Джон Конъли
Душа в пламъци (34)

34

Бях на половин час от Пастърс Бей, когато Ейнджъл ми се обади.

— Алън потегли отново.

— Към къщи ли?

— Като че ли. Измина част от пътя, после спря на една бензиностанция и се обади по телефона. Сега седи в камиона и пуши цигара, пуши нервно. Притеснява ме, толкова е напрегнат. Защо човек с джиесем ще звъни по уличен телефон?

— Защото не иска някой да засече обаждането му.

— Точно така.

— Отбележи си времето, но продължавай да го следиш.

— Сигурен ли си? Ами Хейт?

— Той няма да избяга, преди да пристигна. Мисли, че идвам, за да го защитя.

— А не е ли така?

— Искам само да говоря с него. Ако се наложи, ще го направя дори с риск за живота си, но може да не се стигне дотам.

Вече бях близо и започвах да разбирам това-онова за природата на мъжа, който се наричаше Рандъл Хейт. Мислех, че Мерибет Лагенхаймър, майката на Рандъл Хейт, е заровена в двора на къщата си край Горам, Ню Хампшър. Онова, което не знаех, бе дали е сама там, долу, но предположението ми бе, че някой й прави компания в гроба. Мъжът, който обитаваше спретнатата безлична къща с грозни картини на стената, я беше заровил там. Преминал бе от убийството на дете към убийство на възрастен. Трупал бе лъжа връз лъжа, самоличност връз самоличност, изграждайки си поредица от образи, без да рухне или да разкрие измамите си, и само намесата на една външна сила, един анонимен мъчител, бе застрашила накрая съществуването му. Той бе убиец, отнел живота на поне двама души, престъпления, разделени от десетилетия, но свързани от кръвта, преляла от първото убийство към второто.

Но Рандъл Хейт, или мъжът, който се представяше като Рандъл Хейт, продължаваше да има алиби за времето, когато беше изчезнала Ана Кор, по благоволението на началник Кърт Алън, който явно също бе мъжкар хищник с предпочитания към по-млади жени. Ако работеха заедно, беше логично Алън да осигури алиби на Хейт. Ако не, просто трябваше да сменя загадката около съдбата на Ана Кор, за която нямах отговор, с друга загадка, за която мислех, че имам решение.

Пътят бе тъмен и празен. Тук също беше валяло, но фронтът от север бе усетен най-силно в Ню Хампшър и Масачузетс по на юг. В сравнение с тях крайбрежието на Мейн почти не беше засегнато. В Пастърс Бей лампите бяха запалени и през прозорците на полицейския участък видях да се движат хора. Караваната на щатската полиция още беше на паркинга, но прозорците й бяха тъмни. Любимите на Енгъл и неговите агенти големи спортни коли никакви не се виждаха.

Рандъл Хейт бе спуснал пердетата в дневната си, но през пролуката между тях проникваше ивица светлина. Надникнах вътре и го видях да седи до кухненската маса с гръб към мен. На пода до него бяха натрупани един върху друг три картонени кашона.

Позвъних на входната врата. Пистолетът беше в ръката ми, но държах тялото си встрани от вратата, така че той не се виждаше.

— Кой е? — извика Хейт. — Кой е там?

Викаше от дневната. Долавях страха в гласа му. Питах се дали има пистолет.

— Чарли Паркър, господин Хейт — казах аз.

Чуха се приближаващи стъпки и веригата беше свалена. Когато отвори вратата, ръцете му бяха празни и в коридора имаше два куфара.

— Виждам, че се готвиш да пътуваш.

— Още преди да ми се обадите, чувствах, че ще е по-безопасно за мен, ако напусна града за известно време. Имах намерение утре сутринта да информирам полицията. Резервирал съм стая в хотел в Бар Харбър. Принтирах едно копие от потвърждението на резервацията за властите.

Видя пистолета в ръката ми.

— В опасност ли съм, господин Паркър?

— Не, Лони. — Вдигнах пистолета и го насочих към него. — А аз?

Лони Мидас не реагира. Не се изплаши и не се ядоса. Само изглеждаше объркан. Всъщност мисля, че дори вече не знаеше кой е, не беше сигурен.

— По-добре влезте — каза той. — Май нямаме много време.

Отстъпи назад. Аз влязох и бутнах вратата зад себе си.

