Джон Конъли
Душа в пламъци (2)

2

Има истини, които са толкова ужасни, че не бива да бъдат изричани гласно — толкова отвратителни са, че дори само да ги признаеш, би означавало да рискуваш решаваща част от своята човечност, да заживееш в по-студен, по-жесток свят отпреди. Парадоксът е, че има хора, които не могат да не приемат тези истини, запазвайки неизменно в сърцата, в душите си непоклатимата вяра, че е възможно светът този път, само този единствен път, да им пробутва лъжата, че в случая Бог не си е затворил очите.

Ето една от тези истини: отвличането на дете след три часа по правило се третира като убийство.

Първият проблем, с който се сблъскаха разследващите изчезването на Ана Кор, възникна от закъснялото обявяване на тревога код оранжево. Ана беше изчезнала от малък, но оживен мол на сушата, където бе отишла с приятелката си от училище Хелън Дъбюк и майка й на съботно пазаруване, най-вече за да си купи „Великия Гетсби“ за часовете по литература. Отделила се от Дъбюкови, за да влезе в магазина за нови и употребявани книги, докато те отишли в „Сиърс“ да купят на Хелън обувки за училище. Не се разтревожили особено, когато изминали двайсет минути, а Ана още не се била присъединила към тях; тя била дете със слабост към книжарниците и били сигурни, че просто се е свила в някой ъгъл с роман в ръцете, зачела се е и сюжетът я е погълнал изцяло. Обаче в книжарницата я нямало. Продавачът си спомнил Ана и казал, че не е останала дълго, само прегледала рафтовете, после взела своята книга и си тръгнала. Хелън и майка й се върнали при колата, и там я нямало. Опитали да се свържат с нея по джиесема, ала той се включил направо на гласова поща. Претърсили мола, което не им отнело много време, после позвънили в дома на Ана, да не би случайно да се е прибрала с колата на някой друг, без да си направи труда да се обади, макар че това щяло да е нехарактерно за нея. Валъри Кор не си била вкъщи. По-късно щяло да се разбере, че си е правила косата при Луиз Дусет, която държала малък фризьорски салон на „Мейн Стрийт“, на задната страна на къщата си. Телефонът на Валъри иззвънял, докато миели косата й, и тя не го чула заради шума на водата.

Накрая госпожа Дъбюк се обадила, не на 911, а в самия полицейски участък на Пастърс Бей. Било само по силата на навика, нещо обичайно за жителите на малък град със собствена полиция, но това довело до ново забавяне, докато началникът на полицията Алън обмислял дали да сигнализира шерифството и щатската полиция, която на свой ред трябвало да информира отдела си за криминални разследвания. Когато бе обявена тревогата код оранжево, вече беше изминал час и петнайсет минути, или повече от една трета от тричасовия срок, считан за решаващ при всяко отвличане на малолетен, след изтичането на който детето се приема за мъртво. Но след като тревогата бе обявена, властите реагираха бързо. В щата имаше установени процедури за случаи като този, те бяха задействани незабавно и с координацията им се зае Обединеният организационен екип за справяне с произшествията. В района бяха съсредоточени полицейски патрули, които започнаха да обикалят пътищата. В Пастърс Бей бе изпратен екип за проверка на уликите, запланувано бе компютърът на Ана Кор да бъде изследван за нещо подозрително и да се поиска от майката да подпише декларация, с която да даде достъп до данните за разговорите, водени от джиесема на Ана. Мобилният й оператор бе вече уведомен и бяха направени опити да се установи местонахождението на телефона, но онзи, който я бе отвлякъл, не само че го беше изключил, но и бе извадил батерията и бе ликвидирал възможността той да бъде засечен.

