Джон Конъли
Душа в пламъци (4)

4

Той влезе леко приведен, сякаш готов да бъде ударен, и във вида му имаше нещо едва ли не детинско. Приличаше ми на прегрешило момче, което е повикано в кабинета на училищния директор, за да обясни своите действия, но не мисли, че има приемливо извинение. Подобни мъже и жени бяха позната гледка за мен, както и за Ейми Прайс. Адвокатската кантора напомня донякъде изповедалня, между стените й се разкриват истини, изричат се оправдания, обсъждат се покаяния.

Носеше очила с тъмни рамки, съвсем леко матирани. Лещите не изглеждаха дебели и увеличаваха едва забележимо очите му. Възприемах ги като своеобразно предпазно средство, елемент от неговата защитна броня. Представи се като Рандъл Хейт. Това бе името на служебната му карта и името, с което беше известен на съседите си, с които поддържаше, общо взето, не особено близки, но сърдечни отношения. Единственото изключение бе Артър Холдън, отсрещната страна в отдавнашния имуществен спор, оставил трайна горчивина, която беше надвиснала над двата съседски имота като зловонен облак. Според Ейми Хейт бе отстъпил преди разпрата да стигне до съда и да стане още по-мръсна, скъпа и публична. Публична. Това бе важната дума, защото Рандъл Хейт бе много потаен човек.

Той седна до мен, след като стисна много предпазливо ръката ми, държейки тялото си на разстояние дори докато подаваше своята — може би от страх да не съм онзи, който ще му нанесе отдавна очакван удар. Знаеше, че Ейми трябва да ми е казала достатъчно, за да си съставя неблагоприятно мнение за него, ако изобщо намеря за нужно да си съставям мнение. Опитах се да запазя изражението си неутрално, защото, честно казано, не знаех какво изпитвам към Хейт. Исках да чуя каквото имаше да разкаже, преди да стигна до някакъв извод, но когато, напук на всичките си усиля, взех да го преценявам, открих в себе си само смесица от любопитство и от враждебност и вероятно му бях предал някак си своето отношение. Забелязах погледа му, насочен нагоре и малко встрани, не право в очите ми. Вътре в него се бореха за надмощие чувствата за достойнство и срам, а под тях клокочеха гняв и вина. Долових всичко това, видях всичко това и се запитах какво ли още може да крие този човек в заключеното чекмедже на сърцето си. За гнева бях сигурен: усещах гнева по същия начин, както се смята, че животните усещат миризмата на болестите у хората. Биваше ме да надушвам отровата, а гневът на Хейт бе като замърсител в кръвта, който трови целия организъм и се спотайва в очакване на момента, когато ще се надигне и ще потърси отдушник: комплексът, многоглавото чудовище, хидрата вътре в него. Това бе гняв към него самия заради онова, което бе сторил, подхранван от собственото му самосъжаление; гняв към момичето, което беше умряло, защото ролята му не е била пасивна — самото умиране е било своего рода действие; гняв към властите, които го бяха наказали и бяха попарили бъдещето му; и гняв към съучастника му в убийството, защото Ейми ме бе информирала, че Рандолф Хейт не е действал сам. В деня, когато момичето е умряло, с него е имало още някого и мнението на Ейми беше, че отношенията на Хейт с това лице са били много противоречиви. Гняв, гняв, гняв. Опитал се е да го затвори в себе си, да го изолира, като си е изградил нова самоличност и нов начин на живот, които не му позволяват да се проявява. Но с това само го е направил още по-опасен и непредсказуем, защото го е лишил от отдушник. Може да го е знаел, може и да не го е знаел, но така или иначе е избрал този начин, за да се справи с всичките си емоции. Боял се е, че ако позволи дори и най-нищожното истинско чувство да се покаже на повърхността, ще бъде пометен от вълната, която ще последва.

Всичките тези мисли ми минаваха през ума, докато той седеше до мен, издавайки лека миризма на сапун и евтин одеколон, и се готвеше да се разкрие пред своите безмълвни съдии.

— Споделих с господин Паркър само малка част от онова, което ми казахте — обади се Ейми. — Реших, че ще е по-добре да чуе останалото направо от вас.

Хейт преглътна мъчително. В стаята беше топло и лицето му лъщеше от пот. Понечи да си свали сакото, но когато го смъкна от раменете, забеляза петната от пот под мишниците и го нахлузи обратно. Не искаше да се чувства по-уязвим, отколкото вече се чувстваше, затова устоя на желанието да се държи по-неофициално дори за сметка на собственото удобство.

