Джон Конъли
Родени да убиват (17)

Глава шестнайсета

Луис ме остави пред нас и тръгна към „Блак Пойнт Ин“. Позвъних първо на Гордън Бунц, за да се уверя, че Рейчъл е в безопасност, сетне и на Ейнджъл. Той докладва, че при Мерсие всичко е нормално. Новото бе, че пристигнал адвокатът Уорън Обър със съпругата си. Ейджъл се похвали още, че видял четири различни видове речни рибарки и една калугерица; каза го с голяма гордост. Уговорихме се по-късно вечерта да се срещнем с него и Луис.

Бях си проверявал телефонния секретар редовно — и от Бостън, и от Ню Йорк, но се оказа, че имам две нови съобщения — от сутринта. Първо Артър Франклин питаше дали дадената ми от клиента му Харви Рагъл, онова порно копеле, информация ми е свършила работа. Зад гласа му съвсем ясно се чуваха вайканиците на самия Рагъл: „Кажи му, че съм мъртвец! Кажи му де! Мъртвец съм значи!“ Не си направих труда да им се обаждам.

Второто съобщение бе от Норман Бун, служителя на агенцията за борба с незаконните продажби на оръжие и далаверите с цигарите. Елис Хауард, заместник-шефът на следователския отдел на портландската полиция, веднъж ми бе казал, че Бун смърди като френска курва, точно така се бе изразил, само дето не може да събуди нужните асоциации. Бун си бе оставил номерата на всичките телефони — у дома и служебните. Уцелих го вкъщи.

— Чарли Паркър — рекох. — С какво мога да бъда полезен, агент Бун?

— О, благодаря, че се обаждате, г-н Паркър. Минали са само…

Виждах го как внимателно си гледа часовника и търпеливо изчаках заядливите думи.

— … само четири часа.

— Не бях тук.

— Бихте ли ми казали къде сте били?

— Защо? Да не сме имали чакалък?

Бун въздъхна драматично.

— Вижте, г-н Паркър, можете да говорите сега… може и утре — в службата ми. Предупреждавам ви, че съм човек зает и че до утре търпението ми може съвсем да се изчерпи.

— Бях в Бостън, на гости на стар приятел.

— Който, както научавам, изведнъж се оказва с дупка в главата баш по средата на представление на „Клеопатра“.

— Нищо, той го е гледал и знае края. Тя умира, ако вие не сте чували.

Прескочи тъпото ми чувство за хумор.

— А посещението ви да има някаква връзка например с лицето Лестър Баргъс?

Въпросът наистина ме стресна, но успях да не правя паузи.

— Не и пряка.

— Но сте посетили магазина му малко преди да напуснете града, нали?

По дяволите!

— Лестър и аз сме стари приятели.

— Тогава вероятно ще се натъжите, когато ви кажа, че г-н Баргъс не е вече сред живите.

— Думата „натъжавам“ едва ли ще бъде най-точната. А какъв е интересът на вашата служба към тази история…?

— Г-н Баргъс припечелваше по малко от продажби на паяци, гигантски хлебарки и тям подобни… и по много от продажба на автоматично и какво ли още не оръжие на разни типове с пречупени кръстове по домашния порцелан. Съвсем естествено е да ни бъде интересен. Аз обаче питам, на вас с какво ви е бил интересен?

— Търся едно лице. Допуснах, че Лестър може и да знае къде е. Ама вие разпитвате ли ме, а, агент Бун?

— Не, водим разговор, г-н Паркър. Ако се наложеше да го правим утре, е — тогава щеше да си бъде разпит.

Цял телефонен кабел имаше помежду ни, но искам да призная, че Бун си го бива. Притискаше ме ловко, хитрецът, не ми оставяше никакво пространство за маневри и извъртане. Нямаше как да му кажа за Грейс Пелтие, защото нейното име щеше да ни отведе при Джак Мерсие, вероятно и до Братството, а точно сега най-малко ми беше нужна намесата на шибаната федерална агенция на Бун — особено пък ако се захване да подслушва телефоните на Братството. Но пък получих вдъхновение и реших да му подхвърля Харви Рагъл.

— Всичко, което знам по въпроса, е, че адвокат на име Артър Франклин ми се обади и помоли да говоря с клиента му.

— Кой му е клиент?

— Харви Рагъл се казва. Прави порнофилмчета — с разни буболечки. Май хората на Ал Зи са му разпространители.

Сега бе ред на Бун да се поозадачи.

— Какви буболечки, бе Паркър? За какво, по дяволите, говорите?

— Жени по долни гащи мачкат разни бръмбари и тям подобни — обясних му като на дете. — Пада си и по гериатрията, по болезнената дебелина и още по джуджетата. Артист е човекът.

— Вашата работа, изглежда, ви сблъсква все с приятни хора.

— Вие например сте едно приятно изключение от тази норма, агент Бун. Става дума за една личност, която има афинитет към определени насекоми. Тя желае да убие Харви Рагъл поради болезненото му порно творчество. Доставчик на насекомите е или бе Лестър Баргъс, пък и той май поназнайваше нещо за въпросната личност. Затова и отидох да поговорим — от името на Рагъл.

Невероятността на казаното от мен бе изумителна. Просто физически усещах гримасата на лицето на Бун — опитваше се човекът да прецени до каква степен го будалкам.

— А кой е мистериозният тип с този специален афинитет? Херпетолог значи?

Херпетолог! Брей, да му се не види! Бун сигурно много обича да решава кръстословици.

— Нарича себе си г-н Пъд и ако трябва да говорим с абсолютна точност, той си е арахнидолог, а не херпетолог^[1]. Този човек харесва паяците. Мисля, че той уби Ал Зи.

— А вие отидохте при Баргъс с надежда да откриете същия човек, така ли?

— Да.

— Но не стигнахте доникъде?

— Лестър си е човек гневлив.

— Е, вече е доста по-спокоен. Завинаги.

— Щом сте го наблюдавали, значи знаете какво сме говорили — рекох. — Което ме навежда на мисълта, че ме търсите за нещо друго.

Бун се поколеба, поколеба, сетне ми разказа как лице, представило се с името Клей Деймън, се появило в магазина на Лестър, интересувало се от подробности за друго лице, чиято снимка носело, а сетне застреляло и Баргъс, и помощника му.

