Джон Конъли
Душа в пламъци (41)

41

… че мъртва е, щом спи душата…

и думите „пръст при пръстта“

не се отнасят за душата,

изречени са за плътта.

Х. У. Лонгфелоу, „Псалм за живота“

Напуснах Пастърс Бей, запазил — на косъм — лиценза, но не и репутацията си. Енгъл ме наблюдаваше, докато си тръгвах. Когато потеглих, въртеше нещо между палеца и показалеца на дясната си ръка: проследяващото устройство от камиона на Алън. Бях признал, че аз съм го сложил. Не знам дали Енгъл повярва. В крайна сметка това бе без значение. Беше просто още едно грамче на везните, които заплашваха да се наклонят срещу мен.

Ана Кор беше жива, но можеше да бъде намерена по-рано, ако не беше моята арогантност, ако бях проговорил по-рано. Луис беше този, който по-късно изтъкна, че от друга страна, ако не бях постъпил така, както постъпих, тя можеше изобщо да не бъде намерена или да не бъде намерена жива. Но аз все още се чувствах празен отвътре, когато Валъри Кор ми благодари и ме целуна по бузата. Опитах да се извиня, да кажа, че съжалявам, но тя поклати глава, сложи пръст на устните ми и ме накара да млъкна.

— Ана се върна — прошепна тя. — Само това има значение. Останалото ще мине. Аз ще я излекувам.

В това имаше истина, истина, с която да живеем: имаше надежда. Винаги има надежда. Ако решим да се откажем от нея, душите ни ще се превърнат в пепел и ще се пръснат по вятъра.

Но душата може да запламти и да не бъде прокълната.

Душата може да изгори с ярък пламък.

Шест гарвана летяха ниско над Пастърс Бей, почти докосвайки върховете на голите като скелети дървета. Високо в ясното небе последните гъски следваха своя курс на юг, но гарваните отиваха на север, към горите и планините, към леда и снега. Те се гмурнаха бързо и уверено в спускащия се мрак, може би за да разкажат на чакащия ги вълк за всичко, което бяха видели.