Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Burning Soul, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Душа в пламъци

Преводач: Йорданка Пенкова

Издание: първо (не е указано)

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указана)

Печатница: ИНВЕСТПРЕС АД

Излязла от печат: 08.04.2013

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Виктор Паунов

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-770-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8674

История

  1. — Добавяне

13

Апартаментът бе на втория етаж в мрачна сграда на Четвърто авеню в Бруклин. Не беше най-грозният блок на улицата, но можеше да претендира за почетно място в класацията. През 2003 година Четвърто авеню беше прекатегоризирано с надеждата да се направи бруклинско „Парк Авеню“ с модерни жилищни сгради на мястото на автомобилните сервизи. За нещастие Градско планиране бе окастрило програмата още в началото и вместо за магазини долните етажи на блоковете, построени след прекатегоризацията, бяха отделени за безистени и закрити гаражи. Проектантите бяха осъзнали грешката си след време, но вече бе късно тя да бъде поправена, така че Четвърто авеню сега представляваше смущаваща смесица от бутици, ресторанти и бруталистки[1] фасади.

На човека, който гледаше номерата на интеркома до входа на сградата, му се струваше, че единственото общо нещо между Четвърто авеню и неговото любимо „Парк Авеню“ бе нестихващият трафик по всичките шест ленти. Ако можеше да избира, той без колебание би се спрял на Пето или Седмо авеню. Но това предполагаше поне минимален интерес към заселване в Бруклин, какъвто той нямаше. Хората можеха да говорят колкото си искат, че тук била новата Бохемия, само че той не се хващаше на тази въдица; не си бе падал особено и по старата Бохемия, пък и на остров Манхатън можеше да намери всичко, от което имаше нужда. Ако питаха него, другите четири района можеха да бъдат отрязани с голям нож и изхвърлени в океана горе до Гренландия, с изключение на ивицата от Куинс, където се намираше аерогара „Кенеди“ — до там можеше да се пусне ферибот. Колкото до Джърси, неслучайно Манхатън бе отделен от него с вода. В по-мрачните му моменти неговото предложение за преразглеждане на отношенията на Манхатън с Ню Джърси включваше запълване на тунелите и взривяване на моста „Джордж Вашингтон“, след което на запад да бъдат насочени големи оръдия, в случай че останалите оттатък си наумят нещо. Вярно, после трябваше да се търси друго място, където да се изхвърлят телата, но в живота на всеки трябваше да има и малко дъждовни дни.

В панела на интеркома до входа нямаше вградена камера и до звънците не бяха написани имена. Натисна номера, който му беше даден, женски глас попита за името му и той го каза, или поне каза някакво име. Всъщност в този бизнес никой не очакваше да използваш истинското си име — нито посредниците, нито сутеньорите, най-малко пък момичетата. Личният му опит в това отношение беше ограничен, но придобит благодарение на собствената преценка и способността му да се ориентира, а не продиктуван от някакви наивни представи за живота.

Автоматът за отваряне на вратата избръмча и той тръгна към апартамента по стълбите, избягвайки асансьора. Докато се качваше, се включваха лампи, малка отстъпка пред екоориентацията в сграда, която бе толкова зле построена, че през замазката между панелите можеше едва ли не да се види как се сменят сигналите на светофара отвън. От повечето апартаменти, покрай които минаваше, не се чуваше никакъв шум. Данните за сградата, с които се бе запознал по-рано, показваха, че заетостта й е около шейсет на сто, а по подовите настилки и облицовката вече се забелязваха признаци на износване.

Апартаментът, който търсеше, беше в края на коридора. Почука на вратата, видя как шпионката потъмня и после му отвориха. Жената носеше червен пуловер и тъмносини дънки. Краката й бяха боси и миришеше на цигари. Косата й беше платиненоруса с червени кичури, сякаш скоро някой й бе пукнал главата и още не се бе съвзела достатъчно, за да отмие кръвта. По негова преценка беше някъде към средата на трийсетте, състарена от труден живот. Професията й бе такава, беше я изхабила. Сега или се беше издигнала в йерархията до активно сводничество, или бе влязла в ролята на прислужница за част от парите.

— Здрасти, скъпи — каза тя. — Насам.

