Джон Конъли
Душа в пламъци (35)

35

Кърт Алън спря малко преди входа на участъка и угаси двигателя. Експлорърът бе паркиран пред сградата, което означаваше, че Кен Фостър, неговият старши полицай, е вътре. Както го познаваше, той сигурно вече държеше чаша кафе и търсеше нещо сладко за хапване. Наистина се оказа прав. Когато влезе, Фостър ровеше в шкафа под кафемашината и големият му задник стърчеше срещу вратата.

— Спокойна вечер, а? — рече Алън.

— Гладна вечер — отвърна Фостър от вътрешността на шкафа. — И щатските са ни опоскали. Мисля, че са изяли дори хлебарките.

— Защо не си си приготвил сандвич?

— Приготвих си сандвич. После го забравих на кухненската маса.

Алън харесваше Фостър. По дяволите, сам го бе назначил, така че би трябвало да знае какво може да очаква от него. Нямаше никакви изгледи Фостър в скоро време да разреши някоя голяма загадка, но затова пък беше човек на място и успяваше да компенсира своята абсолютна непоносимост към обидите от страна на когото и да било с умереността на реакцията си, което не беше някакъв мръсен номер. Грамадният мъж излезе от шкафа и седна зад празния плот на регистратурата.

— До късно си навън — каза той.

— Напоследък ми е трудно да се отпусна.

— Да, на мен също. — Фостър започна да мести насам-натам чашата, докато наблюдаваше как Алън вади оставените в преградата му книжа. — Тези ги остави детектив Уолш — каза той.

Беше докладът за анализа на изпратените до Рандъл Хейт пликове. Очевидно не бяха открили нищо съществено: нямаше косми, нямаше слюнка, нямаше ДНК. Споменаваше се за някакво органично вещество, но написаното бе сложно, а той беше твърде разсеян, за да го възприеме. Ако беше важно, някой щеше да се обади.

— Има ли нещо? — попита Фостър.

— Няма нищо.

— Началник, мислиш ли, че е още жива?

Фостър за пръв път му задаваше този въпрос. Алън знаеше, че той се върти постоянно в главата му, защото всички мислеха за това. Бе сварвал госпожа Шей да чете в интернет материали от вестниците за момичета, които са били в неизвестност дълги години и са се появили отново, както онова момиче от мазето в Австрия, или малолетната, която бе намерена да живее в импровизирано жилище от бараки и палатки зад къщата на човека, който я бе отвлякъл. Обаче те бяха изключения и дори мисълта за преживяното от тях по време на пленничеството беше непоносима. Отвлечените момичета твърде често биваха откривани мъртви, и то само ако похитителите им бяха проявили небрежност или късметът им беше изневерил, или пък изобщо не си бяха направили труда да прикрият следите. Умните се погрижваха жертвите им никога да не бъдат открити.

— Още е жива — каза Алън. — Още е жива, докато не намерим доказателства за противното. Виж, защо не идеш да си вземеш нещо за ядене? В „Бъди“ още сервират храна, нали?

— Да, храна от бар.

— Върви да ядеш. Аз ще се погрижа за нещата тук.

— Сигурен ли си?

— Да. Нямам никаква важна работа. Поне няма да се тревожа за крехкия ти организъм.

Фостър не възрази. Алън не откъсна очи от него, докато той не потегли. Когато се увери, че си е тръгнал по живо, по здраво, погледна часовника си още веднъж. Джиесемът му звънна два пъти, спря, после пак звънна два пъти. И в двата случая от блокиран номер.

Алън седна отново на стола. Започнало беше.

 

 

Ейнджъл и Луис наблюдаваха участъка от сенките край „Мейн Стрийт“. Поведението на Алън безпокоеше и двама им, но не знаеха какво друго да предприемат, освен само да го следят. Ако Алън държеше Ана Кор, тя не беше в къщата му. При претърсването в апартамента на приятелката му, когато тя бе излязла за час, също не бяха открили следи от нея, което означаваше, че ако той бе замесен в изчезването й, някой друг наглеждаше Ана или тя бе вече мъртва. Рандъл Хейт може би вече бе дал отговор на този въпрос, но Паркър не се обаждаше и когато опитаха да се свържат с него, джиесемът му звъня, но никой не се обади.

— Какво мислиш? — каза Ейнджъл.

— Мисля, че Алън ще стои там, докато дебелакът се върне.

— Сложили сме му проследяващо устройство.

— Да.