Данните за жертвата бяха изпратени в Националния криминален информационен център, след което Ана Кор автоматично бе включена в категорията „изчезнало или застрашено лице“. Това на свой ред доведе до уведомяването на Центъра за изчезнали и малтретирани деца и на ФБР. Звеното „Адам“, специализираният отряд на Националния център за изчезнали и малтретирани деца, бе готово за действие, регионалното Звено за бързи действия при отвличане на деца в Бостън беше на крак и чакаше официалното искане за помощ от мейнската щатска полиция. Лесничеите започваха подготовка за щателно претърсване на ненаселените райони около предполагаемото място на отвличането. Когато предвидените три часа изтекоха и Ана Кор все още не беше намерена, през редиците на полицейските служители премина лека вълна. Това бе безмълвно признание, че сега естеството на разследването задължително ще се промени. Направен бе списък с членове на семейството и близки приятели — първите заподозрени, когато пострада дете. Всички се съгласиха да се явят на разпит, придружен от тест с детектор на лъжата. Първа беше разпитана Валъри Кор.

На петата минута от разговора с нея дойде първото обаждане до ФБР.

 

 

Ана Кор бе в неизвестност повече от седемдесет и два часа, но изчезването й беше странно, ако можеше да се каже, че обстоятелствата при отвличането на едно дете са по-странни от тези при отвличането на друго. По-точно ще е да кажем, че онова, което се случваше след него, изглеждаше по-странно, защото Валъри Кор, майката на момичето, не се държеше както можеше да се очаква от жена в нейното положение. Най-напред тя сякаш отказваше да излезе пред камерите. В репортажите по телевизията и вестниците нямаше нейни изявления, нито на нейни близки, които да говорят от нейно име — не и в началото. Изчезването на дъщеря й стана част от публичния спектакъл съвсем постепенно, последно действие на едно продължително представление, възползващо се от всеобщия интерес към сексуалното насилие, убийствата и всевъзможните човешки трагедии. Оставено бе на полицията, щатска и местна, да подава на медиите информация за момичето и през първите дванайсет часа след обявяването на код оранжево съобщаваните подробности бяха оскъдни. Репортерите ветерани усещаха, че властите пращат противоречиви сигнали и зад голите факти около изчезването на момичето подушваха друга история, но всичките им опити да задействат своите източници в полицията биваха отхвърляни. Дори местното население на Пастърс Бей сякаш бе стегнало редиците и репортерите срещаха трудности да открият човек, готов да коментира случая, макар и с най-общи думи, при все че това се приписваше по-скоро на характерната странност на населението, отколкото на някакъв голям заговор за мълчание.

Когато изтекоха три дни от изчезването на дъщеря й, Валъри Кор се съгласи, или й бе разрешено, да даде първото си публично интервю, в което помоли всички, които разполагат с някаква информация за дъщеря й, да се обадят. Подобни обръщения имаха и преимущества, и недостатъци. Те привличаха по-силно вниманието на цялото общество и следователно можеха да накарат повече потенциални свидетели да се обадят. От друга страна, често се получаваше така, че колкото по-емоционален бе упражняваният върху похитителя натиск, толкова по-високи ставаха стените, които издигаше той или тя, и съществуваше риск публичното обръщение да го озлоби. Все пак беше решено Валъри да застане пред камерите.

Пресконференцията се състоя в кметството на Пастърс Бей, проста сграда с дървена конструкция, непосредствено до така наречената „Мейн Стрийт“, която спокойно можеше да се казва и „Оунли Стрийт“^[1], тъй като названието „Мейн Стрийт“ предполагаше наличието и на други улици, които заслужават да бъдат отбелязани, докато на практика град Пастърс Бей почти свършваше, щом се отдалечиш на повече от хвърлей от „Мейн“. Имаше дрогерия и малък универсален магазин, и двата собственост на една и съща фамилия и разположени един до друг; два бара, единият от които едновременно и пицария; бензиностанция; хотел, предлагащ преспиване и закуска, който не рекламираше присъствието си, тъй като собствениците се стремяха да избягват „неподходящи“ гости и следователно разчитаха само на реклама от уста на уста или, както се подхвърляше понякога, на телепатични внушения, за да си осигуряват клиенти; две малки църкви — една баптистка и една католическа, които също не натрапваха ненужно присъствието си; и малка библиотека, която отваряше само сутрин или изобщо не отваряше, ако библиотекарката беше заета с нещо друго. Когато на медийния цирк бе даден строго контролиран достъп, това бе най-сериозният наплив на външни хора, който градът бе виждал от основаването си през 1787 г. Пастърс Бей^[2] дължеше името си на самозвания проповедник Джеймс Уестън Харис, който беше пристигнал на това място през 1755 г. — по време на войната между англичаните и французите. Година преди това Харис бил в малката група от четирийсет човека, предвождана от Уилям Трент, на която била възложена отговорността да построят укрепление на мястото, където реките Алегейни и Мононгахила се сливат и образуват река Охайо. Французинът Контрекьор пристигнал с петстотин души, преди укреплението да бъде завършено, но позволил хората на Трент да си тръгнат по живо, по здраво и дори изкупил инструментите им, за да продължи изграждането на онова, което впоследствие щяло да се назове Форт Дукейн.