Отляво имаше баня и затворена врата, но тя го покани в дневната вдясно. Оттук излизаха още две врати, едната отворена, другата не. Първата водеше към тясна кухничка. На плота имаше пакет чипс и наполовина изяден сандвич до стъклена чаша със следи от мляко. Другата врата бе затворена, но му се стори, че чува зад нея звука на пуснат тихо друг телевизор.

— Да не си от полицията? — каза тя.

— Не, не съм.

— Длъжна съм да попитам.

— Знам как е.

Говореше се, че всеки полицай под прикритие е длъжен да се легитимира като такъв, ако бъде попитан, при все че дори човек с половин мозък можеше да се досети, че подобно изискване би нанесло унищожителен удар на самата идея за операция под прикритие, ала за негова изненада много хора от бизнеса, с който се занимаваше тя, все още намираха, че си струва да вярват в този мит. На теория адвокатът можеше да оспори подобно въвеждане в заблуда, но пък дефиницията на „заблуда“ беше малко мъглява, особено в ситуации като тази, където намерението да бъде извършено престъпление е очевидно от самото начало. В крайна сметка излизаше, че това са само празни приказки. Повечето престъпници бяха тъпи и той беше на мнение, че цялата криминология по принцип е сбъркана, тъй като голяма част от теорията се опираше на наблюдения върху поведението на престъпници, които са заловени и следователно са или глупави, или жертви на лош късмет, вместо да бъдат изследвани онези, които не са залавяни и следователно са умни и са имали малко, поне съвсем малко късмет.

Той извади от джоба на сакото си плик и го сложи на масата, точно както бе инструктиран, когато се обади по телефона първия път. Жената надникна вътре, прехвърли набързо банкнотите с пръсти, после сложи плика в чекмедже под телевизора.

— Ще имаш ли нещо против да те претърся?

Той повдигна вежди.

— Защо трябва да ме претърсваш?

— В миналото е имало неприятности — не при нас, уверявам те, при други в същия бизнес. Случвало се е разни типове да вадят ножове, въжета. Грижим се за безопасността — за вашата, както и за нашата.

Не бе много убеден, че е точно така, но й позволи да го опипа неопитно.

— Благодаря, че проявяваш такова разбиране. Ще си прекараш добре.

— Сега може ли да видя момичето?

— Разбира се. То е оттатък. Ще ти хареса. Точно каквото поръча.

Последва жената по коридора и покрай банята до затворената врата.

Тя почука и едновременно с това отвори. Влязоха в приятно обзаведена и слабо осветена спалня. И тук имаше телевизор, с подскачащ по екрана надпис DVD. Стаята бе силно ароматизирана, но недостатъчно, за да се замаскира застоялата миризма на секс. Момичето на леглото беше облечено в кукленска нощница. Дори гримът не успяваше да скрие факта, че доскоро самото то е играло на кукли. Дванайсет или тринайсетгодишно — помисли си той. Под платиненорусата коса се показваха тъмни корени.

— Това е Аня — представи я жената. — Аня, кажи здрасти на Фредерик.

— Здравей — каза Аня и дори само в тази единствена дума се долавяше чужд акцент. Едната страна на устата й се повдигна, но никой не би нарекъл това усмивка.

— Здравей — отвърна посетителят, но в гласа му прозвуча колебание.

— Някакъв проблем ли има? — попита жената.

— Тя не е това, което поръчах.

Жената веднага смени тона, но се стараеше да не излиза от рамките на учтивостта.

— Говорихме по телефона — каза тя. — Лично съм си записала подробностите. Поиска блондинка.

— Тя не е блондинка. Боядисва си косата. Виждам корените.

Аня местеше поглед от единия към другия, опитвайки се да следи разговора. Разбираше, че посетителят е недоволен, но нищо повече. Не обичаше, когато са недоволни от самото начало. Тогава онова по-нататък ставаше още по-неприятно. Прибра колене до тялото си, прегърна ги и опря брадичка на тях. Така изглеждаше още по-малка. На масичката до нея имаше презервативи и кутия хартиени кърпички.

— Съжалявам — каза жената, — но се споразумяхме. Когато лампите угаснат, едва ли ще виждаш разликата, не и там, където е важно. — Усмихна се вулгарно. — А сега, ако искаш да вземеш душ…

— Не искам душ — каза той. — Искам си парите обратно.

