Джон Конъли
Душа в пламъци (21)

21

Луис и Ейнджъл пристигнаха в „Мечката“ малко преди затварянето. От известно време не бях работил там и Дейв Еванс, собственикът, като че ли се справяше добре и без мен, факт, който се опитвах да не приемам лично. Освен това Ейми ми плащаше добре и аз като добра катерица се бях погрижил да скътам достатъчно орехи, за да ми стигнат за зимата, че и за по-нататък. Но обичах гълчавата в заведението и никога не бях считал работата зад бара за унизителна, особено в ресторант като „Мечката“, където нямаше търпимост към кретените и сред клиентите имаше достатъчно ченгета, за да е сигурно, че всяко нарушение на добрия тон ще породи неодобрение и дори активни възпиращи действия при проявено упорство. Дори и да нямаше служители на реда, в редките случаи, когато възникваха неприятности, в „Мечката“ бяха напълно способни да се справят сами. Това бе квартален бар, убежище за няколко часа, и правилата, макар и неписани, бяха известни почти на всички.

— Как върви делото на Дени Крауз — попита ме Дейв, когато успях да измъкна отделни чекове от група развеселени нюйоркчани, които бяха оставили на щатската граница способността си да извършват действието деление.

— Продължава да отрича, че е луд.

— Запознали са се с него, нали? Дени Крауз е излязъл от майчината утроба с една допълнителна дупка в главата. Когато стои на течение, се чува как свири.

— Съдията знае, че е луд. Обвинението знае, че е луд. Дори собственият му адвокат знае, че е луд.

— Ти какво им каза?

— Че е луд.

— Значи всички са единодушни.

— С изключение на Дени.

— Той пък какво ли разбира. Нали е луд. Слава богу, че не е застрелял някого тук.

— Защо, искаш да бъдеш първият, който ще го направи ли?

— Абсолютно. В деня, в който се пенсионирам, ще гръмна неколцина от готвачите. Ще пощадя келнерския състав. Тях винаги съм ги харесвал. — Погледна над рамото ми, докато подреждах сметките. — Отделни сметки?

— Да, пет на брой.

— Това са сто долара. Делят се без остатък.

— Знам.

Дейв погледна намръщено нюйоркчаните.

— Нуждаем се от по-строг контрол на входа — каза той и тръгна да провери дали на някого от кухненския персонал не трябва да бъде напомнено как шефът им се надява да отбележи пенсионирането си.

Ейми бе оставила съобщение на джиесема ми, за да ме извести, че Рандъл Хейт най-сетне е решил да говори за своето минало и за неприятното му нахлуване в новия му живот. На другия ден той щеше да дойде в офиса й и тя имаше намерение, преди да си тръгне тази вечер, да съобщи на щатската полиция, че клиентът й е на тяхно разположение, макар да беше решила да не им посочва предварително името му. Съгласих се да се срещнем след като „Мечката“ затвори за клиенти, за да обсъдим плановете си за интервюто.

За мен решението на Хейт да говори с полицията си оставаше правилно дори и без да се вземат предвид съображенията, свързани с Ана Кор. Работех сам и нямах възможност да свърша онова, което искаше той от мен, не и при тези обстоятелства. Шумотевицата около Ана не ми позволяваше да върша онова, което вършех обикновено, да говоря, доколкото е възможно, дискретно с хората — включително с клиентите на Хейт, с местните жители, дори с ченгетата. Бих могъл да сторя това и без да им обяснявам точно на какъв вид тормоз е подложен клиентът ми, и бях сигурен, че след време щях да стесня кръга около лицето или лицата, които са в дъното на всичко това.

Както показваше случката в кафенето обаче, след изчезването на Ана всеки, дошъл да души около Пастърс Бей, незабавно попадаше в полезрението на полицията, която нямаше да допусне никакво независимо разследване. В известен смисъл беше възможно с явяването си пред полицията Хейт да ми осигури свободата да работя за него по-ефективно, стига да успеех да постигна споразумение със служителите на реда и закона, което би ми позволило да поразпитам наоколо, като поема ангажимента да им подавам всяка важна за тях информация.

