Джон Конъли
Родени да убиват (10)

Глава девета

Прибрах се в апартамента на Рейчъл, взех си душ и в опит да се ободря, взех, та се издокарах с новозакупените дрехи. Марково черно сако, черни габардинени панталони, че и скъпа, прескъпа черна фланелка шпиц. Погледнах се в огледалото. Боже мой! Приличам на актьор, кандидатстващ за ролята на вампира в римейка на „Носферату“, а нещо в главата ми упорито повтаря: „жертва на модата“, „жертва на модата“. Като се мъчех да прогоня натрапчивите мисли, се упътих за хотела „Копли Плаза“, където се намира „Оук бар“.

Трафикът вече изтъняваше, шумотевицата, клаксоните и бензинът останаха отвън и далеч зад червените плюшени завеси на изисканото заведение. Четирите големи вентилатора на тавана бавно режеха въздуха, ледът в кристалната купа на бара нежно блещукаше на мътното осветление. Луис вече седеше на маса до прозореца, отпуснал едро тяло на разкошния стол. Както винаги бе убийствено елегантен: черен вълнен костюм, бяла риза, черни обувки. От известно време не си бръснеше главата и бе пуснал къса мефистофелска брадичка, която по една или друга причина го правеше още по-страшен и отпреди. В миналото хората бягаха от него като от чумав — само като видеха да се задава високата му застрашителна фигура с блестящата глава и избръснатото до посиняване черно лице. Стъпеше ли на улицата, повечето пешеходци мигом отиваха на отсрещния тротоар. Сега вероятно биха побягнали, за да спрат чак нейде далеч, далеч, на тихо и безопасно място — като например Косово или Сиера Леоне.

Пиеше Мартини — „Президентско“, пушеше „Монтекристо“. Този порок — последният имам предвид — му струваше 35 кинта на парче. Духна скъп синкав дим към мен и се ухили.

Поръчах си безалкохолен коктейл и бавно свалих сакото, като внимавах Луис да види марката.

— Да, бе, много впечатляващо — неубедително рече той. — Даже не е и от миналия сезон. Евтино го даваш, сигурно голяма отстъпка са ти направили, а?

— Къде е по-незначителната ти половинка? — отбих удара аз.

— Купува си дрехи. Авиокомпанията му загуби чантата.

— Значи са му направили услуга. Ти ли ги подучи?

— Не се налагаше. Носачите сигурно са се погнусили да я държат в ръце. А ти как я караш?

— Доста добре.

— Още ли преследваш компютърни далавераджии?

Луис не одобряваше сегашната ми работа с интелектуалната престъпност. Смяташе, че си пропилявам талантите. Реших засега да не го открехвам за новия случай.

— Парите са добри, няма бум-бум и други подобни — рекох аз с усмивка. — Само дето един ме нарече с лошо име, ама здраве да е.

С крайчеца на очите си усетих, че става нещо нередно. Хората зашумяха, главите на посетителите се извърнаха към вратата и шушуканията станаха по-силни. Един от келнерите за малко не изпусна подноса с напитките. Влизаше Ейнджъл — в жълто-зелена хавайски тип риза, жълта вратовръзка, фабрично избледнели джинси и червени ботуши. Толкова яркочервени, че чак очите да ви заболят. Отвсякъде го следяха шокирани погледи, повечето присъстващи занемяха.

— Направо от Хаваите, а? — подметнах аз. — Или се правим на магьосници?

Луис гледаше като отровен.

— Хей, Ейнджъл, къде мислиш, че сме, а? На Деня на вси светии или на някой карнавал, за Бога!

Ейнджъл ни изгледа презрително, настани се спокойно и поръча бира на незабавно пристигналия келнер, който се чудеше къде да се дене. Сетне протегна крака и се залюбува на ботушите, постегна възела на вратовръзката и доволно се огледа.

— Страшен вкус имаш, Ейнджъл — продължих да го будалкам аз.

