Джон Конъли
Душа в пламъци (3)

3

Навсякъде тихи гласове — есенният вятър шушнеше своите извинения, в канавките плуваха кафяви листа, ръмеше ситен дъждец, изненадващо студен върху кожата. По улиците на Фрийпорт сега имаше по-малко туристи; те идваха предимно в края на седмицата, а в този мрачен ден магазините бяха на практика празни. Хубавите момчета и момичета в „Абъркромби и Фич“ се награбваха и се пускаха, времето да минава, а малцината местни жители обикаляха „Л. Л. Бийн“^[1] да се подготвят за зимата, но не и преди да са минали през фирмения магазин на „Бийн“, защото непохарченият долар е спестен долар, а те бяха пестеливи хора. Обаче южен Фрийтаун беше много по-различен от комерсиализирания си северен събрат. Беше по-тих, центърът му не можеше да бъде намерен толкова лесно, видът му бе предимно провинциален, въпреки че бе разположен съвсем близо до Портланд. Тъкмо по тази причина адвокатката Ейми Прайс бе предпочела да живее и работи тук. Сега, в своя офис на ъгъла на „Парк“ и „Фрийпорт“, тя наблюдаваше как дъждът чертае сложни плетеници от жилки по прозореца, сякаш стъклото бе органична материя, като крило на насекомо. С всяка падаща капка, с всяко прелитащо мъртво листо, с всеки току-що оголен сантиметър от клона настроението й ставаше все по-мрачно. Колко често бе мислила да се махне от този щат? Всяка есен й навяваше същите мисли: това бе най-доброто от всичко, което предстоеше до март, дори до април. Колкото и неприятно да беше сега, с прогизналите листа и студения ситен дъжд, с тъмните сутрини и тъмните вечери, през зимата щеше да бъде много по-лошо. О, щеше да има красиви моменти, например, когато слънцето пръсне елмази по първите снегове и в ранните утринни часове светът ти се струва измит от своята грозота, почистен от греховете, но после мръсотията се натрупва, снегът почернява, по подметките ти полепва пясък, по пода на колата ти също, разнася се из цялата къща и тогава ти се дощява да си едно от онези сгушени спящи създания, които са си намерили тъмно и топло местенце, пещера или хралупа, и чакат зимните месеци да се изнижат.

Докато тя си мислеше за тези неща, детеубиецът отвън също бе потънал в собствените си мрачни мисли.

Колко обикновен, колко незабележим бе видът му. Имаше среден ръст и средно телосложение, носеше костюм и обувки на средна цена. Вратовръзката му не бе нито прекалено набиваща се в очи, нито прекалено дискретна по цвят и дизайн, ни твърде евтина, ни твърде скъпа. Лицето му можеше да мине най-много за умерено хубаво. Ако тя бе неомъжена и бе излязла да прекара навън вечерта, може би щеше да разговаря с него, ако я заговори, но без да се старае особено, и не би съжалявала, ако не се запознаят, не би имала чувството, че пропуска възможност. И той използваше мимикрия, подобно на онези видове насекоми, които наподобяват листа, за да останат незабелязани. Оголването на клоните и есенното повяхване лишаваха и него от прикритие, както всичките тези твари.

Ейми леко проточи врат. От мястото, на което седеше, го виждаше отразен в огледалото на стената в приемната. Косата му приличаше на мокра слама, очите му бяха светлокафяви. Устните му се свиха в привична нацупена гримаса, която обаче не изглеждаше женствена — заради малкия белег, нащърбващ левия край на горната устна. Беше гладко избръснат, със силна брада. Тя придаваше на чертите му твърдост, каквато сами по себе си не излъчваха.

На масата пред него бяха сложени списания и днешните вестници, но той не четеше. Седеше абсолютно неподвижно, с отворени длани върху бедрата. Почти не мигаше, така погълнат бе от своите мисли. Навярно беше очаквал, че вече са го забравили — все пак беше отишъл толкова надалеч и се бе променил толкова много. Имаше нова самоличност и биография, която бе грижливо съставена и поддържана през годините. Нито едното от двете не бе незаконно: биографията му бе подарена от съда и той я беше допълвал през годините. Момчето, което почти никой вече не помнеше, не беше баща на този мъж, но все пак продължаваше да живее в него, замръзнало в мига, в който бе станало убиец.