Ейнджъл и Луис пристигнаха малко след като приехме последните поръчки. Предупредил бях Дейв, че късно вечерта може да дойдат мои приятели, и той ми бе обещал да се погрижи да бъдат обслужени, но дори той изглеждаше малко стъписан, когато влязоха. Може би причината бяха гуменките на Ейнджъл или брадата на Луис, или пък комбинацията от двете, но Дейв замръзна за миг, сякаш му бяха възложили да поздрави първите извънземни посетители на нашата планета и той изведнъж бе осъзнал какви последствия може да има това за него. Ейнджъл вдигна ръка за поздрав и аз бях на път да му отговоря, когато някой застана пред бара. Прекъснах движението на ръката си на височината на шията, с два пръста насочени към рамото ми. Това бе знак, за който Ейнджъл, Луис и аз се бяхме разбрали малко след като започнаха да ми помагат: стой настрана. Те изчезнаха в една от задните стаи, но не преди Ейнджъл да бе пошушнал нещо на ухото на Дейв, навярно да не ми напомня, че са пристигнали, и да им занесе бира.

На бара се бяха освободили три стола и средният сега бе зает от специален агент Робърт Енгъл. Той носеше яке, дънки и разкопчана на врата бяла риза, блестяща от чистота.

— Ден на неофициалното облекло на „Сентър Плаза“ ли, агент Енгъл? — подхвърлих аз.

— Опитвам да се слея с местните.

— Мога да ви намеря портландска пиратска риза или шапка с рога от лос.

— Или просто да ми дадете едно питие: „Дюърс“ с лед.

Налях му щедра доза и той сложи двайсетачка на бара.

— Аз черпя — казах. — Приемете го като подсещане за значението на думите елементарно гостоприемство.

— Мисълта за времето, прекарано в апартамента за гости на Пастърс Бей, още ли ви измъчва?

— Психически и физически. Онези столове не бяха направени за удобство.

— Можеше да бъде и по-зле, макар да чувам, че областният затвор бил приятен.

— Можем да организираме една обиколка.

— И без обиколка мога да ви уверя, че е по-приятен от щатска арестантска килия.

— Това заплаха ли е, агент Енгъл?

— Предпочитам специален агент Енгъл, макар да признавам, че е дългичко. И не, не е заплаха. Не мисля, че вие реагирате много добре на заплахите. При вас, предполагам, трябва винаги да е морковът, а не тоягата. Има ли място, където можем да поговорим?

Кимнах на Дейв да му съобщя, че приключвам. Клиентите вече се разотиваха. Посочих едно от сепаретата за двойки в ъгъла, възможно най-отдалеченото от Ейнджъл и Луис, после си налях чаша кафе от каната и се присъединих към него.

Той беше навярно на моята възраст, но по лицето му нямаше бръчки и ако в русата му коса имаше прошарени кичури, те бяха прикрити добре. Устните му бяха много тънки, хоризонтален срез в лицето, очите му — сивкавосини. При сблъсък би представлявал вдъхваща страх фигура. Не ми се вярваше да има много приятели.

Косите ти да настръхнат.

— Е — каза той, — началник Алън, изглежда, още не е открил кой е клиентът ви, макар да карате бърза и мощна кола в малко мейнско градче. Обаче е по следите му. Много скоро ще започне да лази на четири крака и да ги души.

Можех да му кажа веднага, че Рандъл Хейт ще се свърже с полицията, но това нямаше да ми донесе дивиденти. По-добре беше да слушам и да чакам, за да видя какво мога да изкопча от него срещу малка или никаква информация от моя страна.

— Тогава нямах никакво основание да считам, че затрудненията на клиента ми са свързани със случая „Ана Кор“. Обясних това по време на разговора ми с детектив Уолш и съм сигурен, че той ви е предал подробностите.

— Повечето от тях. Останах с впечатлението, че може да ви е казал нещо, за което впоследствие да е съжалил. Вие наистина умеете да влизате под кожата на хората, признавам ви го. Предполагам, че това е от полза за работата, която вършите, макар и да носи известен риск за личната ви безопасност. Обзалагам се, че през годините неведнъж сте отнасяли синини и рани от нож.

— Аз оздравявам бързо.

— Щастливец. Някои от хората, които са ви ядосвали, са имали по-малко късмет. Знаете ли, че фигурирате в нашата система?

— Да, знам. И вие знаете, че го знам, иначе нямаше да ми зададете този въпрос.

— Това е много интересно. Имали сте невероятен късмет.

— Нима? Знаете ли, понякога ми се струва, че не е точно така и че ФБР има известна заслуга за това.

Енгъл направи лека корекция на изражението си към нещо, наподобяващо съжаление.