— Бих искал да хвърлите едно око на снимката — завърши Бун.

— Ама онзи оставил фотографията, така ли?

— Смятаме, че има достатъчно копия. Наемните убийци са хора опитни в това отношение.

— Значи трябва да идвам в офиса ви, а? Не може ли утре?

— Днес е по-добре.

— Вижте, агент Бун, трябва да взема душ, да се бръсна, а и да поспя малко. Казах всичко, което зная. Готов съм да ви помогна, но дайте ми малко отсрочка да си почина.

Бун въздъхна.

— А електронна поща имате ли?

— Имам, имам и още една линия.

— По-добре стойте на тази. Ще се обадя пак.

Той затвори, а аз включих компютъра и изчаках да ми изпрати писмо. Последното не се забави и когато пристигна, се оказа, че в него има две снимки. На едната бе клиниката и сцената на убийството. Веднага познах г-н Пъд. Другата бе кадър, взет от записа в магазина на Лестър Баргъс. На нея бе убиецът с името Клей Деймън. Не минаха десетина секунди и Бун се обади отново.

— Познавате ли някой от първата снимка?

— Мъжът крайно вдясно е Пъд, първото му име е Илая. Неотдавна дойде тук, в къщата ми, и в пряк текст ме попита защо му се бъркам в работите. Но другия не го познавам.

Отсреща Бун цъкаше с език, докато му диктувах номера на адвоката на Рагъл.

— Пак ще говорим, г-н Паркър — рече накрая Бун. — Имам чувството, че знаете още неща, но си ги пазите за вас.

— С всеки е така, агент Бун. Човек знае повече, отколкото казва. Дори и вие. И аз имам въпрос.

— Така ли?

— Кой е раненият на първата снимка?

— Името му е Дейвид Бек. Работил е в клиника за аборти в Минесота, а тук на снимката вече е мъртъв. Убийството е част от случаите НСА.

НСА е кодовото име на съвместните разследвания на ФБР и Агенцията за борба с незаконните продажби на оръжие (АБНПО) и досиетата им и е съкращение на условно приетото „Насилие срещу абортите“. ФБР и АБНПО нямат много добро сътрудничество: години наред ФБР се инатеше да разследва убийствата и насилието срещу лекари и клиники с аргументацията, че те не влизат в официалната му компетенция. Така стана, че за известно време подозренията и разследването на съществуващата предумишлена дейност в това отношение, която законът нарича „конспирация“ (или заговор, или сговаряне с престъпна цел, както казват юристите), останаха в ръцете на АБНПО. По-късно ситуацията се промени: бяха гласувани нови закони, бе създадена организация за НСА, а ФБР и Министерството на правосъдието бяха упълномощени да се занимават с въпросните случаи. И все пак търканията между ФБР и АБНПО си останаха и допринесоха за относителния неуспех, да не кажем провал, на НСА. Така и не бяха намерени сериозни доказателства за „конспирация“, а обикновените оперативни работници се подиграваха с прозвището, макар че си има редица симптоми за все по-растяща връзка между крайнодесните и екстремистите, нападащи клиниките за аборти.

— А убиецът му беше ли открит?

— Все още не.

— Както не са намерили и убиеца на съпругата му.

— Вие пък какво знаете по този въпрос?

— Чух, че в устата й намерили паяци.

— А общият ни приятел Пъд обичаше паяци?

— Да, същият, който е на снимката и главата му е оградена с кръгче.

— Знаете ли за кого работи?

— Предполагам, че за самия себе си.

Това не бе съвсем лъжа. Пъд едва ли се подчиняваше пряко на Картър Парагон, а пък в очите на обществеността Братството едва ли бе толкова сериозна или опасна организация, че да има нужда от услугите му.

Бун помълча, а последните му думи, преди да затвори телефона, бяха:

— Пак ще поговорим.

Не се и съмнявах в това.

Останах пред компютъра, като отварях ту едната, ту другата снимка. Ето я и Алисън Бек, доста по-млада, прегърнала покойния си съпруг, лицето й изкривено от мъка, кръв и по нейната престилка и ръце, наоколо надвесени колеги лекари. Сетне се вгледах в присвитите очички на измъкващия се през тълпата г-н Пъд. Питах се дали именно той е изстрелял смъртоносните куршуми, или само е оркестрирал действието. Както и да беше станало, вината му си бе налице и ето — още една част от общата загадка си идваше на мястото. По някакъв начин Мерсие се бе свързал и с Епстайн, и с Бек — личности, които са били готови да му помагат в ходовете срещу Братството. Но защо пък Мерсие се бе захванал с Братството? Каква беше тази игра? Просто още един пример на неговия либерализъм или имаше друга, скрита причина?

Оказа се, че само трийсетина минути по-късно пред вратата ми се зададе възможният отговор на този въпрос. Беше в черен мерцедес със сгъваем покрив. Колата спря. От шофьорското място грациозно се измъкна самата Дебора Мерсие в дълго черно палто. Сам-самичка. Брей! Въпреки падащия здрач бе с тъмни очила. Косата й дори и не потрепваше на лекия ветрец. Може би си бе сложила спрей, а може би бе акт на волята й. Или чист инат. Какво си мисли този вятър? Никой не може да се бъзика със съпругата на Джак Мерсие! Какво ли извинение си е измислила, че да зареже гостите си сами? Сигурно им бе казала, че отива за мляко.

Отворих вратата тъкмо когато тя стъпваше на най-долно то стъпало.

— Да не сте объркали пътя, госпожо Мерсие? — попитах учтиво.

— Някой от нас двамата наистина го е объркал — рече тя троснато и се спря — и ми се струва, че сте вие.

— При мен все така се случва — отвърнах още по-вежливо. — Зададе ли се разклонение — вилица насреща ми, все по кривия път хващам. Има-няма, отвело ме до някоя пропаст…

Стояхме един срещу друг на няколко метра разстояние и се гледахме като чифт сбъркани бандити от Дивия запад. Нещо зловещо имаше в нея, типичното за надута привилегирована дама от висшите кръгове на бялото общество: За миг си я представих като разярена оса — с жълти ивици по палтото и очички встрани на главата. Госпожата свали очилата и в бледите й бели очи сякаш съзрях всички айсберги на Северния ледовит океан, зениците й — свити и все по-смаляващи се като телата на удавени моряци, които морето тегли към дъното си.