— Така че ако тръгне нанякъде, ще знаем къде е.

— Точно така.

— Няма да навреди, ако прескочим до къщата на Рандъл Хейт, просто за да се уверим, че там всичко е наред.

— Изобщо няма да навреди.

Луис запали колата и направи обратен завой, за да не им се налага да излизат на „Мейн Стрийт“. Насочиха се на изток. На по-малко от километър от къщата на Рандъл видяха да навлизат в гората нощни ловци. Трима от петимата мъже държаха в ръцете си ловни пушки. Не беше необичайна гледка през ловния сезон.

Само че беше неделя, а в щата Мейн ловуването бе забранено в неделя.

 

 

Нито за миг не загубих напълно съзнание. Долавях звука от юмруци, които се стоварваха върху плът, и чувах откъслеци от въпроси и части от отговори. По някое време успях да извърна глава, но зрението ми бе замъглено и едва успях да различа фигурата на Лони Мидас на стола. Обаче видях кръвта, защото лицето и ризата му бяха на червени петна.

По някое време ме изправиха на крака. Помъчих се да остана изправен. Болката в главата ми беше жестока, чувствах се замаян и ми си повдигаше. Дясното ми ухо като че ли бе оглушало. Позволиха ми да рухна отново на пода. Някой ме хвана за краката и започна да ме влачи. Главата ми се тресна в стъпалото на кухнята и после усетих под гърба си мокра трева; през пролуките между облаците блестяха студено звезди. Тревата премина в кал и листа, клони на голи дървета насякоха небето. Студът и влагата на нощния въздух разсеяха донякъде мъглата в главата ми. Лежах настрани и наблюдавах онова, което беше на път да се случи, безсилен да го предотвратя.

Лони Мидас бе поставен на колене на полянката. Лицето му беше смазано. Дори се съмнявах, че още вижда. От устата му висеше нишка гъста кръв и дъхът му свистеше през разбития нос.

До него стояха двама мъже, единият млад и червенокос, вторият по-възрастен, с дълга черна коса. От едната страна имаше трети мъж, над шейсетте, който ги наблюдаваше. Беше плешив и набит. Помислих си, че това трябва да е Томи Морис, защото в документите, изпратени от бостънския ми информатор, бях виждал негови снимки като по-млад.

— Попитайте го още веднъж — нареди той.

— Не знае нищо, Томи — рече тъмнокосият.

— Мартин, казах да го попиташ още веднъж.

Онзи, когото нарекоха Мартин, се наведе да говори с Лони Мидас.

— Той иска само да знае къде е момичето. Кажи му и ще те пуснем.

Лони поклати глава, ала остана безмълвен.

— Губим го — каза Мартин, но Морис не отговори.

Мартин опита отново.

— Ако знаеш къде е, само кимни. Ще те почистим и ще идем да я вземем. Така ще е най-добре.

Но Лони отново поклати глава.

— Кълна се, Томи, не знае. Ако знаеше, досега щеше да ни е казал. Аз не бих издържал изтезанията, на които беше подложен.

— Ами той? — посочи ме Томи. — Него не го попита какво знае.

— Той е частен детектив, Томи. Не е отвлякъл твоята племенница.

— Може да знае къде е.

Начинът, по който говореше Томи Морис, напомняше говор на робот. Като се връщам назад, ми се струва, че той не бе в състояние да мисли за нищо друго, освен за Ана Кор, защото тя бе единственото нещо, което го караше да продължава нататък.

— Томи — рече Мартин с най-мекия тон, на който беше способен, — ако знаеше къде е, щеше да каже на ченгетата. Чувал съм за този човек. Той не си губи времето.

Червенокосият бе извадил пистолета си. Насочил го бе в тила на Лони Мидас.

— Франки — каза Мартин. — Какво правиш?

— Той е убил малко момиче. — В гърлото му сякаш заседна хлип. — Какъв човек трябва да е, за да направи подобно нещо?

— Било е много отдавна. Направил го е, когато той самият е бил момче.

— Няма значение. Вече нищо не ме интересува. Просто искам да свърши.

— Той е прав — рече Морис. — Убий го. Убий ги и двамата.

Мартин извади пистолет от палтото си. Загледа се за момент в него, обмисляйки следващата си стъпка, после го насочи към мъжа на име Франки.

— Остави пистолета на земята, Франки.

— Какво?

— Остави го. Бавно.

— Той е убиец на дете! Боклук. Няма да липсва на никого. На никого!

