Джон Конъли
Родени да убиват (12)

Глава единайсета

Мики Шайн^[1] се оказа дребен, олисяващ отпред мъж, събрал обаче достатъчно коса за сребриста конска опашка на тила. Този трик трябваше да прикрие факта, че от ушите нагоре я имаше пет-шест косъма, я не. За това донякъде помагаше и сребристата му брадица. Така че Мики имаше двоен проблем — името и лъщящият на ярката светлина в магазина почти гол череп, от който трябваше да отвлича вниманието с помощта на козия израстък на брадата и пораслата на тила коса. Общият ефект не бе много в негова полза.

— Да сте чували вица за легионерите и пясъчната пустиня? — попитах още когато звънчето над вратата предизвести влизането ми в магазина на площад „Кендъл“. — Значи крачат си те двамата през пясъците и единият казва: „Да знаеш, брато, досега да съм я забравил, ако името й не беше Сандра^[2]“.

Мики Шан ме изгледа тъпо. Защо ли му разказах този виц?

— Пясък — натъртих върху думата. — Пясък — sand.

— Ще си купиш ли нещо или ще се бъзикаме? — попита ме Мики. — Да не те пращат да ме веселиш, а?

— Мисля, че да — отвърнах. — От името на Ал Зи.

— Хм, да — обадиха ми се. Само дето не ми казаха, че си такъв шегобиец. Я заключи вратата и обърни надписа на „Затворено“.

Изпълних нареждането и го последвах в задната стаичка. Над масичка до стената висеше корково табло, а на него — списък с имена и адреси. Мики Шайн се захвана да вади орхидеи от една кофичка и да ги подрежда върху масичката.

— Глей сега, аз имам няколко поръчки, ама ако речеш да спра, ще ги зарежа — рече той и ме изгледа.

— Няма нужда — отвърнах. — И така си е добре.

— Сипи си кафе — кимна ми той към машинката на съседната лавица, до която имаше купички със сметана на прах и захар. Кафето смърдеше на умрели хлебарки, и то здраво.

— Дошъл си заради Пъд, така ли? — попита ме той и ръцете му потрепнаха, когато спомена името.

— Да.

— Значи му е дошло времето — измърмори той повече на себе си, отколкото на мен.

Продължи да подрежда цветята мълчешком; така минаха няколко минути, сетне въздъхна и се отказа. Сега вече ръцете му видимо трепереха. Погледна ги, пак въздъхна, вдигна ги така, че да ги видя добре и после ги набута в джобовете на панталоните.

— Той не е човек, а чудовище, г-н Паркър — започна да говори Мики и след малко потрепери, явно променен, а се промени и начинът му на говор. — През последните пет години много съм си мислил за него, за очите му, за ръцете му. За неговите ръце… Когато си го представя, винаги виждам едно кухо тяло, една черупка, в която се крие зъл дух. Сигурно ме мислиш за шантав, а?

Поклатих глава и се опитах да си припомня първото впечатление от Пъд: очите му, надничащи изпод надвисналата плът, странните некоординирани движения на пръстите, растящата му на непривични места коса. Отлично разбирах какво изпитва Шайн в момента.

— Знаеш ли, г-н Паркър, мисля си, че той е дибук. Ама ти май не знаеш какво е това дибук?

— Съжалявам, наистина не зная.

— Дибук е духът на мъртвец, обладал тялото на жив човек. Това е г-н Пъд — той е дибук — зъл дух, нечестив и неземен, дошъл да дебне живите…

— Откъде го познаваш?

— От една поръчка, откъде другаде? То беше след като се отказах от игрите — когато старите правила започнаха да се разпадат. Аз съм евреин, а евреите не са наравно с другите, г-н Паркър, не са. При това не бях от посветените, затова реших, че е по-добре да се разкарам и да ги оставя да се избият като диви кучета помежду си. Направих една услуга на едни хора, сетне се чупих… онези да си се избиват…

Погледна ме крадешком и в същия миг бях сигурен, че казаното от Ал Зи е вярно: пръстът на Мики е дръпнал спусъка на оръжието, убило Барбоса през седемдесет и пета в Сан Франциско. Това е било онази „услуга“, заради която са го пуснали да си върви по живо, по здраво и да си продава цветята.

