Джон Конъли
Родени да убиват (1)

Пролог

Този свят е разяден и шуплив. Сърцето му е празно, кухо.

Истината за природата се крие в дълбоките мини и подземните пещери, както пише философът Демокрит^[1]. Онова, което усещаме под краката си като стабилна и твърда материя, е само една илюзия, а животът съвсем не е такъв, какъвто изглежда. Под земната повърхност има пукнатини и дупки, пространства със запарен, нечист въздух; сталагмити, усукани сталактити, неозначени на никоя карта черни реки, които текат все надолу и по-надолу. Дълбоки каверни и каменни водопади, лабиринти от кристални туморни образувания и замръзнали стълбове, където историята влиза в бъдещето, сетне се превръща в настояще.

Защото в гробовния мрак времето е без значение.

Настоящето е лъжовно изградено върху миналото; точките на допир не съвпадат безпогрешно навсякъде. Множество неща рухват и загиват, а тяхната смърт и разложение създава нови пластове, така повърхността става все по-дебела и плътна; мембрана връз мембрана покрива по-долната, нови светове залягат върху останките на стари. Ден след ден, година за година, век по век, трупат се нови слоеве, а несъвършенствата се умножават. Миналото никога не умира истински. То е тук, то е там — дебне, изчаква, точно под похлупака на онова, което наричаме „сега“. Често се препъваме в него, всички ние, било чрез силата на спомена, било чрез нечие възпоминание. Съзнанието ни съживява бивши любими, загубени деца, покойни родители, мимолетни мигове, уловили прекрасен ден, случка, красива дума — неизразимата, святата, неведома и ефимерна красота на този свят. Наричаме ги спомени. Те са ни скъпи, ценим ги, назоваваме ги наши си, собствени и ги призоваваме, когато имаме нужда от тях.

Но понякога това не зависи от нас: намесва се нечия чужда воля, сила, друг решава и ето! — парче от настоящето просто се размива, а под него се показва миналото като изровена мъртвешка кост. А после… после вече нищо не е както преди, не може да бъде както преди: принудени сме да преоценим формата на онова, което сме смятали за истина в светлината на нови разкрития за самата му същност. Истината излиза на бял свят поради нечия погрешна стъпка и мимолетното усещане, че нещо под краката ни не е както трябва. Миналото изригва, потича като разтопена лава и нечий живот или по-скоро животи по пътя й се превръщат на прах.

Нашият свят е кух. Действията ни кънтят из дълбините му.

А там? Там долу битуват тъмни сили: бактерии и микроби, които цъфтят с помощта на минерали и естествена природна радиоактивност, много по-древни от първите растителни клетки, които са оцветили света отгоре. Те са във всеки дълбок басейн, във всяка минна галерия или шахта, във всяко подземно ледено ядро. Те живеят там и умират там, невидими за нас.

Но има и други организми, други същества: създания и твари, които познават само глада, дадености, които съществуват единствено за да търсят храна и убиват. Те са в непрестанно движение из скритите кухини, техните челюсти са непрекъснато заети, тяхната паст зее в безкрайната нощ. Излизат на повърхността само когато са принудени да го направят, тогава всичко живо побягва от пътя им.

И ето — те дойдоха за Алисън Бек.

Доктор Бек бе на шейсет години и прочут специалист по абортите; не бе престанала да практикува тази професия от 1974 година насам — всъщност след процеса, наречен „Роу срещу Уейд“. Като млада лекарката бе участвала в проекта на име „Бъдещи родители“ след епидемията от рубеола в началото на 60-те, когато хиляди американки родиха деца със сериозни увреждания. По онова време Алисън вече бе виден член на Националната организация на жените и активист на Националната асоциация за отмяна на забраняващите аборта закони. В същото време промените, за които се бореха двете институции, я улесниха да създаде своя клиника в Минеаполис. А впоследствие Бек най-категорично се бе противопоставила на Джоузеф Шийдлър и неговата Национална мрежа „В защита на живота“ заедно с многобройните й митингуващи активисти и уличната мафия с мегафоните, както и на Рендъл Тери, чиято операция „Спасение“ се опита да закрие клиниката й през 1989 г.

Бек бе продължила да се бори и срещу „Поправката Хайд“ на закона за здравеопазването от 1976 г., по силата на която бе спряна медицинската помощ при абортите, и бе плакала с горчиви сълзи, когато малко по-късно отявленият противник на абортите С. Еверет Куп стана министър на здравеопазването.