Ейми се питаше колко ли често си спомня за онова, което е сторил. Подозираше, водена от собствения си опит (и не само от допира с престъпленията на други хора, а и от превъзмогването на последствията от собствените си грешки и разкаяния), че понякога може да е имало дни, през които да е забравял за своите грехове, да е забравял дори кой е в действителност, защото в противен случай животът му е щял да бъде непоносим и бремето на лъжата е щяло да го прекърши. Единственият начин да продължи да живее, е бил да отрича пред себе си, че си служи с подобна измама. Той бе този, в когото се беше превърнал, и бе изхвърлил спомена за своето минало, както излюпилата се пеперуда захвърля какавидената обвивка. Но в него положително бе останало нещо от онази ранна фаза: някой сън на личинката, спомен от времето, когато не е можела да лети, когато е била различна от това, което е днес.

Греховете ти те преследват. Ейми знаеше това и бе убедена, че той също го знае. Ако се лъжеше, ако той бе отказал да приеме реалността им, тогава човекът, когото очакваха, щеше да го извади от тази заблуда. Този, който скоро щеше да се присъедини към тях — детективът, ловецът, — знаеше всичко за греха и за злото. Единственото й безпокойство бе, че собствената му болка може да го накара да й обърне гръб, на нея и на мъжа отвън, който я бе помолил за помощ. Детективът беше загубил дете. Докосвал бе обезобразеното телце на своята първа дъщеря. Възможно бе човек като него да не се отнесе милостиво към мъж, отнел живота на малко момиче, без значение на колко години е бил, когато го е извършил.

Всичко това щеше да каже на детектива по-късно. Сега вниманието й отново се върна към мъжа в приемната. Дете-убиец и дете убиец: убил дете и сам бил дете, когато отнел неговия живот.

Тя не знаеше истината за него до днес, въпреки че го бе представлявала в миналото: спорен случай на шофиране в нетрезво състояние, последван от кавга за граници на имот със съседа, заплашваща да премине в активни враждебни действия. Не бе имало причина да я информира за своето минало, въпреки че навремето притесненията му във връзка с имотните претенции на съседа й се бяха сторили прекалени. Разкритията от този следобед изясняваха ситуацията: имаше си работа с човек, който избягва всякакъв вид внимание. Дори професията му неизбежно отклоняваше всички разговори за заниманията му в друга посока. Той беше данъчен счетоводител, подготвящ данъчни декларации за отделни лица и представители на дребния местен бизнес. Работеше предимно от дома си. Контактите му с клиентите бяха минимални и в общи линии се ограничаваха само с финансовите въпроси. Дори когато му бе потрябвала правна помощ, той бе избрал адвокат, чиято кантора се намира сравнително далече от мястото, на което живее. Имаше адвокати и по-наблизо, но той бе предпочел да не търси услугите им. Навремето това й се бе сторило малко странно, ала сега вече не я учудваше. Страхувал се бе случаят да не се разчуе, тайната му да не бъде споделена в леглото или на чашка; опасявал се бе, че дори един-единствен миг недискретност може да го запрати на дъното. Ти винаги се боиш, помисли си Ейми. Въпреки че толкова си се променил, откакто е било извършено престъплението. Боиш се от втори поглед в бара, от злощастно пресичане на пътищата, от момента, когато някой надзирател, бивш затворник или посетител в затвора, на когото си бил посочен, събере две и две и свърже лицето ти с твоята история. Да, тези хора може да поклатят глава и да отминат, мислейки, че грешат, и ти може да избягаш бързо от тях, ако усетиш, че погледът им те парва. Но ако не продължат по пътя си или, още по-лошо, ако по някаква ужасна случайност те срещнат в близост до твоя нов дом, където никой не знае за миналото ти? Ще го приемеш ли безучастно? Ще се примириш ли със съдбата си? Или ще избягаш? Ще си събереш багажа, ще седнеш в колата и ще изчезнеш? Ще опиташ да започнеш пак отначало?

Или пък малкото момче вътре в теб, сега надарено с мъжка сила, ще намери друг изход? В края на краищата някога си убил. Колко трудно ще бъде да убиеш отново?

