Джон Конъли
Душа в пламъци (19)

19

Беше студена влажна нощ в края на дълъг мрачен ден. Отново бях призован от защитата по делото „Дени Крауз“ и после трябваше да чакам около четири часа близо до съда на „Федерал Стрийт“, докато адвокатът му се опитваше да запази самообладание в разправиите с прокурора, решен на всяка цена да докаже, че Дени е психически годен да отговаря пред съда, с което Дени се съгласяваше непрекъснато. Адвокатът бе млад и назначен от съда, той трябваше да понатисне Дени да си затваря устата, ала вината не беше изцяло негова. Щатът настояваше Дени да отговаря за убийството по причини, които ми бяха непонятни, но които навярно бяха свързани с политиката и амбициите на някого рейтингът му в края на годината да изглежда добре. Някой по-закален в битките адвокат би намерил начин да договори компромисно споразумение, което да задоволи всички, освен може би Дени, но желанията на Дени бяха на практика без значение. Той трябваше да помисли по-сериозно над своите планове за бъдещето, преди да убие човек заради куче.

Докато си губех времето, очаквайки своя миг на славата на свидетелската банка, продължих да се ровя в личните данни на хората от списъка с новите клиенти на Рандъл Хейт и новопристигналите в Пастърс Бей, но започвах да мисля, че това е задънена улица. Трябваше да продължа, защото беше възможно и да се лъжа, но не можех да се избавя от вътрешното усещане, че зад тези имена не се крие нищо, че там не може да бъде открито нищо полезно. Оттук произтичаше възможността лицето, което тормози Рандъл Хейт, да се е спотайвало дълго време и да е чакало удобен момент, за да се възползва от миналото му в негов ущърб. Ако случаят беше такъв, тогава бях изправен пред почти невъзможната задача да проуча миналото на всеки възрастен, който се е срещал някога с Хейт. А беше възможно и някой от миналото на Хейт да го е зърнал по улиците на Белфаст, на Портланд или Огъста или на минаване през самия Пастърс Бей, после да е открил адреса му и да е започнал да го преследва, без да е разменил и дума с него.

Обаче бях стигнал поне до едно решение: ако до следващата сутрин не получех потвърждение от Ейми, че Хейт е готов да бъде разпитан от полицията, щях да се обадя на Гордън Уелш и да го посъветвам да поговори с Хейт, дори с риск да разваля отношенията си с Ейми и да се изложа на потенциална опасност от съд и присъда, задето съм нарушил правото на конфиденциалност на клиента. Последния тласък ми даде прозрението, което трябваше да получа още когато Хейт ми показа снимките на голи деца. Човекът, който притежаваше снимки на малки деца, будещи сексуални асоциации, като нищо беше способен да отвлече дете, за да задоволи своите нужди. Това бе връзката, която ми беше нужна, за да успокоя съвестта си за всяко предателство към Ейми и Хейт, което би ми се наложило да извърша.

Името ми беше извикано малко след три часа следобед, но моето участие в кръстосания разпит се измерваше в наносекунди. Сякаш дори съдията губеше вече желание за живот след целодневните разпити, които само потвърждават онова, което отдавна бе станало известно на всички: Дени Крауз беше луд, защото в неговото положение само човек, който не е с всичкия си, би отричал, че е луд. След като свърших в съда, прескочих до „Нош“ на „Конгрес Стрийт“ и си побъбрих с Мат, един от партньорите, които държаха заведението. Ако преди две години някой ми беше казал, че Портланд се нуждае от още един бар, който продава бургери, щях да му си изсмея в лицето и нямаше да ме чуете заради всичките други хора, които също щяха да се изсмеят. После „Нош“ отвори, народът започна да опитва бургерите и бе постигнато всеобщо съгласие, че, да, може би бяхме имали нужда само от още един бар, който продава бургери, при положение че бургерите са толкова хубави. И понеже чувствах, че го дължа на себе си след такъв ден, хапнах в допълнение пържени картофки, после довърших започнатото, като сръбнах и един „Бруклин Лагър“, докато преглеждах вестниците, и денят постепенно започна да ми се струва не чак толкова лош. Докато карах към дома, каналите през солените мочурища в Скарбъро ми приличаха просто на по-наситеночерни откоси сред високите треви, подобни на дълги черни панделки, паднали от небето. Отбих по моята алея и фаровете ми блеснаха в прозорците на празната къща. Минах през задната врата, през която се влизаше в кухнята, и запалих лампата.

Големият прозорец, който гледаше на север, се бе изпотил от влагата и някой бе писал с пръст по стъклото, прокарвайки дълги, грижливо начертани линии. Почеркът беше детски, почерк, който ми беше познат, защото веднъж вече ми бе оставял съобщение в тавански прах. Беше толкова отдавна. Мислех, че са си отишли, но нима беше възможно да си идат наистина? Сега едната от тях се беше върнала, ехото от моята мъртва дъщеря, а където и да отидеше тя, с нея вървеше и нейната майка — по-странна, по-размита фигура. Ако дъщеря ми бе малка студена звезда, майка й бе нощното небе, на което светеше тя.