— Моля, заповядайте — поканих я и се отдръпнах.

Тя тръгна нагоре по стълбите, но спря точно на вратата. Погледнах я. Разглеждаше къщата ми и ноздрите й потръпваха в откровена погнуса.

— Ако очаквате да ви пренеса през прага, трябва да ви кажа, че съм кутсузлия и току-виж онази работа не се получила — изтърсих, без много да му мисля.

Ноздрите й потрепнаха, потрепнаха и току се свиха, а зениците й станаха съвсем мънички — като връхчетата на топлийки. Сетне влезе бавно и внимателно, а токчетата й затракаха като кости в дъсчен ковчег.

Поканих я в кухнята, предложих й кафе. Тя отказа, но аз си сложих каната на огъня и така или иначе започнах да си правя за мен. Гледах я, докато си откопчаваше палтото, за да седне. Отдолу бе с тясна официална черна рокля малко над коленете. Краката й, както и всичко останало в нея, изглеждаха доста добре за над четирийсетте. Всъщност и за под четирийсетте, че и за трийсет и пет дори. Извади от чантата пакет дънхил и запали със златна запалка. Опъна дълго и с мерак, сетне пусна дълга, тънка струйка през присвитите си устни.

— Пушете си, не се стеснявайте — рекох.

— Ако се стеснявах, щях да искам разрешение.

— А пък аз щях да ви накарам да я загасите.

Тя кимна с глава и се засмя празно.

— Вие сте от онези хора, които считат, че всички са длъжни да изпълняват желанията им.

— Май в това отношение си приличаме, госпожо Мерсие.

— То е и единствената прилика, г-н Паркър — ледено отвърна тя.

— Да се надяваме — рекох още по-заядливо, отнесох каната на масата и си налях кафе.

— Размислих — рече тя. — Налейте и на мен.

— Хубаво мирише, нали? — подхвърлих аз.

— Или пък тук всичко останало мирише прекалено зле. Сам ли живеете?

— Сам с егото си.

— Представям си. Сигурно сте много щастливи заедно.

— Пълен екстаз — ухилих й се аз и взех от долапа чиста чаша.

Напълних я и я поставих пред нея, сетне извадих от хладилника млякото и го тропнах по средата между нас двамата.

— Съжалявам, ама захар нямам.

Г-жа Мерсие бръкна в чантата и извади пакетче захарин. Разкъса опаковката, изсипа си го в чашата и внимателно разбърка кафето, чак тогава го опита. Известно време мълчахме — тя отпиваше и пушеше.

— Тази къща има нужда от женска ръка — забеляза тя след малко и отново опъна от цигарата.

Задържаше пушека прекалено дълго, та чак си помислих, че ще започне да й излиза от ушите.

— Защо? Да не припечелвате от чистене по домовете?

Не отговори, но пък изпусна дима, а сетне загаси цигарата в кафето. Висока класа ви казвам. Едва ли бе научила този номер в пансиона за млади девици „Мадейра“ във Вирджиния.

— Чух, че сте бил женен.

— Вярно е. Бях.

— И сте имали дете. Момиче.

— Дженифър се казваше — рекох с максимално неутрален глас.

— Но съпругата и дъщеря ви са мъртви. Някой ги убил, а вие — него.

На това не отговорих. Какво да й кажа? Мълчанието ми, изглежда, не разтревожи г-жа Мерсие.

— Сигурно не ви е било леко — продължи тя дълбокомислено и в гласа й нямаше и намек за симпатия, но пък очите й поомекнаха, сякаш се забавляваше.

— Така си беше.

— Но вижте сега, г-н Паркър, моят брак все още е налице, дъщеря ми също. Не ми харесва фактът, че съпругът ми е наел вас — и то против волята ми — да разследва смъртта на девойка, която няма нищо общо с нашия живот. Цялата тази работа вреди на отношенията между мен и съпруга ми, пречи и на подготовката за сватбата на дъщеря ми. Искам това да спре.

Нямаше как да не забележа ударението върху последното „ми“. Дъщеря ми. Моята дъщеря. Не коментирах. Тя пак посегна към чантата. Този път извади чековата книжка и скъса нещо от нея. Беше дошла с готов чек.

— Зная колко ви е платил мъжът ми — рече и побутна сгънатата хартийка към мен, а маникюрът й проблесна ален, като обагрени в заешка кръв орлови нокти. — Плащам същото количество, само и само да се разкарате.

Отдръпна ръка, чекът остана на масата помежду ни — самотен, като лишен от любов.

— Не мисля, че сте толкова заможен, че да отхвърлите тези пари, г-н Паркър. Бяхте готов да ги вземете от съпруга ми, какво е толкова трудно да ги приемете и от мен?

Не посегнах към чека, а си налях още кафе. Този път не й предложих. Фасът в чашата плаваше високо, значи си имаше достатъчно.

— Има разлика — казах след малко. — Мъжът ви плаща за моето време, опит и умения. Купува ги един вид. Вие искате да купите мен.

— Така ли? Тогава значи съм много щедра, като се имат предвид обстоятелствата.

Засмях се. Тя също. Ако ни гледаше някой от разстояние, вероятно би си казал, че се забавляваме отлично. Стори ми се, че е дошло време да сложим край на простотиите.

— Кога разбрахте, че Грейс е дъщеря на съпруга ви? — попитах внезапно и изпитах известно удовлетворение, защото тя пребледня, а главата й отскочи назад, сякаш я бях зашлевил.

— Не ви разбирам — рече тя, но хич не прозвуча убедително.

— Като начало ето един факт: съпругът ви и Къртис Пелтие прекъсват партньорството в общия бизнес седем месеца преди раждането й. Второ: г-н Мерсие е готов да плати доста пари, за да ме наеме да разследвам обстоятелствата около смъртта й. Трето: физически прилики. Всеки път като сте я виждали у вас, все едно магаре ви е ритало отзад, а, г-жо Мерсие?

Жената се изправи рязко и грабна чека от масата.

