Джон Конъли
Душа в пламъци (25)

25

Демпси караше през околностите на Пастърс Бей. На седалката до него имаше карта, но той почти не я поглеждаше. Вече бе проучил района в Гугъл и беше сигурен в посоката, в която се движеше. Той притежаваше изключителна памет за фотографии, цифри и най-дребни подробности от разговори. Ала го показваше рядко, защото бе живял твърде дълго сред хора, на които тази му дарба можеше да се стори достатъчно обезпокоителна, за да пожелаят да я унищожат.

Когато двамата с Райън се събудиха сутринта, Томи беше излязъл от стаята си и колата я нямаше на паркинга. Демпси надраска бележка, че отиват да търсят закуска, и я пъхна под вратата му. Дебеланата вече не беше на рецепцията, сменил я бе мършав дангалак с ослепително блестящи изкуствени зъби, който ги информира, че на триста-четиристотин метра западно от мотела има закусвалня. Облаците се бяха по-разчистили и разкриваха късчета синьо небе, но все още бе твърде студено за сезона и имаше вятър, който духаше право в лицата им, докато вървяха. Настаниха се в ъглово сепаре и Райън поръча най-голямата закуска в менюто, докато Демпси остана верен на кафето с кроасан. Сутрин не му се ядеше особено и му ставаше тежко на стомаха. Докато Райън се хранеше, прегледа вестника, но той не беше от Бангор и не съдържаше нищо, което да го интересува, пълен бе с материали за междинните избори. Демпси почти бе забравил за тях, така погълнат бе от проблемите им. Не можеше да си спомни кога за последен път беше гласувал. Обзе го чувство за вина. Струваше му се, че това е още едно доказателство за загубата на самоконтрол, за отказа му да се съобразява с плановете и мотивациите на другите. Обеща си, ако остане жив, отново да започне да гласува. В дългосрочен план това изглеждаше скромна, постижима цел. Гласуването, не оцеляването. Оцеляването им засега се решаваше ден за ден.

Райън се извини и тръгна към тоалетната. По улицата премина полицейска патрулка, но Демпси не обърна глава да проследи движението й. Погледна другите посетители в закусвалнята. Повечето бяха възрастни хора и келнерката като че ли познаваше всички по име. Помисли се, че Райън може би беше най-младият в заведението, поне с десет години по-млад от всички. Затвори очи и си представи колко хубаво би било просто да поседи тук няколко часа, заобиколен от приятели, без други задължения за деня, освен да си бъбри с хората и да планира следващия обед. Не се налагаше да си представя какво ще е да се чувства стар. Той вече се чувстваше стар и смъртта сякаш беше по-близо до него, отколкото дори до най-възрастните редовни клиенти на ресторанта.

Когато отвори очи, пред него стоеше Томи Морис.

— Свършихте ли? — попита той.

— Почти. Ти искаш ли нещо?

— Не, не съм гладен.

Райън излезе от тоалетната, Демпси извика да му донесат сметката и келнерката я сложи пред него на масата още преди Райън да бе прекосил помещението.

— Какво дължа? — попита Райън.

— Ще платя и за теб — каза Демпси. Извади пари от джоба си и започна да брои банкнотите. Средствата му намаляваха главоломно.

— Не — каза Райън. — Този път плащам аз.

— Сигурен ли си?

— Да. Така ще сме квит за снощи.

Томи го погледна любопитно.

— Излязохме за по едно питие — каза Райън.

Изглеждаше смутен. Демпси си помисли, че може би се чуди дали не е трябвало да поканят и Томи, но и се радва, че не са го поканили, заради тона на някои от разговорите им предишната вечер.

— Браво на вас — каза Томи.

Главата му се полюшваше леко, десният палец поглаждаше отново и отново възглавничките на другите пръсти. Демпси считаше това за особеност в поведението му, знак, издаващ, че е намислил нещо и е готов да започне. В очите му отново се бе появил блясъкът, който беше отсъствал през последните дни.

Колата беше паркирана зад закусвалнята. Томи ги заведе при нея, като въртеше ключовете на десния показалец и си подсвиркваше.

— Получи ли обаждането, което очакваше? — попита Демпси.

— Не, още не — отвърна той. — Ще ми се обадят. Но дотогава трябва да свършим една работа.

— Каква работа?

— Трябва да откраднем кола.

