Джон Конъли
Родени да убиват (4)

Глава трета

Те идват. Черните ангели, демони на насилието, крилете им чернеят срещу Слънцето, мечовете им искрят. Паднали, прогонени свише, те безмилостно вървят всред масите смъртни, тъпчат горкото човечество… прочистват, отнемат, убиват.

Не са част от нас, не.

Смятат манхатънския отдел „Убийства“-север за елитна служба на нюйоркската полиция. Главният му офис е на „Ийст 119 улица“ 120. Служителите са до един с дългогодишен стаж като патрулни ченгета или улични детективи, преди да бъдат подбрани за тази специална работа. Всички са опитни следователи с дългогодишни златни значки. Най-младите имат поне двайсетина годинки зад гърба си, за най-старите се разказват легенди и вицове. Помня Майкъл Лански — старшия на отдела, тогава бях още заек. Най-прочутата му приказка беше: „Аз кога бях младо ченге — ехехехеее — Мъртво море още не беше умряло!“

И моят баща беше полицай — до деня, когато сам си посегна на живота. Много ме болеше за него. Така е, когато си син на ченге. Или аз си бях такъв, но много го обичах, ревнувах го: от униформата, от силата в мишците му, от другарството с колегите, а в същото време се безпокоях и страдах за него. През цялото време се безпокоях. През седемдесетте години Ню Йорк не беше като днес; полицаи умираха по паважите все повече и повече — избиваха ги като хлебарки. Всеки ден вестниците пишеха за това, телевизията го показваше, виждах го в очите на мама. Звъннеше ли се на вратата нощем — когато татко беше на дежурство, — и тя скачаше като ужилена от кревата. Все трепереше, че могат да го убият. И все го чакаше да се върне — жив и изморен, както си бе обичайно на края на тежкото дежурство. Не бе по-леко и за баща ми — и той бе подложен на неспирно напрежение, в служебното шкафче за дрехите държеше лекарства за язва, нервите му все по-трудно издържаха. И така, докато един ден нещо се пречупи в него и всичко свърши с насилие.

Баща ми имаше спорадични контакти с манхатънския „Убийства“-север. Бе обикновен полицай и затова неговата работа бе по-проста; докато те разследват убийството, той е на пост пред местопроизшествието или на вратата. Един горещ юлски ден през 1980 г., малко преди смъртта му, го изпратили да провери скромно апартаментче на 94-та улица и Второ авеню, наето от някоя си Мерилин Хайд, по професия застрахователен следовател.

Полицията повикал портиерът на сградата, след като дошлата на гости сестра на Мерилин напразно звъняла на вратата, чукала, а сетне доловила и неприятен мирис. Тя имала и собствен ключ, но ключалката била запълнена с лепило. Татко ядял сандвич в заведение недалеч от мястото и пръв се отзовал на повикването.

От разпитите станало ясно, че преди два дни Мерилин се обадила на сестра си и й разказала следната история. Същия ден, докато излизала от подлеза на 96-а и „Лексингтън“ уловила погледа на мъж, който пък влизал. Бил висок и блед, чернокос, с малка уста, тънки устни. Носел жълто сако, добре изгладени джинси. Марилин го гледала не повече от две-три секунди, но в очите му имало нещо, което я накарало да се залепи с гръб на стената и да му направи място да мине. Сякаш някой я блъснал като с тежък юмрук с все сила в гърдите — така казала на сестра си. Изплашила се, усетила влага по панталоните си и когато сетне се огледала, с удивление разбрала, че се е изпуснала.

На следващата сутрин отново се обадила на сестра си, още по-загрижена, и съобщила, че я следят. Не можела да каже кой точно го прави: просто имала това чувство. Сестрата я посъветвала да се обърне към полицията, но Мерилин отказала — срам я било, нямала доказателства, пък и не била забелязала нещо особено подозрително в района около къщата.

Същия ден излязла от работа рано — извинила се, че не се чувства добре и се върнала у дома. На другия ден не отишла на работа, пък и не вдигала телефона и тогава разтревожената сестра тръгнала да провери какво става. Ето така започнали онези събития, които в края довели баща ми до въпросната врата. Наложило се той да я разбие и да влезе с извадено оръжие. В къщата други хора почти нямало — били на работа или във ваканция. Токът бил изключен, вонята — непоносима. Баща ми наредил на сестрата и портиера да останат навън, сетне прекосил кухничката, минал по малко коридорче покрай банята и влязъл в единствената спалня.

