Джон Конъли
Родени да убиват (9)

Глава осма

На следващия ден подгоних мустанга към Бостън и взех разстоянието почти за два часа. Само че веднага след това попаднах в ужасния градски трафик и там загубих поне още час. Безкрайните пътни ремонти тук си бяха спечелили прозвището „Голямото разкопаване“. Шосейно-уличната мрежа бе осеяна с дупки и трапове, покрай които се мъдреха изнесени под формата на лозунги табели обещания на градски власти и ремонтни компании — „Ще свършим навреме!“, „Ще останете доволни!“, и прочие дивотии. Хората постоянно мърмореха, човек заслуша ли се достатъчно добре, може да долови и редица нецензурни приказки.

Преди да тръгна, бях телефонирал на Къртис Пелтие — у дома. Предишната вечер излязъл с приятели да вечерят навън, ми каза той, а когато се върнал, полицаите вече били у тях.

— Някой се опитал да разбие задната врата — обясни бащата на Грейс. — Съседски хлапета чули шума и се обадили в полицията. Вероятно наркомани от „Кенеди Парк“ или „Ривъртън“.

Аз обаче знаех, че не са били никакви наркомани. Разказах му за изчезналите доклади.

— Мислите, че в тях е имало нещо важно ли?

— Възможно е — отвърнах, макар и да си нямах представа какво точно би могло да бъде толкова важно.

Какво наистина? Просто Пъд и неговите хора се опитват да ми създават трудности. Настоях Къртис да внимава и да се пази. Той обеща.

И ето ме сега на „Ексетър Стрийт“, точно преди отбивната за „Комънуелт авеню“ — спрял пред къщата на Рейчъл. Тя живееше под наем в четиристаен апартамент в красива каменна сграда, точно срещу някогашния дом на Хенри Лий Хигинсън, основателят на Бостънския симфоничен оркестър. По улицата се разхождаха доста хора: някои тичаха, облечени в спортни екипи, други си бяха извели кучетата, трети седяха на тротоарните пейки, сякаш им доставя удоволствие да дишат бензиновите изпарения. Наоколо щъкаха гълъби и ластовички, похапваха къде каквото намерят, а после излитаха, за да изразят уважението си към статуята на моряка историк Самюъл Елиът Морисън. Той седеше на пиедестала си замислен — като човек, забравил къде си е паркирал колата. Целият бе побелял от птичето уважение.

Рейчъл ми бе дала ключ за апартамента, прехвърлих си багажа от колата у нея, сетне се отбих в супермаркета „Ди Люка“ във Феърфийлд; там купих минерална вода и плодове. После хванах по „Комънуелт“ и тръгнах към градината между „Арлингтън“ и „Чарлс“. Отпивах от водата, похапвах от плодовете и гледах играещите деца — мятаха си фризбита и караха кучетата да ги гонят. Хрумна ми, че и аз много бих искал да си имам куче. Семейството винаги бе държало кучета, дядо — също, пък ми и харесваше идеята у дома да се навърта някой верен пес. Вероятно ми се щеше да си имам компания и това ме наведе на друга мисъл — защо не настоя още сега Рейчъл да се премести при мен? Напоследък заговорехме ли на тази тема, в гласа й се появяваше остра нотка, сякаш желаеше да каже нещо, но то все си оставаше неказано. Вече 14 месеца бе проявявала търпение и вероятно то бе започнало да се изчерпва. Грешката си бе моя: много желаех тя да е при мен, а в същото време се боях от потенциалните последици на една непосредствена близост. Преди време за малко не я убиха по моя вина. Не исках това да се повтаря, не смеех дори да помисля за такава възможност.

Някъде около 2 часа хванах обществения транспорт за Харвард, трябваше да отида на улица „Холиоук“. Смяната на Али Уин свършваше в два и половина — бях се обадил по телефона да предупредя, че ще мина да поговорим за Грейс. По тухленото здание, където бе ресторантът, растеше бръшлян, на горните прозорци бяха монтирани красиви бели светлинки. Някъде от долното помещение долиташе ритмичното потракване на токове — танцуваха тап, — сякаш нечии пъргави пръсти почукват по клавишите на стар „Ъндъруд“^[1].

На стълбището пред сградата стоеше млада жена на около 23–24 години и наместваше орнаментална обеца в носа си. Косата й бе смолисточерна, около очите си бе сложила тежък черен грим, а червилото й грееше огненочервено като светофар. Горката — бе бледа и много слаба; едва ли се хранеше в ресторанта, където работеше. Приближих и тя ме изгледа — в очите й прочетох смесени чувства: някаква надежда и смущение.

— Вие сте Али Уин, нали? — попитах.