— Подборът на думите бе неуместен. Извинявам се. Онова, което признавам, е, че като оставим настрана вашата понякога необуздана природа и погрешните ви преценки от време на време, общо взето, действията ви са помагали за отстраняването на някои нежелателни елементи от нашето общество. В това отношение ние с вас си приличаме, дори по необуздания понякога нрав и неправилните преценки. Имам и въпроси към вас. Те са общи и едва ли са в разрез с изискванията за поверителността на информацията за клиента, но ще ни позволят да напреднем в този разговор и, разбира се, в отношенията помежду ни.

— На всичките си гаджета ли говорите така?

— Да.

— И върши ли работа?

— Не бих казал.

— Не е за вярване.

— Нали?

Той отпи от уискито и оголи зъби като плъх, който опитва вкуса на въздуха.

— Разследването ви напредва ли? — попита.

— Напредва.

— Има ли изгледи в резултат на това да станете постоянно присъствие в Пастърс Бей?

— Вероятно е.

— Доколко сте убеден, че интересите на клиента ви не са свързани със случая „Ана Кор“?

Замълчах за момент. Пазарлъкът започваше.

— Не съм сигурен.

— Това не е същото, което сте казали на детектив Уолш. — На практика той ми размахваше пръст, а в добавка цъкаше и с език.

— Впоследствие промених мнението си. Затова използвах минало време, когато подхванахте темата преди малко. Нямах основание да мисля, че има такава връзка. След това станах по-непредубеден.

— На какво основание?

— Пастърс Бей е малък град. Неприятностите на клиента ми са… ами, по-скоро от лично, отколкото от професионално естество. Те са свързани с една случка от младите му години. Започвам да мисля, че може да е разумно да съобщи на полицията за тях. Ако стори това, може би ще изключи поне една от линиите на вашето разследване и дори ще ви насочи в обещаваща посока. Обаче предположенията ми се основават само и единствено на отрицателното ми отношение към съвпаденията.

— Споделихте ли това със своя клиент и, разбира се, с адвоката му?

— Промяната на позицията ми е сравнително скорошна, но чувствам, че ако им кажа за нея, и двамата ще са склонни да ме послушат и да постъпят както ги съветвам. — Прекарвах твърде много време в компанията на Ейми Прайс. Започнал бях да говоря като адвокат. — Освен това стои и въпросът на клиента да се осигури право на поверителност и да се гарантира безопасността му.

— Защо би съществувала опасност за сигурността му?

— Изчезнало е младо момиче. Наоколо е пълно с репортери и телевизионни камери. Понякога хората си правят неоснователни изводи.

— Ние разговаряме с много хора. Лицата им не са се появявали по телевизията или във вестниците. Нищо лошо не им се е случило. Разпитани са местни жители и сред съседите им не са възникнали никакви подозрения към тях.

— Ами, възможно е местните жители да не са тези, които ме безпокоят.

Енгъл отново оголи зъби, но този път уискито нямаше нищо общо.

— Какво знаете? — попита той.

— Знам, че съществува връзка между Ана Кор и Томи Морис, доскоро живял в Самървил и вероятно свързан с мафията.

— Леле, леле, потрудили сте се.

— Издадохте се с присъствието си в Пастърс Бей. Трябваше да носите маска.

— Вземам си бележка — отвърна Енгъл. — Ана е негова племенница, както вече може би сте разбрали, или не сте. Валъри Кор, по баща Морис, е значително по-младата и единствена сестра на Томи Морис. Родителите им са загинали при автомобилна катастрофа, когато е била на четири години, и той се е грижил за нея с помощта на разни лели и други роднини, но по-късно са се отчуждили и не са се виждали от дълго време.

— Още откакто някой е заровил в земята Роналд Дохъни и после е забравил къде е гробът му?

Енгъл повдигна рамене.

— Дохъни беше куриер на Морис, който опитваше да си отреже парче от баницата след бягството на Уайти. Дохъни сгази лука. Беше голямо дрънкало, ядосал клиент и ядосаният клиент го издал на ченгетата. Очакваше го дълъг престой зад решетките и върху него бе упражнен натиск да сключи споразумение и да стане информатор. Освободиха го под гаранция и изчезна. Предполага се, че е нахранил раците.

— Морис знаеше ли, че Дохъни се среща със сестра му?

— В началото не, но не му бе нужно много време, за да открие от кого е забременяла. Може би тогава е искал да убие Дохъни, но вероятно е решил да постъпи както е редно.