Намерил Мерилин завързана за кревата, чаршафите — потънали в кръв, голяма локва на пода под леглото. Рояк мухи бръмчал около трупа. От жегата тялото се било издуло, кожата на корема била вече светлозелена, вените изпъквали в по-тъмнозелено досущ като жилките на есенни листа. Някога красивата жена била превърната в грозен и отблъскващ труп.

При аутопсията констатирали около стотина прободни рани от нож по цялото тяло. Смъртта настъпила след прерязване на югуларните вени на врата. Всички останали разрези били направени с хирургическа точност — да са болезнени, но не смъртоносни, а само бавно да източват кръвта от тялото. До леглото имало буркан с пресен лимонов сок и солница — убиецът ги използвал, за да я връща в съзнание, когато припадала.

Същата вечер татко се върна у дома унил, целият силно миришеше на сапун — беше се мил отново и отново в напразен опит да премахне от себе си мириса на смъртта, смъртта на Мерилин Хайд. Седна в кухничката и отвори шише уиски. Майка излезе, за да се срещне с приятели, с които отдавна си бе уговорила среща по някакъв повод. Вечерята го чакаше готова, но той дори не я и погледна. Отпиваше направо от шишето и дълго време мълча. Седнах срещу него, а той стана и извади бутилка безалкохолно питие от хладилника — за мен, да му правя компания в пиенето.

— Какво е станало, тате? — попитах го по едно време.

— Убиха един човек днес — отвърна той неясно.

— Познаваме ли го?

— Не, моето момче, не я познаваме, но тя е била свестен човек. Такъв, какъвто си заслужава да познаваш.

— А кой я уби?

Той ме изгледа, протегна ръка и ме погали по главата, задържа дланта върху косата ми.

— Черен ангел — рече само. — Паднал ангел я уби.

Не ми разказа какво е видял в апартамента на Мерилин Хайд. Чак доста години по-късно научих тази история от майка, от дядо, от стари колеги на баща ми. И никога вече не забравих черните ангели. Още по-късно животът ми обърка съвсем: отнеха ми дъщерята и съпругата. Човекът, който ги уби, също смяташе, че е един от черните ангели, плод от съюза на земни жени с пропъдените от Небето ангели, захвърлени на земята завеки, паднали — заради греховете си — гордост и похот.

Свети Августин вярва, че Злото се твори в резултат на действията на същества свободни и рационални, но не от човешки произход. Според Ницше Злото е източник на сили, независими от човешкия род. Такава сила на Злото може да съществува само извън човешката душа и психика, създадена със способности да разрушава и убива — качества, неприсъщи на обикновения човек. Жесток, безмилостен, злотворен и отмъстителен разум, сътворен целенасочено да изтребва човешкия род, да унищожава всичко, що е човечно у нас самите, да ни отнема способността да бъдем състрадателни и милостиви, да съчувстваме и обичаме.

Зная, че в професията си баща ми непрекъснато, ежедневно се сблъскваше с подобни актове на насилие и жестокост. Като смъртта на Мерилин Хайд и десетки други. Зная също, че към края на живота си се питаше дали наистина не съществуват подобни сили, чиито деяния са далеч извън чисто човешката природа; дали наистина няма твари, които ни дебнат в мрака, повече от човеци, но едновременно и много по-ниско от тях.

Творения на Мрака, Смъртта и насилието, Черните ангели.

Манхатънският „Убийства“-север, най-добрият полицейски екип на Ню Йорк, а може би и в цялата страна, разследва убийството на Мерилин Хайд седем седмици, но не откри и следа от човека от подлеза. Други заподозрени така и нямаше. Онзи мъж, който бе ужасил така страшно Мерилин в подлеза и който, според най-популярната версия, по-късно я бе обезкървил до смърт, се бе завърнал в предполагаемото си скривалище и никой не можа да го намери.

Това престъпление така и си остана неразкрито, а детективите от отдела си признаваха, че дълго време впоследствие са се заглеждали в разни лица в същия подлез, дори и когато не са на служба, а например на разходка — със съпругата, с децата. В напразен опит да намерят чернокосия с малката уста и тънките устни. И ако попитате, биха ви казали, че обичайно въздъхват с облекчение, когато не намират въпросното лице сред множеството влизащи и излизащи пешеходци. Особено пък когато са със собствените си семейства.