Мартин промени леко позицията си, така че и Франки, и Томи Морис да са в обхвата на пистолета му.

— Какво става, Мартин? — каза Томи.

— Всичко свърши, Томи, това става. Аз съм федерален агент.

В началото Томи не реагира. По лицето му се разля бавна усмивка.

— Не, не си.

— Франсис, говоря ти сериозно: остави пистолета на земята. Томи, дръж ръцете си така, че да ги виждам.

— Ти не си федерален агент, Мартин. Ти си един от нас. Пил си с нас, пребивал си хора заедно с нас. Дори си убивал за нас.

— Никога не съм убивал за теб, Томи. Хората, подир които ме прати, изчезнаха, но не така, както си мислеше ти. Дори семейство Нейпиър сега е под федерална закрила.

— Чорапогащникът — рече Франки. Говореше така, сякаш си спомняше сън. — Госпожа Нейпиър. Мислех, че си я изнасилил, но тя не беше с чорапогащник, когато влязохме в къщата, а после имаше чорапогащник на пода. Изобщо не си я докосвал. Всичко е било постановка.

— Не съм изнасилвач, Франки, нито пък съм убиец, но ти правя последно предупреждение. Остави…

Ала Франки не го послуша. Вдигна пистолета от главата на Лони и Мартин го простреля два пъти в гърдите.

— О, боже — каза Томи и тогава в сенките зад гърба му се раздвижиха хора, ловци, облечени в сиво и бяло, и аз си помислих: „Тук нещо не е наред“.

Гората избухна в пушечни изстрели. Имаше изстрели зад мен, вдясно и вляво от мен. Затичах се да потърся прикритие, залитайки като пиян. Куршум пръсна трески и кора от дърво до главата ми и аз се хвърлих на земята. Стори ми се, че чух някой да тича наблизо през храстите, но не го виждах ясно. Нямах пистолет и не можех да си набавя такъв. Скрих се зад дънера на голямо дърво и грабнах паднал клон. По-добре беше от нищо, но съвсем малко. След известно време, което ми се стори твърде дълго, стрелбата секна и чух познат глас да вика името ми.

— Свърши се — каза Ейнджъл. — Свърши се.

При първия изстрел Лони се просна на земята. В затвора беше научил урока, че когато започнат безредици, е добре да държиш главата си ниско, защото иначе някой ще я свали. Когато стрелбата продължи, запълзя през калта и нападалите листа като ранено животно, каквото и беше, докато не намери вдлъбнатина в земята, в която да се завре. Очите му бяха така подпухнали, че почти се бяха затворили, обаче виждаше и което беше по-важно, чуваше достатъчно добре, за да се отдалечи от мястото на сблъсъка. Там имаше мъже в камуфлажно облекло и те бяха стреляли първи. После от гората се появиха, стреляйки, един чернокож и един по-дребен бял мъж и трима от ловците бяха покосени. Това бе моментът, когато Лони побягна. Нямаше представа кой по кого стреля, нито защо. Знаеше само, че бе стоял на ръба на бездната, а сега му се предлагаше възможността да живее. Когато се увери, че никой не го вижда, излезе от гората.

Нощта му даваше прикритие, докато бягаше, и звуците от престрелката затихнаха. Разбра, че се движи на изток, отдалечава се от дома си и отива към главния път. Имаше нужда от помощ; онези го бяха наранили лошо. След първоначалния изблик на адреналин, който го бе отвел далече от тях, бе тръгнал по-бавно и вече усещаше силната болка в лицето и корема си. Бяха му счупили нещо, едно или две ребра може би, защото усещаше болка във вътрешностите си. Някак успяваше да се движи, но чувстваше как силите го напускат и си наложи да върви по-предпазливо. Боеше се, че ако падне, повече няма да стане.

Стигна до пътя и зави наляво към града. Наблизо имаше други къщи. Най-близките му съседи, семейство Роули, винаги оставяха запалена лампа през нощта и вече почти я виждаше през дърветата. Продължи да пристъпя, залитайки, опасал тялото с дясната си ръка, сякаш за да запази физическата и психическата си цялост. Чу да приближава кола и в обърканото си състояние се опита да определи посоката, от която идва. Ако идваше отзад, можеше да са хората, които го бяха изтезавали — да го търсят, за да довършат започнатото. Ако идваше от града, можеше да е някой, който ще му помогне. Болката отвътре се засилваше. Не бяха счупени само ребрата. Разкъсано бе нещо меко и жизненоважно там, вътре, и материята му се изливаше.