— Защо мислиш така?

— Това е знак. Идването ви тук е знак. Скоро ще дойдат и другите и тогава всичко ще свърши. Вече се е започнало.

— Кои други, Лони?

Той само поклати глава. Очите му бяха изцъклени и усмивката му бе като на човек, който е зърнал гилотината от прозореца на килията си и усеща първото докосване на лудостта, която ще замъгли страха му и ще направи края по-поносим. Върна се в дневната, като държеше ръцете встрани от тялото си, дланите обърнати нагоре. Ризата му бе чиста и добре изгладена, вратовръзката — бледорозова. Виждах, че не е въоръжен, но го бутнах до стената и го претърсих за всеки случай, просто за да съм сигурен. Той не възрази. Каза само:

— Видяхте ли я?

— Кого, Ана Кор ли?

Отдръпнах се от него и той се обърна бавно.

— Тя ви харесва — продължи той, сякаш не бях казал нищо. — Разбрах го още първия път, когато дойдохте тук. После дойде при мен за последен път и ми се стори, че я разбрах. При вас ли дойде? Затова ли ме напусна?

— Не знам за какво говориш, Лони.

— Мисля, че знаете. Не Ана. Никога не е ставало дума за Ана. Говоря за Селина Дей. Ще й кажете ли, че съжалявам?

— Струва ми се, че имаш нужда да седнеш — казах аз и той разбра, че от мен няма да получи потвърждение на халюцинациите и страховете си.

Кимна и тръгна към кухнята. Движенията му бяха като на старец.

— Няма значение — рече. — Сам ще й кажа, когато дойде.

Мислеше си, че винаги бе искал да убие Уилям Лагенхаймър. Намирал си бе други причини, за да го търси, но тайно си бе давал сметка как ще завърши срещата помежду им. Всичко бе по вина на Уилям: годините в затвора, страданията, причинявани му от другите, преследването от страна на Селина Дей, което след време бе преминало в нещо друго, нещо по-сложно и трудно за обясняване, макар че другите щяха да разберат това едва по-късно. Всичко бе по вина на Уилям, защото той беше слаб и не можеше да си държи устата затворена. Те бяха приятели, Уилям и Лони, и се очакваше приятелите да се пазят взаимно. Приятелите не казват. Пазят своите тайни. Той бе предупредил за това Уилям, точно преди да хванат Селина Дей и да започнат да шарят с ръце по тялото й.

„Не бива да казваш, Уилям. Каквото и да се случи, не бива да казваш.“ Понякога дразнеше Уилям, като го наричаше Били, но не и тогава. Твърде сериозно беше. Готвеха се да сторят нещо Много Лошо.

„Няма да кажа“, обещал му бе Уилям и Лони бе искал да му повярва. Толкова силно бе искал да му повярва, че бе преглътнал съмненията и се беше направил, че не забелязва как очите на Уилям бягат от неговите. Устата му беше пресъхнала и кръвта бучеше в главата му. Вече почти усещаше момичето под себе си, топлината му, миризмата му. Имаше нужда от Уилям до себе си, за да му помогне, да направи така, че това да се случи.

И двамата бяха искали да го направят. Разбира се, Уилям не го каза така, след като те го разплакаха с думите, че ще го затворят и години, години наред ще бъде далече от своето мамче, ще го затворят и ще го сложат заедно с големите мъже и „ти едва ли искаш да знаеш какво ще ти сторят големите мъже. Помниш ли ти какво искаше да сториш на Селина Дей, Били? Те ще направят същото с теб, само че ще боли повече. Ще го правят отново и отново, докато болката стане толкова нетърпима, че ще ти се иска да умреш. Ще викаш майка си, но тя няма да е там, за да ти помогне. В момента ние сме единствените, които могат да ти помогнат, Били, така че по-добре започвай да казваш истината, защото недалеч от тук предлагат същото споразумение на твоя приятел Лони и първият, който се оправдае, печели мечето. Ще се грижат за него и ще има лекари, които ще опитат да му помогнат да стане по-добър човек, и големите мъже няма да могат да го докопат. Другият, онзи, който не проговори навреме, ще бъде хвърлен на вълците. Такава е сделката. Така стават тези неща. Затова по-добре говори, докато приятелят ти не е започнал“.