В шкафа за документи в офиса имаше малък хладилник. Ейми извади от него две бутилки вода и подаде едната на Хейт. Аз взех втората, макар да не бях жаден. Хейт веднага започна да пие, но после забеляза, че нито Ейми, нито аз посягаме към водата, и по изражението му разбрах, че едновременно е и благодарен за нейното старание да облекчи жаждата му, и засрамен заради тази своя, макар и малка, проява на слабост. По брадата му покапа вода и той я изтри с лявата си ръка, мръщейки се на себе си и на нас. Хвърли ми още един кос поглед. Знаеше, че го преценявам и следя дори най-малките му движения.

— Несръчно от моя страна — каза.

Извади от кожената си чанта подплатен книжен плик. Вътре имаше няколко фотографии, вероятно препечатани на домашен принтер. Бяха общо пет. Нареди ги върху бюрото, така че всичките да се виждат. Темата навсякъде бе една и съща, макар отделните обекти да бяха различни: заснети бяха врати на плевни. Две червени, една зелена, една черна, а последната беше копие от черно-бяла снимка във вестник, но вратата бе толкова стара и избеляла, че бе невъзможно да разбереш дали изобщо е имала някакъв цвят. Боята приличаше на набръчкана кожа, ефект, засилван от дупките в горната част на двете крила и увисналото накриво мандало, напомнящо полуусмивка, така че цялостното впечатление бе за много стара рисунка на лице. Тази снимка Хейт сложи малко встрани от останалите, използвайки върховете на пръстите си. Сякаш му бе по-мъчително да я гледа.

— Започнаха да пристигат преди четири дни — каза той. — Червената дойде първа, после зелената. На третия ден нямаше нищо, после пристигна още една червена заедно с черната, всяка в отделен плик. Тази — посочи сивата врата — дойде днес сутринта.

— По пощата или предадена на ръка? — попитах.

— По пощата. Пазя пликовете.

— Пощенски клейма?

— От Бангор и Огъста.

— Предполагам, че тези снимки ви говорят нещо?

Тялото му се напрегна. Той протегна ръка към водата и отпи още веднъж. Започна да говори бавно, но само в началото. Историята си имаше собствена динамика и щом навлезе в разказа за онова, което бе извършил, Хейт загуби контрол над нея, както бе станало и при убийството, което описваше.

— През 1982 г., когато бях на четиринайсет години, Лони Мидас и аз заведохме момиче на име Селина Дей в една плевня в Дрейк Крийк, Северна Дакота. То също беше четиринайсетгодишно, малко чернокожо момиче. Носеше бяла блуза и пола на червени и черни карета, косата й бе разделена на снопчета и сплетена на плитчици. С Лони я бяхме забелязали и бяхме говорили доста за нея. Имаше черква извън града, не много по-голяма от обикновена къща, и богомолците в нея бяха все цветнокожи. С Лони понякога минавахме оттам и ги гледахме през прозореца. Те имаха служби през седмицата и ги чувахме как повтарят, че Исус бил техният бог и спасител, и как викат амин и алилуя. Лони казваше, че било смешно всичките тези цветнокожи хора да вярват, че ще бъдат спасени от бял мъж, но аз изобщо не го намирах за смешно. Майка ми ми бе казвала, че Исус обича всички, все едно какъв е цветът на кожата им.

На това място от разказа си той сви целомъдрено устни и ни погледна, търсейки одобрение. Виждате ли? Аз не съм расист и знам кое е добро и кое лошо. Знаех го тогава, знам го и сега. Онова, което се случи, онова, което извърших, не ми беше присъщо. Не биваше да съдят за мен само по него, нали?

Ние запазихме мълчание, защото въпросите бяха само в очите му, и той продължи своя разказ.

— Дори още не бях целувал момиче. Лони беше. Веднъж отиде в гората с една от дъщерите на Бийл и после ми каза, че тя му е позволила да пипне едната й гърда, но, разбира се, не ги наричаше гърди. Наричаше ги „цици“.

Целомъдреното изражение се появи отново. Мръсникът Лони Мидас с неговия просташки език и неговия Исус на белите хора.

— Но и двамата никога не бяхме виждали голо момиче и бяхме любопитни, а и всички говореха, че Селина Дей не носела нищо под роклята си. Затова я причакахме, когато се прибираше от училището за бедни деца, повървяхме известно време с нея и после я заведохме в плевнята. Не беше трудно. Казахме й, че вътре има котка, която се е окотила, че ще отидем да видим котенцата и да им оставим храна. Просто я попитахме дали иска да дойде, сякаш ни бе все едно дали ще дойде, или няма да дойде, и тя се позамисли, но тръгна с нас. Когато стигнахме до плевнята, сякаш се разтревожи, ала й казахме, че няма нищо нередно, и тя ни повярва.