Цялата престорена любезност на жената се изпари. Горната й устна се изви и оголи зъбите като на куче, което дава последно предупреждение, преди да ухапе.

— Няма да стане. Платил си за този час. Можеш да играеш с нея на не се сърди човече, да й разказваш как си прекарал деня или просто да излезеш през вратата и да отидеш някъде другаде. Изборът си е твой, обаче парите остават тук. — После направи последен опит за помирение: — Виж, скъпи, защо да се караме и да разваляме такава хубава среща. Ще си прекараш добре.

— Това ми го каза вече.

— Тя е мило момиче. Ще ти хареса.

— Не ми пука дори да е мис „Америкън Пай“. Не е това, което поръчах. — Извади джиесема си. — Може би трябва да се обадя в полицията.

Жената се дръпна от него и викна:

— Руди! Имаме проблем.

Затворената врата в края на коридора се отвори и той чу телевизора по-ясно. Предаваха хокеен мач. Не знаеше кой играе. Не се интересуваше от този спорт. Само белите харесваха истински хокея, и то защото не знаеха, че има и нещо по-хубаво.

Мъжът, който се появи, носеше анцуг, гуменки и твърде голяма за него фланелка на „Янките“. Беше към трийсетте и в поддържана фитнес кондиция. Тъмната му коса бе спретнато подстригана, приличаше на колежанче в пролетна ваканция, ако не се брои „Ламата“, затъкната отпред в анцуга му. Тя имаше седефена дръжка и хромирана повърхност, която блестеше на светлината.

Руди тръгна с рамото напред по коридора и спря пред вратата на банята. Пъхна десния палец под ластика на анцуга, до дръжката на револвера и се облегна на рамката. Изглеждаше отегчен. Посетителят реши, че Руди не е особено умен. Умният човек щеше да е нащрек за възможна опасност. Руди бе свикнал да сплашва малолетни момичета и клиенти с наднормено тегло. Той не беше нито едното от двете.

— Какво има? — попита Руди. Очите му лениво се обърнаха към жената.

— Казва, че момичето не било такова, каквото поръчал.

Руди се изсмя злобно и насочи цялото си внимание към него.

— Ти за какви ни смяташ бе, за глупаци ли? Ние не приемаме откази и не връщаме пари. Значи, можеш да останеш и да си прекараш добре с Аня, или да вземеш такси до Хънтс Пойнт[2] и да видиш дали там няма каквото търсиш. Парите обаче остават тук.

— Искам си парите.

Руди смени тактиката.

— Какви пари? Не виждам тук никакви пари. Пише ли ти името на тези пари? Федералният резерв специално за теб ли ги прави? Искам да кажа, че имам пари, но не мисля, че са твои. Не си носил тук никакви пари. Дошъл си просто на гости, да се поразвлечеш малко. Не си спомням някакви пари да са минавали от ръка в ръка. Братче, да се дават пари за жени — това е незаконно. Трябва да внимаваш какво говориш. Виж, времето ти тече. Ако бях на твое място, щях да стана далтонист през останалата част от часа и просто да се позабавлявам. Е, какво ще кажеш?

За момент посетителят като че ли се позамисли.

— Все пак май ще трябва да се обадя на някого — каза той. — Това наистина никак не ми харесва. — Пръстът му се задържа върху клавиатурата на обемистия черен джиесем.

Жената се отдалечи още от него и застана зад Руди.

— Ей, мухльо — каза тя, — голям кретен си, знаеш ли? Идваш тук и ни губиш времето. Заслужаваш да бъдеш сритан по задника.

— Предупреждавам те — намеси се Руди. — Прибери този телефон и веднага се омитай от тук.

Премести ръката си по-близо до пистолета, ала не го извади. Посетителят си помисли, че все пак може да не е толкова глупав. Дойде му наум старата аксиома „не вади пистолет, ако нямаш намерение да го използваш“. Руди или се готвеше да го убие, в който случай нерешителността му бе свързана със съзнанието за необратимостта на подобно деяние, или не беше готов да стреля и се колебаеше, защото го беше страх. Посетителят предполагаше, че е по-скоро второто, макар че ако се окажеше първото, тогава… Е, можеше да се справи и с това.