— Да. А вие — детективът?

— Приятно ми е — Чарли Паркър.

Тя ми протегна ръка, но гърбът й си остана залепен за стената на сградата.

— Като онзи джазмен ли?

— Ами да.

— О, той е много готин. Вие слушате ли го?

— Аз си падам по кънтрито.

Челото й се сбърчи.

— Тогава сигурно майка ви или баща ви са го харесвали?

За да ви нарекат на него…

— Те слушаха предимно Глен Милър и Лорънс Уелк^[2]. Предполагам, че тогава дори не са знаели кой е Чарли Паркър.

— А познатите наричат ли ви Птицата?

— Понякога. Приятелката ми смята, че е хубаво прозвище. Някои от приятелите го използват, за да ме дразнят.

— Трябва да ви е писнало, а?

— Вече съм свикнал.

Разговорът за името и семейството ми, изглежда, я предразположи и тя се поотпусна, отлепи гръб от стената и слезе при мен. Отидохме в едно кафене на площад „Харвард“ Там Али изпуши четири цигари и изпи две кафета за около 15 минути. Не можеше да стои на едно място, в това момиче имаше толкова много нервна енергия, че движението на електроните направо бледнееше пред него.

— Добре ли познавахте Грейс? — попитах я, когато бе преполовила втората цигара.

— Ами, да, доста добре. Приятелки бяхме — отвърна тя и издуха цял облак дим.

— Баща й ми каза, че сте били съквартирантки, а тя понякога преспивала при вас, след като се била вече изнесла.

— Идваше в града през уикендите, за да чете в библиотеката, и я канех да спи на канапето. Готин човек беше. Е, беше… до известно време…

— И кога престана да бъде?

— Някъде по времето, когато започна да пише аспирантската работа — отвърна Али и запали третата цигара.

— За така наречените Баптисти от Арустук ли?

— Нещо подобно — рече тя и описа кръг с цигарата. — Беше мръднала на тази тема, ви казвам. Събра цял куп техни писма и снимки. Лежеше часове наред на канапето, пуснала някаква сърцераздирателна музика, ама умопомрачителни бози все избираше, и чете ли чете, спиране няма. Ще ме почерпите ли още едно кафе?

Е, почерпих я. Знаех, че ще говори, докато си има занимание. Все пак попитах:

— Не се ли безпокоите за ефекта на толкова много кофеин наведнъж?

Тя подръпна обичката в носа и ми се усмихна.

— А, не, първо ще ме умори тютюнът.

Харесваше ми това момиче въпреки цялата му превзетост и номерата от годините на хипарите. Очите й искряха на слънцето, дясната част на устата бе постоянно извита в нещо като самокритично-цинична усмивка. Видимо страшно обичаше външния ефект: пафкаше като комин, но не гълташе дима, а гримът бе нанесен изцяло с драматична цел. Предположих, че с поведението си може едновременно да събуди страх, раздразнение и похот в мъжете — зависи си от човека. И да върти някого на пръстчето си, ако, разбира се, има нужното самочувствие. Сега май го нямаше, но с времето щеше да дойде, сигурен бях.

— Разказвахте ми за Грейс — напомних й аз.

— О, да, да. Ама няма какво толкова да ви кажа. Честно. Тази семейна история с баптистите като че изсмукваше жизнената й енергия. Все ми говореше „Елизабет — това“, „Лайл — онова“. И накрая се превърна в стопроцентова досада, ви казвам. Въпросната Елизабет Джесъп я бе обсебила, не знам какво да ви кажа, май си бе внушила, че духът й се е вселил в самата нея. Ей такива работи.

— Значи е смятала Елизабет за мъртва?

Али кимна.

— А казваше ли защо?

— Имала такова чувство ли, усещане ли, Бог знае. Но нещата по едно време загрубяха, нали ви казах. Обясних й, че не може да спи повече у нас, защото новата ми съквартирантка се оплаква от нейните истории, което си бе лъжа. Това стана през февруари. Тя престана да идва и вече не се виждахме, май и не сме говорили между тогава и…

— Сигурно ме смятате за кучка, а? — внезапно запита момичето.

— Не, нямам такова впечатление — отвърнах замислено.

Тя отмести очи, сякаш се боеше, че изражението ми ще издаде казаната лъжа.

— Трябваше да отида на погребението. Канех се… ама на… мразя погребенията. Сетне реших да изпратя картичка на баща й — той е такъв един симпатичен човек. Ама и това не направих. Ей такава съм си…

Сега ме погледна и с изненада констатирах, че в очите й има сълзи.