Тя погледна часовника си. Детективът бе казал, че ще дойде до час, а той рядко закъсняваше. Покрай прозореца прелетя нещо, сянката му влезе за кратко в стаята и мина през тялото й, преди да си тръгне. Чу пляскане на криле и почти усети докосване на пера. Видя как гарванът кацна на клон от брезата, надвиснал над малкия паркинг. Гарваните я объркваха. Със своя мрачен вид, с интелигентността си, с това как понякога отвеждат вълците и кучетата при тяхната плячка. Това бяха птици ренегати: инстинктът ги караше да издават на глутницата присъствието на уязвимите. Но този не беше сам. Имаше още един, кацнал по-нависоко. На фона на преплетените клони не бе забелязала появяването му. Долетя и трети. Настани се върху стълб от оградата, за момент протегна крило, после замря неподвижно. Всичките приличаха на статуи. И всичките бяха обърнати към пътя.

Странно.

После забрави за гарваните. Засега. Появи се кола, стар мустанг. Никога не се беше интересувала особено от автомобили и не можеше да различава старите модели, но видът на този изкара на лицето й лека усмивка за пръв път този следобед.

Детективът и неговата играчка.

Той слезе от колата. Както винаги, Ейми го наблюдаваше с дълбоко любопитство: и той всяваше безпокойство, както черните птици, които се бяха събрали тук; интелектът и инстинктите му й се струваха не по-малко странни от техните. Носеше тъмен костюм с тясна черна вратовръзка. Това бе необичайно за него, защото обикновено предпочиташе по-всекидневното облекло, но костюмът му стоеше добре.

Беше еднореден, по тялото, панталонът много тесен при подгъва. Със своите бледи черти и леко прошарена тъмна коса той приличаше на едноцветен образ, сякаш изпаднал в есенния пейзаж от някоя стара фотография, от някое отминало време.

През годините, откакто го познаваше, често се беше питала защо я тревожи толкова. Отчасти това се дължеше на неговата склонност към насилие. Не, така не бе честно; по-точно щеше да е да каже „неговата готовност да използва сила и видимото му удовлетворение от това“. Той беше убивал и Ейми знаеше, че ще убие отново. Обстоятелствата щяха да го принудят, защото привличаше злите мъже и жени и ги ликвидираше, когато няма друг избор. А понякога и когато има, както подозираше тя. Не знаеше каква бе тази негова притегателна сила, но когато мислеше за това, откриваше несвързани фрази, които се въртяха в съзнанието й. Кон, използван от ловците като прикритие. Козата на Юда^[2]. Примамка. В отделни моменти в него имаше нещо не от този свят, събуждаше същото чувство, каквото получаваш понякога привечер в църковния двор, когато зърнеш отдалечаващ се силует бавно да се стопява във вечерния здрач и не си много сигурен дали си видял просто друг опечален, който си тръгва, или някакво не толкова материално присъствие. Може би бе невъзможно да си ставал свидетел на толкова много болка и смърт, както този човек, без нещо от отвъдното да е оставило свой отпечатък върху теб — разбира се, ако сам вярваш, че има друг свят. Тя вярваше и нищо от срещите й с детектива не я беше накарало да се усъмни в тази си вяра. Сега бе използвал афтършейв с дъх на тамян и тя си помисли, че ароматът му е много на място.

Но той умееше да навлиза в обстановката. Иначе би му било невъзможно да следва избраната от него професия. Това не бе само някакво лустро на нормалност, под което се крие. То му беше присъщо, както и странността. Дори и сега, облечен в своя елегантен черен костюм, носеше в дясната си ръка кафяв книжен плик. Сигурна бе, че в него имаше кифлички. Кифличките бяха нейната слабост. За подходяща кифличка в подходящ момент беше способна дори да измени на годеника си, а тя го обичаше силно. Забеляза, че си играе с годежния пръстен, сваляше го от пръста и пак го слагаше, и не можеше да си спомни дали мисълта за Бренан, мъжа, който й бе дал пръстена, я накара да го докосне, или беше започнала да го върти, когато се появи детективът. Реши, че не желае да мисли повече за това, макар че щеше да го каже на детектива, друг път и на друго място. Той прекоси паркинга, тръгна по мократа пътека, която водеше към сградата, и на нея й се стори, че черните птици обърнаха глави да проследят движението му, може би привлечени от чернотата на неговия костюм, разпознали в него един от своите. Искаше й се да си тръгнат. Нагласи щорите на прозореца, така че да са извън зрителното й поле, но усещането за присъствието им остана. „Това са просто птици, помисли си: големи черни птици. Не е филм. Ти не си Типи Хедрън^[3].“