Има хора, на чийто поглед не можете да устоите. Просто трябва да ги избягвате. Не бива да привличате вниманието им върху себе си. Те са странни и опасни, паразитиращи същества, загубени души, които търсят пътища да се измъкнат от бездната — във фатални контакти с топлата, постоянна маса обикновени човеци. Живеят в мъки и болка и съществуват единствено да я предават на околните. Един случаен поглед, мимолетно отклонение на очите понякога е достатъчно, за да им даде повода, който търсят. Понякога е по-добре да вървите със забит в земята поглед, отколкото да заглеждате околните и да попаднете на някой от тях — Черни сенки срещу Слънцето. Защото могат да ви ослепят завинаги.

И ето — на кален, блатист терен току до мразовитото езеро в Северен Мейн на бял свят излизат резултатите от дейността на Черните ангели.

Гробът бе разкрит точно на границата на земи, известни като Уинтървил. Това, което полицията традиционно нарича сцена на местопрестъплението, бе доста компрометирано от наложилото се в началото механизирано разкопаване. Но вече нищо не можеше да се направи, освен да се внимава отсега нататък.

Още първия ден полицейските екипи бяха записали имената и показанията на всички работници и бяха оградили въпросната сцена с традиционните жълти ленти. Оставени бяха и униформени полицаи да пазят. В началото бяха вдигнали пара представители на дърводобивната фирма, която активно използва съседните пътища, но в края на краищата компанията се примири и съгласи да отложи курсовете на тежките си камиони, за да могат следователите да определят точните размери на масовия гроб.

Наложи се също да укрепят дигата от пясъчни чували, задържаща езерните води да не залеят разкопките. На „Ред Ривър Роуд“ бе създаден временен команден пункт, до него паркираха мобилната полицейска лаборатория. Движението бе отбито, а по терена бе оформена маркирана с ленти постоянна пътечка, да не се стъпва безразборно навсякъде. Цялата сцена бе грижливо заснета с видеокамера — касетата щеше да бъде размножена и раздадена за ползване на полицейските експерти, които няма да участват в прякото разследване на място.

Освен това всичко бе внимателно фотографирано, като се започне с общи снимки, за да се запази в исторически аспект целостта на терена в процеса на развитие на разследването. Сетне отделните скелети, както те са били разкрити още в началото, далечни снимки, близък план и така нататък. Отново видеозаписи, този път за детайлизиране на находките. Специалисти направиха скици на мястото, в центъра му бе забит метален прът като ориентир и от него бяха нанесени всякакви разстояния и ъгли. Подробно бе маркирана заетата от разследването отсечка на „Ред Ривър Роуд“, наредено бе да се направят и съответните спътникови снимки за допълнителна информация.

Привечер, когато светлината драстично намаля, следователи и експерти се събраха на заседание да обобщят резултатите, сетне се разпръснаха за добре заслужена почивка, като оставиха заместник-шерифите и щатските ченгета да вардят обекта. Очакваха екипът за аутопсията да пристигне на изгрев-слънце на следващия ден и тогава да започне същинското разследване за трагичната гибел на Баптистите от Арустук.

По всяко време на деня и нощта, каквото и да правеха екипите, местните вълчи мелези виеха до скъсване. И хората бяха до такава степен обсебени от този съпровод, че легнеха ли у дома да спят, будеше ги въображаемият кучи протест. Стряскат се изтръпнали, сякаш за да усетят отново мраза по ръцете, калта и тинята в стъпващите по костите на мъртъвците крака.

Дойде тази нощ и сънувах — за пръв път от много месеци насам. Споходиха ме спомени за Грейс и за баща ми и не ме оставиха от момента на лягането до самото пробуждане. В съня стоях на малка поляна с голи дървета по периферията, някъде отзад блести замръзнала вода. По земята тук и там чернеят прясно изкопани купчини пръст, същински къртичини, а погледна ли към тях, земята мърда, шава и се гърчи, като че нещо под нея се сили да излезе на бял свят.