— Човече, откъде ги намери тези боклуци? — подкрепи ме Луис.

— Демонстрация правя, бе хора, за еснафите и тъпанарите — усмихна се той и заклати глава, сякаш обясняваше очеваден факт на бавноразвиващи се дечица.

— Зная аз каква демонстрация правиш ти — закани се Луис. — Вдигнал си плакат с надпис: „Претрепете ме бе, хора, аз вкус нямам!“

— По-добре наистина да си вземеш плакат, а на него да напишеш „Работя за модна централа“ — посъветвах го аз. — Тогава няма да те гледат като извънземно.

Говорех ги тези неща, а вътрешно бях повече от щастлив. Добре ми бе с тях, независимо от тези джавкания и дребни заядки. Ейнджъл и Луис бяха може би най-добрите ми приятели. Когато животът ми висеше на косъм, те ме бяха подкрепили до край. Помогнаха ми в борбата с Пътника, застанаха до мен срещу куршумите на един бостънски мафиот на име Тони Чели и неговите главорези. И то само за да спасят живота на някакво момиче, което изобщо не познаваха. Вярно че бяха от т.нар. сива икономика, разбирай бизнес, често водени от своите си интереси, но винаги действаха с морал, значително по-близък до човешката доброта, отколкото морала и добродетелите на повечето хора.

— Как е животът на село? — подметна Ейнджъл. — Още ли живееш в онова бунашко предградие?

— Къщата ми не е селска.

— Че ти дори нямаш и килими.

— Стъпвам на истински брезови дъски.

— Глупости — дъски! Сложени направо на земята. И на това му викаш под!

Донесоха му бирата, той отпи от нея. Помълчахме и сменихме темата.

— Нещо ново в големия град?

— Пукяса Мел Валентайн — съобщи Ейнджъл.

— Мел Психара ли? — удивих се аз.

Този тип бе на „ти“ с всички видове престъпления, от „А“ до „Я“: кражба с взлом, наркотици, палеж, подправяне на мангизи — просто всичко, за което можете да се досетите. Майтапеха се, че още не е посегнал само на Зоологическата градина в Бронкс.

— Винаги съм мислил, че този прякор му е неподходящ — кимна Ейнджъл. — Направо си го подценява. Никакъв психар не е той…

— Е, как почина?

— Инцидент в Бъфало. Опитал се да разбие някаква къща, собственикът го погнал с една вила и прас!

И Ейнджъл вдигна чаша в памет на Мел Психара — жертва на фатален градински инцидент.

Рейчъл се яви неочаквано рано, облечена в жълто връхно палто чак до глезените. Прибраната й на тила с два дървени шиша червена коса блестеше очарователно на оскъдното осветление.

— Чудна коса! — възкликна Ейнджъл. — Пък и как само си я подредила — специализираните ли канали гледаш или само модата?

— Говори по-тихо — рече му тя. — И така чувам.

Извади шишовете и косата й се разпиля по раменете. Мека като коприна, тя ме погали по лицето, а Рейчъл ме целуна леко и си поръча „Мимоза“, сетне се настани до мен и допря буза до моята. Стана ми чудно прекрасно, не се бяхме виждали почти две седмици и осезателно я пожелах, особено пък когато кръстоса крака, а късата черна пола разкри бедрата й доста нагоре. Носеше мъжки тип риза, бяла, най-горното копче разкопчано. Винаги така се обличаше и поначало не разкопчаваше по-надолу — защото тогава се виждаха оставените от Пътника по гърдите й белези. Остави на пода при краката си нова и явно маркова чанта, в която имаше нещо завито в червено и видимо доста скъпо.

— Брей, брей, брей — обади се Луис. — Май пилеем пари по скъпотии, ако имаш излишни мангизи, защо не пуснеш нещо и на нас, а?

— Стилното си е скъпо — кратко отвърна тя.

Ейнджъл, който си бе Ейнджъл, нахално бръкна в чантата и извади касовата бележка, огледа я и подсвирна, сетне разтри пръсти, като че се опари.