Думите на стъклото гласяха: „момичето е сърдито“.

Приближих до прозореца. Думите бяха написани едва неотдавна; от тях още се стичаха вадички влага като от рани, изрязани в плът, и посланието се отцеждаше от тях като кръв. През изтритите места в изпотяването видях горите.

Излязох отново навън и постоях в двора, вперил поглед в дърветата. Внушавах им да се покажат, но те не се появиха. Може би вече не бяха тук, ала необичайната тишина на нощта сякаш ми казваше, че трябва да бъда нащрек, дори тревата в мочурищата бе спряла да шепне. После вятърът се върна от океана, разлюля тревата и клоните и разпръсна някои от сенките. Изтрих думите с върховете на пръстите си, докосвайки местата, които тя бе докосвала, питайки се как е възможно човек да бъде преследван от миналото.

Стоях до прозореца, гледах в сгъстяващия се мрак и си представях как гласът на мъртвата ми дъщеря изрича тези думи, как дребният й блед силует минава под дърветата и в следите от лунна светлина голите клони хвърлят кръстосаните си сенки върху тялото й, омотават го в ивици тъмнина.

И се запитах, не за пръв път, дали със своята скръб не ги бях накарал да се върнат на този свят.

Легнах си в полунощ, след като мислих известно време за значението на думите върху стъклото. Те приличаха на предупреждение, но не бях сигурен за какво. За кое ли момиче се отнасяха? Така или иначе, спах дълбоко до три часа сутринта. Ако се бях опитал да обясня на психиатър как е било възможно това, след като мъртво дете е писало на прозореца ми, може би щях да започна с аргумента, че когато човек се сблъска с достатъчно много странности, странното започва да му се струва нормално. Умът може да се приспособи почти към всичко, когато му се даде време: болка, скръб, загуба; дори да приеме, че е възможно мъртвите да говорят на живите. Също така бях разбрал, че тези неща са част от нещо по-голямо, пътепоказатели в пътуване, чиято крайна цел не ми е известна. Примирил се бях с онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то, и примирението бе донесло със себе си известно спокойствие, така че спах и бях благодарен за съня. Когато загубех способността си да спя, щях да знам, че полудявам.

Събудих се в три и една минута. Чуваха се звуци, които идваха изпод спалнята ми: гръм и трясък, вихър от струнни инструменти. Отне ми известно време, докато разбрах, че телевизорът е включен.

Но не бях гледал телевизия, преди да си легна, а дори и да бях, никога нямаше да оставя телевизора включен.

Протегнах ръка към пистолета, като се стараех да вдигам колкото може по-малко шум, после станах от леглото. В стаята беше студено. Бях гол от кръста нагоре и кожата ми сякаш се стегна от мразовития въздух. Вратата на спалнята беше отворена и коридорът бе тъмен, но когато стигнах до стълбите, видях отразената светлина от екрана на телевизора да танцува по стената. Опитах да контролирам дишането си, кръвта бучеше в ушите ми. Пролуките между подпорите на парапета бяха широки и когато стигнех до третото стъпало от горе надолу, щях да бъда лишен от прикритие. Ако беше засада, бавното и предпазливо придвижване нямаше да ми бъде от полза. Щях само да стана по-лесна мишена.

Долу последва нова поредица от звукови експлозии и аз се възползвах от това. Слязох по стълбите бързо, като се движех покрай стената и държах пистолета с дясната си ръка близо до тялото, а лявата използвах за равновесие, но никой не ми се нахвърли от сенките и нямаше изстрели. Веригата на предната врата беше на мястото си. Вляво от стълбата бе офисът ми и вратата му бе затворена, както когато се качих да си легна. Вратата на дневната пред мен беше открехната и през пролуката се виждаше телевизорът. Даваха анимационно филмче от поредицата за Койота и Бързоходеца. В стаята се влизаше само през тази врата. Нямах друг избор.

Вътре нямаше никого. Диванът и фотьойлите, които бяха обърнати към телевизора, не бяха заети. Дистанционното лежеше на лявата страна на дивана, близо до страничната облегалка. Оставих телевизора включен и се върнах в коридора. Най-напред проверих в кухнята, но тя също бе празна и задната врата беше заключена. Накрая отидох в офиса. Хванах дръжката, отворих рязко вратата и почаках, но нямаше никаква реакция. Погледнах през пролуката откъм пантите, но не можах да видя нищо. След това, когато не ми беше останал друг избор, влязох вътре с вдигнат пистолет, но офисът изглеждаше както го бях оставил предишния ден, дори суичърът с качулката лежеше напряко на писалището, точно както го бях хвърлил преди два дни, когато се върнах от магазина за хранителни стоки.