— Тогава си купих магазина и нещата вървяха добре някъде до осемдесет и шеста. Същата година се разболях и трябваше да зарежа цветята за цяла година. Междувременно се появиха нови цветари, загубих си постоянните клиенти и така нататък… — сега пак въздъхна.

— По същото време чух, че имало поръчка за един човек, бил един такъв… странен, неестествено слаб и тънък, убивал поради объркани религиозни възгледи или поне така ми казаха. Например лекари от онези клиники, дето правят абортите, хомосексуалисти, дори и евреи. Смятам, че абортът е нещо лошо, г-н Паркър, то и Старият завет си е съвсем категоричен по… такива хора, де.

Извърна очи и се досетих, че Ал Зи го е предупредил за Ейнджъл и Луис и сигурно го е посъветвал да си държи устата.

— Но да убиваш такива хора съвсем не оправя нещата — продължи той с убеждението на човек, който е убивал за пари. — Е, приех поръчката. Не бях държал в ръка оръжие от години, но нали знаете — стари навици, стари инстинкти — те не си отиват така лесно.

Сега потъркваше ръце, а очите му се зареяха в някакъв друг, далечен свят и инстинктивно усетих, че изживява някакво старо страдание или обида.

— И го намери?

— Не, г-н Паркър, той ме намери пръв.

Забелязах, че още по-силно и още по-бързо затърка ръце една в друга.

— Бях открил важен факт: че главното му свърталище е някъде в Мейн, затова заминах за там, за да потърся следи. Бях отседнал в един мотел в Бангор. Знаете ли го този град? Истинска дупка. Тъкмо задрямвах, когато чух шума в стаята… Посегнах за пистолета, но той не си беше на мястото, сетне нещо ме тресна по главата, а когато дойдох на себе си, вече бях в багажника на някаква кола. Бяха ми завързали и ръцете, и краката — с жица, на устата ми имаше лепенка. Не помня колко съм се возил така, но по едно време капакът се отвори. И на очите имах парцал, но той бе полупрозрачен и го видях. Г-н Пъд. Стоеше там в едни ненормални дрехи — една с друга не си пасваха. Приличаше на старец. Но в очите му имаше нечиста светлина, г-н Паркър! Такава не съм виждал…

Млъкна и си хвана главата с две ръце, прокара ги по голия череп, сякаш се опитва да приглади несъществуващата си коса.

— За малко да се напикая, г-н Паркър. Никак не ме е срам да ти кажа този факт. Изобщо не съм човек, който се плаши от щяло и нещяло, смъртта съм я гледал много пъти в очите, ти казвам. Обаче като зърнах онова в очите му… когато пръстите му ме опипаха… когато му усетих ноктите…

Извади ме от колата — на ръце. Да, да — със собствените си ръце. Вдигна ме като перце — много е силен. Сетне започна да ме влачи по земята. С едната ръка — като вързоп. Бяхме в някаква тъмна гора, а сред дърветата се издига някаква висока сянка — същинска кула. Чух да се отваря врата и той ме вмъкна в нещо като колиба. Там имаше две стаи. В първата — маса и столове, нищо повече. По пода кръв, петна, засъхнали по дъските, а на масата кашон с дупчици по него. Взе го с другата си ръка и го понесе. Другата стая бе с плочки и вана, стара вана и разбита тоалетна. Пусна ме във ваната, пак ме тресна по главата. Зашемети ме, ти казвам, и междувременно ми наряза дрехите с нож. Значи отпред си бях както майка ме е родила — от врата до петите. Помириса си пръстите и ми заговори, г-н Паркър. „Миришеш на страх, г-н Шайнберг“ — това само рече.

В същия миг усетих, че всичко наоколо изчезва: постепенно заглъхнаха уличните шумове, проникващото през прозорците слънце избледня и се скри. Остана само гласът на Мики Шайн и безпогрешно усетих застоялата смрад на старата влажна и мръсна колиба, тихото дишане на г-н Пъд, който седна на ръба на тоалетната чиния и бавно повдигна капака на кашона.