На три пъти крайни елементи от горепосочените движения пробиваха стените на клиниката й, за да инжектират бутанова киселина и се налагаше тя да прекъсва работа дни наред, за да могат отровните изпарения да се разнесат. Вече не помнеше колко пъти бяха нарязвали гумите на колата й, но най-опасната диверсия срещу делото й бе монтираното в пожарогасител запалително устройство. Само специално поставените непробиваеми стъкла на клиниката я спасиха от тотално изгаряне до основи.

В по-ново време ежедневното напрежение вече си казваше думата и Алисън изглеждаше значително състарена — далеч по-стара от истинската си възраст. В живота й бе имало много малко мъже. Първият бе Дейвид, двамата бяха сключили брак и тя го обичаше много. Сетне го убиха. Така си умря в ръцете й и тя още пазеше ризата, с която бе облечен в същия ден — с дупките и кървавите петна по снежнобялата материя. Последваха неколцина други, но никой не се задържа достатъчно дълго. Даваха й най-различни извинения и си отиваха, а истинската причина за това бе само една: страхът. Алисън Бек бе белязана жена. Нарочена. Живееше все с една и съща мисъл: че много, прекалено много хора предпочитат да я видят мъртва, отколкото работата й да продължи. Е, малцина са мъжете, които биха застанали до такава жена.

Статистиката от последната година бе мрачна: двайсет и седем случая на крайно насилие срещу американските клиники, където се извършват аборти; двама мъртви лекари. През предишните пет години бяха убити седем доктори и техни асистенти, мнозина други — ранени при бомбени атентати и престрелки. Тези и множество други данни постоянно бяха в главата й — знаеше ги наизуст, защото вече двайсет години документираше насилието, търсеше общия почерк в инцидентите, внимателно проучваше и колкото можеше — разследваше. В това намираше упование, по този начин поне за известно време забравяше за загубата на Дейвид, вярваше, че единствено така може да направи нещо за паметта му. Събраната информация предаваше на компетентните власти, а тези данни често бяха добре дошли за защитниците на абортите, особено когато те се позоваваха на антимафиотските закони РИКО в борбата срещу националната кампания за затваряне на клиники като нейната. С две думи, нейната бе извънредно трудно извоювана победа.

Сетне на преден план излезе и друга, също обезпокоителна тенденция. Непознати, неясни, недоуточнени имена се повтаряха и потретяха, звучаха и ечаха в паметта й, в кухите коридори на минали години. Мъгляви фигури, забелязани, но не с абсолютна сигурност, в сенките на извършените насилия и престъпления. Може би в не повече от половин дузина случаи, но все пак… Тя бе убедена в това, имаше и други, които потвърждаваха опасенията й. И заедно — малко по малко — се приближаваха към истината.

Но този процес носеше нови опасности.

У дома — в къщата й — бе поставила алармени системи и инсталация, пряко свързана с частна охранителна фирма. Двама въоръжени охранители денонощно дежуреха в клиниката. Освен това Алисън винаги държеше подръка бронирана предпазна жилетка, която носеше по време на пътуванията си, въпреки че не бе нито удобно, нито приятно. Една стоеше в гардероба у дома, друга в кабинета й в клиниката.

Караше червено порше модел „Бокстер“. То бе единствената й слабост, обичаше да го пришпорва и затова непрекъснато я глобяваха.

Обличаше се консервативно. Редовно носеше дълго, почти до средата на бедрата, сако, но не го закопчаваше, панталони с колан — черен или кафяв в зависимост от цветовата комбинация на дрехите. Колан със закачен на него кобур тип „Алеси“ заради пистолета — „Кар К40 Кавърт“, 40-калибров, двустепенен спусък, петпатронен пълнител. Бе опитала по-дълъг пълнител — с повече патрони, но тя се закачаше в гънките на ризата или в хастара на сакото. Оръжието имаше специална дръжка, фина и издължена — тъкмо за слабите й ръце. Самата Бек бе дребничка — висока не повече от метър и петдесет и нещо, възслаба. На стрелбището бе много добра — от двайсетина метра вкарваше и петте куршума в сърцето на мишената.