Само че Лони не проговори. Лони никога не би казал. Той държеше ръцете си скръстени и не заплака дори когато един от полицаите го удари толкова силно по тила, че зрението започна да му прави номера, прехапа бузата си отвътре и трябваше да изплюе кръвта от устата си. Всеки път, когато го питаха защо е убил момичето, само клатеше глава и единствените му думи бяха, че не е сторил абсолютно нищо, че не знае за какво му говорят. И още докато ги казваше, знаеше, че в друга стая задават същите въпроси на Уилям, и се молеше Уилям да бъде силен само този единствен път, да удържи на думата си и да запази тяхната тайна. Отказваше да приеме всякаква друга възможност, сякаш със силата на собствената си воля можеше да накара Уилям да издържи, както той самият издържаше.

Но Уилям се беше пречупил и затова обвиняваха Лони за всичко, което се беше случило. Горкият малък Уилям Лагенхаймър бил подведен от лошото момче. Уилям искрено съжалявал за участието си в случилото се със Селина Дей; опитал се бил да спре Лони, но Лони бил твърде силен за него.

Ала Уилям не бе казал на полицаите, че и той бе опипвал момичето, че когато то бе започнало да рита и да се мята, бе затиснал краката му, за да не му позволи да отхвърли Лони от себе си. О, плакал бе, докато го правеше, ала не бе имало нужда да му се казва да я държи. Сам се беше досетил. Но онзи, който я бе удушил, все пак беше Лони и Лони бе обрисуван като водач, като инициатор, както го бе нарекъл един от психиатрите, така че на големия мъж се падна да си играе с Лони, точно както го бяха заплашили полицаите, макар че не си бе играл дълго. Момичето се бе погрижило за това.

Не беше трудно да открие къде живее Уилям, след като го освободиха. Майката на Уилям не се бе старала особено да прикрие следите си. Тя от край време си беше тъпа кучка, примираща по своето синче. Единственото, което я интересуваше, бе да се грижи отново за него: да му готви, да му пере дрехите, да му осигури чисто легло и безопасно място, където да живее след излизането си от затвора. Бе разчитала на чужди хора да й препращат писмата до пощенска кутия в Бърлин, сякаш петнайсетте километра между Бърлин и нейния дом имаха някакво значение, и изобщо не й бе минало през ума, че така може да провали цялата добра работа, вложена в създаването на техните нови самоличности. Дори негрите вече бяха престанали да говорят за убийството на Селина Дей и за онова, което ще направят с двете момчета, които са я убили. Тя бе отишла на по-добро място и повечето хора я бяха забравили.

Само че част от Селина Дей беше останала — гневната част, отмъстителната част — и не позволяваше на Лони да я забрави. Именно тя му беше подшушнала, че има недовършена работа със стария си приятел и че може би трябва да го потърси, след като стане отново свободен човек. Така че Лони бе провел няколко телефонни разговора, включително един с брат си Джери, и Джери му беше казал каквото знаеше за госпожа Лагенхаймър, защото на Джери му се беше наложило да се върне за кратко в Дрейк Крийк, за да уреди делата на майка им, и хората там се бяха разбъбрили, както става обикновено. Лони не бе казал на Джери какво планира и не знаеше дали той подозира нещо. Дори и да подозираше, беше достатъчно умен, за да не пита. Не бяха говорили никога повече и решението беше на Лони. Така беше по-лесно.

Двамата с Уилям бяха освободени в интервал от два месеца — първо Уилям, след това той — и се безпокоеше Уилям и майка му да не са се преместили, преди да е стигнал до Ню Хампшър, но Уилям бе в лапите на дълбока депресия и предписаните му лекарства говореха, че по-малко от всякога е способен да се пребори със задушаващата любов на майка си. Открил го беше да се разхожда в гората близо до скапаната къщурка, която майка му беше купила — купила! Толкова беше тъпа, че дори не бе взела квартира под наем, сякаш човек, който е освободен от затвора в непознат щат, ще иска да остане за постоянно само на няколко километра от последното място, на което е излежавал присъдата. Но след освобождаването си Уилям бе твърде смачкан и примирен, за да заживее самостоятелно, и ако двамата бяха оставени да решават сами, може би щяха да останат там, на калния път до вонящото блато, докато единият от двамата или и двамата се поминат.