Сред дърветата мержелеят тъмни сенки — големи, черни, подобни на птици с разперени крила и червени очи фигури, насочили жадни погледи към движещата се земя. Едната изведнъж размахва криле, полита, но вместо към черната земя, се насочва право към мен. И тогава виждам, че не е птица, а възрастен мъж с развети коси, жълти зъби и гърбица отзад, от която излизат големите перести криле. Краката му са възтънки, ребрата му се четат и напъват тънката кожа, сякаш ще я пръснат, тънкият му сбръчкан мъжки орган виси срамотно, а той се рее над мен, черните крила бият въздуха, гласът му съска като вода върху жарава. Тънките бузи се разтягат, той хрипти: „Грешник! Грешник!“ Крилата бият ли, бият, той се спуска над една къртичина и с хищните си криви нокти на краката сграбчва нещо оттам. Парче прозрачна бяла кожа се гърчи и мътно проблясва под лунните лъчи. Устата му се отваря, главата се навежда досущ като птица, а тялото се вие и бърчи като змийско; дългите жълти зъби захапват кожата, кръв капе по брадичката и се събира на карминена локвичка отдолу.

Тогава ми се усмихва, а аз ужасено извръщам глава, за да се намеря надвесен над вода, в която е отразено лицето ми. Но то моето лице ли е или това на луната? От него по голите рамене и гърди като че капе бяла кръв… И сякаш излязъл от себе си и застанал встрани, виждам как на гърба ми израстват големи черни криле, трептят и се перят зад мен; закриват повърхността на езерото също като гъсто, катранено чернило и задушават живота отдолу.

В търсене на святото

Откъс от аспирантската дисертация на Грейс Пелтие

През април 1963 г. група от четири семейства напускат домовете си на Източното крайбрежие и тръгват в северна посока — към незаселени и пустеещи райони. Пътуват в леки автомобили и камиони, изминават може би 200 мили, стигат място, недалеч от градец на име Ийгъл Лейк, на двайсетина мили южно от границата между Ню Брънсуик и Мейн. Това са Пърсънови от Френдшип — на юг от крайбрежния град Рокланд; Келогови от Сийл Коув; Корнишови от Рипли и Джесъпови от Портланд, станали известни по-късно като Баптистите от Арустук, или по-рядко — от Ийгъл Лейк. Макар и да няма налице доказателства, че освен Пърсън и Келог и другите две семейства са били членове на същото това вероизповедание.

Веднъж стигнали на местоназначението, автомобилите са продадени, за да се осигурят достатъчно средства за препитание през идущата година — докато комуната бъде в състояние да се самоиздържа и самозадоволява. Земята, върху която се заселват, е около 40 акра; тя е наета от местен фермер с договор за 30 години. След като комуната изчезва преди изтичането на срока, земята автоматично се връща под разпореждането на семейството собственик, макар че до неотдавна различни правни спорове са наложили забрана върху обработката или използването й за строеж.

Общо 16 души заминават на север през въпросния месец: осем възрастни и осем деца, по равно от двата пола. При Ийгъл Лейк ги пресреща човекът, когото познават под прозвището Проповедника и по-рядко наричат Преподобния Фокнър, съпругата му Луиз и техните две деца с имена Ленърд и Мюриъл, съответно на 17 и 16 години.

Именно по настояване на Фокнър семействата — предимно бедни фермери и физически работници — са продали цялото си имущество, събрали парите в обща каса и тръгнали на север, за да създадат основана на базата на строги религиозни принципи общност. И други семейства са пожелали да се присъединят към тяхното пътешествие и цели, мотивирани от най-различни опасения и страхове: надвисналата комунистическа опасност, както се представя тя в страната по онова време; собствените им фундаменталистки религиозни убеждения; бедността; неспособността да се справят с онова, което виждат като морално разложение на американското общество; донякъде и подсъзнателното желание да станат част от някое нетрадиционно религиозно движение — което пък е неделима част от историята на щата. На тези — другите — им било отказано с различни аргументи: големината на дадено семейство, възрастта или пола на децата. Фокнър твърдял, че целта е да се създаде комуна, в която семействата ще се женят помежду си, за да укрепват връзките си с всяко следващо поколение. Затова внимавал децата на приблизително една и съща възраст да бъдат по равни бройки — мъжки и женски. Избраните семейства били — в различна степен — в повечето случаи отчуждени от другите си роднини и нямали нищо против да живеят в изолация от останалия свят.

Баптистите от Арустук пристигнали край Ийгъл Лейк на 15 април 1963 година. Някъде през януари 1964 г. селището било вече изоставено и хората липсвали. И никога повече не е намирана следа от семействата — основатели на комуната, пито от това на Преподобния Фокнър.