Джон Конъли
Родени да убиват (28)

Глава двайсет и седма

На знака в предградията на Лубек имаше три дървени фигурки — символични фарове: в бяло и червено бе „Мълхоланд“ (отвъд канала и в Ню Брънсуик), в бяло — „Лубек Чанъл“ (той е метална конструкция с форма на автомобилна свещ), в червено и бяло — „Уест Куоди“ (в щатския парк на име „Куоди Хед“). Тези фарове винаги са били символи на стабилност и сигурност. Рекох си, че духът и потенциалът на човешкото спасение и безопасност в този случай са наистина омърсени, а и поставени под съмнение от самото присъствие на Фокнърови в онзи район.

Спрях за кратко току на края на града, сетне продължих покрай стария ресторант „Хилсайд“, чиито прозорци бяха заковани с дъски, покрай бялата сграда на „Американския легион“ и постепенно навлязох в самия Лубек. Той е град на църквите: баптистки, адвентистки, съборянски и какви ли още не. Интересно сборище на секти и деноминации, с голямо общо гробище и паметници на загиналите и загубените в морето. Грейс Пелтие бе напълно права: бях прочел набързо част от бележките й, които ми даде Марси. Права бе, че наричаше щата Мейн „граничен“. Намерил се веднъж тук, в най-източната точка на щата и на САЩ, заобиколен от множество църкви и костите на мъртвите, човек наистина може да си внуши, че е на самия край на света.

На неугледния пристан бяха накацали чайки, на входа на тясна уличка зърнах надписи „Частна собственост“, отляво бе самият вълнолом, отдясно различни сгради, сред тях и старата „Макмърдис“ — магазия за опушване на месо, която сега възстановяваха. Отвъд канала се извисяваше „Мълхоланд“, недалеч от фара се виждаше и Мемориалният мост над водите на проливите Лубек.

Вече притъмняваше, когато минах по „Плезънт“ (брегът ми остана отляво), за да паркирам в мръсен паркинг, построен до градската инсталация за пречистване на отпадъчните води. От него към водата водеше тясна пътечка; тръгнах по нея, като прескачах изхвърлени водорасли, бирени и цигарени кутийки и малко по малко стигнах до плажа. Не беше приветлив като гледка: малко сив пясък, повече камъни и трева. Точно отсреща бе фарът на име „Лубек Чанъл“, мистериозно стърчащ в падащия вечерен здрач.

Може би половин миля вдясно от мен в морето излизаше каменна дига, а на края й мъничко островче с дървета — черните им клони мрачно протягат призрачни стволове към тъмнеещото небе. Между дърветата проблясваха мътни зеленикави светлинки, към северния край на островчето виждах някаква постройка с по-ярка бяла светлина.

На знака извън Лубек има три фара, защото само три са все още използваеми. Но преди време е функционирал и още един — бил е каменна структура, построена на островче пред северния бряг на проливите Куоди от местен баптистки свещеник като символ на Божията Светлина, но и в помощ на моряците. Оказал се недобре пресметнат, срутил се по време на силна буря през 1804 г., като убил сина на свещеника, който го поддържал. Две години по-късно загрижени граждани избрали друго място — на Уест Куоди Хед, малко по-надолу по крайбрежието, а през 1806 г. Томас Джеферсън наредил на него да бъде издигнат нов фар. Хората малко по малко забравили стария фар, а сега островчето с останките му било вече частна собственост.

Всички тези подробности научих на влизане в града от една любезна жена на бензиностанцията, където се намира и смесеният магазин „Макфадън“. Добави, че собствениците били тихи хора, живеели изолирано, самотно. Според нея били дълбоко религиозни — старец, който боледувал и се налагало да викат лекари от градчето, и двама по-млади — мъж и жена. Мъжът редовно пазарувал в „Макфадън“ и винаги си плащал в брой.

Помнеше му и името. Монкер.

Ед Монкер.

 

 

Заваля. Тежки едри капки — предвестник на крайбрежна буря, готова да удари Северен Мейн тази вечер, заплющяха по дърветата, забарабаниха по покривите, измокриха ме целия — докато седях на камъните и гледах към дигата. Върнах се в колата и потеглих към Куоди Хед Парк, оглеждах се за излаз към брега. Скоро забелязах тясна алея — частна, но немаркирана със забранителна табела — и като загасих фаровете, бавно се спуснах по нея към морето. Тя свършваше в голяма група дървета — всъщност гора. Излязох и тръгнах по тревата помежду тях. Присламчвах се до дебелите стволове, за да не ме вали повече, и скоро стигнах до затворена порта с монтирана отгоре й камера и телена ограда, по която течеше ток. Отвъд се виждаше неголяма, затворена колиба, а още по-назад — помежду клоните като черна кула тъмнееше „Лубек Чанъл“. Вече се досещах какво има в колибата — стара метална вана, разбита тоалетна до нея, гниещи трупове на стотици паяци наоколо…

Взех си фенера от колата и като закривах светлината с ръка, тръгнах по оградата. Недалеч от мен зърнах детектори за движение в тревата — видях ги, защото самата тя бе отрязана по-ниско. Вероятно имаше и още, дори и сред дърветата. Дъждът продължи да ме кваси, но аз продължих да следвам контура на оградата, докато стигнах наклона, който се спускаше рязко към морето. Имаше прилив, основата на дигата бе закрита от вълните. Единственият начин да стигна до островчето, без да се топя във водата, която можеше и да ме отнесе, бе през портата и по дигата, но вероятно неволно щях да включа някоя от алармите и онези да разберат за присъствието ми.