— Ти си просто едно гадно копеле — изсъска тя.

— Това би било обидно, ако идваше от някой друг, г-жо — рекох спокойно. — Но не и от вас.

Внезапно се пресегнах и я сграбчих за китката. За пръв път се уплаши.

— Вие сте били, нали? Само вие! Казали сте на Грейс за Братството. И сте я подлъгали да тръгне подир тях, защото сте знаели какво ще й се случи, нали? Не мисля, че мъжът ви й е казал нещо определено в това отношение, а аспирантската й работа касае миналото, не и настоящето. И не е имало никакви причини тя да се вре в делата на организацията. Но вие трябва да сте знаели с какво се занимава мъжът ви, знаели сте за предприетите от него ходове срещу онези хора. Какво й казахте, г-жо Мерсие? Каква информация й подхвърлихте, че да стане така и онези да я убият?

Дебора Мерсие оголи зъби като хищен звяр и ноктите й се забиха в кожата на ръката ми. На няколко места изби кръв.

— За тези думи, които казахте, ще си платите. Мъжът ми ще ви съсипе живота! Ще се погрижа за това! — изръмжа тя, а аз пуснах ръката й, но след като ме одра още веднъж.

— Май няма да стане точно така — възразих язвително. — Само помислете какво ще стане, като разбере, че вие сте изпратили дъщеря му на смърт. Тогава вашият живот няма да струва и пукната пара, госпожо.

Изправих се, тя хвана чантата и закрачи към изхода. Изпреварих я и преди да е стигнала вратата, й препречих пътя с ръка.

— Има още нещо, което трябва да знаете, госпожо Мерсие. С действията си вие и съпругът ви сте предизвикали, може би и задвижили цяла поредица събития, които не сте в състояние да контролирате. Светът е пълен с хора, готови да убиват, за да защитят самите себе си. Затова трябва да сте благодарни, че съпругът ви ми плаща. Защото отсега нататък аз съм най-добрият ви шанс — да намеря тези хора, преди те да са тръгнали след вас двамата. Иначе вашият живот…

Говорех, а тя гледаше пред себе си, без да мърда. Привърших с тази недомлъвка и махнах с ръка, а тя продължи право напред, отвори вратата и излезе, без да я затваря. Влезе в мерцедеса, запали и отпраши по пътя.

Погледнах си ръката — четири дълги линии — одрано като от дива котка. Кръвта течеше по пръстите ми и се събираше около ноктите. За момент си помислих, че приличат на аления маникюр на самата Дебора Мерсие. Отидох на чешмата, измих се, сложих дезинфектант, а сетне и ръкавици — да не се виждат раните. Грабнах ключовете и се качих в колата.

Май трябваше да поискам тя да ме закара, рекох си иронично, но се държах на разстояние, за да не събудя подозрението й. И така по стоп светлините й чак до Праутс Нек, където поизостанах, но не чак толкова, че да не хвана вдигнатата заради нея бариера на алеята към дома Мерсие.

В паркинга имаше пет-шест коли, а госпожата вече се бе прибрала в къщата. Във всеки случай на дългата веранда бе едрият с мустака, все така приличен на порнозвезда. Носеше слушалки, а на ревера — микрофон. Изглежда, след смъртта на Епстайн бяха позатегнали охраната и мерките за сигурност.

— Приемът е за определени лица — рече той. — Трябва да си вървите.

— Не мисля така — отвърнах.

— Значи ще се наложи аз да ви помогна — заинати се той и на физиономията му се изписа удоволствие, а пръстът му се заби в гърдите ми, сякаш да подчертае казаното.

Сграбчих пръста с лявата ръка, с дясната го хванах за китката и дръпнах здраво. Той изпука и излезе от ставата, а порнозвездата ахна от болка. Завъртях го, извих ръката му зад гърба и го треснах в паркирания най-близко мерцедес. Главата му издумка кухо на ламарината, той се свлече на земята и притисна здравата ръка към челото си.

— Ако слушкаш като добро момче, ще ти оправя пръста на излизане — обещах му аз и тръгнах към стълбите.

По тях вече слизаха двамина други със зли лица, но зад гърба им се появи Джак Мерсие и ги спря. Те застанаха встрани и зад мен и зачакаха като вълци да им дойде редът да сграбят плячката.

— Изглежда, сте се самопоканили на моя прием, г-н Паркър — рече Мерсие. — Е, тогава заповядайте.

Качих се по стълбището и влязох в къщата след него. Приемът не беше нещо особено, напротив — въпреки изобилието от скъпо къркане неколцина гости стояха в голямата зала, изтупани в чудесни дрехи, но ако се съди по физиономиите им, май никой не се забавляваше както се полага. Веднага познах едного — Уорън Обър. Остави чашата с шампанското и тръгна след нас.

Мерсие ме заведе в кабинета с многото книги, където бяхме миналата седмица. Вместо слънцето сега през прозореца надничаше бледото лице на луната. Онзи бръмбар, който тогава лазеше по килима, сега го нямаше. Сигурно го е схрускал някой по-голям и по-хищен звяр, рекох си аз и се огледах. Този път никой не донесе кафе — Джак Мерсие не прояви гостоприемство. Очите му бяха леко подути и зачервени, беше се бръснал невнимателно — под носа и на места на брадичката чернееше недоизбръсната четина. Дори и бялата риза под смокинга изглеждаше смачкана, а когато свали сакото, под мишниците забелязах петна от пот. Папионката стоеше накриво и макар че от домакина лъхаше на скъп одеколон, стори ми се, че усещам и мирис на кисело.

Прекрачих до стената и без предисловия свалих фотографията на Мерсие и Обър заедно с Бек и Епстайн. Подхвърлих му я, той е пое неловко.

— Е, какво е онова, което не ми казахте? — попитах рязко, а вратата се отвори и влезе Обър.

— Какво искате да кажете? — попита Мерсие и двамата с Обър се загледахме в него.

— Искам да зная, г-н Мерсие, какво сте вършили вие четиримата, че онези хора да ви вземат на мушката? И как е станало така, че е била замесена и Грейс?

Мерсие отстъпи, сякаш въпросът го подпря с физическа сила.

— И още: защо ме наемате, след като трябва да знаете кой е отговорен за смъртта й?