— Е, каква е покупката? — попита Луис.

— Дегизация, брато — рече Ейнджъл. — Горещо, ти казвам. За някои хора.

Рейчъл му се изплези.

— Рано идваш — обадих се аз.

— Ти пък като че не се радваш. Да не би да съм ви прекъснала разговора? За какво си говорехте? За футбол или коли?

— За човешки стереотипи — отвърнах. — И ти си един психолог!

Подърдорихме известно време, сетне се преместихме в „Линъкс“ и прекарахме повече от два часа над сьомга, телешки и еленски специалитети, приятни приказки. Накрая поръчахме кафе и арманяк — последното за тях тримата. Разказах им за Грейс Пелтие, Джак Мерсие и за смъртта на Йоси Епстайн.

— Значи смяташ, че дъртаците са прави — Грейс Пелтие не е извършила самоубийство? — попита ме Ейнджъл, когато свърших.

— Ами нещата не са точни, не забелязваш ли? Мерсие вероятно може да упражни някакъв натиск, но така ще привлече вниманието към себе си, а той точно това не желае.

— И затова те е наел теб — рече приятелчето. — Ти да разбуниш кошера.

— Може би — признах аз, уверен, че при всички положения има нещо подобно, но какво точно, засега не знаех.

— А според теб какво се е случило на Грейс? — попита Рейчъл.

— В рамките на чистата спекулация бих казал, че в колата е имало и друг човек — сигурно Марси Бекър, — и то по време на пътуването на север. Но Марси я няма, не зная къде може да е. Покрила се толкова бързо, че е забравила цигарите си в колата.

— А пакетчето с кокаина може ли да е нейно? — попита Ейнджъл.

— Възможно е, но мисля, че не. Кокаинът ми прилича на подхвърлен, с цел да прехвърлят топката на Грейс. Наркотици, нервно напрежение от аспирантската работа, Бог още знае какво и ето — отнела си живота с пистолет. Откъде обаче е дошъл той?

— Каква марка беше?

— „Смит & Уесън“ — модел „Сатърди Найт Спешъл“.

Ейнджъл сви рамене.

— Такива под път и над път, колкото си искаш. Не е трудно да се сдобиеш… стига да знаеш при кого да отидеш.

— Да, но лично аз не мисля, че Грейс ги е знаела тези неща. Според баща й тя дори мразела оръжията.

— Как смяташ: може ли Марси Бекър да е убийцата? — попита Рейчъл.

Отпих от минералната вода, помислих и рекох:

— Е, и това е възможно, но са били приятелки, а и не вярвам, че онова момиче е в състояние така добре да имитира чуждо самоубийство. Ако трябва да правя предположения, а сам Господ ми е свидетел, че напоследък само това правя — бих казал, че по-скоро Марси Бекър е станала свидетел на нещо: може би дори е видяла човека, убил приятелката й. И това е станало, докато по някаква причина е била извън колата. Сега, има и друго нещо. Щом аз мога да се досетя, че Грейс не е била сама в колата — поне през повечето време на пътуването, — значи и друг може да се досети.

— Което означава, че трябва да намериш Марси Бекър — довърши мисълта ми Луис.

— И още да говоря с Картър Парагон, чиято секретарка твърди, че Грейс не е отишла на срещата.

— Как се връзва с този случай смъртта на Епстайн?

— Не зная точно, но той и Мерсие са имали едни и същи адвокати. При това Мерсие го познава отлично, щом го е канил в къщата си, а в кабинета му виси негова снимка.

Накрая им разказах и за Ал Зи и Харви Рагъл, за г-н Пъд и неговата компаньонка, както и за тяхното посещение у дома.

— Хей, и твърдиш, че те отровили с визитка, а? — с недоверие възкликна Ейнджъл.

Дори и аз самият се срамувах от това твърдение, но кимнах. Всъщност така си и беше.