Фарове осветиха дърветата пред него и той се разплака от облекчение: идваше от Пастърс Бей. Когато колата се показа иззад завоя, размаха лявата си ръка и тя намали. Отдръпна се в края на платното, колата спря до него и той разпозна водача още преди стъклото да беше свалено.

— О, слава богу — каза Лони. — Слава богу, че си ти.

Нощният въздух затрептя и атомите се подредиха в силуети на момиче и мъж. Те се държаха за ръце, лявата ръка на Селина бе здраво стисната в дясната длан на Уилям Лагенхаймър. Селина протегна свободната си ръка към него, викаше го да се присъедини към тях. Той не желаеше да тръгне с нея. Знаеше къде иска да го отведе. Щяха да напуснат тази земя, и тримата заедно.

Началник Алън го простреля в гърдите тъкмо преди да каже своите последни думи.

 

 

Мъжът на име Франки още не бе умрял. Лежеше на земята и животът изтичаше на червена пяна от тялото му. Другият, Мартин, бе коленичил до него и милваше нежно главата му, докато последните глътки въздух си проправяха път навън. Отвори уста, опитвайки се да каже какво вижда, и очите му се разшириха от удивление, преди животът да ги напусне завинаги.

Томи Морис се беше свлякъл до дънера на близко дърво, едната буза опряна в кората, другата отнесена от куршумите, които го бяха убили. Наблизо лежаха мъртви трима мъже, ловджийските им дрехи бяха покрити с тъмни петна от кръв и от сенки. Четвърти беше прострелян в корема и в краката. Щеше да оживее, ако получеше помощ навреме. Петият бе избягал от битката, а Ейнджъл и Луис го бяха оставили да си иде.

Мартин беше ранен. Лявата му ръка висеше безпомощно до тялото с раздробени от сачми лъчева и лакътна кост. Не плачеше над тялото на младия мъж, когото беше убил, въпреки че изражението му изразяваше скръб. Изправи се и за пръв път погледна към Ейнджъл и Луис.

— Те са с мен — казах аз.

— Ще има въпроси.

— Не и към тях.

— Тогава им кажи да изчезват от тук. Само това им дължа.

Ейнджъл и Луис си тръгнаха, без да продумат. Зрението ми още бе замъглено по периферията, но равновесието ми се оправяше. Болката в ухото вече не беше така свирепа и можех да стоя почти без да залитам.

— Кой от вас ме удряше? — попитах.

— Всички — отвърна Мартин.

— Добре подредихте и Лони Мидас.

— Направих каквото трябваше да направя. И мислех, че името му е Рандъл Хейт.

— Рандъл Хейт е мъртъв. Мъж на име Лони Мидас го е убил и е заел мястото му.

— Защо?

— Защото не е искал повече да бъде човекът, който е бил. Защото вече не е знаел кой е.

— Те ще го намерят — каза, но после се поправи: — Ние ще го намерим.

— При положение че остане жив достатъчно дълго след този побой.

— Направих каквото трябваше да направя — повтори Мартин.

— Защо? Защото мислеше, че той е отвлякъл момичето или просто защото Томи Морис ти нареди?

Той се замисли. Очите му бяха тъжни.

— Не знам.

— Мартин истинското ти име ли е?

— Има ли значение?

Извади джиесема си и започна да набира.

— Ще ида да потърся Лони.

— Не, ще стоиш тук.

— Върви по дяволите — отвърнах аз и тръгнах.

— Казах ти да стоиш тук.

Тонът му ме накара да се обърна. Джиесемът беше вече в лявата му ръка и мястото му в дясната бе заето от пистолет.

— Прекарал си твърде много време в мрака, Мартин — казах аз.

Пистолетът му трепна, след това падна.

— Името ми не е Мартин — промълви.

— Не ме интересува — отвърнах аз и го оставих на мрака.

 

 

Намерих Лони Мидас да лежи в крайпътна канавка. Неговото тяло бе второто, което открих. Първото бе на ловеца, който избяга. Той лежеше само на няколко крачки от Мидас, зад първите дървета в гората. Лони беше застрелян отблизо в сърцето, ловецът — в гърдите и главата. Недалеч от тялото на ловеца беше захвърлен евтин пистолет „Колт Командър“ с матова повърхност. Пистолетът на самия ловец още беше в ръката му.

Седнах, опрял гръб в грапава кора, и чаках заедно с тях, докато не се появи светлината от юг.