Така Демпси се озова зад волана на тъмна „Импала“, която излезе от Пастърс Бей и се насочи към океана. Мина покрай къщата на Валъри Кор, но дори не погледна към нея. На алеята имаше черен шевролет „Събърбън“ и до него стара тойота „Такома“, а на пътя беше паркирана патрулка на шерифството. В огледалото за обратно виждане Демпси зърна как полицаят се обърна към лаптопа си. Ченгетата навярно проверяваха номерата на всички преминаващи автомобили. Не се разтревожи. Номерът на тази нямаше да влезе в системата поне още час-час и нещо. Когато стигна до океана, зави на юг и после продължи известно време покрай брега. Тук не се виждаха никакви плажове, само черни скали, напомнящи нащърбени гнили зъби, в които се разбиваха сиви вълни. Демпси не можеше да разбере защо някой ще иска да живее в град на брега, където дори няма пясък, по който да се разхождаш, и красота, на която да се любуваш. Тук природата беше враждебна сила, която воюва сама със себе си. Вятърът усукваше дърветата, океанът гризеше от сушата. Докато караше, Демпси установи, че му липсва сигурността на големия град. На това място се чувстваше уязвим тялом и духом.

Отбивката не се различаваше много от черен път. Той остави океана зад себе си и продължи по нея през малка горичка, докато пред очите му не се откри гледка към къщата на Валъри Кор. Натисна бутона за отваряне на багажника и докато изключи двигателя и слезе, Томи вече изправяше гръб край пътя.

— Удобно ли ти беше? — попита Демпси. Бяха решили, че сам мъж в колата ще привлича по-малко внимание, отколкото ако са двама.

— Ще го преживея.

Демпси държеше в ръка пистолета на Томи. Подаде му го и след кратко колебание Томи го взе. Двамата разгледаха задната част на къщата от горичката, но не забелязаха никакви признаци на полицейско присъствие. При все това Томи реши, че вътре при нея непременно ще има поне едно ченге.

— Сигурен ли си, че искаш да направиш това? — попита Демпси.

— Трябва да говоря с нея — отвърна Томи и Демпси отново забеляза у него онази особена комбинация от фатализъм и надежда, типична за хората, които знаят, че времето им изтича, и искат да уредят земните си дела, преди да е станало твърде късно. Изчезването на племенницата му, колкото и да беше ужасно, бе послужило на Томи като претекст да протегне ръка на отчуждилата се от него сестра, да й направи една последна услуга.

— Тогава да идем и да говорим — каза Демпси.

Готвеше се да тръгне, когато ръката на Томи го хвана за лакътя. Моментално се огледа, за да види дали не идва някой, но не забеляза и следа от движение.

— Какво има?

На Томи сякаш му беше трудно да заговори. Погледът му бе прикован в лицето на Демпси. След малко каза:

— Благодаря ти.

— За какво?

— Че остана до мен.

— Ще намерим начин да се измъкнем, Томи. Ще оправим нещата.

— Не, няма. Когато настъпи моментът, опитай да останеш жив. Вземи Франсис и каквото е останало от парите и се скрийте някъде надалеч. Те може би ще се задоволят с моята глава. Ако ми дадат тази възможност, ще им кажа, че ти не представляваш заплаха за тях. Никакво отмъщение, Мартин. Разбра ли?

Демпси кимна.

— Разбрах.

Ръката на лакътя му го стисна по-силно, после отпусна хватката.

— Няма да говорим повече за това — каза Томи.

Като използваха дърветата за прикритие и притичваха през откритите пространства, двамата стигнаха до задния двор. Приближиха до къщата и Демпси видя жена да минава покрай кухненския прозорец. Червеникавокестенявата й коса бе опъната строго назад и вързана стегнато с ластик. Пълнеше кафеварка с вода.

Като остави Томи до задната стена, Демпси провери толкова от помещенията в едноетажната сграда, в колкото можеше да надникне, без да се показва пред полицая на пътя. Имаше три спални: едната с широко легло и разхвърляни по столовете и по пода женски дрехи; втората — по-малка, с двойно легло и стени, украсени с плакати на групи, повечето от които с непознати за Демпси имена и лица; и третата — с единично легло, заобиколено от разни кутии и кашони. До нея имаше малък прозорец с матирано стъкло: банята.