— Имам чувството, че Пъд дойде у нас, защото така е трябвало да направи, това се е очаквало от него. А не защото е вярвал, че ще се уплаша и ще си свия опашката. Визитката е част от тази игра, средство, което да ме провокира да направя нещо, може би нещо глупаво. И да ми дадат да разбера, че ме наблюдават.

Луис внимателно слушаше и ме гледаше над ръба на чашата си.

— Онзи тип е искал да те види кой си, що си. Физическите ти измерения — обади се той тихо. — Да прецени срещу кого се изправя.

— Размахах му патлака — рекох. — И той се разкара.

— Казах ти, че някой ден ще ми благодариш за него — още по-тихо рече Луис.

Но този път не се усмихна. И на мен хич не ми беше до смях.

 

 

След вечерята си тръгнахме заедно с Рейчъл. Вървяхме към апартамента, хванати за ръка. Повече не казахме нито дума за Грейс Пелтие или за случая изобщо. Щом влязохме в спалнята, аз си смъкнах обувките и се излегнах на леглото й. Светеше само нощната лампа. Тогава тя застана пред мен и от скъпата чанта измъкна завитото в червено пакетче.

— За мен ли е? — попитах аз.

— В известен смисъл — рече тя и се усмихна.

Скъса опаковката и видях съдържанието: прозрачен бял сутиен, тесни бикини и още по-деликатен дамски колан заедно с чифт прозрачни копринени чорапи.

— Няма да ми станат — рекох. — А като си помисля, май и на теб…

Рейчъл направи сърдита муцунка, свали ципа на полата и я пусна на земята, сетне започна да разкопчава блузата.

— А не искаш ли поне да опитам? — прошепна тя.

Наречете ме слаб, мислете си каквото искате, но много по-силни мъже са отстъпвали пред подобен вид натиск.

— Добре де — прошепнах дрезгаво, а кръвта сякаш се изцеди от главата ми, за да се отправи в друга посока — на юг за през зимата.

 

 

По-късно през нощта лежах до нея, заслушан в звуците на нощния град. Мислех си, че тя спи, но по едно време облегна глава на гърдите ми и ме загледа втренчено.

— Какво си се замислил? За Грейс Пелтие ли? — попита и ме целуна.

— За нея, за Братството, за Пъд. За всичко.

Извърнах се и я притиснах към себе си.

— Мисля, че ме е страх, Рейчъл.

— От какво те е страх?

— От онова, което мога да направя. От онова, което може да се наложи да направя.

Тя протегна ръка към мен — бял дух в мрака на дългата нощ. Пръстите й ме погалиха по лицето, по клепачите, по контура на бузите, по главата.

— От всичко, което съм вършил в миналото…

— Ти си добър човек, Чарли Паркър — рече тя тихичко. — Вярвам го. Иначе не бих била с теб.

— Добър човек, вършил лоши неща. И не искам повече…

— Вършил си онова, което е било нужно!

Стиснах й ръката здраво, положих дланта й върху слепоочието си. Пръстите й леко ме погладиха по косата.

— И много повече.

Струваше ми се, че плавам в черна дупка, в някаква тъмна празнина, отвсякъде обкръжен от безмерен мрак. Падам сякаш, а само ръката й ме задържа да не потъна надолу. Рейчъл усети това и се притисна към мен, обви краката ми с нейните, сякаш да каже, че ако ще падам, тя ще дойде с мен. Постави брадичка на гърдите ми и застина, стана някак си ужасно тихо и аз усещах тежестта на мислите й.

— Не си сигурен дали Братството е отговорно за смъртта й… или за друга нечия.

— Не съм — потвърдих. — Но ми се струва, че насилието е специалитет на Пъд, а може дори и да е още по-лошо. Усетих го, когато бе близо до мен, когато за миг ме докосна.

— Насилието ражда насилие — прошепна тя.

Кимнах.

— Не съм стрелял повече от година, Рейчъл. Дори и на стрелбище. Не съм хващал пистолет в ръка също… поне не и до вчера. Но го чувствам в себе си — ако нещата продължат по този начин, вероятно ще бъда принуден да го направя пак. И пак.