Харис, който мислел, че се намира в смъртна опасност, и се бил примирил с мисълта, че ще загине от ръцете на французите, приел избавлението си като знак, че трябва да се посвети изцяло на проповедничество, и завел семейството си на края на един полуостров в Нова Англия с намерението да основе селище там и да разпространява Словото божие. Индианците от племето пенобскот, които застанали на страната на французите против англичаните, отчасти заради естествената си антипатия към съюзниците им от племето мохоук, не били впечатлени от мисионерския ентусиазъм на Харис и месец след пристигането му го накълцали на парчета.

Семейството му обаче било пощадено, след прекратяването на бойните действия то се върнало на това място и основало селище, което впоследствие станало известно като Пастърс Бей. Но късметът им си останал все същият, обединените сили на болестите и рухналите илюзии постепенно заличили всяка следа от присъствието на Харисови. Ала те оставили след себе си град, макар да се говорело, че той е в сянката на онова първо убийство, защото така и не процъфтял истински. Пастърс Бей оцелял и това било най-доброто, което можело да се каже за него.

Сега, след столетия, Пастърс Бей се превръщаше във фокус на сериозно внимание, за пръв път след като семената на основаването му били хвърлени и полети с кръвта на Джеймс Уестън Харис. Автомобилите на новинарите бяха паркирани на „Мейн Стрийт“, репортерите стояха пред камерите с улицата зад гърба си и говореха за трагедията, сполетяла този малък град в Мейн. Тикаха микрофони в лицата на хора, които нямаха желание да се видят по телевизията, нито пък да говорят пред външни хора за бедата, сполетяла една от съгражданките им. Валъри Кор и дъщеря й може да бяха „пришълки“, но се бяха установили в Пастърс Бей и жителите на града стягаха редиците около тях, за да ги защитят. И не срещаха никакви възражения по този въпрос от страна на своя полицейски началник, обстоятелство, което караше някои от местните да шушукат също както репортерите, че в отвличането на Ана Кор може да има нещо повече от онова, което се вижда.

От едната страна на кметството бе сложена маса с кафе и бисквити за гостите, която се обслужваше от Ели и Ерин Хотън, близначки на неопределена възраст, едната от които, Ерин, бе също така и библиотекарката на града, докато сестра й управляваше мистериозния елитарен хотел, при все че не им беше чуждо да си разменят ролите, когато им скимне. Тъй като бяха еднакви, това не смущаваше гладкото функциониране на общността. Сестрите сервираха кафето по същия начин, по който изпълняваха всичките си задачи, доброволно поети или не: с учтивост, която не предразполага към прекалена интимност, и строгост, която не търпи неподчинение.

Когато първите репортери започнаха да се блъскат за място до масата и в резултат бе разлята каничка със сметана, сестрите дадоха да се разбере — по начина, по който вдигнаха каните с кафето, — че подобни щуротии няма да бъдат търпени, и отраканите журналисти приеха мъмренето като сконфузени ученици.

