на свобода.

— Господин Паркър, вие нямате никаква представа за какво говорите.

Той избута ръката ми. В същото време джиесемът му иззвъня заедно с джиесема на агентката в колата. Енгъл отговори на обаждането, докато се качваше, и обикновено безучастното му лице изразяваше изненада. Единственото, което чух, бе „Той какво?“, защото вратата се затвори и джипът излетя.

Проверих своя телефон. Имаше джиесем от адреса в Яху. Той се състоеше само от една усмихната икона. Работата в дома на Алън бе свършена. Изчистих екрана точно когато Гордън Уолш застана до мен и ме тупна силно по рамото. Соумс се спотайваше зад гърба му, стиснал устни в тънка безучастна линия, също като учител от неделно училище, който се е сблъскал с градския пияница.

— Двамата с теб ще си поговорим по-късно, ясно ли е? — каза Уолш.

— Ясно. Дори ще платя питиетата. Стига да не водите със себе си своя приятел. Не мисля, че е забавен.

Соумс ме погледна намръщено. Но пък той се мръщеше на всички. При него това бе не толкова гримаса за сплашване, колкото израз на перманентно безсилие.

Преди някой от двамата да бе успял да каже още нещо, на паркинга спря огромен камион, в сравнение с който всичките други автомобили наоколо изглеждаха като детски играчки. Мощна бас китара гърмеше с толкова децибели, че земята трепереше. Тъй като камионът бе твърде голям, за да се вмести на някое от свободните места, шофьорът го паркира право срещу сградата и изключи двигателя.

Вратите се отвориха едновременно и от камиона излязоха двама почти еднакви мъже, сякаш целите направени от блокове шлака с телесен цвят, които скочиха тромаво на земята. Бяха облечени така, че максимално да стряскат и да вдъхват респект: сини полиестерни панталони XXXL, тъмносини спортни фланелки, толкова тесни, че после трябваше да ги срежат, за да излязат от тях, и еднакви златни вериги около вратовете, които можеха да послужат и за спускане на корабна котва. Дори Соумс престана за момент да се мръщи, тъй като долната му челюст увисна. Тони и Поли Фулси в цялото си силно надрусано величие бяха наистина незабравима гледка. Уолш, за разлика от всички, изглеждаше по-скоро развеселен, отколкото впечатлен.

— Ето ги и знаменитите братя изроди без козина — каза той. — Какво се е случило, та циркът е напуснал града без вас?

— Детектив Уолш — отвърна Поли, заемайки позата на човек с накърнено достойнство. — Много ни е приятно да се запознаем отново.

Тони и Поли познаваха повечето старши ченгета в щата, или лично, или по репутация. Познанството беше взаимно, и то не само в този щат.

— Ами ти, Тони? — каза Уолш. — Ти радваш ли се да ме видиш отново?

— Не — отвърна Тони, който не притежаваше изтънчените дипломатически маниери на брат си.

Уолш се обърна към мен.

— Нека позная. Тези дръвници работят за теб.

— „Дръвници и сие“, това сме ние — отвърнах.

— Е, не ги пускай от каишките и не им позволявай да изпотрошат нещо — мебели, сгради, хора. Освен това те са осъждани, така че само да чуя, че носят дори воден пистолет, ще ги тикна зад решетките.

— А лък може ли? — попита Поли.

— На интересен ли ми се правиш?

— Не, ние имаме лъкове. За ловуване. Имаме и ловни билети.

Тони кимна важно в потвърждение на думите му.

— Носим ги с нас.

— Ловните билети или лъковете? — попита Уолш, въвлечен в разговора против волята си.

— И двете — отвърна Тони. — И стрели.

Уолш ги наблюдаваше внимателно. При братята Фулси често не бе много ясно дали се шегуват. Луис веднъж беше изкоментирал, че му е трудно да определи дали са безчувствени или безмозъчни.

— Господи — каза Уолш. — Лъкове и стрели. Е, запомнете: острият край винаги трябва да сочи навън от лицата ви. При все че нямам нищо против да опитате и обратното, ако ви се прииска.

Двамата със Соумс се върнаха при колата си. Братята Фулси ги изпратиха с погледи.

— Излъгах — каза Поли. — Не ми беше приятно да се запознавам отново с него.

— И на мен — рече Тони. — Обаче аз не съм лъгал.