Нищо не отговори, само тежко се отпусна на креслото срещу мен и притисна глава между двете си ръце.

— Знаехте ли, че Къртис Пелтие е мъртъв? — попита той толкова тихо, че едвам го чух.

Чак стомахът ме заболя. Опрях се на масата, за да се задържа прав.

— Никой не ми е казвал нищо.

— Тази вечер са го намерили. Бил е мъртъв от няколко дни. Щях да ви се обадя веднага след като изпратя гостите.

— Как е умрял?

— Някой е влязъл с взлом в къщата, измъчвал го е, сетне му прерязал китките в собствената му вана.

Вдигна очи към мен, гледаше ме измъчено, сякаш трябваше именно към него да проявя разбиране и съжаление. С мъка се въздържах да не го ударя.

— Той не знаеше, нали? — попитах и усетих, че говоря дрезгаво. — Нищо. Нито за Братството, нито за Бек или Епстайн? За него значение имаше само дъщеря му; дал й е всичко, което е имал. Нали видях как живее. В голяма къща, която вече не може да поддържа, да чисти дори. Стоеше в кухнята. Вие знаете ли къде се намира вашата кухня, г-н Мерсие?

Той се усмихна. Не беше приятна усмивка. В нея нямаше нито състрадание, нито доброта. Едва ли някой гласоподавател е виждал тази усмивка на лицето на великия Джак Мерсие.

— Моята дъщеря, г-н Паркър — изръмжа той. — Грейс бе мое дете.

— Вие не сте добре в главата, г-н Мерсие — избухнах и не можах да сдържа отвращението в гласа си.

— Останах извън живота й, защото така се бяхме договорили, но винаги съм бил загрижен за нея. Когато тя потърси стипендия, незабавно намерих начин да помогна. По дяволите, щях да й дам пари дори и да беше поискала да учи сърфинг в Политехниката на Малибу, разбирате ли какво искам да кажа? Но тя поиска да изучава религиозните движения в нашия щат през последния половин век. И особено едно от тях. Е, добре, казах й аз, добре. Поощрих я да го направи, за да бъде близо до мен, докато преглежда книгите в моята колекция. Грешката е моя, аз съм виновен. Защото тогава още не знаехме за връзката, не и тогава — рече той и сведе глава, сякаш усеща тежестта на собствената си вина.

— Каква връзка?

Зад гърба ми Обър се изкашля.

— Длъжен съм да те посъветвам, Джак, да не казваш нищо повече в присъствието на г-н Паркър.

Гласът му бе от онези, равни и гладки, както се полага на скъп адвокат. Глас за петстотин долара на час. От негова гледна точка смъртта на Грейс сигурно бе нещо несъществено, техническо. Същественото бе вината на Джак Мерсие да си остане частно достояние, да не става обществено такова. Единствено това имаше значение за адвоката Обър.

Сам не разбрах как пистолетът се озова в ръката ми. Пред очите ми плъзна нещо като червена мъгла, а сетне дулото се заби в меката гуша на Обър.

— Още една дума да чуя от теб и не отговарям за действията си — прошепнах още по-дрезгаво отпреди.

Но въпреки незабавно появилия се в очите му страх адвокатът направо изплю цели седем думи.

— Ти си просто един наемен главорез, Паркър!

— И ти също, г-н Обър — отвърнах по-смислено. — Единствената разлика е, че на теб ти плащат по доста по-скъпа тарифа.

— Спрете! — гласът избумтя като тътен, като глас на повелител, свикнал да изпълняват заповедите му.

Не го разочаровах. Махнах патлака от шията на Обър и го прибрах.

— Беше си на предпазител — рекох извинително. — Човек не знае какво може да стане…

Адвокатът намести папионката си и започна да изчислява наум колко човекочасове са му необходими да ме разсипе в съда. Мерсие ни изгледа кръвнишки и наля бренди. За себе си, за Обър. Предложи и на мен, но отказах. Подаде чашката на Обър, отпи от своята, седна на креслото и започна да говори, като че нищо не се бе случвало.

— Каза ли ви Къртис за съответните ни фамилни връзки с Баптистите от Арустук?

Кимнах. Навън луната помръкна — запречиха я облаци и в помещението значително притъмня.

— Смятаха ги за загубени цели 37 години — продължи Мерсие. — Досега. Мисля, че отговорният за смъртта им човек е все още жив.

 

 

Оказа се, че първият признак се появил през март. За това, че Фокнър е все още жив. При това дошъл от най-неочаквано място. Едно от изданията на Фокнъровото „Откровение“ се появило на търг, а Мерсие незабавно го купил. По същия начин, както навремето се сдобил и с останалите оцелели копия на Фокнъровата работа. И докато ни разказваше тези неща, Мерсие стана, извади книжката от шкафа и ми я подаде.

Фокнър наистина имаше таланта на средновековен илюстратор. Всяка глава започваше с красиво оформени главни цветни букви, преплетени с неописуемите фигури на най-различни животни и фантастични същества. Мастилото е било смес на екстракти от някои растения на базата и на желязо, специална микстура от танин и железен сулфат, така както са го правили и през Средновековието. Всяка глава съдържаше илюстрации, подобни на онези в изданията, които бях виждал в „Клойстърс“: образи от Страшния съд и мъчения на грешници, изпипани с подробности, които намирисваха на истински садизъм.

— Илюстрациите и калиграфията са на едно и също ниво навсякъде в копията — обясни Мерсие. — Други от тях са повлияни или вдъхновени от по-късни творци и шрифтовете са по-модерни, но пък еднакво красиви и великолепно изпълнени.

Оказало се обаче, че последното — тринадесето — копие, което си бе купил Мерсие, е по-различно. Преди подшиването по страниците било наложено лепило, защото хартията била извънредно лека и ефирна и книговезецът е бил затруднен. Незабавно след покупката Мерсие, истински библиофил, забелязал следи от лепилото и веднага изпратил книгата да бъде изследвана от специалист. И калиграфията, и рисунките на илюстрациите се оказали автентични; безсъмнено било, че автор на въпросното копие наистина е Фокнър, но лепилото било от нов тип — производство, познато на пазара едва през последните десетина години. А било явно използвано в оригиналното конструиране на томчето, а не по време на евентуални късни поправки.