Всички въпроси се отправяха към лейтенант Стивън Логан, началник на Отдела за криминални разследвания на Мейнската щатска полиция за южните региони, при все че когато те бяха от местен характер, той от време на време преотстъпваше отговорите на полицейски началник Кърт Алън. Ако въпросите го изискваха, Алън на свой ред се обръщаше към бледата жена до себе си да види дали тя няма да каже нещо, но само когато не бе в състояние да отговори сам. Когато не желаеше да отговори, тя само поклащаше глава, а редките й отговори бяха пределно кратки. Не, тя нямала никаква представа защо някой ще иска да похити дъщеря й. Не, между тях нямало спречкване, нямало нищо, което да не е познато на която и да е майка на самоуверено четиринайсетгодишно момиче. Изглеждаше спокойна, но за всички по-наблюдателни зрители бе очевидно, че Валъри Кор се владее само със силата на волята си. Все едно че гледаха бент, който всеки момент ще се скъса, внимателният поглед откриваше пукнатините във фасадата, които заплашваха да отприщят напиращата стихия. Тези пукнатини станаха ясно забележими за всички едва когато я попитаха за бащата на момичето. Валъри опита да отговори, но думите я задавиха и тя за пръв път се разплака. Оставено бе на Логан да се намеси и съобщи, че полицията издирва бащата, някой си Алекос (Алекс) Кор, сега разделен със съпругата си, с надеждата, че той би могъл да помогне в разследването. Попитан дали Кор е заподозрян за изчезването на дъщеря му, Логан каза само, че полицията не пренебрегва никоя от възможностите, просто иска да открие Алекос Кор, за да провери алибито му и евентуално да го изключи от разследването. После репортер от един бостънски вестник се оплака, че среща спънки при получаването на информация и коментари от полицията, и думите му предизвикаха одобрително мърморене. Алън избягна отговора, като заговори за нещо, което нарече „семейни чувства“, но половината Мейн можеше да даде по-смислен отговор на този въпрос, който да задоволи всички, които имат повече от бегла представа за тази част на света.

Това бе Пастърс Бей. Тук хората бяха по-различни.

Но това не беше цялата истина.

Дори приблизително.

 

 

Аз гледах пресконференцията по ранните вечерни новини, прав в дневната на моята къща, докато дъщеря ми Сам довършваше млякото и сандвича си в кухнята. Рейчъл, майката на Сам и моя бивша приятелка, седеше на ръба на фотьойла с очи, приковани в екрана. Двете със Сам бяха на път за Бостън, за да вземат самолета за Ел Ей, където Рейчъл трябваше да говори на симпозиум за клиничния напредък в когнитивната психотерапия. Тя бе опитала да ми обясни същността на този напредък, но аз само стигнах до извода, че участниците в симпозиума сигурно са по-умни от мен и могат да задържат вниманието си по-продължително време. Рейчъл имаше приятели в Ориндж Каунти, на които възнамеряваше да гостува, и тяхната дъщеря бе само няколко месеца по-голяма от Сам. Симпозиумът щеше да й отнеме един ден, останалото време от престоя им в Калифорния щеше да бъде посветено на отдавна обещаваните пътувания до Дисниленд и студията на „Юнивърсъл“.

Сам и Рейчъл живееха в Бърлингтън, Върмонт, в къщата на бащата на Рейчъл. Аз вземах Сам винаги когато ми беше възможно, но не толкова често, колкото ми се искаше, тъй като ситуацията бе усложнена, или поне аз си казвах така, от факта, че вече повече от година Рейчъл се срещаше с друг. Джеф Рийд беше по-възрастен от мен, бивш администратор на капиталовите пазари в голяма банка, който се беше пенсионирал рано и по този начин бе избягнал благополучно поредицата скандали и фалити, за които навярно и той бе допринесъл. Не знаех това с положителност, но бях достатъчно жалък да му завиждам за мястото в живота на Рейчъл и Сам. Бях се сблъскал с него веднъж, когато отидох да видя Сам за рождения й ден, и той бе опитал да ме порази с благоразположението си. Владееше похватите на човек, прекарал голяма част от живота и кариерата си, карайки другите да му имат доверие, заслужено или не: широка усмивка, здраво ръкостискане, лявата ръка на моето рамо, за да ме накара да се почувствам високо ценен. Секунди след като се запознах с него, вече се опипвах, за да се уверя, че портфейлът и часовникът ми са още на мястото си.

Гледах Рейчъл, докато слушаше подробностите от пресконференцията. Бе позволила малко сиво да пропълзи в червените й коси, около очите и устата й имаше бръчици, които не помнех от преди, но все още бе много хубава. Болка прониза сърцето ми и аз я успокоих с мисълта, че всичко е така, както трябва да бъде, колкото да ми липсват и двете.