— Молила съм се за нея, г-н Паркър, а пък аз не съм по молитвите, но за нея се молих — да е добре там, където е сега и който е главен — Бог ли, Буда ли, Аллах ли, — да се грижи за нея. Грейс бе добър човек.

— И аз така мисля — рекох, а тя запали още една цигара. — А на наркотиците посягаше ли?

— Не, не, никога — енергично отрече Али.

— Като изключим тази идея фикс около баптистите, иначе изглеждаше ли депресирана или силно разстроена?

— Не повече от всеки нормален човек.

— Излизаше ли с някого?

— Имаше една-две романтични истории, но нищо сериозно поне последната година. Иначе би ми казала.

Гледах я внимателно, но чувствах, че говори истината. Сигурен бях, че Али Уин не е била в колата с Грейс онази последна нощ. Все повече и повече ми се струваше, че подходящата кандидатка за тази роля е Марси Бекър. Облегнах се на стола и се загледах в тълпите туристи и местни хора. Повечето носеха торби със сувенири, Маркови вина и бонбони, козметика и сапуни от „Ориджинс“, екзотични чайове в скъпи кутийки от „Джаксънс“. Мислех си, че Грейс би могла днес да бъде сред тях, една от тях. Мислех си също, че светът само губи от нейното отсъствие.

— Дали ви помогнах с нещо? — попита Али и усетих, че иска да си ходи.

— Е, някои неща се изясниха — отвърнах и й подадох визитка. — Ако се досетите нещо друго или се появи някой, който разпитва за Грейс, моля да ми се обадите.

— Непременно — рече и внимателно прибра визитката в чантата си.

Стана и понечи да закрачи встрани, сетне нещо я задържа и изведнъж постави ръка на рамото ми.

— Смятате, че е убийство, нали? — яркочервените устни бяха плътно притиснати една в друга и тя не можеше да сдържи треперенето на брадичката си.

— Да, така мисля.

Тя стисна рамото ми с пръсти, почувствах топлината им, сетне рязко се извърна и си тръгна.

— Благодаря за кафето — рече през рамо и излезе.

 

 

През остатъка от следобеда си купих някои дрехи. Гардеробът ми напоследък бе чувствително изтънял. Сетне тръгнах към „Старбъкс“ на „Нюбъри“, за да прегледам пресата. Стар навик — чета „Ню Йорк таймс“ почти всеки ден. Днес обаче се почувствах малко гузен при купуването му: все едно бях го направил, за да го свия на четири и да зашлевя бостънския кмет през лицето.

Отначало не забелязах началото на информация крайно вдясно на първа страница; усетих се чак когато видях продължението и снимката на страница седма. От нея ме гледаше мъж в черно-бяло с черна шапка на главата. Незабавно си го спомних — същото лице, което бях зърнал в мерцедеса на влизане в алеята пред дома на Джак Мерсие. Същият, когото видях и на снимка, заедно с трима други, в кабинета на Мерсие. Името му бе равин Йоси Епстайн и бе мъртъв.

Според ченгетата равин Епстайн напуснал синагогата на улица „Елдридж“ в 19,30 вечерта във вторник. Било студено, трафикът по улицата бил променлив, прибиращите се след работа бизнесмени вече се източвали, повечето коли били на дошлите в града за удоволствие. Епстайн носел черен костюм и бяла риза, но съвсем не бил онзи тип традиционен еврейски свещенослужител, за което говорела външността му. В синагогата някои хора отдавна шушукали против него: толерирал хомосексуалистите и прелюбодейците, винаги готов да застане пред телевизионните камери, да се усмихва и да говори прекалено много пред националните медии. Бил прекалено ангажиран със суетата на този свят, не обръщал нужното внимание на надеждите на другия.

Епстайн бе станал доволно известен с проповедите си за толерантност, расова и друга, с призивите си еврейската и черната общност да забравят различията и да живеят в мир и хармония. Проповядваше, че бедните черни и евреи имат много повече общо, отколкото богаташите от техните раси. По време на сблъсъците по расовите въпроси го бяха наранили. Помня снимката му в „Поуст“ — кръв тече от главата му, лицето му одухотворено, почти усмихнато. Фотографията бе набрала популярност за броени часове — всички национални фотослужби я разпространиха. Благодарение на образа, който авторът й бе създал може би съвсем неволно — Епстайн ужасно наподобяваше страдащия на кръста разпнат Христос.