— Пълен беше с буркани — продължи гласът на Шайн — логично продължение на видяното от собствените ми очи. Някои по-големи, други по-малки. Поднесе един към очите ми, на капачето имаше дупки. Веднага видях паяка вътре. От дете мразя паяците. Беше малък и кафяв на цвят, но на мен — легнал в онази ръждива вана, целият потен, уплашен — той ми се видя като осемкрако чудовище. Г-н Пъд не каза нищо, само поклати буркана, свали капака и пусна паяка върху гърдите ми. Той се заплете в космите, аз се гърчех и подскачах колкото мога с надежда да го отърся от себе си, но това бе направо невъзможно. Сетне усетих първото ужилване, чух звъна на стъкло и втори паяк тупна върху ми, сетне трети… и така нататък. Чувах се сам как охкам, а ми се струваше, че стенанията идват някъде от друго място, не аз издавам тези звуци. Мислех само за гадните насекоми и ужасът набираше сила в мен.

Сетне г-н Пъд щракна с пръсти и това ме накара да го погледна. Подбираше нови буркани от кашона и поред ми ги поднасяше пред очите, за да им видя съдържанието. В един имаше тарантула. В друг — черна вдовица, в трети — червен скорпион, а опашката му се гърчи ли гърчи…

Наведе се към мен и пошепна: „Кой да ти дам, г-н Шайнберг, кой?“ Но не пусна тези — най-страшните. Прибра ги обратно в кашона и от джоба на сакото извади плик. Там бяха подредени снимки: на бившата ми съпруга, на сина, на дъщерите и внучката. Черно-бели, всичките правени на улицата. Показа ми ги една по една, сетне си ги прибра.

— Това е само предупреждение, г-н Шайнберг, предупреждение към всеки, който си внуши, че може да спечели леки пари, като тръгне след мен. Може би ще оцелееш тази вечер, може би не. Ако оживееш, върни си се в цветарския магазин и забрави за мен. В такъв случай няма да закачам семейството ти. Но ако отново се опиташ да ме преследваш, онуй момиченце Силвия — нали така й беше името на внучката ти? — то ще лежи тук, на твоето място и ще му се случи същото, което се случи на теб самия. И ти гарантирам, г-н Шайнберг, че то няма да оживее.

— Сетне се наведе отново и извади запушалката на пода на ваната. Погледнах към отвора на канала и замръзнах от страх — дупката забълва цял полк паяци, стотици ти казвам, човече. Биеха се помежду си, за да излязат по-бързо. Някои вече бяха мъртви, а потокът ги носеше, изхвърляше ги навън…

Погледнах Мики, а спомените ме върнаха в детството. И аз бях преживял нещо подобно като момче: един местен престъпник на име Татенцето Хелмс ме бе наказал заради това, че с един съученик строшихме прозорците на негово бъдещо заведение: бе ме завързал и посипал с пръст и тор, пълен с гадни мравки, които хапеха и жилеха болезнено. Татенцето Хелмс е отдавна покойник, но за миг си представих жестоките му и пълни със злорадство очички — досущ тези на г-н Пъд. Не, тези на Пъд бяха много по-злокобни. Спогледахме се с Мики и той, изглежда, почувства какво си мисля, защото гласът му стана по-мек и може би гневът у него се стопи. Казвам гняв заради това, че посредством Ал Зи го бях накарал да прави това болезнено самопризнание за изстраданото в миналото унижение.

— Покатериха се гадовете върху мен; аз пищях ли, пищях, но кой да ме чуе? Просто кожата си не виждах — бяха я покрили като с килимче и хапят, ли хапят. А Пъд… той стоеше встрани и гледаше как ме жилят. Вероятно съм припаднал, а като дойдох на себе си, бях целият във вода. Пъд я бе пуснал, повечето паяци се бяха издавили. Значи за пръв път забелязах нещо като съжаление в очите на този болен перверзник, този гаден психар… болеше го сърцето, мръсника му с мръсник, за гадните гадини. Когато изпукаха до край, той ме извлече от ваната, отнесе ме до колата и ме набута в багажника. Откара ме оттам и ме захвърли на една улица в Бангор — както съм си бил мокър и изпохапан. Намерили ме местни хора, извикали линейка. Събудих се в една болница, но отровата вече действала.