— Какво мислиш? — попитах.

— Езикът на тялото й нещо не ми харесва — каза Рейчъл. — Тя не иска да бъде там, и не само защото я е сполетял кошмарът за всяка майка. Изглежда уплашена и не мисля, че е заради репортерите. Бих си позволила да изкажа предположението, че крие нещо. Чувал ли си нещо за този случай?

— Не, но не съм и разпитвал.

Предаването от пресконференцията свърши и водещата превключи на войните в чужбина. Чух шум зад гърба си и видях, че Сам гледа новините от хола. Тя беше висока за възрастта си, с коси в по-светъл вариант на червеното от тези на майка й и със сериозни кафяви очи.

— Какво се е случило с момичето? — попита, след като влезе в стаята. Държеше остатъка от сандвича в дясната си ръка и дъвчеше отхапаното. По пуловера й имаше трохи и аз ги изтръсках. Изглеждаше недоволна. Може би искаше да си ги запази за после.

— Не знаят — отвърнах аз. — Изчезнало е и сега се опитват да го намерят.

— Избягало ли е? Понякога хората бягат.

— Възможно е, скъпа.

Тя ми подаде остатъците от сандвича.

— Не искам повече.

— Благодаря — казах аз. — Ще си го сложа в рамка.

Сам ме погледна особено, после попита дали може да излезе навън.

— Да — каза Рейчъл. — Но стой на място, където можем да те виждаме.

Сам понечи да тръгне, но спря.

— Татко, ти намираш хора, нали?

— Да, намирам.

— Трябва да идеш да намериш момичето.

Изприпка навън. След малко върхът на главата й се показа на прозореца, започнала бе да разглежда цветните лехи. През последното си гостуване тя ми беше помогнала да насадя навсякъде обичайните за района многогодишни цветя, защото бях позанемарил градината, след като тя и майка й си отидоха. Сега имаше козя брада и камбанки, костенурска глава и иглика, всичките с грижливо поставени надписи, за да знае Сам кое какво е. Още не беше се стъмнило, но лампите отвън се включваха при движение и тя се забавляваше да ги пали, като танцуваше под тях. Рейчъл отиде до прозореца и й махна. Изключих телевизора и се присъединих към нея.

— Има моменти, когато я поглеждам и виждам теб — каза Рейчъл. — Или когато говори, чувам твоя глас. Мисля, че прилича повече на теб, отколкото на мен. Не е ли странно, че те вижда толкова рядко?

Не можах да сдържа реакцията си и Рейчъл веднага се извини. Докосна леко рамото ми с дясната си ръка.

— Не исках да прозвучи така. Не те обвинявам. Просто констатирам факта. — Отново се загледа в дъщеря ни. — Тя обича да е с теб. Джеф е добър с нея и я глези, но тя винаги се държи малко на разстояние.

„Недей така, Сам, помислих си аз, той положително ще те посъветва да инвестираш издръжката си в оръжия или в тютюневите концерни.“

— Тя е толкова самостоятелно дете — продължи Рейчъл. — Има приятели и върви добре в училище — повече от добре, изпреварила е всички в класа във всяко едно отношение. Но има неща, които пази за себе си и в себе си, свои тайни. Това не го е взела от мен. Това е твоето у нея.

— Звучиш така, сякаш не си убедена, че е хубаво да пазиш нещо за себе си.

Рейчъл се усмихна.

— Не знам какво е, затова не мога да кажа.

Ръката й още докосваше рамото ми. Тя, изглежда, изведнъж забеляза това и я остави да падне, но движението не беше рязко. Онова, което съществуваше между нас, вече бе по-различно. Имаше тъга и съжаление, но не и болка, или поне не толкова много, че да влияе върху начина, по който се държим помежду си, когато сме заедно.

— Опитай да се виждаш с нея малко по-често — каза Рейчъл. — Можем да го уредим.