По-късно Епстайн бе работил в сътрудничество с прочутия храм „Б’ней Ешурун“ на 89-а улица и „Бродуей“, основан от Маршал Т. Майер, чийто ментор навремето бе консервативният и огнен проповедник Ейбрахам Джошуа Хешел. Не е трудно да се разбере взаимното привличане и връзката между хора като Епстайн и Майер, който бе воювал с аржентинските генерали в пламенни опити да открие безследно изчезнали евреи. След смъртта на Майер през 1993 година делото му в Ню Йорк продължиха двамина равини от аржентински произход. Те помагаха на бездомни и бедни, осигуряваха им временни подслони и настаняване, поощряваха събирането на гейове в църковни паства, където няма да страдат от обидите и нападките на други хора. „Б’ней Ешурун“ дори се побратими с богомолците на една харлемска църква, мисля, че бе Новоханаанската баптистка църква, чийто проповедник понякога идваше да говори в синагогата. Според вестник „Таймс“ по-късно Епстайн се бе спречкал с „Б’ней Ешурун“ и отишъл да проповядва в друг център в източен Ню Йорк.

Една от причините за раздялата била все по-активната дейност на Епстайн в антинацистки групировки, включително и „Центъра за демократично обновление“ в Атланта и „Търсете светлината“ в Англия. Бе създал и собствена организация, наречена „Еврейска лига за толерантност“, с участието предимно на доброволци. Главното й бюро бе на улица „Клинтън“, над стара еврейска книжарница.

Според „Таймс“ различни източници твърдели, че през последните седмици Епстайн получавал значителни суми пари. Финансирането целяло започване на разследвания на организации с антиеврейска дейност. Има няколко добре известни такива: на първо място фанатиците от „Ариец“, които дори и името си не крият, и отцепническите групи от Ку Клукс Клан, отделили се, защото сегашното му ръководство възразява срещу паленето на синагоги или съдирането на кожите на завързвани за задните оси на камиони чернокожи.

Но каквото и да говореха разните критици на Епстайн, той си бе човек храбър, достоен, личност с убеждения, мъж, който работеше неуморно, за да подобри живота на евреите, но и на другите си съграждани. Бяха го намерили мъртъв в дома му в сряда вечерта в 23,00 часа с признаци за получен удар, може би апоплектичен, или припадък. Апартаментът бил обърнат наопаки, липсвали портфейлът и тефтерът му с адресите. Полицията предполагаше, че става дума за престъпно нападение, а това подозрение се засилваше поради наличието на друг инцидент същата вечер.

В 22,00 били хвърлени запалителни бомби в сградата на „Еврейската лига за толерантност“. По времето на атентата там се намирала девойка — доброволка — на име Сара Милър, която печатала адресите на кореспонденция за разпращане на следващия ден. Три дена й оставали до навършването на деветнайсет години, когато стаята около нея се превърнала в огнен ад. Според информацията състоянието й било критично — с изгаряния на 90 на сто от тялото й. Погребението на Епстайн бе насрочено за днес в гробището на име „Пайн Лоун“ в Лонг Айлънд, веднага след извършената аутопсия.

И още нещо привлече вниманието ми. Наред с работата си срещу десните организации Епстайн подготвял да внесе в съда възражения по повод освобождаването от религиозен данък на няколко групировки с църковен характер. Имената ми бяха неизвестни, с изключение на Братството от Уотървил, Мейн. Епстайн се бе обърнал за помощ към адвокатската кантора „Обър, Тейър & Мос“. Дали бе просто съвпадение, че същата фирма движеше правните проблеми на Джак Мерсие? И че синът на Уорън Обър щеше да се жени в близко време за дъщерята на Мерсие?

Прочетох материала отново и отново. Сетне се обадих в дома на Мерсие. Слушалката вдигна прислужница, но когато си казах името и помолих да ме свърже с г-н Мерсие, на телефона се яви лично г-жа Дебора Мерсие.

— Съпругът ми отсъства в момента, г-н Паркър. Може ли аз да ви помогна?

— Не, не мисля, г-жо Мерсие. Наистина се налага да говоря с него.

Настъпи мъчителна пауза, която красноречиво говореше за чувствата ни един към друг, сетне тя завърши с леден тон:

— В такъв случай моля ви бъдете така любезен повече да не се обаждате тук. Съпругът ми отсъства, но аз ще се погрижа той да научи за вашето обаждане.

После ми затвори. Бях повече от сигурен: Джак Мерсие изобщо няма да научи за това, че съм се обаждал.

Не познавах лично Епстайн, не знаех много за него, но явно бе, че действията му са засегнали някого. Не зная защо си представих нещо едро, космато, което спи свито в мрежата си, когато някоя нишка се къса и то скача, разярено, за да се нахвърли върху онзи, който го е засегнал по някакъв начин. Гони го, за да го разкъса и сетне се връща в тъмната си бърлога, където се крие от света.

Ще му дойде времето. Ще намеря тази бърлога…