Мики Шайн се изправи и започна да разкопчава ризата. Свали я и ме погледна право в очите. Устата ми пресъхна. На дясната му ръка се виеха грозни белези — липсваха цели парчета плът, като че див звяр бе късал месото с острите си зъби. Отпред зееше нещо като дупка — там, където някога се е намирало зърното на лявата гръд. Обърна се и видях подобни белези и по гърба му, кожата по ръбовете на старите рани бе посиняла и сгърчена.

— От паешката отрова месото направо се скапва — рече Мики и натуралното описание ме накара да потръпна. — Ей това й е най-лошото… ето с какъв човек имаш работа, г-н Паркър. Ако решиш да тръгнеш срещу него, значи, подсигури се стопроцентово. Ако го убиеш от първия път — добре. Иначе няма да ти останат живи роднини, близки хора. А теб ще те остави за накрая.

Облече си ризата и закопча копчетата.

— Имаш ли някаква идея къде те е отвел тогава?

— Мисля, че се движехме в северна посока, стори ми се, че чувам морето — поклати глава Мики Шайн. — Но само това помня и дори не съм много сигурен. Чакай малко… когато ме изкара от багажника, мисля, че зърнах светлина — високо, някъде вдясно. Заприлича ми на нещо като фар.

Мики сбърчи вежди и дълго мисли. Сетне бавно каза:

— Има още нещо, г-н Паркър. Каза ми също, че ако отново тръгна след него, имената на всички нас щели да бъдат записани. Записани и осъдени — прокълнати.

Чак главата ме заболя при тези думи. Може би вече съм се досещал за нещо, но мислите ми бяха като в мъгла.

— Какво ли е искал да каже?

Мики Шайн се накани да отговори, но се отказа и мълчаливо продължи да закопчава ризата. Видимо бе засрамен, сигурно и притеснен за тази минала случка. Вероятно се виждаше като слабак, проявил мекушавост в лицето на целия садизъм на Пъд. Но все още го бе страх и това му личеше.

— Не знам, не го разбирам това нещо — отговори и облиза устни, сякаш да махне солта на собствената си лъжа.

— Ти какво искаше да кажеш с онези думи, че му е дошло времето? — изведнъж попитах аз.

— Само Ал Зи знаеше моята история — отвърна Мики. — Сега знаеш и ти. Предполага се, че няма да говоря за случилото се, на никого, никога. За това какво ми е сторил, какво може да стори на всеки, който вдигне ръка срещу него. Но винаги съм си знаел, че ще дойде денят, когато ще може да се направи нещо по въпроса. Някой да го довърши веднъж и завинаги. Отдавна чакам да дойде това време, за да си кажа и аз моето. Виж какво мога да ти съобщя, г-н Паркър: той е някъде на север от Бангор, някъде по крайбрежието, там наблизо трябва да има и фар. Не е много, ама толкова мога да дам от себе си. Ти само ми обещай, че заставаш между него и мен, между него и Ал Зи също. Чуваш ли ме?

Прищя ми се да понатисна повече за това какво означават думите „записани и осъдени — прокълнати“, но виждах, че вече му идеше много нагоре.

— Ще се опитам — рекох.

— Защото ако Пъд научи, че сме говорили и че ти вероятно ще го търсиш, той ще ни избие до един. До един ти казвам.

Сбогувахме се на вратата, той ми стисна ръката.

— Няма ли да ми пожелаеш късмет? — попитах.

Мики Шайн застина, загледа ме в очите и поклати глава.

— Ако само на късмет разчиташ, значи, смятай се вече за мъртъв — прошепна той. — Мъртъв…

Върна се при орхидеите и ми обърна гръб.