В чантата си редовно носеше парализиращ спрей и електрошокова палка, в състояние да порази нападател с цялата сила на 20 000-волтово изпразване и да го изпрати на земята — безпомощен, сгърчен и давещ се за въздух като извадена от водата риба. Никога не го бе употребявала в яда си, но пък веднъж бе използвала спрея. Стана при опит на протестиращ да влезе в дома й. По-късно си спомняше със срам и неудобство, че натискането на пластмасовия бутон й бе доставило удоволствие. Сама си бе избрала живота и целите в него, това не можеше да отрече, но наложените й насила ограничения, гневът, страхът, омразата и враждебността, които й бяха ежедневни компаньони, я бяха променили и направили друг човек, понякога непознат и на самата нея… А това не бе хубаво, знаеше го и пак й бе трудно да си го признае. Онази ноемврийска вечер бе отворила вратата и ниският, брадат, крещящ и ругаещ мъж с омерзената физиономия се бе опитал да нахлуе — тогава цялото набрано в нея напрежение и гняв се бяха изразили в едно натискане на бутона.

Алисън Бек бе известно име в обществото, бихме могли да кажем — публична фигура. Макар че клиниката й се намираше в Минеаполис, тя два пъти месечно пътуваше и до Южна Дакота, където ръководеше и друга — в Сиукси Фолс. Редовно се появяваше по телевизията — и местната, и националната — и продължаваше вече трийсетгодишната си кампания. Главната й теза бе постепенната ерозия на едно фундаментално женско право — правото на избор. Редица клиники бяха затворени и тя само преди седмица бе заявила в интервю за Ен Би Си, че в момента поне 83 на сто от окръзите в САЩ не разполагат със заведения, където може да се направи аборт. Против това основно женско право открито бяха застанали три дузини конгресмени, десетина сенатори и четирима губернатори. В същото време Римокатолическата църква бе главният източник на частна медицинска помощ и услуги в САЩ, следователно все по-ограничен ставаше достъпът до операциите за аборт, стерилизиране, евентуални мерки против забременяване, оплождане инвитро и прочие.

И все пак, когато застана пред камерите заедно с младата, толерантна и любезна представителка на „Право на живот“ от Минесота — видимо искрено загрижена за женското здравеопазване, видимо изразител на променящите се схващания на едно младо поколение, което не може да помни дайте преди процеса „Роу срещу Уейд“, Алисън Бек почувства, че може би днес именно тя звучи нетолерантно и негъвкаво, че може би времената наистина са се променили, а тя — докторът рицар на бял кон — е някак си извън тях. И го призна на свои приятели в дните преди смъртта си.

Всъщност поводът да усети страха болезнено дойде от съвсем друго място. Отново бе зърнала онзи странен, червенокос мъж и един вътрешен глас й бе казал, че той е вече прекалено близо, че се подготвя за фатален удар срещу нея и другите, преди да са успели да увенчаят делото си с успех.

Откъде ще знаят, не могат да знаят, успокояваше я Мерсие. Все още не сме тръгнали срещу тях…

Казвам ти, че знаят. Аз го видях… А и…

Какво?

Намерих нещо в колата тази сутрин.

Какво? Какво намери?

Изсъхнал, мъртъв паяк…

Паяците менят кожата си, това е част от процеса на растене на членестоногото. Те „хвърлят“ стария си екзоскелет и заменят тази си телесна обвивка с нова, по-голяма; този процес се нарича екдиза — от гръцкото ekdysis. Всъщност именно такава стара кожа, наречена exuvium, бе намерила в колата си Алисън Бек и тя принадлежеше на тарантула, която се среща в Шри Ланка — Poecilotheria fasciata, красиво оцветен и много темпераментен арахнид. Видът е бил специално подбран, за да направи силно впечатление, с други думи, да предизвика уплаха: тялото му е дълго около 7 см, оцветено в сиво, черно и кремаво, разперени странично, краката стигат дължина до 10 см. При влизането в автомобила Алисън се бе ужасила и това усещане едва ли бе утихнало, когато разбра, че предметът до нея не е жив, дишащ паяк.

Мерсие бе замълчал, замислен, след малко я бе посъветвал да замине за известно време по-надалеч. Бе обещал също да предупреди приближените им да бъдат двойно по-внимателни.

Тогава, през онази последна седмица — за пръв път от няколко години насам, Алисън Бек взе решение да излезе в отпуска. Да прескочи до Монтана, като по пътя преспива и се отбива на разни места, докато стигне местоназначението в Боузмън — дома на стара приятелка от колежа. Двете се бяха уговорили да се видят, а сетне да отскочат на север до Глешър Нешънъл Парк. И то само ако пътищата го позволят, защото бе още рано: едва април и едва ли снегът се бе разтопил напълно.