— Знаеш ли какво е казал генерал Патън за пистолетите със седефени дръжки — поде той. — Казал е, че само нюорлиънски сводник би носил пистолет със седефена дръжка. Мисля, че не е бил прав. Очевидно ги носят и скапаните нюйоркски сводници.

Сега вече Руди посегна към пистолета и посетителят намести джиесема в дланта си. От върха му излетяха две остри стрелички, пробиха фланелката на Руди и се забодоха леко в кожата на гърдите му, при което през тялото му преминаха петдесет хиляди волта. Той падна на пода, като се мяташе бясно. Жената побягна към дневната, крещейки за помощ, а посетителят взе сводническия пистолет на Руди.

На вратата на спалнята се появи втори мъж, по-едър от Руди, но облечен по същия начин. Главата му беше обръсната и имаше груби славянски черти. За разлика от Руди, той беше достатъчно съобразителен да държи пистолета в ръка, но не бе проявил предпазливостта да не се превръща в толкова открита мишена. Двата изстрела от пистолета на Руди го улучиха в гърдите. Той се хвана за рамката на вратата, после се свлече на колене. Вдигна отново пистолета и третият изстрел го хвърли назад, с подвити колене и мятащо се в конвулсии тяло, също както при Руди, но този път завършекът беше различен.

Посетителят ритна настрани пистолета на мъртвия и продължи да се движи. Дневната беше празна, но чу жената в кухнята. Намери я да рови в чекмеджето с приборите. Ритна чекмеджето, опитвайки да го затвори заедно с ръката й, но жената бе твърде бърза. Нахвърли се върху него с нож за обезкостяване на месо, който бе вдигнат високо, острието на равнището на лицето й, върхът извит надолу. Той пристъпи към нея и използва лявата си ръка, за да избута стисналия ножа юмрук към стената, а с дясната стовари пистолета върху слепоочието й. Удари я два пъти и тя се свлече на пода, стенейки. Провери дали няма още някого в апартамента, върна се в коридора и видя, че Руди бе изпълзял в банята. Приближи предпазливо до отворената врата. Когато надникна вътре, Руди вече беше извадил втори пистолет трийсет и осми калибър изпод умивалника.

— Недей — каза посетителят.

Руди стреля, но още трепереше от токовия удар. Куршумът отнесе част от мазилката на трийсетина сантиметра вдясно от посетителя, който му отговори с два изстрела и после хвърли „Ламата“.

Влезе в спалнята. Момичето, наречено Аня, се бе свило в ъгъла до прозореца, затиснало с ръце ушите си.

— Одевайся — каза той. — Бистро.

Момичето не помръдна. Трепереше силно и го гледаше, без да мига, сякаш се боеше, че в мига, в който затвори очи, той ще го довърши. Посетителят опита да си спомни думата за „приятел“ и успя да изрови нещо от паметта си.

— Друг — каза той, след това се поправи: — Друзья.

Това сякаш постигна желания ефект. Момичето спря да трепери, макар все още да изглеждаше уплашено. Той повтори нареждането да си сложи някакви дрехи. То кимна, отиде до гардероба и извади чифт дънки и блузон с котка, обшита в пайети. Посетителят не се извърна, докато момичето се обличаше, но то сякаш нямаше нищо против това: след всичко, през което беше преминало, да стои полуголо пред непознат за него навярно бе само дребно неудобство. Обу гуменки без връзки и той му махна да върви пред него, после го последва в дневната.

Стори му се, че чу някакъв звук откъм коридора навън, като от врата, която се отваря и след това бързо се затваря отново. Стрелбата бе неприятна, но не и неочаквана и посетителят не изпадна в паника. Претърси апартамента, при което намери два айфона и едно „Блекбъри“, както и четири хиляди долара в брой, без неговите хиляда. Жената бе престанала да стене и бе изпаднала в безсъзнание. Дишането й бе плитко, кожата й имаше синкав оттенък, от едното й ухо течеше кръв. Не беше сигурен, че ще оживее, но това изобщо не го вълнуваше.