И ето го Уилям, ръцете в джобовете, цялото тяло леко превито след годините, през които се беше опитвал да отклонява вниманието на мъже хищници, като се прави на дребен и незабележим. Когато спря, за да се огледа в същото онова мръсно езерце, Лони го приближи изотзад и отражението му постепенно изникна редом с неговото. Времето зад решетките по-скоро бе подчертало, отколкото заличило приликите, които винаги бяха съществували помежду им. И двамата бяха натежали от лошата затворническа храна и лицата им бяха преждевременно състарени. Но Лони бе по-изправен от Уилям и косата му беше по-светла и по-дълга. Освен това сега Уилям носеше очила, евтините метални рамки на които му придаваха едновременно по-тъжен и по-уязвим вид.

За момент Уилям застина, вперил поглед в двете отражения, сякаш не беше сигурен дали вижда образ на истински човек или привидение, създадено от собствения му разстроен мозък. После образът каза името си, а Уилям го чу и разбра, че онова, което вижда, е истинско. Обърна се бавно и двамата изведнъж станаха отново четиринайсетгодишни, Уилям влязъл в своята подчинена роля, само че този път с по-силно изразено чувство на примирение в позата и речта.

Както Лони, и той винаги бе очаквал, че ще се срещнат отново. Може би тъкмо затова не бе възразил срещу подготвяното от майка му настаняване тук и не беше опитал да замине далеч от затвора. Чакал бе. Чакал бе Лони да дойде.

— Как си, Лони? — попита.

— Добре съм, Уилям. А ти?

— Добре, предполагам. Кога излезе?

— Преди две седмици. Хубаво е да си отново на свобода, нали?

— Аха.

Уилям примигна и бутна очилата нагоре, въпреки че Лони не бе забелязал да са се смъкнали, откакто започнаха да говорят. Може би беше нервен тик. Езикът му облиза малкия белег отляво на горната устна и Лони забеляза неговото присъствие. Като момче Уилям не беше белязан така.

— Как ме намери? — попита Уилям.

— Майка ти. Нейната поща. Не беше трудно.

— Тук е хубаво — каза Уилям. — Спокойно. Искаш ли да влезеш, да пийнеш сода или нещо друго?

— Имаш ли нещо по-силно?

— Не, на лекарства съм. Не бива да пия алкохол. Но не ми липсва особено. Опитах го, когато излязох, но вкусът му не ми хареса.

— Може да не си опитал каквото трябва.

— Беше уиски. Не помня марката. Влязох в един бар. Нали разбираш, мислех, че това се очаква да сториш, когато излезеш от затвора. Всички казваха, че първото, което ще направят, ще е това.

Говореше така детински. Сякаш мозъкът му бе замръзнал на четиринайсет, тялото му бе застаряло, а умът му си бе останал същият.

— И аз направих така — каза Лони. — Но вкусът ми хареса. Взех си и курва.

Уилям се изчерви.

— Леле, Лони! — възкликна. — Господи.

„Дете такова — помисли си Лони. — Слабо момченце.“

— Как те наричат сега, Уилям?

— Рандъл. Рандъл Хейт. Не знам защо избраха това име. Просто избраха него. А теб?

— Даниъл Рос. Аз също не знам защо го избраха.

— Хубаво име е.

— Да, хубаво е. Хайде да влизаме вътре, Рандъл. Студено е.

Тръгнаха към къщата, рамо до рамо.

— Майка ми я няма — каза Уилям. — Всеки петък играе бинго в Американския легион^[1]. Преди това обядва в ресторант и си чете списанията. Ходих с нея няколко пъти, но мисля, че тя предпочита да е сама. — Къщата се показа. — Чух, че твоите родители са починали. Съжалявам.

— Да. Ами, нали знаеш.

Гласът на Лони заглъхна. Не му се говореше за това. Отишли си бяха и толкова.

Вътре в къщата миришеше на мокри дрехи и готвено. Уилям извади от хладилника две кутийки кола, но Лони вече беше намерил в един от кухненските шкафове бутилка водка.

— Струва ми се, каза, че нямаш нищо по-силно?

— Това е на мама! — отвърна Уилям. Изглеждаше възмутен.

— Тя няма да се разсърди.

— Ще се разсърди. Това е нейно. Ще разбере, че някой е пил от него.