— И после Дохъни загазва и някой решава, че на него не може да се разчита и устата му трябва да бъде затворена.

— Томи Морис го е убил или е наредил да бъде убит. Така разбрахме, въпреки че убийството трябва да е било санкционирано от по-високо. Скоро след това сестра му напусна Бостън. Мотаеше се насам-натам, но не кривна от правия път. Всички казват, че е добра гражданка. Никакви наркотици, никакъв алкохол, никакви контакти с брат й и хората му. Известно време работи във Филаделфия, там се запозна с един мъж и се омъжи за него без много шум. Брат й не знаеше.

— Алекос Кор.

— Точно така. Сега са разделени, но тя не е искала развод.

— Искала е да си задържи фамилното му име. Ако брат й започнел да я търси, щяла да бъде Валъри Кор, а не Валъри Морис. Нямало да помогне много, ако започнел да рови, но е било достатъчно, за да я пази от случайни проучвания.

— Дори да я беше открил, тя психически бе оставила зад гърба си името Морис.

— Но вие сте знаели коя е, защото сте я държали под око през цялото време.

— Точно така.

— Брат й знае ли, че племенницата му е изчезнала?

— Брат й го е загазил. Взе погрешни бизнес решения и някои от нашите ходове срещу него се увенчаха с успех. Дните му са преброени.

— Не отговорихте на въпроса. Томи Морис знае ли?

Почувствах, че му се искаше да извърне очи, но продължи да ме гледа. Обаче сигналите, които излъчваше, бяха твърде объркани. Енгъл спестяваше някои истини.

— Опитвахме се да скрием родството на момичето с Морис, а майката твърди, че не се е свързвала с него.

— Вярвате ли й?

— В началото й вярвахме. Сега не сме толкова сигурни. Тя е отчаяна, може би достатъчно отчаяна, за да се обърне за помощ към брат си.

— Значи той знае?

— Знае. Не четете ли вестници? Мъж на име Джоузеф Туми, известен между приятелите си като Джоузеф Туна, вчера бе намерен застрелян на дорчестърския рибен пазар. Един от служителите му забравил ключовете от колата си, върнал се да ги вземе и видял, че лампите в офиса са запалени. Имало много кръв. Две огнестрелни рани, фатални, но жертвата била още жива — оставена била да умре. Джоуи беше представител на ирландската банда в Бостън. Той беше посредникът, човекът, който издигаше и сваляше главатарите, човекът, който решаваше проблемите. Беше недосегаем. Изглеждаше неутрален, но всъщност всячески се стремеше да поддържа статуквото; единственото, което имаше значение за него, бе бизнесът да се развива успешно, което удовлетворяваше всички. Томи Морис се превърна по-скоро в пречка, започна да застрашава стабилността им. Беше решено, че може би ще е най-добре, ако отиде да прави компания на Роналд Дохъни, освен ако не се оттегли. Повечето му хора го бяха напуснали, но още имаше двама верни последователи. Те се срещнаха с Джоуи в деня на убийството. Очевидно са искали да разберат дали е санкционирал отвличането на Ана Кор, за да накара вуйчо й да напусне скривалището си. Джоуи отрече. След това беше убит.

— Знаете ли кой е натиснал спусъка?

— Официално не знаем. Неофициално считаме, че е бил самият Томи Морис.

— Необичайно. Би се очаквало да прехвърли работа като тази на хората си.

Този път реакцията му бе само загатната, напомняше кратко трепване по иначе гладка повърхност на езеро, където е помръднало перка скрито във водата същество. Тук имаше нещо, нещо интересно.

— Казах ви, че не са му останали много хора — отвърна Енгъл. — Може за него да е било лично. Хората, които се движат в тези среди продължително време, свикват да крият дълбоко своите чувства. Те не забравят обидите, чакат да настъпи момент, когато ще е оправдано да предприемат нещо.

— Изглежда, че сте много добре информирани. Подслушвателно устройство ли имате някъде?

— Имаме подслушвателни устройства на много места. Затова сме Централно бюро за разследване, а не Местно бюро за предположения. — Отново беше уверен. Онзи кратък миг на несигурност беше отминал. — Затова и можем да гарантираме, че ще се погрижим за клиента ви, ако сте загрижен за неговата безопасност. Можем да прикрепим хора към него или да го преместим вън от града за известно време. Става дума за мъж, нали?