Реши да прогони гарваните от ума си. Може би използваше тяхното присъствие, за да отклонява вниманието си и да не мисли за предстоящия разговор. Не искаше детективът да откаже да й помогне, на нея и на клиента. Ако го стореше, щеше да го разбере, нямаше да промени мнението си за него, но чувстваше, че е важно той да се съгласи да се включи. Веднъж й бе казал, че съвпаденията го безпокоят. Тук съвпаденията бяха извън всякакви граници.

Приготви се да го посрещне. Време беше.

 

 

Минах през приемната, хвърлих бегъл поглед към чакащия там мъж и влязох в кабинета на Ейми. Сложих плика пред нея и го отворих, за да може да надникне вътре.

— Чарли Паркър, ти си истински изкусител — възкликна тя и взе една от кифличките. — Праскова? Нямаха ли с къпини?

— Имаха и с къпини, но който плаща на пекаря, той избира вида.

— Да не искаш да кажеш, че не обичаш къпини?

— Нищо не искам да кажа. Това е кифличка. В нея има праскови. Примири се. Знаеш ли, разбирам защо Бренан не бърза да добави златна халка към камъка, с който си играеш. Понякога навярно се пита дали си пази квитанцията.

Видях как ръката й бързо се дръпна от пръстена. Започна да чопли от кифличката, просто за да си намери друго занимание, макар изражението й да показваше, че не е особено въодушевена от него. Обикновено беше готова да излапа една по всяко време на деня и нощта, но нещо разваляше апетита й. Тя преглътна трохите, но повече не посегна. Изглежда й беше сухо. Закашля се и протегна ръка към шишето с вода, което държеше винаги на бюрото.

— Разбера ли, че пази квитанцията, ще го убия — каза тя, когато се справи със сухотата в устата си.

— Един психолог би се запитал защо си играеш толкова с пръстена.

Тя се изчерви.

— Не е вярно.

— Значи се лъжа.

— Да, лъжеш се.

Бренан, нейният годеник, бе много опак човек, който обожаваше и земята под краката й, но бяха сгодени вече от толкова време, че свещеникът, който бе определен да извърши венчавката, междувременно се беше споминал. По пътя към олтара някой от двамата се беше запънал и аз не бях сигурен, че е Бренан.

— Не си ядеш кифличката. Очаквах досега да си я натрошила цялата.

— Ще я изям после.

— Добре. Може би все пак трябваше да купя с къпини.

Не казах нищо повече, чаках тя да започне.

— Защо си с костюм? — попита.

— Бях свидетел.

— В църквата ли?

— Много смешно. В съда. По случая „Дени Краус“.

Преди година и половина Дени Краус беше убил човек на паркинга до „Форест Авеню“ в спречкване заради куче. Жертвата, Филип Еспвал, явно му беше продал животното, твърдейки, че е чистокръвен пойнтер, ловджийско куче, но още при първия изстрел то хукнало към баирите и никой повече не го видял, нито чул. Дени се беше вбесил от това и беше дошъл да търси Еспвал в „Голямата изчезнала мечка“, заведението, където по случайност работех от време на време, когато парите не ми достигаха или бях в подходящото настроение и където обслужвах бара в нощта, когато Дени дойде да търси Еспвал. Размениха се реплики, двамата бяха изхвърлени и аз се обадих на ченгетата, за всеки случай. Когато ги арестували, Еспвал имал дупка в гърдите, а Дени се бил надвесил над него, размахвал пищов и крещял нещо за бавно развиващо се куче.

— Бях забравила, че си свързан с това — каза Ейми.

— Онази нощ отговарях за бара. Поне не бяхме дали на Дени никакъв алкохол.