От кухнята се влизаше в голямата дневна от другата страна, която се простираше почти по цялата ширина на къщата. Мъж в спортна трикотажна фланелка и панталон седеше зад евтино бюро и четеше роман с меки корици. Демпси се огледа за монитори или записващи устройства, но не видя такива. Почака и се появи втори мъж. Той беше с черен панталон и синя риза с дълги ръкави. И двамата носеха на кръста си пистолети „Глок“ 22-ри калибър. Не бяха обикновени ченгета: ФБР.

След малко влезе Валъри Кор и подаде на всеки от мъжете по чаша кафе. Благодариха й и тя си тръгна. Видя я да излиза в коридора. Повече не се върна. Демпси отиде при Томи.

— Двама федерални наблюдават телефона в дневната.

— Федерални ли? Сигурен ли си?

— Носят пистолети „Глок“. Стандартното въоръжение на федералните агенти.

— Мамка му.

— Искаш да се оттеглим ли?

Томи опита вратата на кухнята. Тя се отвори безшумно и двамата с Демпси влязоха в къщата. Демпси отброи с пръсти обратно от три и те нахлуха в дневната. Единият от агентите така се стресна, че разплиска кафето върху себе си и изруга, но и двамата с колегата му вдигнаха ръце, без дори да чакат покана.

— Томи Морис — каза агентът с фланелката, — сигурно се майтапиш с мен.

Томи им каза да млъкнат и да легнат на пода. Не свали пистолета, докато Демпси не изви ръцете им зад гърба и не ги окова с пластмасовите белезници, които бе купил от „Хоум Депоу“^[1]. Чу се шум от пускане на вода в тоалетната. Томи застана до вратата и когато сестра му влезе в стаята, сложи ръка на устата й. Щом видя проснатите на пода агенти, Валъри започна да се дърпа, но Томи притисна цевта на пистолета до бузата й и тя притихна. Обърна я бавно. Тя го позна и опита да се отскубне.

— Валъри, искам само да поговорим — каза той, все още с ръка на устата й. — Мога да ти помогна да намериш Ана.

И тялото й веднага престана да се съпротивлява.

— Ще си махна ръката, нали?

Тя кимна и Демпси за пръв път я видя добре. Имаше естествено бледо лице, покрито с лунички, и големи кафяви очи. Чувал бе, че е хубава, особено с малко грим, но сега очите й бяха хлътнали дълбоко в орбитите, със сиво-черни торбички отдолу, и по кожата й бяха избили петна. Сигурно й бяха изписвали успокоителни и таблетки за сън, но Демпси предполагаше, че не ги е вземала. Неприятно й е било да лежи будна нощем, но от съня се е бояла още повече. Будна все още е можела да бъде полезна по някакъв начин на дъщеря си и затова й се е струвало егоистично да се отдава временно на забравата. Ами ако се обадят похитителите на дъщеря й? Ако пропусне възможността да си върне Ана жива и здрава, защото е заспала?

— Защо си дошъл тук? — попита тя. — Имам достатъчно неприятности.

— Казах ти. Искам да помогна. Хайде да отидем в друга стая, където можем да поговорим насаме.

Тя го заведе в една от спалните и Демпси скоро чу приглушените им гласове. Премести се до прозореца, откъдето можеше да държи под око предната страна на къщата. Полицаят беше все още в патрулката и по пътя не минаваха никакви коли.

Единият от агентите каза:

— Заради теб си изгорих топките.

— Жалко. Но пък сега може да се надуят и да достигнат нормални размери.

Агентът въздъхна в килима.

— Не знам кой е по-луд, ти или Морис.

— Аз — каза Демпси. — Определено аз.

Валъри седна на леглото на дъщеря си. Томи се облегна на стената и се загледа в картините и снимките на своята племенница, която не бе виждал толкова отдавна.

— Как ме намери? — попита Валъри. — По телевизията ли ме видя?

— И преди това знаех къде си. Един човек ми дължеше услуга.

— От ФБР казаха, че това може да е свързано с теб. Вярно ли е?

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото попитах.

Тя си спомняше този тон дори след всичките тези години.

— Джоуи Туми ли попита?

— Поговорихме.

— ФБР смята, че ти си го убил.

— Помислих си същото, което и ти: че изчезването на Ана може да е начин да стигнат до мен. Трябваше да се уверя, че не е така.

— И като го уби, увери ли се?

— Не, като го убих, просто се почувствах по-добре.

На лицето й се четеше отвращение, но то бе смесено и с друго чувство. Може би, помисли си Томи, в жилите й все още течеше малко от старата кръв.