Алисън не пристигна онази неделна вечер в Боузмън, както бе обещала, и приятелката й се замисли, но не се разтревожи сериозно. А когато в понеделник следобед все още нямаше ни кост, ни вест от нея, жената реши да се обади на полицията в Минеаполис. Началството изпрати двама полицаи — Еймис и Фрейн, които познаваха Алисън от предишни инциденти — да проверят къщата й на „Уест“ 26.

Позвъниха, никой не отвори. Гаражът встрани изглеждаше заключен, външно погледнато, всичко си бе на мястото. Еймис надникна през предния прозорец. Видя два куфара, оставени в преддверието, и паднал с краката към стената стол. Секунди по-късно бе поставил ръкавици и умело строшил малкото стъкло с дръжката на пистолета. Влезе отпред с насочено оръжие, докато Фрейн заобиколи, за да използва задната врата. Домът бе двуетажен, но сравнително малък. Не бе нужно много време, за да установят, че в къщата няма хора. В кухнята имаше врата към гаража. Дори и през матовото стъкло добре се виждаха очертанията на скъпия „Бокстер“.

Еймис пое въздух, отвори вратата: гаражът бе тъмен. Откачи фенерчето от колана и го запали. В първия миг не бе сигурен какво точно видя. Помисли, че предното стъкло е напукано, защото цялото бе осеяно с мрежа от тънки линии, радиално излизащи от несиметрично разхвърляни петна, наподобяващи дупки от куршуми. Поради тях не можеше да се погледне във вътрешността на колата. Полицаят пристъпи към шофьорската врата и сега му се стори, че сякаш дете е разхвърлило захарен памук в купето — прозорците отвътре бяха замрежени от тънки бели нишки, множество на брой. Досети се какво е станало чак когато приближи фенера до предното стъкло и нещо черно пробяга на няколко пъти напред и назад.

Вътре имаше паяжини, много паяжини. А зад тях — на шофьорската седалка — мътнееше тъмна форма.

— Д-р Бек, вие ли сте? — обади се той, хвана дръжката на вратата с облечената в ръкавица ръка и дръпна.

В гаража бе съвсем тихо и Еймис чу типичния звук на разкъсващите се тънки паяжинни нишки. Вратата се отвори и паяжините потрепнаха в слабото въздушно течение. В същия миг нещо тупна меко на бетонния под; той го долови с ъгълчетата на очите, шумът бе едвам доловим. Погледна надолу — бе неголям кафяв паяк, който вървеше към десния му крак. Стори му се, че е от вида отшелник, дълъг около 4 см, в центъра на гърба му минаваше черна ивица. Без да се замисля, ченгето вдигна крак с тежката обувка с метален връх и с погнуса размаза членестоногото. Секунда по-късно си каза, че всъщност току-що е унищожил веществено доказателство, но сетне надникна в колата и разбра: все едно бе загубил песъчинка от безбрежен плаж или капка вода от морето.

Съблечена по долно бельо, Алисън Бек бе завързана за седалката пред волана. Сива леплива лента минаваше през устата й и притискаше главата към високата й част. Лицето бе подуто, отокът го правеше неузнаваемо. Тялото бе в начална фаза на разложение, на врата червенееше открита плът — парче кожа бе изрязано.

Но първите признаци на загниването бяха маскирани от обилни паяжини, които обвиваха тялото в нещо като плътен смъртен воал. А около него пъплеха десетки подобни паяци, по-малки, по-едри, с изпружени крака, потръпващи пипалца — усещаха пресния въздух. При по-внимателен оглед Еймис забеляза, че има може би още стотици от тях — скрити в тъмни ъгълчета, а по ръбовете на седалката висяха мънички оранжеви сакчета — подобни на отровни плодове неотдавна снесени яйца. Тук-таме сивееха и изсушените останки на умъртвени насекоми, сред тях и паяци, нападнати и унищожени от собствените си хищни събратя. В купето имаше и плодови мушички — Еймис се удиви, но сетне забеляза нахвърляните по пода разлагащи се бананови кори и круши. Обаждаха се дори невидими щурци, част от истинска микроекосистема, създадена в ограниченото пространство на автомобила. Всъщност основните й обитатели бяха кафявите паяци, оплели плътни паяжини най-вече около лицето на жертвата, увиснали покрай очите и бузите й. Ужасно бе, че продължаваха да плетат мрежи, сякаш Еймис не бе там.