Оттук следвало, че Фокнър, изглежда, е жив или пък е бил жив до неотдавна. Следователно откриването му би дало ключ към загадката на изчезването на Баптистите от Арустук.

— Да бъда откровен — моят интерес бе предимно към изданията, а не към съдбата на хората — призна Мерсие и това още повече засили и без това непрекъснато растящата ми към него неприязън. — Личното ми родство с хора от паството на Фокнър може би е добавило известна тръпка към нещата, но основното е, че намирам работата му за неотразима и великолепна.

Именно източникът зад тринадесетото издание бе отвел Мерсие до Братството: след съответните проверки и разследвания се бе оказало, че то е продадено от Картър Парагон посредством фирма на третокласни адвокати от Уотървил — за да покрие комарджийски дългове. Но вместо да говори директно с Парагон, Мерсие бе решил да изчака и да упражни натиск върху организацията му по други начини. Бе се свързал с Епстайн, който отдавна вече подозирал Братството в мръсни игри и бил готов да застане в ролята на обвинител за закононарушения от гледна точка на данъци и тям подобни. Бе открил и Алисън Бек, свидетел на убийството на собствения й съпруг още преди години. Самата тя настоявала случаят и свързаното с него следствие да бъдат възобновени, да бъдат потърсени възможните връзки с Братството, и то главно на базата на заплахи, получени от различни, неслучайни източници още месеци преди смъртта на Дейвид. Мерсие се бе надявал да разруши фалшивата фасада, зад която се прикриваше Братството, и да извади истината на бял свят.

Междувременно обаче работата на Грейс Пелтие върху Баптистите от Арустук бе продължила. Всъщност Мерсие не бе помислил сериозно за нея, а направо я бе забравил — до онзи миг, когато прозвучал изстрелът, който изплашил птиците по съседните дървета, а дребните животинки наоколо се разбягали и скрили в най-дълбоките си дупки. Тогава му се обадил Пелтие и общата им връзка с Грейс свършила останалото. Обща, но неловка и трудна.

— Тя е тръгнала по следите на Братството, г-н Мерсие, затова са я убили — натъртих аз.

Той ме изгледа и в очите му прочетох всичко: нямаше как да се прикрие зад измислено неведение за истинското положение на нещата.

— Не зная защо го е направила — опита се да ме будалка той и да отхвърли обвинението, което още дори не бях отправил.

Но нещо в гласа му тръпнеше, гъгнеше, като че не можеше да потисне избликналата жлъчка, че и уплахата.

— Напротив, мисля, че сте знаели — настоях аз. — Затова ме и наехте — да проверите как точно стоят нещата в очите на околните.

Тогава ми се стори, че видях истината в очите му: всички преструвки паднаха и взорът му сякаш пламна. Готвеше се да отрече още и още, но отвън долетя женски глас и думите му се стопиха като снежинки на човешки език.

В стаята нахлу Дебора Мерсие. Направо нахлу. Изгледа ме и не повярва на очите си, сетне се взря в мъжа си и замръзна в шок.

— Той ме е проследил дотук, Джак — изсъска госпожата. — Влязъл е в дома ни с взлом, нападнал е охраната! А ти седиш тук с него и си пиете!

— Дебора… — заекна Мерсие с тон, който при други обстоятелства би звучал успокоително, но сега съдържаше несигурността на екзекутор, който желае да успокои жертвата.

— Стига! — изкрещя тя. — Стига! Просто недей! Нареди да го арестуват! Да го изхвърлят оттук! Пет пари не давам дори и да го убият! Просто го разкарай от нашия живот, чуваш ли ме?

Мерсие се изправи и тръгна към съпругата си, хвана я за раменете, и то здраво. Наведе се над лицето й и за пръв път ми се стори, че тя наистина е по-дребна и по-слаба от него самия.

— Дебора, какво си направила?

— Не разбирам какво ме питаш! — писна тя. — Какво искаш от мен, Джак?

— Моля те, Дебора — тихо рече той. — Моля те… не лъжи! Моля те, не лъжи повече, не и сега.

Изведнъж тя сякаш се срина и заплака.

— Нямаме повече нужда от услугите ви, г-н Паркър — рече Мерсие и цялото му тяло се разтрепери, макар че бе с гръб към мен. — Благодаря за това, което направихте.

— Те ще дойдат тук и ще се опитат да ви убият — рекох тихо.

— Ще се оправим… взел съм мерки. Възнамерявам да предам „Откровението“ на полицията веднага след сватбата на дъщеря ми. И с това ще приключим нещата. Сега напуснете дома ми, моля ви.

Излязох, но ясно чух зад гърба си гласа на Дебора Мерсие, който повтаряше:

— Прости ми, Джак, прости ми, моля те!

Нещо в гласа й обаче ме накара да се извърна и успях да зърна само едното й око, което ме прониза като пеперудка с карфица. Другото бе скрито зад широкото рамо на съпруга й.

Когато излязох, порнозвездата го нямаше никъде. Така че не успях да се заема с наместването на пръста му. Тъкмо се канех да се кача на колата, когато вратата се отвори и на блесналата светлина се открои фигурата на Уорън Обър.

— Г-н Паркър! — извика той.

Извърнах се и го изгледах. Опитваше се да ми се усмихне. Не успя и чертите на лицето му се разляха в гримаса на вкусил развалена риба човек.

— Вижте — рече той с известно усилие. — Ще забравим онази малка случка в кабинета — при положение че вие разберете едно нещо: повече да не се занимавате с нищо, свързано с разследването на смъртта на Грейс Пелтие или с който и да е взаимно обвързан инцидент.

Поклатих глава.

— Така не става. Просто няма да стане — не е такава практиката. Както и обясних на г-жа Мерсие, съпругът й вече ми е заплатил за времето, знанията и опита ми като детектив в този случай. Не е купувал онова, което се нарича послушание, нито пък едно друго нещо на име съвест, не ме е купил и мен. Мен, г-н Обър. Не съм от онези, които обръщат гръб на несвършената работа или на неразрешения случай. Постъпиш ли така, появяват се проблеми от морално естество.