Надух бузи, изпухтях и се престорих, че размишлявам над възможните тежки последствия, после признах, че клиентът наистина е мъж.

— Той не иска да напуска града. Всъщност за него това е един вид спънка. Живее си добре в Пастърс Бей и иска нещата да си останат така. А аз не желая да прикрепвате към него федерални агенти. Половината хора тук в бара навярно са надушили, че сте полицай още в мига, в който дойдохте, а на останалите им е все едно, защото и те самите са полицаи. Щом някой като Томи Морис ще души наоколо, държа към клиента ми да се привлича възможно най-малко внимание. Ако се стигне дотам, аз лично ще поема охраната му.

— Сигурен ли сте в това?

Правата линия се превърна в начупен белег: усмивка, при положение че не очаквате в усмивката да има топлина и отзивчивост или каквото и да е друго добро човешко чувство.

— Продължавайте, слушам ви.

— Томи Морис е напуснал убежището си и ние мислим, че пътува насам.

— Още по-важна причина да държа клиента си вън от шахматната дъска.

— Вие решавате. Кога ще можем да поговорим с този ваш мистериозен клиент?

— Искам още нещо.

— Нима?

— Искам да ми се даде свобода да правя проучвания по неговия случай. В замяна ще споделям всяка важна информация с Уолш.

— На него няма да му хареса да се мотаете в периметъра му. Нито пък на Алън.

— Просто ще трябва да си запушват носовете.

— Ще говоря с тях и ще видя какво може да се направи.

— Сигурен съм, че ще успеете да ги убедите, сладкодумен хитрец такъв.

— И в замяна ще получим достъп до клиента ви?

— Ще се свържа с адвоката му.

— Едва ли ще ви е трудно, тъй като той току-що влезе.

Обърнах се и зърнах Ейми, тя се поколеба, когато видя, че не съм сам. Махнах й да дойде и ги представих един на друг.

— Ейми, това е специален агент Енгъл от бостънския офис на ФБР. Специален агент Енгъл, Ейми Прайс. Специален агент Енгъл обича да бъде наричан „специален агент Енгъл“, Ейми. Това е въпрос на гордост.

Ейми изглеждаше объркана, но не каза нищо. Специален агент Енгъл се усмихна така, както палач би се усмихнал на последната сполучлива шега на осъдения точно преди да стовари секирата.

— Със специален агент Енгъл тъкмо обсъждахме безопасността на клиента, но вече приключихме.

Енгъл стана и ми благодари за питието.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза той. — Чакам и двамата да ми се обадите много скоро. — Остави повече от половината уиски на бара и тръгна към изхода.

— Не си е допил питието — рече Ейми.

— Мисля, че го поръча само за да прилича повече на човек.

— Наистина има нужда от нещо.

— Съгласен съм с теб. Когато се погледне в огледалото, навярно и собственото му отражение изпитва желание да го фрасне в лицето.

— Какво обсъждахте?

— Позволих му да ме сломи дотолкова, че започнах да мисля, че клиентът ни може би наистина трябва да отиде на разговор, а в замяна той ми каза повече, отколкото знаех до този момент и може би малко повече, отколкото искаше да знам, защото е убеден, че извлича по-голяма изгода от мен от постигнатото споразумение. Освен това може би ще убеди Уелш и Алън да ми позволят да работя за Хейт, или поне да ми оставят достатъчно пространство, за да мога да дишам.

— Значи не си се почувствал длъжен да му кажеш, че Хейт вече е взел решение? Това е почти, но не съвсем непочтено. Сигурен ли си, че не си учил за адвокат?

— Никога не бих взел изпита по лицемерие.

В „Мечката“ вече бе почти празно и персоналът подканваше скитниците да поемат към домовете си или поне към някое друго място, което да не е „Мечката“. Налях на Ейми чаша бяло вино, записах го на моята сметка и казах:

— Имам изненада за теб. Какво ни липсва тук?

— Добра компания.

— Добра компания, точно така! — Сложих ръка на кръста й и я поведох към задната част на заведението. — Но поради липсата на такава имам тук двама души, с които искам да те запозная.

Не ги бях виждал от месеци. Новата брада на Луис бе наистина поразителна, трябваше да призная това. И двамата се изправиха, когато приближихме.

— Ейми Прайс, искам да ти представя Ейнджъл. А това тук е неговият близък приятел, старецът Време^[1]…