А имаше още една, последна изненада за хората, които аутопсираха умъртвената Алисън Бек. Когато отстраниха лепенката от лицето и отвориха устата, отвътре се изтърколиха малки черно-червеникави топчици, за да тупнат върху блестящата стомана на масата като деформирани детски топчета за игра. Под езика и в гръдния кош имаше още от тях. Между зъбите също — сдъвкани, смазани от конвулсиите — още в мига, когато са започнали да жилят и хапят.

Един бе все още жив: излезе от носната кухина и веднага се престори на умрял, прибрал плътно около себе си дългите черни крака. Когато пинсетите на аутопсиращия притиснаха сферичния корем, той се загърчи безсилно под натиска, а червеният подобен на пясъчен часовник знак от вътрешната му страна постепенно замръзна.

Под острата светлина на помещението очите на отровния женски паяк блещукат като мънички черни звезди. Latrodectus mactans.

Нашият кух отвътре свят. Единствената му тежест е в историята.

В далечния север на Мейн редица фигури се тътрят по тесен път, силуетите им — откроени срещу ранното сутрешно слънце. Зад тях се движи булдозер, земеделска машина за бране на череши и два малки камиона. Конвоят е неголям, нейде напред се чува шумът на плискащи се вълни. Звучи смях, ехтят солени приказки, ругатни, облаци тютюнев дим се кълбят в сутрешната мъгла. Тези хора могат да се возят в камионите, но предпочитат да вървят пеша, харесва им да усещат твърдата земя под краката, приятно им е да вдишват чистия въздух, да се чувстват част от група другари по съдба, които скоро ще хамалуват непосилно, но ще бъдат солидарни в черния физически труд. За сметка на това са благодарни за слънцето, което ги гали с меките си лъчи, за ветреца, който ще охлажда запотените им мишци, за приятелството на онези, които са около тях.

Всъщност те са две групи работници. Първите ще разчистват терени на прокарване на комуникации. Наети са от Компанията за обществени услуги — Мейн, и Телефонно-телеграфната компания на Ню Ингланд. Ще секат дърветата и храстите около пътя. Тази работа трябваше да бъде свършена още през есента, когато земята бе суха и по-чиста, а не в края на април, когато замръзналият, компактно сбит сняг всячески пречи, а дърветата са вече напъпили. Обаче работниците отдавна са престанали да се чудят на приумиците на работодателя; доволни са и за това, че не вали дъжд и времето все пак е меко за сезона.

Другите ги е наел някой си Жан Болио, за да разчистват растителността по бреговете на езерото Сейнт Фройд — щял да си строи къща там. Просто съвпадение е, че двете групи са заедно на пътя в това слънчево утро, но вече са се опознали и весело разменят шеги и остроти, коментират времето и приятелски си поднасят огънче един на друг.

Още преди да се влезе в малкия градец на име Ийгъл Лейк, „Ред Ривър Роуд“ завива на запад — работниците поемат по него. Отляво бавно тече Фиш Ривър, отдясно се пада червената тухлена сграда на областната фирма „Водоустройство и канализация“. Там, където реката се влива в езерото, е и началото на ниска телена ограда, наблизо са и крайните градски къщи. Оттук надникнеш ли през клоните на дърветата, незабавно ще зърнеш блестящата водна повърхност.

Скоро към високите гласове на минаващите се присъединява и друг шум — от дървени колибки на съседния склон се появяват сиви животни с дебела козина и блестящи, интелигентни очи. Това са кучета вълча порода, носят истинска вълча кръв и са завързани с яки синджири за колибките. Те залайват минаващите по долния път мъже и жени и веригите звънтят, а зверовете вият от безпомощност, напъват яки рамене да се освободят и да подгонят чужденците, които възприемат като нарушители. В тази област на щата хората редовно отглеждат такива животни — мелези местна особеност, която учудва и дори дразни външните. Неколцина от работниците спират и се зазяпват в кучетата, един-двама се осмеляват да ги подразнят, тъй като смятат, че на пътя са в безопасност. По-печените обаче бързат да отминат — знаят, че винаги е по-добре с подобни псета човек да не се закача.