Въпреки нощния студ вече бях плувнал в пот. Проверих бегло стаите на горния етаж, просто за всеки случай, но къщата беше празна. Върнах се в дневната и се загледах в телевизора. Койотът си беше отишъл и на негово място се бе появил Бъгс Бъни. Йосемити Сам го преследваше с големия си револвер. Сигурно бе имало токов удар. Изключих телевизора и за всеки случай прекъснах захранването от мрежата.

Бях стигнал докъм средата на стълбите, когато телевизорът загърмя отново.

Влязох, държейки пистолета до хълбока си. Стаята все още бе празна и дистанционното си беше на същото място, но щепселът бе включен отново в контакта.

По гърба ми се търкулна капчица пот. Усетих миризма, която по-рано липсваше или заради страха и адреналина не я бях забелязал. Беше следа от парфюм, но евтин и противно сладникав, какъвто голяма жена никога не би използвала…

момичето е сърдито

Думите не бяха изречени гласно, но въпреки всичко ги чувах в главата си, повторение на посланието, оставено на прозореца.

трябва да бъдеш предпазлив татко трябва да бъдеш предпазлив

„Татко.“ Боже мой, боже мой, боже мой.

Но нямаше нищо, нищичко, което да мога да видя. Сложих ръка на телевизора и леко натиснах бутона On/Off. Екранът потъмня и индикаторът светна червено вместо зелено. Отстъпих назад и зачаках, броейки наум. Бях стигнал до пет, когато телевизорът се включи отново, тъкмо навреме, за да видя как Бъгс Бъни изскача от тъпана, дъвчейки морков, и казва „И това е краят!“.

Ала не беше, защото се появи логото на телевизионната станция и Бъгс Бъни веднага се върна. Дори познавах филмчето. „Заешка опашка“. Помнех го от детските си години. Бъгс и Елмър си сменят самоличностите и накрая Елмър печели, но за да постигне това, му се налага да се превърне в Бъгс. Смял се бях до припадък. Дори в тийнейджърските години, след смъртта на баща ми, се смеех, когато попадах на него. То беше бягство от един свят в черно, сиво и много яркочервено, бягство от болката и скръбта, от спомена за страданието заради загубата на татко и тъгата на мама…

Болката, когато момче сложи ръка на устата ти, докато другата му ръка рови под полата ти, и второто момче се дръпва ужасено, когато разбира какво е сторило и какво още ще бъде сторено, но е твърде слабо, за да попречи това да се случи. Болка в устата и в дробовете ти, болка в гърба и зад очите, болка, която расте и расте, докато започне да ти се струва, че тялото ти е твърде малко, за да я побере цялата, че тя ще избухне от теб като въздуха от спукан балон, като смъртта на червена звезда, защото, когато дойде, краят идва в червено: червено зад очите, червени струи от устата и от носа.

И това е краят, само че не е, не и за теб, защото ти никога не си си отивала, защото ти си сърдито момиче и хората трябва да внимават, когато наблизо има сърдито момиче. Сърдитите момичета чупят разни неща, повреждат разни неща и чакат своя шанс.

И сърдитите момичета гледат анимационни филми, за да избягат за малко от своя гняв.

Приближих до дивана и посегнах да взема дистанционното. Неприятната миризма се засили и усетих онова, което прикриваше тя: не разложение, а кръв и човешки екскременти, защото, каквото и да бе онова, което присъстваше в стаята, то беше останало такова, каквото е било в мига на смъртта си. Едновременно беше и не беше момиче. Най-доброто от него се намираше някъде другаде, спящо, несъзнаващо нищо. Онова, което бе тук, беше останалото.

внимавай татко внимавай внимавай

Тя бе на дивана; почти осезаемо присъствие. Не я виждах, не я чувах, но беше там. Очаквах ръката й да ме хване, когато взех дистанционното и миризмата дойде с мен, но това не се случи. Устройството беше влажно на пипане. Беше изпотено, макар че не би трябвало да е. Отдръпнах се от дивана с дистанционното в ръката и миризмата ме последва. Предпазливо вдигнах ръката си и усетих миризмата й върху пластмасата.

Погледнах към телевизора. Светлината примигна, картината се промени и ми се стори, че зърнах отразено в екрана лице. Заобиколих дивана отстрани, като внимавах да се държа на разстояние. Застанах зад него, вдигнах дистанционното и изключих картината.

не татко не това няма да й хареса

И в същия миг я видях увиснала в тъмнината на екрана като дух, затворен в празно пространство: чернокожо момиче с разкъсана бяла блуза, седнало на дивана с ръцете отстрани, дланите обърнати нагоре, коленете ожулени; кръв по брадичката и по устните, засъхнала кръв на вадички, които тръгват от ъгълчетата на очите като червени следи от сълзи. Тя отвори уста и изкрещя беззвучно, цялото й тяло се разтърси от силата на гнева: отчаяно дете — дете, лишено от своята мечта, дете, изтласкано от света на светлината в света на болката. После изчезна и в иначе празната стая остана само моето отражение. Изключих за последен път телевизора и не спах повече тази нощ.

Въпреки че телевизионният кабел бе надеждно заключен в чекмеджето на нощното шкафче.