— Тогава се откажи. Върни парите на Джак Мерсие и нека някой друг се заеме с тази работа.

Каза го, но и сама усещаше, че няма да се получи. Аз говорех така, за да изпитам себе си. Чрез нея, за съжаление.

— Знаеш, че не мога да го направя. Възможно е Марси Бекър да е в беда, освен това мисля, че Грейс е била убита, а после нещата са били прикрити. Не мога да я оставя тази работа да се размине по този начин.

Рейчъл се прилепи към мен още по-плътно, пръстите й полазиха по устните ми.

— Сигурна съм, че ще направиш онова, което е право. И на всяка цена ще се опиташ да избегнеш насилието.

— И ако не успея?

Тя премълча. И какво да каже? То отговорът бе ясен.

 

 

Навън трафикът тихо жужи, далечен. Хората спят, а сребърната луна виси високо, високо горе, сякаш забит в небето крив нож. Лежа неспокоен в леглото на обичната ми жена, а Къртис Пелтие вероятно будува в малката кухничка с чаша топло мляко в ръка, унесен в мисли, които не му дават покой. Сигурно е облечен в онези оръфани сини пижами и стари чехли, с червената роба отгоре — разкопчана. Отпива от млякото, оставя чашата на масата и се готви да си ляга. Не че ще заспи, но все пак…

Не зная дали го виждам това в съзнанието си, дали си го представям или подозирам, че става. Но изведнъж гледам — вратата се отваря. Задната. Тъмни сенки падат на пода, понасят се, лазят към него. Облечена в ръкавица ръка затиска устата му, другата извива дясната му ръка нагоре с такава сила, че я изкълчва и изважда от ставата, старецът губи съзнание от болката. Други две ръце сграбчват краката му и го понасят по стълбата нагоре — към банята. Чува се шумът на бълбукаща вода, която вероятно пълни ваната. Къртис Пелтие идва в съзнание само за да се намери клекнал на пода, с лице, опряно на нея. Вижда как нивото на водата се покачва и разбира, че ще умре.

— Къде е скритото, г-н Пелтие? — пита далечен мъжки глас.

Старецът не може да види лицето на говорещия, нито пък втория човек, който също стои отзад, но съзира сенките им, които падат върху фаянсовите плочки.

— Не разбирам какво ме питате — отвръща той, силно уплашен.

— Разбирате, г-н Пелтие. Отлично разбирате.

— Моля ви — изхлипва той, преди да потопят главата му във водата.

Няма време да поеме дъх и водата мигом нахлува в устата и ноздрите му. Бори се, но рамото го боли ужасяващо, пък и колко сила има в един възрастен човек? Успява само да плесне с длан по водата. Изваждат главата му, а той се дави и кашля, плюе вода и неистово се задъхва.

— Питам за последен път, г-н Пелтие. Къде е?

Сега горкият старец се разплаква безпомощно. Плаче от страх и болка, и мъка за загубената дъщеря, защото вече я няма и не може да му помогне — да го защити, нито пък той — нея. Усеща силни пръсти върху изкълченото рамо — агонизира за миг, отново губи съзнание. Когато идва на себе си, е във ваната — гол, над него се е надвесил червенокос мъж. Остра болка пронизва ръцете му, тя постепенно заглъхва и става някак далечна, далечна. Спи му се, много му се спи, насилва се да задържи очите отворени, но…

Опитва се да погледне към ръцете си. По едно време успява — съзира дълбоки резки, от китките чак до лакътя, а водата във ваната е червена от изтеклата кръв. Сенките са надвиснали отгоре му, мълчаливи, страшни. Светлината бавно гасне, животът сякаш изтича от него, а някъде отпред май че просветва светлина, сетне пак угасва. Но пък идва дъщеря му, тя го прегръща и го понася на ръце. Със себе си, нейде в мрака.