Джон Конъли
Душа в пламъци (39)

39

Къщата на семейство Шей бе разположена встрани от „Ред Лийф Роуд“ зад ред високи бели брези, вече оголени от есенните ветрове. Беше голяма триетажна сграда, боядисана наскоро, навярно през лятото, с кремава боя. На первазите на горните и долните прозорци имаше сандъчета със студоустойчиви зелени храсти, градината бе засадена със зимни цветя и вечнозелени растения: лобелия, делфиниум и оман. На моравата имаше следи от кърпеж, макар че старата и новата трева скоро нямаше да се различават. Лехите бяха оградени с тухли, боядисани в бяло. По алеята беше насипан свеж чакъл. Всичко беше много чисто и спретнато, къщата бе от онези, които принуждават съседите да се равняват по тях и да не допускат собствените им домове да изглеждат занемарени.

Преди да напусна Пастърс Бей, проверих дали госпожа Шей и синът й са още в сградата на общината. Там бяха: на паркинга виждах Патрик, а госпожа Шей работеше на началническото бюро. По пътя се обадих на Уолш, но телефонът му звънна няколко пъти и после премина на гласова поща. Реших, че е отказал разговора, когато е видял номера. Оставих му съобщение, за да му кажа каквото знаех — че Алън се е отбил в дома на семейство Шей, преди да изчезне, — после изключих звука на джиесема. Не се засрамих особено, когато се чух да казвам на глас онова, което знаех, за да угодя на Уолш. Алън можеше да е посетил дома на семейство Шей по много причини. В края на краищата това се бе случило предишната нощ, навярно бе имало много неща, за които да си говорят.

Но два часа бяха доста време, особено когато толкова много трупове пътуват към центъра по съдебна медицина в Огъста.

Паркирах колата си на пътя под дърветата, вместо да спра направо на алеята. Не забелязах някакво раздвижване в къщата, когато влязох в празния преден двор и чакълът захрущя шумно под краката ми. Не позвъних на вратата, а тръгнах по тясната пътека вляво, която се провираше между високия зелен жив плет и страничната стена. На нея имаше два прозореца, единия на дневната, другия на кухнята, но вътре не се виждаше никой. Достъпът до задната част на къщата беше блокиран от червена врата, която беше затворена, но не и заключена. Натиснах дръжката и тя се отвори леко.

Задният двор не приличаше по нищо на предния. Тук нямаше трева. Мястото около кухненската врата бе покрито с тежки бетонни плочи и върху тях бяха поставени два железни градински стола и желязна маса, изпод пожълтяващата боя на които прозираше тъмносивият цвят на метала. Нататък теренът беше разкалян и осеян с дупки, в които имаше локви мръсна дъждовна вода; машинното масло на повърхността им разлагаше светлината на множество зацапани дъги. Под извития покрив на дълъг едноетажен гараж бяха прибрани две леки коли и един камион в различни стадии на разглобяване. Заразата на мръсотията и занемаряването бе засегнала дори задната част на самата къща, която не бе боядисана заедно с фасадата и страничните стени и от нея се сипеха бели люспи като от суха кожа. Всички прозорци бяха закрити с пердета, освен този на кухнята, където умивалникът бе пълен догоре с мръсни съдове. През двора беше опъната мрежа от въжета за пране, от които висяха съхнещи чаршафи, проснати достатъчно високо, за да не се влачат по мръсотията долу. Те се полюшваха леко на вятъра. Опитах кухненската врата, но тя не се отвори. Вътре всичко изглеждаше тихо, ала се хванах, че внимавам да не вдигам излишен шум, сякаш можех да разбудя някое спящо чудовище като герой от стара приказка.

Отидох до гаража, като избягвах локвите по пътя. Той на практика служеше за задна стена на имота. Гъстият жив плет от двете страни на двора свършваше там, където започваше той, и филизите вече опитваха да се закрепят за стените. Двете коли вътре бяха сравнително нови — поне вече виждах, че от тях могат да се свалят скъпоструващи части, но камионът беше развалина. Предното му стъкло липсваше, а страничните бяха счупени. Капакът бе вдигнат и се виждаше, че двигателят в по-голямата си част е ръждясал и повечето от онова, което не е ръждясало, изобщо го няма. Камионът имаше осеян с вдлъбнатини подвижен капак на каросерията и бе паркиран така, че задницата му бе изравнена със стената на гаража.