— Казват, че си загазил.

— Кой казва?

— ФБР. Казват, че Оуени Фаръл е определил цена за главата ти.

— Оуени Фаръл не може да плати и за един косъм — отвърна Томи, но самонадеяните му думи прозвучаха кухо дори на него самия. Попита: — Защо се криеше от мен? Защо избяга от собственото си семейство?

Тя го погледна стъписано.

— Ти луд ли си? Да не си откачил?

— Недей да ми говориш по този начин.

— А как да говоря на човека, който уби бащата на моето момиченце?

— Не знаех — каза Томи. — Кълна се, че не знаех.

— Какво не си знаел? Че той е неин баща или че е трябвало да бъде убит? Какво не си знаел? Кажи ми. Кое от двете?

Той не отговори.

— Не си знаел! — Тя изстреля последната дума. — Не ти вярвам. Не ти повярвах тогава и продължавам да не ти вярвам.

Томи беше принуден да извърне поглед от яростта, която блестеше в очите й.

— Трябваше да се върнеш — каза той. — Ако се беше върнала и ми бе позволила да се грижа за теб, тогава може би…

Тя вдигна показалец срещу него, нокътят нащърбен и изгризан.

— Не го казвай. Не смей да казваш това. Кълна се, ще ти извадя очите с тези нокти, ако опиташ да играеш с мен тази игра.

Томи замълча.

— Извинявай — каза накрая. — Права си. Не биваше да го казвам.

Тя не отговори.

— Ти и Ана сте единственото семейство, което ми е останало. Аз…

Валъри го прекъсна. Това не му хареса. Помисли си, че твърде дълго е живяла далеч от мъже. Забравила е как трябва да се държи.

— Ние не сме твое семейство, Томи. Това свърши, когато зарови Рони в земята. Слава богу, Ана няма спомени от ранните си години и аз не съм й казвала нищо, за да променя това. Тя вярва, че няма вуйчовци, няма братовчеди, няма нищо. Просто е приела, че нещата при нея стоят така.

Томи остави думите й да минат покрай ушите му.

— Нищо от това няма да я върне — каза той.

Изведнъж Валъри се разплака. Това я изненада почти толкова, колкото разстрои Томи. Не беше очаквала, че са й останали още сълзи.

Той отиде при нея, помилва я по косата и тя му позволи да притисне лицето й към гърдите си.

— Кажи ми. Кажи ми всичко, което си казала на тях.

 

 

Демпси още чакаше до прозореца, когато Томи се върна.

— Свърши ли? — попита го Демпси.

— Свърших — отвърна той.

Томи клекна пред агентите. Извади от джоба си ролка анкерпласт и каза:

— Извинете ме за това, момчета. Без лоши чувства.

— Предай се, Томи — каза онзи с трикотажната фланелка. — Предай се и говори с нас. Сега ние сме твоят най-добър шанс.

— Надявам се да не е така — отвърна Томи. — Ако е, значи съм загазил повече, отколкото мисля. — Залепи устата им с лентата, омота краката им. По същия начин бе обездвижил сестра си, макар да не бе запушил устата й и да бе оставил ножичката за нокти близо до нея. Тя бе обещала да им остави достатъчно време, преди да освободи себе си и агентите.

— Научи ли нещо? — попита го Демпси, когато се върнаха в горичката.

— Стига ми, че я видях и й дадох да разбере, че съм на нейна страна. Искам да направя това за нея. Искам да намеря племенницата си. Трябва да оправя нещата, Мартин, преди да е дошъл краят ми.

Демпси не каза нищо, защото нямаше нищо за казване. По пътя се обадиха на Райън и оставиха колата пред извънградски базар. Откраднали я бяха пред Колониалния кинотеатър в Белфаст, след като проследиха как пристигналата с нея двойка плаща за вечерната прожекция и дава билетите на разпоредителя. Филмът им навярно вече бе свършил и те бяха установили, че автомобилът им липсва. Райън ги взе и се върнаха в мотела. Томи от доста време не бе изглеждал толкова весел. Демпси виждаше как динамичната му натура започва да се проявява отново и си помисли, че срещата със сестра му го е върнала към живота.

Прав беше само отчасти. Срещата със сестра му след толкова много години наистина бе повишила настроението на Томи, но освен това той очакваше да получи възможност за по-активно участие в издирването на своята племенница.

Томи Морис беше на път да се прочуе.