Джон Конъли
Душа в пламъци (27)

27

Рандъл Хейт не посрещна добре новината, че вуйчото на Ана Кор е бостънски гангстер, преследван от собствените си хора и от ФБР, който най-вероятно ще опита да се включи в търсенето на изчезналата си племенница. Знаеше, че ако миналото му стане известно, Томи Морис ще е заплаха за него. За Морис не би имало значение, че полицията го е разпитала и го е освободила от всякакви подозрения за участие в отвличането на Ана. Хейт беше убиец на дете и Морис инстинктивно щеше да приеме, че знае повече, отколкото казва.

Накратко, Хейт уволни Ейми, а съответно и мен. Размисли, когато си даде сметка, че ако има неприятности, без нас неприятностите му ще са по-големи. Освен това го запознах с братята Фулси, видът на които едновременно го успокои и разтревожи, подобно на херцог Уелингтън, който бил казал за своите войници, че не знае какво ще е въздействието им върху противника, но че той лично се плаши от тях. Обаче Уелингтън бе нарекъл собствените си хора „отрепките на земята“, а братята Фулси не бяха такива. Те си имаха собствен закон на честта, особено когато се касаеше за жени. Не приемаха добре обидите, адресирани към майките. Сигурен бях, че са измислили закони на честта и за други страни на човешкото поведение, макар че за момента не ми идваше наум нито един пример.

На Хейт не му се искаше братята Фулси да се настанят в дома му, освен ако не станеше абсолютно наложително, пък и видът на техния чудовищен камион, паркиран в двора му, наистина можеше да привлече вниманието към него. Освен това още не беше сигурно какви ще са резултатите от разговора му с полицията. Сигурен бях, че Уолш и Алън ще ни уведомят, ако се появят някакви индикации, че историята на Хейт е на път да добие публичност, заинтересувани бяха не по-малко от нас да не я разгласяват. Последното нещо, което им трябваше, бяха погрешно насочени медийни спекулации за възможен заподозрян, които биха натоварили още повече техните хора. При все това бих предпочел Хейт да беше приел нашето искане да настани братята Фулси в дома си, но колкото повече го притискахме, толкова повече намаляваше желанието му да обмисли тази възможност. Отстъпката, която получихме, бе братята Фулси да се превърнат в негови сенки, ако научим, че фактите от неговото минало не могат да останат повече скрити. В зависимост от ситуацията те можеха или да се разположат в двора му като дънери на дървета, или да го изведат в безопасност. Вече бях уредил при необходимост да го настанят без много шум в „Колъни“ край Себаго Лейк. „Колъни“ бе приют за алкохолици, наркомани и хора с други социални проблеми. Компанията можеше и да не е по вкуса на Хейт, но ръководството и персоналът в дома нямаше да го гледат накриво и бяха много, много дискретни.

След поредното цупене и няколкото успокоителни думи на Ейми Хейт потегли обратно към Пастърс Бей. Дадох му половин час аванс, после го последвах на север.

Ейнджъл и Луис се бяха настанили в странноприемница на около шест километра от Пастърс Бей, наречена „Безгрижният призрак“. Държеше я възрастна двойка, семейство Харви, чийто първи въпрос към тях бе „Гейове ли сте?“.

— Това би ли представлявало проблем? — попита Луис.

— О, не — отвърна госпожа Харви, която бе почти прегъната надве от артрит, но се движеше изненадващо бързо, като заек с дребен недъг. — Ние обичаме гейовете. Те са много чисти и спретнати.

Съпругът й закима ентусиазирано, въпреки че усмивката му видимо помръкна, докато се опитваше да съвмести твърдата вяра в спретнатостта на всички гейове с присъствието на Ейнджъл в семейния им хотел. Те дадоха на Ейнджъл и Луис голяма стая на втория етаж с изглед към градината зад къщата. Семейство Харви предлагаха само две стаи на гости и засега другата не беше заета. Според Ейнджъл обзавеждането бе малко селяндурско, но иначе обстановката беше съвсем приемлива.

— Е, кажете ми за Кърт Алън — подех аз, когато седнахме във всекидневната на странноприемницата, чийто широк прозорец гледаше към малко езеро и полянка, оградена от черни ясени, повечето листа на които бяха окапали. Домакините ни бяха приготвили кана чай, сервирана на сребърен поднос заедно с порцеланови чаши и дребни сладки, с каквито момиченцата черпят куклите си на парти.

— Ако е педофил, добре го прикрива — каза Ейнджъл. — Прегледах компютърните файлове, библиотеката, дори тавана му. Имаше едно списание с голи мацки, но беше от стандартните. Същото важи и за уебсайтовете, които е посещавал. Имейлите му бяха толкова скучни, че едва не заспах, докато ги изчета. Има и стационарен телефон, но май не го използва много, беше потънал в прах. По повечето линии изглежда чист.

Последното му изречение увисна във въздуха.

— Тоест?

— Основната му заплата възлиза на петдесет хиляди долара. През последната година е успявал да я допълва с извънреден труд, при все че това е увеличило доходите му само с пет хиляди долара. Плаща на жена си месечна издръжка от хиляда долара, но изглежда, се е съгласил с тази сума и не я е оспорвал.