Обър наведе глава, внимателно организираната му физиономия се разкриви под тежестта на неочакваното разочарование.

— В такъв случай по-добре си намерете добър адвокат, г-н Паркър — рече той.

Изобщо не отговорих, само се качих на автомобила и потеглих. Оставих го да си стои там — като потопен в мрака самотен ангел.

 

 

Джак Мерсие не ме бе наел, за да открия убиеца на Грейс. Или поне не това бе основната причина да потърси услугите ми. На първо място, искаше да разбере защо тя се бе заела с Братството, но пък си мисля, че през цялото време бе имал подозрения за отговора на този въпрос. Най-вероятно бе да го е виждал в очите на съпругата си. Всеки път, когато се е взирал в тях по-внимателно. Дебора бе желала Грейс да си отиде, да се махне от техния живот, просто да изчезне завинаги. Тя и Джак вече си имат дъщеря — няма нужда от други. Посредством съпруга си вече бе разбрала, че онези хора от Братството са наистина опасни, хич и не си поплюват. Защо тогава да не им подхвърли Грейс?

Спрях в паркинга за гости на „Блак Пойнт Ин“ и влязох. Ейнджъл и Луис бяха в голямата столова, седнали до прозореца — пред маса, отрупана с остатъците от обилна, вкусна и най-вероятно много скъпа вечеря. Седнах при тях и си поръчах кафе и десерт — нека и аз да похарча малко от парите на Мерсие, и без това са изцапани. Разказах накратко какво се бе случило. Ейнджъл поклати глава.

— Ама и тази Дебора Мерсие си я бива, а? Боклук и половина!

Малко по-късно се преместихме в бара. Чак сега забелязах, че Ейнджъл носи същите червени ботушки и панталони с увиснало дъно, че и модна риза в бяло. Той улови погледа ми и доволно се ухили.

— Хем маркови, хем евтини. Супер покупка — само за петдесет и девет парета и 95 цента.

— Глей само как са те извозили — подразних го аз, но той не се хвана.

Двамата си поръчаха бира, аз — сода. Бяхме единствените посетители в бара.

— Е, какво ще правим? — делово попита Луис.

— Утре вечер отиваме на отдавна отлаганото посещение на Братството — отвърнах веднага.

— А дотогава?

Отвън дърветата люляха клони и шепнеха неразбираеми за нас думи, вълните хвърляха бяла пяна върху Кресънт Бийч. Виждах мъгливите светлинки на Олд Орчард отзад в мрака; усещах ги като примамен зов на тайнствени морски същества, които изплават от морските дълбини и сякаш ме викат при себе си. И отново чух ехо от детството и юношеството ми по тези същите места.

Да, вярно е — миналото може да те унищожи, да те разкъса и разпердушини също както и кошмарните, безцветни хищници от морската утроба. То бе унищожило и Грейс Пелтие, протягайки мъртвешка ръка някъде изпод калта и наносите на едно езеро в Северен Мейн, повличайки я надолу и все по-надолу към небитието. Грейс, Къртис и Джак Мерсие — те тримата бяха свързани от мечтите, безследното изчезване и неизбежната ексхумация на Баптистите от Арустук. Грейс дори не е била родена, когато те са изчезнали, и все пак част от нея е била сякаш заровена заедно с мъртвите им тела, а краткият й живот е бил белязан от свързаната с тях мистерия.

Сега една случайност изваждаше на бял свят истината за трагичната им кончина. И те се връщаха на този свят, разкъсали ефимерната преграда, която разделя настоящето от миналото и бъдещето, живота от смъртта.

И аз самият ги бях видял.

— Отивам на север — казах на глас. — По някакъв начин всичко е свързано с Баптистите от Арустук. Искам да огледам мястото, където са ги заровили.

Луис ме изгледа продължително, Ейнджъл мълчеше.

Нещата се повтарят, повтаряха се и сега. Отново старата история. И те го знаеха.

В търсене на святото

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Поради редица стечения на обстоятелствата не разполагаме с точни сведения за същността на връзката между Лайл и Елизабет. Но е съвсем резонно да допуснем, че тя е била основана и на значително сексуално привличане. По онова време Елизабет била хубава жена на около 35 години. Трудно е да намерите ранни нейни снимки, на които тя да не е усмихната и приветлива, макар че в по-късните фотографии ще я видите в мрачното присъствие на съпруга й — доста по-въздържана и някак сериозна. Тя произлиза от малко и бедно семейство, била е умна и възприемчива и при по-добро обкръжение, да речем, в една по-либерална и образована атмосфера, съответно и при по-добри финансови възможности вероятно би се развила значително. Но съдбата я свързала с Франк Джесъп, човек с малко земя и пари, при това цели 15 години по-възрастен от нея. Както и да гледаме на нещата, този семеен съюз едва ли е бил особено сполучлив или щастлив, а Франк не бил добре и със здравето. Така малко по малко пропастта между съпруг и съпруга се задълбочила, особено през годините след раждането на първото им дете на име Джеймс.

От друга страна, Лайл Келог бил две години по-млад от Елизабет, съответно 17 години по-малък пък от съпруга й. На останали от онова време снимки го виждаме плещест, среден на ръст, с възгруби черти — с други думи, съвсем не е бил хубавеляк в конвенционалния смисъл на думата. Всички източници потвърждават, че бил щастлив в семейния си живот и, изглежда, Елизабет Джесъп трябва да е оказала невероятно силно влияние върху него, че Лайл не само да рискува брака си и евентуалния гняв на Преподобния Фокнър, а да отстъпи и пред личните си силни религиозни убеждения.

Онези, които го познават добре, твърдят, че бил мил и дори чувствителен човек, същевременно бил склонен да спори продължително с хора, значително по-добре образовани от него, и то по не особено ясни религиозни проблеми. Притежавал голяма колекция религиозни трактати и есета и бил готов да пътува дни наред, само и само да чуе проповедта на особено известен пастор. Именно по време на едно такова пътуване се запознал и с Преподобния Фокнър.