И все пак гумите му бяха напомпани и по бетона имаше следи, които показваха, че скоро е местен.

Възможно бе гаражът преди да е ползван за домашни животни, защото трите коли бяха отделени от дървени стени — при все че преградите изглеждаха твърде големи дори за говеда. Потърсих някакви белези по задната стена, където дървените прегради бяха отстранени, за да се отворят по-широки пространства, но не открих нищо. Проврях се покрай камиона, заканвайки якето си на ръждив метал и трески. Още преди да стигна до задната стена, забелязах, че тя е по-нова от останалите. В определен момент бе ремонтирана или построена наново. Пак излязох навън и се опитах да преценя колко е голямо пространството между вътрешната и външната стена. Ъгълът бе такъв, че ми бе трудно да съдя, но ми се струваше, че не си съответстват напълно. Зад новата стена имаше свободно пространство. То бе тясно, навярно само колкото вътре да се обърне човек, ала го имаше.

Разгледах по-внимателно камиона и видях, че ръчната спирачка е дръпната. Отварях вратата, за да я освободя, когато вниманието ми бе привлечено от нещо розово на пода зад лявото предно колело. Беше късче от стъклопласт, използван за звуко- и топлоизолация на вътрешни стени и подове. Извадих малкото си фенерче от джоба и осветих пода, а след това и вътрешността на каросерията. Там имаше рула от същия изолационен материал, още във фабричната опаковка, всичките с висока R-стойност. Колкото по-висока е R-стойността, толкова по-голяма е топлоизолационната ефективност, а този материал имаше R-стойност над трийсет, почти най-високата.

Освободих ръчната спирачка и избутах камиона напред. Беше тежък, но се движеше леко на гумите. Когато го преместих на около два метра, дръпнах отново спирачката и се върнах при задната стена. На мястото, където задницата на камиона бе опирала до стената, в зидарията беше вградена изкусно боядисана в същия цвят квадратна желязна врата със страна един метър, чиито очертания бяха почти толкова трудно различими, колкото разликата между старата и новата трева на моравата пред къщата. От лявата страна на вратата, на средна височина, бе вмъкнат по-малък панел. Той се вдигна и отдолу се показа дръжка. Нямаше ключ. Не беше и нужно да има. В края на краищата кой ще тръгне да мести разнебитен камион в занемарен навес без сериозна причина?

Първото нещо, което видях, когато отворих вратата, бе стълба. Тя бе опряна на вътрешната стена, а на пода до нея имаше капак с размерите на вратата. Той беше затворен, но само с тежък катинар и резе. Зад него се виждаха два малки отвора за вентилация. През по-голям отвор в покрива влизаха въздух и слънчева светлина.

— Ало? — извиках аз. — Чува ли ме някой?

След няколко секунди изпод краката ми прозвуча приглушен глас на момиче.

— Чувам ви. Моля ви, помогнете ми! Моля ви!

Коленичих до първия вентилационен отвор.

— Ана?

— Да, аз съм Ана! Аз съм Ана!

— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Ще те измъкна от тук, разбра ли ме?

— Да. Не ме оставяйте сама. Моля ви, не ме оставяйте сама.

— Няма, но трябва да намеря нещо, за да счупя катинара. Няма да си тръгна от тук без теб, обещавам. Трябва ми само минута.

— Побързайте, само побързайте!

Върнах се в гаража и намерих железен лост, после се заех с катинара. Отне ми няколко минути, но накрая той се счупи и отворих капака.

Килията беше дълбока около три метра и половина и имаше приблизително форма на куб. Ана Кор бе прикована с верига към източната стена. Подът под нея бе застлан с прозрачен найлон, в ъгъла имаше кофа за естествени нужди. Ана носеше гуменки, прекалено големи дънки и мъжки пуловер и бе увила горната половина на тялото си с одеяло, за да я пази от студа и от влагата въпреки пластовете изолация, сложени в стените и на пода под найлона. Разполагаше с малка лампа на батерии за осветление и около нея бяха пръснати списания и книги с меки корици. Тя вдигна ръце към мен.

— Изведете ме от тук! Изведете ме!

Обърнах се да взема стълбата и чух отвън шум от приближаваща кола. После двигателят угасна и всичко отново утихна.