Когато разбра какво искаме, започна да се съпротивлява и трябваше да легнем върху нея, за да й попречим да стане и да избяга. Не спирахме да я опипваме и тя ни заплаши, че ще съобщи в полицията какво сме направили и нейните вуйчовци и приятелите им — защото нямаше баща, той беше изчезнал — ще ни хванат и ще ни отрежат топките. Разпищя се и Лони покри устата й с ръка. Натискаше много силно, така че и ноздрите й бяха запушени. Казах на Лони, че трябва да я пуснем да си върви, видях, че очите й се разширяват и не може да диша. Но Лони не си махна ръката, когато му казах. Опитах се да го дръпна от нея, обаче той беше по-едър и по-силен от мен. После Селина започна да се мята, Лони седна на гърдите й и тогава тя съвсем престана да мърда, въпреки че очите й бяха още отворени и виждах отражението си в тях.

Разревах се, но Лони ми каза да млъкна и аз млъкнах. Покрихме я с изгнила слама и я оставихме там. Беше стара плевня в изоставена ферма. Мислехме, че ще мине време, докато я открият. Заклехме се, Лони и аз, че няма да казваме какво сме направили, никога, дори ако ченгетата ни хванат, сложат ни в отделни стаи и ни разпитват, както правят във филмите по телевизията. Ако и двамата откажехме да говорим, нямаше да могат да ни направят нищо. Трябваше само да се придържаме към своята версия: никога не сме виждали Селина Дей и не знаем нищо за никаква стара плевня.

Всичко това се изля наведнъж, като гной от инфектирана рана. Изговорено бе от глас на зрял мъж, но думите и интонацията бяха като на дете.

— Ала някой ни бе видял с нея. Работник във ферма, дошъл от друг щат. Чул, че е изчезнало чернокожо момиче, и си спомнил хлапаците, които видял с чернокожо момиче същия ден: малко момиче с пола на червени и черни карета, като в разпространеното описание. Отишъл в полицията и разказал какво е видял. Човекът имал набито око, помнел как изглеждаме, как сме били облечени, всичко. Дрейк Крийк не беше голям град и ни откриха още преди свидетелят да завърши своето описание. Хванаха ни и ни сложиха в отделни стаи, точно както в онези филми, и един як детектив ми каза, че Лони е хвърлил вината върху мен: всичко било моя идея, опитал съм да изнасиля Селина Дей и съм я задушил, а той се е опитвал да ме спре. Каза, че ще ме съдят като възрастен и ще искат смъртно наказание. Каза, че за стореното от мен ще бъда осъден на смърт чрез инжектиране на отрова и да не си мисля, че ще е като да ме приспят, защото няма да е така. Ще усещам всичко — процеждащата се във вените ми отрова, болката, когато органите ми престанат да функционират — и няма да мога да говоря или да викам, защото другите вещества ще са ме парализирали. И ще съм сам, съвсем сам, без майка си и баща си. Каза още, че понякога нарочно обърквали медикаментите, за да боли повече, че може би щели да направят това и с мен, за да ме накажат за стореното, за това, че съм се опитал да изнасиля малко момиче и че съм го убил, когато е оказало съпротива.

Но това не беше вярно, идеята бе изцяло на Лони и той бе този, който се опита да стигне твърде далече, той бе този, който запуши ноздрите и силно затисна с ръка устата й, за да не може да диша. Аз исках да я пуснем да си върви, но той се уплаши от онова, което тя каза, уплаши се, че ще му отрежат топките.

Хейт се бе върнал изцяло в миналото. Гласът му бе станал по-тънък, смъкнал се бе по-надолу на стола, така че изглеждаше съвсем дребен. Дори костюмът му сякаш бе твърде голям за него. В очите му имаше сълзи и той не се опита да ги изтрие, когато се затъркаляха по страните му. Гледаше само навътре в себе си и мисля, че беше забравил за нашето присъствие в стаята, забравил бе дори за самата стая и за причината да е тук. Отново беше на четиринайсет години, върнал се бе в другата стая, която миришеше на пот, на урина и на повръщано, и набитият полицай с петна от храна по вратовръзката му шептеше за болката, която ще изпита, когато му забият иглата.

— Вцепенен бях от страх, че ще умра, и напълно забравих, че в Северна Дакота смъртното наказание е отменено още през 1973 г.

На устните му трепна призрачна усмивка и после отново се скри на мястото, където държеше всичките свои стари призраци.

— Така че му казах какво бяхме сторили, но държах той да знае, че идеята не бе моя. Отначало я бях приел, но вече съжалявах. Изобщо не биваше да го правя и ми се искаше Селина Дей да е още жива. Разказах му как се бях опитал да спра Лони. Дори му показах как го бях хванал за китките и се бях мъчил да го откъсна от нея. Спомням си, че детективът ме потупа по гърба, когато свърших, и ми донесе газирана вода. После дойде адвокат и ме попита дали са ми прочели правата, а аз не можах да си спомня. Двамата с детектива започнаха да говорят и въпросът за правата ми повече не беше повдигнат. Позволиха ми да се видя с мама и тате и мама ме прегърна. На баща ми му беше трудно да ме погледне, дори и когато му казах, че не съм виновен и не съм я убил аз. Тогава той бе вече болен. Не можеше да върви без бастун и кожата му бе станала сива. Живя още три-четири години, но аз така или иначе винаги съм бил по-близък с майка си.