— Няма, Уилям. Повярвай ми. Аз ще се разбера с нея.

— Не, не може да си тук, когато се върне. Няма да й хареса.

— И защо?

Уилям млъкна. Това не бе тема, която искаше да обсъжда.

— Защото аз съм лошият, така ли? Защото аз съм накарал малкото й момче да извърши нещо лошо?

Уилям продължаваше да мълчи, но Лони разбра, че е прав.

— Знам, че тя мисли така — продължи той. — Знам, защото всички мислят така.

Той намери две чаши и наля и в двете щедри количества водка, после добави кока-кола от едната кутия. Подаде чаша на Уилям.

— Вземи я.

— Не я искам.

— Вземи я, Уилям, и я изпий. Довери ми се. Накрая това ще направи нещата по-лесни.

Уилям взе чашата. Пийна, ала вкусът не му хареса. Разплака се.

— Изпий я, Уилям.

— Съжалявам, Лони. Толкова съжалявам.

Лони върна насила чашата до устните му и го накара да пие. Когато чашата се изпразни, я напълни отново.

— Още.

— Не искам повече.

— Просто го направи. Заради мен.

Чукна чашата си в неговата и отпи дълга глътка.

Уилям вече изглеждаше замаян. Хвана чашата с две ръце и започна да пие. Този път не преглъщаше питието толкова трудно, но въпреки това плачеше. От носа му течаха сополи и от чашата до устата му се точеше лига.

— Не биваше да казваш — рече Лони. — Никога не биваше да казваш.

Уилям бе забил поглед в пода и тялото му се тресеше от силата на риданията.

Лони остави своята чаша в умивалника. Не искаше да цапа. Мръсотията щеше да направи разкриването му по-вероятно. Извади въже от джоба на палтото си. Залъгвал се бе, че ще го използва само за да сплаши Уилям или за да го върже, ако му се наложи, но това бе само лъжа, само една от множеството лъжи, които щеше да е принуден да изрече и да живее с тях.

— Съжалявам, Лони — повтори Уилям, но сега гласът му беше различен. Хлиповете му внезапно спряха. — Обаче и ти трябва да съжаляваш за онова, което сторихме на Селина Дей.

Той глътна последната водка от чашата си, после се обърна и коленичи на пода с гръб към Лони. Лони не можеше да помръдне. Очаквал бе възражения или оправдания, но не и това, не и тази жалка капитулация.

— Не наранявай майка ми — каза Уилям. — Тя е добра жена.

Тези думи извадиха Лони от вцепенението и отприщиха всичко онова, което щеше да последва. Той преметна въжето през шията на Уилям, опря коляно в гърба му и бавно го удуши. А когато майката на Уилям се върна, стори същото и с нея.

Онази нощ Уилям Лагенхаймър престана да съществува. Но не и Рандъл Хейт.

 

 

Седналият до кухненската маса мъж, който някога бе Лони Мидас, после за кратко Даниел Рос, за да стане накрая Рандъл Хейт, бутна очилата нагоре. И досега нямаше нужда от очила и те не бяха с лещи, а с обикновени стъкла, ала представляваха част от човека, в който се беше превърнал, чак до малкия тик. Видял бе Уилям да го прави и го бе усвоил. В края на краищата не бе разполагал с много материал, над който да работи, така че бе взел от Рандъл Хейт всичко, което беше могъл. Белега си беше направил с бръснач и го бе боляло ужасно. Останалото си беше измислил сам.

— Обвиняваха Лони за всичко — каза той. — Уилям беше невинен, Лони беше виновен. Да се превърна в Уилям ми се стори идеалното решение.

— Къде е Ана Кор, Лони?

— Казах ви вече: не знам. Селина също не знаеше. Ако Ана беше мъртва, Селина щеше да ми каже. Дори може би щеше да я доведе със себе си, за да ми я покаже. Мъртвите познават другите мъртви. Но жива или мъртва, аз нямам нищо общо с изчезването й.

Чух глас да казва: „Не ти вярвам“. Не беше моят. Опитах да реагирам, ала бях твърде бавен. Когато станах, зърнах трима мъже, а после ме настигна първият удар и почувствах ужасна болка в главата. Последваха още, но след първите три или четири престанах да чувствам каквото и да било.