— Какво става? — извика момичето. — Защо не идвате да ме вземете?

Върнах се до отвора в пода.

— Ана, трябва да запазиш спокойствие. Мисля, че те са тук.

Тя извика тихо от страх.

— Не, не си отивайте. Вземете стълбата, ще отнеме само минута. Моля ви! Ако си тръгнете, няма повече да се върнете и аз ще остана тук.

Не можех да остана. Те идваха. Когато се отдалечих, Ана Кор започна да пищи, звукът се разнесе нагоре, отекна в стените и аз направих нещо, което ми разкъса сърцето: затворих капака над нея. Виковете й станаха приглушени и когато се върнах в гаража, вече не ги чувах. Вятърът се беше засилил и чаршафите се развяваха и плющяха, закривайки от очите ми двора оттатък. Надявал се бях, че завръщането на госпожа Шей или сина й е случайност, но докато прескачах през свързващата врата, зърнах малък безжичен сензор до долната панта. С отварянето на вратата бях прекъснал веригата. Той навярно бе изпратил сигнал до джиесема на някой от двамата и те бяха разбрали, че някой е влязъл в имота им.

Тъкмо бях стигнал до капака на камиона, когато прозвуча първият изстрел, който проби дупка в един от чаршафите и надупчи стената вляво от мен със сачми от ловна пушка. Вторият изстрел удари капака и отнесе подпорната щанга. Видях човек в комбинезон, който се провираше между чаршафите, и зърнах лицето на Пат Шей, когато спря да зареди пушката и да се прицели за трети път. Хвърлих се на земята и започнах да стрелям.

Куршумът улучи Шей в дясното бедро. Той се спъна в един от чаршафите и видях силуета на тялото му, очертан върху него. Стрелях отново, този път върху бялото на чаршафа цъфна червено петно. Третият изстрел го свали на колене, той повлече чаршафа със себе си и докато падаше, се зави в него като в саван. Пушката остана да лежи в близка локва, докато той се бореше немощно с платното, чиято белота постепенно се просмукваше с кръв и мазна вода.

Чух женски писък. Госпожа Шей се появи откъм ъгъла на къщата и после се скри от погледа ми зад веещите се чаршафи. Виждах я през трепкащи бели проблясъци, като на филм с повредени кадри, как тръгна към средата на двора, как спря за момент, зърна сина си, който се гърчеше в своя пашкул, и после — още един бял проблясък, още един изпуснат момент — се хвърли към пушката. Не я предупредих. Куршумът улучи къщата зад гърба й, но когато опитах да стрелям още веднъж, пистолетът засече и тя почти стигна до пушката. Вече търсех прикритие, когато иззад ъгъла се появи Гордън Уолш с пистолет в ръката.

— Полиция! — каза той. — Вдигни ръцете нагоре.

Госпожа Шей се закова на място. Вдигна ръце и падна на колене, но оръжието вече не я интересуваше. Започна да се тътри през двора на колене, стигна до умиращия си син, който потръпваше в предсмъртни конвулсии, и обви ръце около него. Уолш не се опита да я спре.

Тя заплака едва когато синът й престана да се движи.

Докато Уолш наглеждаше госпожа Шей, аз вдигнах капака и спуснах стълбата в килията. Госпожа Шей бе потвърдила с кимване, че и тя, и синът й имат ключове за всички ключалки, и използвах нейната връзка, за да освободя Ана от тъмницата й. Ана се измъкна от дупката и излезе, примигвайки, в бледнеещата светлина на деня, после се нахвърли върху госпожа Шей. Лявата й ръка отскубна кичур коса от главата й, а дясната издълба четири дълбоки успоредни черти по дясната й буза, преди Уолш да успее да я отдръпне. Изведох Ана на двора и очите й се спряха върху покритото тяло на Патрик Шей.

— Мъртъв ли е? — попита тя.

— Да.

Каза ми още нещо, но не можах да я разбера.

— Моля?

— Не я оставяйте там, долу — повтори тя. — Другото момиче. Моля ви, не я оставяйте там.

— Друго момиче ли?

— Тя е в дупката — каза Ана. — Видях костите й.

А госпожа Шей все още не казваше нищо и продължи да мълчи, докато не дойдоха да я отведат.