Той хвана момичето за ръката и го дръпна в банята, принуждавайки го да прекрачи тялото на Руди. Чу приближаващите сирени, когато отвори прозореца, от който се излизаше на аварийната стълба. Накара момичето да тръгне първо и скочи долу след него. До бордюра спря „Лексус“, той сложи момичето на задната седалка и после се настани на мястото до шофьора отпред.

— Е, как мина? — попита шофьорът. Беше нисък и тъмнокос, носеше стари дънки и изтъркано кожено яке. Не приличаше на човек, който може да си позволи да кара „Лексус“, освен ако не го е откраднал. Името му бе Ейнджъл.

— Шумно, мръсно — отвърна неговият партньор в професионален и в личен смисъл. Казваше се Луис и беше облечен като директор в някоя от онези дискретни фирми в сянка, които управляват парите на другите, и ги управляват добре. Косата му беше подстригана много ниско, по кожата му нямаше почти никакви бръчки. Би било трудно да се каже на каква възраст е, ако не беше прошарената комбинация от несвързани помежду си козя брадичка и мустаци, която бе започнал да си отглежда, известна в бранша като „балбо“, но наричана от партньора му „онази шибана растителност по лицето ти“.

— Много ли? — попита Ейнджъл.

— Двама мъртви и една на път.

— Ти пострада ли?

— Не.

Луис извади телефоните и провери номерата и обажданията.

— Има много полезни неща — каза той. — Много имена. — Измъкна изпод седалката ноутбук, включи захранването и започна да прехвърля на компютъра данните за обажданията.

— Виж — каза Ейнджъл, — трябва да те попитам: на кръстоносен поход ли сме?

— Да, освен ако не предложиш някое по-подходящо название — каза Луис. — Понякога ми се иска да не ме бе запознавал с Чарли Паркър. Подозирам, че ме е заразил с идеализъм.

— Мислиш, че си се променил много. А аз само крадях това-онова. — Ейнджъл погледна в огледалото за обратно виждане. Момичето също впери поглед в него. Очите му бяха като на войник в посттравматичен шок.

— Добре ли си, скъпа? — попита.

— Не мисля, че е много добре с английския. — Луис разрови паметта си за още някоя от малкото руски думи, които знаеше. — Ти в порядке?

Момичето кимна.

— Ти в безопасности. Друзья.

— Какво каза? — поинтересува се Ейнджъл.

— Казах й, че е в безопасност и че ние сме приятели. Само това знам. За нещо повече ще трябва да се отбием в Брайтън Бийч и да накараме някой келнер да ни превежда.

Почувства натиск върху ръката си. Момичето бе сложило своята бледа длан върху нея.

— Дина — каза то. — Не Аня. Дина.

— Дина — повтори Луис. Взе ръката й в своята и я държа, докато пътуваха.

 

 

Приютът се намираше в Канарсий, почти се виждаше от Джамейка Бей. Когато бяха на една пряка от него, Ейнджъл позвъни по единия от откраднатите телефони. Каза на жената, която се обади, че ще й предадат младо момиче, жертва на секстрафиканти, както и телефоните, използвани от престъпниците. Угасиха осветлението в колата и посочиха приюта на момичето. Дадоха й телефоните и парите.

— Ще те наблюдаваме, Дина — каза Луис. Докосна с два пръста очите си, после ги обърна към нея и към приюта. — Друзья.

Ейнджъл й отвори вратата. Тя стъпи навън с единия крак, после спря и каза:

— Я ничево не видела.

Луис вдигна безпомощно ръце и поклати глава.

— Съжалявам, не разбирам.

Тя се намръщи, после проговори отново, този път на английски.

— Аз не видяла нищо. — Произнесе го внимателно и после си тръгна.

Проследиха я с погледи до самия приют, като същевременно оглеждаха улицата за нежелани свидетели. Когато наближи, вратата се отвори и отвътре излезе жена, която сложи нежно ръка на рамото й и я въведе.

Дина не погледна назад и господата от Ню Йорк потеглиха.

Бележки

[1] Брутализъм — модернистичен стил в архитектурата, отличаващ се с груби бетонни конструкции. — Б.пр.

[2] Квартал в южен Бронкс, известен с престъпността и проституцията си. — Б.пр.