Хейт допи последните глътки вода и грижливо затвори празната бутилка. Хванал я бе между коленете и върховете на пръстите му натискаха капачката, сякаш беше бутон, който може да накара миналото му да изчезне, като заличи всичките спомени, всичките грехове.

— Двамата с Лони бяхме съдени като възрастни и прекарахме по осемнайсет години в различни затвори, първо за непълнолетни, после за възрастни. Съдията нареди материалите да бъдат засекретени — за да можем да продължим живота си след евентуалното си освобождаване, както и заради нашата сигурност, защото се говореше, че вуйчовците на Селина Дей били свързани с Армията за освобождение на чернокожите, макар да не знам доколко бе вярно. Като се връщам към онова време, си мисля, че може просто да са ги унищожили, та прокурорът да се скрие от отговорност, в случай че нещо се обърка. Каквато и да беше причината, постигнато бе споразумение, докато излежаваме присъдите си, да ни бъде дадена нова самоличност и тази самоличност да е известна само на шепа хора. Но ние разбрахме за това едва по-късно. Спомням си, че съдията ни каза, че сме извършили нещо ужасно, но той вярва, че всеки може да се поправи, и най-вече децата. Трябвало да ни бъде даден шанс, след като изтърпим наказанието.

След дванайсет години ни преместиха в извънщатски затвори, за да протекат по-гладко промените в самоличността ни. Аз съм роден като Уилям Лагенхаймър, но между държавния затвор в Бисмарк и Северния щатски изправителен дом в Нюпорт, Върмонт, се превърнах в Рандъл Хейт. След няколко години ме преместиха в Бърлин, Ню Хампшър, където излежах последната година от присъдата. Не ми казаха новото име на Лони, но аз и бездруго не исках да го знам. Не исках да го виждам никога повече, след всичките неприятности, които ни беше докарал. По-късно дойдох в Мейн.

Хейт посочи фотографията на старата врата.

— Това беше плевнята, където умря Селина Дей. Тази снимка излезе в няколко вестника. Останалите не са ми познати, но тази е в Дрейк Крийк. Още я виждам в сънищата си.

Погледна адвокатката, за да види нейната реакция на повторния му разказ за случилото се. Тя опита да му се усмихне окуражаващо, но се получи по-скоро нещо като гримаса. Хейт се обърна към мен. Отвори уста и разпери ръце, сякаш за да добави нещо — извинение или пояснение, че всичко това вече е минало — но, изглежда, си даде сметка, че няма какво повече да каже, затова затвори уста, скръсти ръце и зачака безмълвно да чуе какво ще му кажем ние.

— Значи някой е открил кой сте — рекох аз.

— Да. Не знам кой и как, но да, за това става дума.

— Може да е прелюдия към изнудване — отбеляза Ейми.

— Имало ли е заплахи с цел изнудване? — попитах.

— Все още не — отвърна тя.

Повдигнах рамене. Светлината на залязващото слънце се отразяваше в очилата на Хейт и вече не можех да виждам очите му.

— Мисля, че засега господин Хейт има две възможности — казах. — Да остане където е и да се справи с последствията, ако този човек реши да оповести публично онова, което знае, или пък да напусне дома си и да отиде някъде другаде. Може евентуално да се свърже с властите в Северна Дакота и да провери дали не биха му дали нова самоличност, обаче предполагам, че тогава ще трябва да докаже, че евентуалното му разкриване ще го изложи на опасност, ала дори да успее, новите самоличности не се раздават току-така. Виж, в края на краищата, каквото и да е естеството на престъплението му, той е излежал присъдата си. Бил е дете, когато е убита Селина Дей, не е бил пълнолетен. Освен това, ако разсъждаваме трезво, престъплението е извършено много отдавна, и то в друг щат. Ако самоличността му бъде разкрита, в Мейн навярно ще има хора, които ще реагират зле, но е възможно и да се изненадам от толерантността на повечето си съграждани.

— Всичко това е вярно — отвърна Ейми, — но има една подробност, която господин Хейт още не е споделил с теб. Отнася се за мястото, на което живее. Защо не кажете на господин Паркър къде се намира домът ви?

Веднага се досетих, че това е примамката, малката подробност, която Ейми преднамерено ми беше спестила, и когато Хейт заговори, почувствах как капанът щракна и разбрах, че няма да мога да се измъкна от всичко това.

— Живея на три километра от къщата на Ана Кор — каза Хейт. — В Пастърс Бей.