Хилядарка на месец бяха доста пари за годишна заплата от петдесет хиляди. Това си беше направо наказателно плащане.

— Нещо да показва защо се е съгласил?

— Има папка с кореспонденция от развода, но в писмата се избягва много внимателно споменаването на специфични подробности. Изтъкнатите причини са „непреодолими различия между съпрузите“.

— „Непреодолими различия между съпрузите“ може да означава всичко — казах аз. — От банков обир до подсвиркване на диксиленд по време на секс. Не са искали в документите да се посочва истинската причина.

— В писмата от адвоката на съпругата до адвоката на Алън на едно-две места се споменаваше „смущаващия характер“ на поведението му, но това беше всичко.

— Тя къде е сега?

— Плащанията по издръжката се изпращат до банка в Сиатъл, който е горе-долу най-отдалеченото от бившия й съпруг място, на което може да отиде, без да се пресели в Русия. В къщата няма никакви доказателства, че двамата с Алън продължават да контактуват.

— Значи началник Алън я кара на макарони и сирене, за да плаща за мълчанието на съпругата си?

— Този човек — каза Ейнджъл — има две хиляди и триста долара на чековата си сметка и прави минимални вноски в пенсионния фонд. Но до миналата година е плащал много от сметките си в брой и дори като прегледаш набързо цифрите, става ясно, че разходите и приходите му не се балансират. Разминаването не е много голямо, но го има.

— Колко голямо е несъответствието?

— Ами, петстотин на месец, понякога и по-голямо. Бих предположил, че допреди месец-два е имал странични доходи, достатъчни, за да облекчат бремето на издръжката, но те вече са секнали. Може би подкупи или пък е вършил и друга работа, успоредно със своята: охрана, ескортиране до банката, събиране на бутилки заради депозита от петнайсет цента. Парите не са много, но ги е имало и ги е получавал редовно.

— Сложихте ли джипиес на камиона му?

— Да, зад задния калник. Малък е, с ограничено захранване. Можехме да го свържем със собствения му акумулатор, но камионът е скапан, каквото и да се повреди под капака, голямото устройство ще бъде открито още преди двигателят да е изстинал. Това ще ни върши работа два дни максимум. После ще трябва да го сменим.

— Той си взима почивен ден утре. Ако прави нещо, което не би трябвало да прави, тогава няма да разчита на полицейското управление в Пастърс Бей за придвижването си. Най-добре е аз да стоя на разстояние, така че вие го поемете. Ако направи нещо интересно, обадете ми се и може да дойда да погледна.

Пийнахме още чай и аз им предадох обобщената версия за всичко, което се случи в офиса на Ейми.

— След като ченгетата поемат случая, ти май оставаш без работа — каза Луис.

— Не мога да се похваля, че бях решил случая, преди те да се заемат с него — признах аз. — Обаче съм любопитен за Лони Мидас.

Хейт отново беше намекнал, че Мидас може да му има зъб, задето е признал пред полицията какво са сторили на Селина Дей. Продължавах да мисля, че Хейт премълчава някои неща за случилото се, включително и за собственото си участие в убийството. В края на краищата бе останал там до самия край, не си беше тръгнал. Може да е бил под властта на Мидас, както твърдеше, но също така беше признал, че е проявявал известен сексуален интерес към момичето. При все това Мидас трябваше да бъде разглеждан като инициатор на покушението. Можех да съдя за неуравновесеността на Мидас през младежките му години само по твърденията на Хейт, но ако е бил способен да набележи момиче и да го завлече в плевнята, значи вече е проявявал анормална сексуалност. В затвора Хейт бе получавал психотерапевтични съвети и лечение, така че беше възможно същото да е ставало и с Лони Мидас. Разсекретяването на документацията щеше да даде известна представа и за двамата, включително и по въпроса доколко Мидас е обвинявал приятеля си, задето е направил признания пред полицията. Освен това, ако на ченгетата беше дадена новата му самоличност, те можеха да започнат да го следят и да установят дали не е тръгнал към този щат.

Но ако беше замесен, Мидас навярно не действаше сам. Той не можеше да си позволи да бъде видян от Хейт, при положение че не е променил радикално своята външност, така че щеше да има нужда от някого в близост до Пастърс Бей, който да му докладва как реагира той. И всичките тези нишки водеха до едно убийство, извършено преди три десетилетия в малко градче в Северна Дакота.

Попитах Луис:

— Ходил ли си някога в Северна Дакота?

— Да. Вторият най-студен щат след Аляска. Знаеш ли кой е третият?

— Нека позная: Мейн.

— Ето го нашия победител!

— Бил ли си в Аляска?

— Да.

— Е, браво на теб. Вече всичките са в колекцията ти.

На вратата се почука тихо и госпожа Харви влезе да прибере подноса.

— Здравейте — каза тя. — И вие ли сте гей?

— Не — отвърнах аз. — Още не.

— О. — Тя се опита да скрие разочарованието си, после изражението й стана по-ведро. — Е, никога не се знае — каза накрая и ме потупа по рамото, преди да вземе подноса и да си тръгне.

— Свободомислеща е — казах аз.

— Благосклонна е — каза Луис.

— Изкуфяла е — каза Ейнджъл.