Не отговорих. Мислех за Валъри Кор и изчезналата й дъщеря. Мислех за покойната си съпруга и своята първа дъщеря, изтръгнати насилствено от този живот само за да запазят присъствието си тук в друга форма. Бях видял размиването на световете, гледал бях как елементите на онова, което беше преди и което щеше да дойде, се изливат в този живот като тъмно мастило във вода. Знаех, че съществува форма на злото, недостижима за човешкия разум, извор, от който пие всяко друго зло. Знаех също, че съм белязан, макар и сам още да нямах представа с каква цел. Затова стоях настрани от дъщеря си, заради страха от онова, което можех да й докарам.

— Ще направя всичко по силите си — излъгах.

Рейчъл отново вдигна ръка, но този път докосна лицето ми, проследи очертанията на костите отдолу и аз усетих, че очите ми започват да парят. Затворих ги за малко и в този миг заживях друг живот.

— Знам, че се опитваш да я предпазиш, като стоиш настрани, но много съм мислила за това — каза Рейчъл. — В началото исках да се махнеш от живота ни. Ти ме плашеше, както заради онова, което беше способен да сториш, така и заради мъжете и жените, които те принуждаваха да постъпваш така, но трябва да има равновесие, а това равновесие сега го няма. Ти си неин баща и като стоиш настрани от нея, я нараняваш. Ние я нараняваме, защото аз също нося вина за онова, което се случи. И двамата трябва да положим повече усилия заради нея. Е, разбрахме ли се?

— Разбрахме се — казах аз. — Благодаря ти.

— Няма да ми благодариш, когато те замъкне в „Американ Гърл“^[3]. Портфейлът ти също няма да ми благодари.

Сам бе клекнала край гората, събираше съчки и клонки, усукваше ги и правеше от тях разни фигури.

— Какво те накара да стигнеш до тази мисъл?

— Сам ме накара — отвърна Рейчъл. — Попита дали си добър човек, след като залавяш лошите и ги пращаш в затвора.

— А ти какво отговори?

— Казах й истината. Че си добър човек. Обаче се разтревожих дали след като знае с какво се занимаваш, няма да започне да свързва професията ти с присъщите й опасности и я попитах страхува ли се за теб. Отговори ми, че не се страхува, и аз й повярвах.

— Каза ли защо не се страхува?

— Не — Рейчъл се намръщи. — Само че отговорът й бе много странен, не думите, а начинът, по който ги каза. Заяви ми, че лошите хора трябвало да се страхуват от теб и не се шегуваше, не беше перчене. Беше много сериозна и много уверена. После просто се обърна и отиде да си легне. Това беше преди няколко вечери и след това аз бях тази, която не можеше да заспи. Сякаш говорех с оракул, ако разбираш какво имам предвид.

— Ако е оракул, няма да казвам на никого. Половин Нова Англия ще се изсипе да пита за числата от тотото и Джеф сигурно ще прибира за консултациите по десет долара на човек.

Рейчъл ме ръгна с лакът и тръгна към вратата. Време беше да тръгват.

— Започни да ходиш по срещи — каза тя. — Още малко и ще се превърнеш в калугер.

— Сезонът не е подходящ — отвърнах. — Човек не тръгва по срещи, когато започва зимата. Твърде много дрехи. Трудно ще разбереш какво ти се предлага, преди да е станало късно.

— Както би казал истинският циник.

— Всички циници някога са били романтици. И повечето продължават да са.

— Господи, сякаш че говоря с някой дървен философ.

Помогнах й да си облече палтото и тя ме целуна по бузата.

— Не забравяй за какво си говорихме.

— Няма.

Рейчъл извика Сам, която седеше на пейката отвън.

Тя криеше под палтото си нещо, докато вървеше към нас, но не ми го показа. Едва когато се прегърнахме за сбогом, го извади внимателно и ми го подаде.

Беше кръст. Направила го бе от тънки клонки, усукани където е било възможно да се закрепят, а на останалите места увити със стебла от бръшлян.

— За когато дойдат лошите — каза тя.

Двамата с Рейчъл разменихме погледи, но си замълчахме и едва след като те си тръгнаха, осъзнах колко странни бяха думите на Сам. Тя не ми даваше кръста, за да прогонвам лошите, както можеше да се очаква от едно дете. Не, в нейните мисли лошите не можеха да бъдат прогонени. Те щяха да дойдат и аз трябваше да застана лице в лице с тях.