— Случаят изглежда съвсем ясен. Адвокатът му е трябвало да го посъветва да признае по-малкото престъпление, за да отърве присъдата за по-тежкото.

— Сложно е. Дени иска да пледира, че е бил провокиран, но собственият му адвокат се мъчи да го изкара душевноболен, който не може да бъде съден. Дени не вярва, че е луд, така че се налага да стоя там, издокаран в костюм, докато адвокатът опитва да убеди съдията в едно, а клиентът се мъчи да го убеди точно в обратното. Аз мисля, че Дени е луд, но не мога да го твърдя с положителност. Обвинението играе твърдо, обаче през последните десет години той непрекъснато влиза и излиза от психиатрията в Бангор.

— И въпреки това е притежавал оръжие.

— Купил го е преди да попадне в щатската психиатрична система.

Вниманието на Ейми беше отвлечено от пляскане на криле зад гърба й. Един от гарваните опита да кацне на перваза, но не можа да се задържи и се върна при другите на брезата. Вече четири.

— Не ги обичам — каза тя. — А тези са наистина големи. Виждал ли си толкова големи гарвани?

Станах и се приближих до прозореца. Едва виждах птиците през пролуката в щорите, но не посегнах да я разширя с пръсти. На пътя зад тях видях да минават коли, всяка с поне едно дете вътре. Всичките идваха от Френското училище в Мейн малко по-нагоре по улицата. Една от птиците обърна глава и изграчи, недоволна от присъствието им.

— Откога са тук?

— Отскоро. Появиха се малко преди да дойдеш. Знам, че са просто птици, но са наистина умни. Животните нямат право да бъдат толкова умни, а тези тук сякаш чакат нещо.

Загледах се в гарваните само още за миг, после се върнах на мястото си.

— Просто птици — повторих като ехо.

Тя се попремести напред. Преминавахме към дневния ред.

— Видя ли мъжа, който чака отвън? — попита.

— Да.

— Нещо у него направи ли ти впечатление?

Замислих се над въпроса.

— Неспокоен е, но се опитва да го скрие. Нищо необичайно за човек в адвокатска кантора, който не е адвокат, а той не прилича на адвокат. Обаче се справя добре. Никакво потрепване с крак, никакви тикове, никакво жестикулиране. По професионални или по лични причини е привикнал да крие добре какво чувства. Но то е там, то е в очите му.

— От бившата си приятелка ли се научи да правиш това?

— Отчасти. Тя ме научи да изразявам усещанията си с думи.

— Е, и двамата сте се справили добре. Онзи човек отвън крие истини за себе си от много време. Има история, която искам да чуеш.

— Винаги ми е приятно да слушам.

— Има едно усложнение. В миналото съм го представлявала като адвокат — обвинение за шофиране в нетрезво състояние, което отхвърлихме, и дребно спречкване със съсед. Съгласих се да го представлявам и в този случай, доколкото ми е по силите, обаче ми трябва човек с твоите умения за работа на терен.

— Значи изслушвам историята и решавам дали да приема работата.

— Искам да решиш, преди да чуеш историята.

— Аз не работя така. Защо искаш това от мен?

— Защото държа и ти да си обвързан от задължението за поверителност.

— Значи ми нямаш доверие?

— Имам ти доверие. Само че не съм сигурна как ще реагираш на определени елементи в историята му. И ако се намеси полицията, искам да можеш да кажеш, че работиш за мен, с произтичащото от това право да не разгласяваш получената информация.

— Но ако откажа да поема случая, какъв е проблемът? Как ще разберат полицаите?

Тя се позамисли, преди да ми отговори.

— Защото може да се почувстваш длъжен да споделиш с тях онова, което ще чуеш тук.

Сега бе мой ред да се замисля.

— Не, това не ми е в стила — отвърнах накрая.

— Имаш ли ми доверие?

— Да.

— Ще искаш да поемеш този случай. Може би ще имаш резерви по отношение на клиента, но ще искаш да поемеш случая. Онова, което е извършил, е станало много отдавна, но може да има последствия във връзка с едно разследване, което се води в момента.

— Какво е извършил?

— Ще поемеш ли случая?

— Какво е извършил?

Тя направи гримаса. После се облегна назад.

— Убил е момиче.