Малко по-късно работата започва, вдига се врява, машините боботят, хората подвикват, чува се постоянен звън на мотики и лопати, моторните триони са включени и първите отрязани клони падат. Силна миризма на дизелово гориво се смесва с мириса на пот и прясно изкопана земя. Цялата тази шумотевица заглушава естествения шумов ритъм на природата: крякането на горските жаби, зова на дроздовете и чирикането на зимните мушитрънчета; някъде далече над водата се обажда и самотен гмурец, но и неговият глас се губи в общата дандания.

Денят наближава края си, слънцето се отмества на запад, следва дъговидния си път над езерото. На земята на Жан Болно някакъв мъж сваля жълтата си шапка и бърше морно чело в ръкава, пали цигара и тръгва към булдозера. Качва се в кабината и бавно дава на заден ход, машината сърдито бучи, надвиква гърлените гласове на работещите. От недалечния склон отново долитат лай и протяжен вой; мъжът в булдозера загрижено поклаща глава, гледа колегата на машината за бране на череши и вдига рамене.

Тук земята е спала спокоен, непробуден сън много, много години; външна ръка не е посягала да наруши покоя й. Тревата е избуяла висока, гъста, дива, множеството храсти са вкопали здрави корени дълбоко в почвата. Булдозеристът няма никакви основания да подозира, че теренът под него на тукашния бряг може и да не е стабилен, но по едно време долита нехарактерно, нечувано досега бучене, то надвива сегашните звуци на резачките и другите инструменти. От булдозера също излиза странен и нетипичен рев, като от изпаднал в паника звяр, а в следващия миг големи количества земна маса се поместват. Воят на вълчаците се превръща в скимтене и то нараства по сила, повечето от тях се въртят в кръг и дърпат веригите си с все сила: непознатият шум видимо им влияе, може би плаши.

Корените на белите брези се оголват и част от речния бряг пропада, едното дърво бавно се прекатурва и цопва във водата, широки кръгове тръгват навътре в езерото. Тежкият булдозер до него почти застива за миг във въздуха, едната му гъсеница стъпила на здрава земя, другата увиснала безпомощно в празното пространство, сетне машината тромаво се обръща и пада в плитчината, а операторът успява да скочи встрани. Мъжете захвърлят инструментите и хукват към ръба на новообразуваната празнина, а кафявата вода вече шумно залива освободеното от стария бряг място. Булдозеристът се изправя, целият мокър и кален, и излиза от плитката вода, усмихва се смутено, но и щастливо и вдига ръце в знак на това, че е жив и здрав. Работниците се тълпят на брега, гледат катурнатата машина; един-двама махат с ръка на спасилия се оператор. Недалеч от тях — вляво, друга огромна по обем земна маса шумно се свлича напред и се срива във водата. Но те почти не забелязват, усилията им са съсредоточени в това да помогнат на другаря си да излезе от студената вода.

Но мъжът в черешоберачката не гледа към булдозера, нито към протегнатите към мокрия във водата ръце. Той е замръзнал на място, с отпуснати ръце, и втренчено се взира в новообразуваната празнина. Името му е Лайъл Добс. Има две деца и съпруга и в същия този момент отчаяно си казва, че най-добре би било да си е при тях, далеч от това място. Където и да е, само не тук — на бреговете на Сейнт Фройд, току до почернелите човешки кости, разкрити от свлечения бряг сред корените на дърветата, и малкия череп, който бавно изчезва под настъпващите мразовити езерни води.

— Били? — вика той с все сила.

Надзирателят на групата се казва Били Лафтън. Застанал е сред хората на брега и сега въпросително извръща глава към Лайъл.

— Какво има?

Отговор няма — гърлото на Добс е пресъхнало, той се дави и се опитва да каже нещо, но звук от устата му не излиза. Преглъща няколко пъти и накрая си възвръща дар слово.

— Бил, тук отдолу да няма гробище, а?

Челото на Лафтън се бърчи. Хайде пък сега! Вади от джоба си карта и внимателно я оглежда. Поклаща глава и вдига очи към другия.

— Няма, защо питаш? — отвръща простичко.

— Вече има — безсилно изговаря Добс и маха с ръка към костите, а лицето му бледнее.

Така е — нашият свят е кух отвътре.

Човек трябва да внимава къде стъпва.

И да е винаги готов за онова, на което може да се натъкне.