Междувременно около ноември 1963 г. Фокнъровият деспотизъм вече се проявявал съвсем категорично. Подобно на Санфорд, той изисквал абсолютно подчинение и забранявал контактите с хора извън комуната. Изключение в това отношение направил само веднъж — през първите седмици на зимата, когато наредил всяко семейство да пише на роднините си, за да помоли за помощ под формата на храна, дрехи или пари. Но тъй като повечето хора били вече отчуждени от семействата си, въпросните писма се оказали предимно безрезултатни, макар че пък Лина Майърс изпратила известни средства.

Единственият роднина, който се опитвал да се свърже пряко с членове на комуната, бил един от братовчедите на Катърин Корниш. Той дори довел на място един заместник-шериф, защото се опасявал, че с близките му може да се е случило нещо лошо. На Катърин й разрешили кратка среща с братовчеда, но само в присъствието на Фокнър, и то за да го разубеди в опасенията му. Според Елизабет Джесъп след това обаче цялото семейство Корниш било наказано да прекара последвалата нощ в неотоплен хамбар в непрестанни молитви. А когато накрая хората изтощени заспали, върху тях хвърлял ледена вода самият Ленърд Фокнър, който наричал себе си „Адам“.

 

 

Писмо от Елизабет Джесъп до сестра й Лина Майърс от ноември 1963 г. (използвано тук с любезното съгласие на нейните наследници).

Миличка ми Лина,

Благодаря за щедростта ти. Извинявай, че не ти писах по-рано, но тук нещата са доста трудни. Мисля си, че Франк ме следи през цялото време и изчаква да направя грешка. Не вярвам да знае нещо конкретно със сигурност, но допускам, че и моето поведение е някак променено.

Виждаме се с Л., когато можем. Лина, аз пак бях с него. Моля Бога усърдно да ми помогне, но истината е, че непрекъснато го виждам в сънищата си и го желая. Усещам, че тази работа няма да завърши добре, но нямам сили да прекратя връзката. Миличка Лина, отдавна, много отдавна мъж не ме е докосвал така, както той го прави. Сега, когато вече съм вкусила от този плод, друг така и не желая. Надявам се, че поне ти ще ме разбереш.

Сред нашите поклонници има лоши чувства. Някои от тях вече открито роптаят срещу Преподобния Фокнър. Заради начина, по който се държи с нас. Казват, че е прекалено суров, и дори подмятат, че ще поискат да върне част от парите, които му дадохме. Да ни върне поне толкова, колкото хората да имат по нещичко подръка, ако не дай Боже се случи най-лошото. Освен това трудно се понасят неговите деца — момчето и момичето. Последното беше болно и си загуби гласа. Затова вече не може да пее по време на обедните молитви и Преподобният каза, че ще използва парите, за да потърси лекарска помощ. Лори Пърсън за малко не умря от болестта си, но за нея доктор нямаше; сега обаче Преподобният не иска да остави собственото си дете без лекарска помощ. Били Пърсън го нарече „лицемер“ в лицето му.

Но най-лошо е с момчето. То е наистина зло, Нина, зло. Нямам друга дума за него. Джеймс си имаше котенце, което донесохме чак от Портланд. Хранеше се с полски мишки и онова, което можехме да му отделим от собствената си трапеза. Беше мъничко и миличко, кафеникаво, игриво и малкият го наричаше Джейк.

Вчера Джейк изчезна. Цялата къща претърсихме, но дори и следа от него не намерихме. По време на уроците Джеймс се измъкнал и тръгнал да го търси в гората. Така и не знаехме къде е, докато Лайл не го чул да плаче и отишъл да види какво се е случило.

Заварил го пред една барака недалеч от селището. Тя принадлежала на други хора от по-старо време и на децата беше забранено да ходят там, за да не правят бели. Лайл ми разказа, че момчето стояло пред нея, цялото треперело и ридаело.

Някой завързал Джейк за врата за забит в пода пирон. Въжето било дълго само седем-осем сантиметра и котенцето лежало на пода, цялото покрито с паяци. Те пълзели по него, влизали в устата и ушите му и го хапели. Горкото зверче мяукало и се чешело с лапичките, дърпало се и било почти задушено. А сетне се разтресло и умряло. Ей така, просто така.

Лайл се кълне, че видял Адам да се мотае около бараката. И преди го бил виждал и съобщил на Преподобния, но последният му прочел Божиите заповеди и го предупредил да не клевети ближния си. Тогава мъжете подкрепили Лайл, но Преподобният предупредил и тях, докато в същото време момчето стояло встрани и мълчало. А когато Лайл се обърнал, за да го погледне, то му се изсмяло в лицето. Лайл мисли, че ако Адам има възможност, би завързал дори и него самия с въже, а вероятно би го и оставил на паяците да го изпохапят до смърт.

Направо не зная какво ще стане тук и с нас, Лина. Идва зима и мога да си представя какво ни чака. Само трудности и изпитания. Но с Божията помощ ще успеем. Ще се моля и за теб, и за твоите най-мили хора. Изпращам ви цялата си любов.

Твоя сестра Елизабет

P.S. Прилагам изрезка от вестниците. Да видим какво ще разбереш от нея.

Днес погребват жертва на трагично удавяне

Днес погребват Еди Ратри, която се удави в езерото Сейнт Фройд при Арустук в сряда. Полицията завари трупа на тринадесетгодишната Еди да плава в езерото, недалеч от Ред Ривър Роуд, съответно и от град Ийгъл Леш. Наблизо бе намерено и мъртвото й кученце.

Според единствената свидетелка на име Мюриъл Фокнър, на 15 години, Еди се опитвала да извади животното, което паднало от високия бряг във водата, и се удавила преди госпожица Фокнър да успее да повика помощ.

Богато надарена певица, Еди бе тачен член на хора при църквата „Сейнт Мери“ в Ийгъл Лейк и неговият колектив ще пее на опелото. Г-ца Фокнър пък е член на неголяма религиозна комуна, известна на местните жители като Баптистите от Арустук. Баща й Арън е пастор на малката общност.

Според щатската полиция смъртта на Еди Ратри е трагична случайност, макар и да са налице известни съмнения: как е могла да се удави на сравнително плитко място.

През цялата седмица във всяка къща на нашия град ще гори по свещица в памет на момичето, наречено „Славеят на Ийгъл Лейк“. Ще помним вечно прекрасния й глас.

От „Бангор Дейли Нюз“, 28 октомври 1963 г.