Вероятно преди седмици Грейс Пелтие е стояла на същото място, а сетне се е прехвърлила през оградата и е минала по дигата. Но сигурно е изчакала те да излязат, за да е сигурна, че на островчето няма да има никой — поне за известно време. А може и да е настъпила или другояче задействала някое от сензорните устройства и системата да е подала сигнал на Пъд или на сестра му. Не е толкова трудно — може да е вързана я с пейджър, я с телефон. А когато онези са се върнали, може би доста бързо, наложило се е да преплува съответното разстояние. Затова дрехите и косата й са били мокри. Нали ви казах, че беше добра плувкиня — силна и опитна. Имала е самочувствието, че ще се справи, и се е справила. Но те са видели лицето й — вероятно на записа от камерата, може да са видели и колата й. Сетне са алармирали Воасин и Лутц и капанът е щракнал…

Огледах тъмните вълни, извърнах глава отново към ограденото пространство и дигата зад него и реших да рискувам по вода. Проверих си оръжието, резервният пълнител — беше си на място. Коремът ме стегна — отначало леко, сетне в него се появи познатата ми твърда буца. Морето бе като тъмен басейн, като бездънна пропаст, бях ги виждал десетки пъти във виденията си. Нещата просто се повтарят, нали?

Нагазих във водата, зъбите ми затракаха от студа, но търпеливо напредвах към дигата. Вълните ме блъскаха, веднъж или дваж дори ме отнесоха назад, почти на мястото, откъдето бях тръгнал. Но упорствах, камъните и скалите, от които бе направена дигата, бяха хлъзгави, зеленясали от водораслите, водата там стигаше до кръста ми. Опитах да се изкача по пукнатини и дупки в старата циментова замазка и след неуспешен опит плеснах обратно във водата. Този път се намокрих здравата — до врата. Бавно възстанових сили и търпение, огледах се и в същия миг ме блъсна бял гребен, силна вълна ме вдигна и ме отнесе поне на пет метра назад. Соленото в устата ми загорча, дъждът все така вали ли вали, по ръцете ми — водорасли.

Вълната мина и замина, аз отново загазих навътре, упорито, магарешки. Дълго търсих подходящо място да се кача на дигата. Минаха десетина минути и още две падания във водата, накрая извадих късмет — един камък бе изпаднал от гнездото си. Използвах дупката като стъпенка, ожулих си коляното на острите съседни камъни, защото обувката ми все поднасяше по хлъзгавото. Накрая се хванах с пръсти за върха и с голямо усилие се покачих на равното. Полежах горе неподвижен, но треперещ от студа, поемах си дъх, набирах сили. Усетих, че го няма клетъчния ми телефон — сигурно беше някъде на дъното на морето. Изправих се, изчаках водата да се изцеди от цевта на смит и уестъна и тръгнах по дигата приведен, почти на четири крака. Скоро стъпих на острова и тръгнах към развалините на фара. Натам водеше път, по чиито страни растяха дебели зелени ели. Той стигаше до застлан с чакъл двор, но имаше и затревени и голи площи помежду околните постройки на островчето. Очаквах на мястото на фара да намеря голяма купчина камъни, но съвсем не бе така — там се издигаше близо деветметрова постройка с открита тераса на върха, оградена с висяща на малки пилони тежка метална верига. Всъщност идеална наблюдателница с разкошен изглед към морето, дигата, самия бряг. Представете си фар без функционално светеща част, но пък силни бели светлини от прозорец или прозорци на най-високата част на постройката.

Отдясно бе дълга дървена сграда — едноетажна с четири квадратни прозореца, до един с метални решетки, по два отляво и отдясно на тежката врата. Тя сияеше със зеленикаво лъчение, сякаш някаква вътрешна светлина се мъчи да пробие през вода или зелени листа. Пред фара имаше ниска пристройка, която практически закриваше входа му. Взех я за гараж. По-назад, почти на източната част на острова, се намираше друга подобна конструкция — вероятно навес за лодки. Пристъпих към гаража, допрях ухо до задната стена и се ослушах — нищо, освен равномерното плющене на дъжда. Тогава тръгнах по стената с гръб към нея и по тревата — към самия фар.

Видях го чак като заобиколих гаража. На две дебели греди, съединени във формата на голямо X. Представете си дървен кръст, наклонен на около 60 градуса към земята и закрепен в това положение с помощта на още два ствола. Беше гол, ръцете и краката му — завързани към дървото с жица. Лицето му бе подуто и посиняло, тялото до кръста — също така нашарено с белези, по ръцете, краката и гърдите имаше охлузени места, ожулвания, рани, но и множество малки овални подутини, които приличаха на ухапвания или ужилвания. Кръв течеше от бедрените артерии, в нозете му се бе събрала бая локва. Дъждът обилно мокреше белезникавото бледо тяло, течеше по него и капеше от меката плът по ръцете, блестеше по голия му череп и бялото, обезкосмено лице. На стомаха му тъмнееше продълговата, правоъгълна рана — бяха изрязали парче кожа. Приближих се, проверих пулса, тялото бе все още топло. Но Голем бе мъртъв.

Тъкмо се канех да го оставя, когато чух шум от стъпки по чакъла вдясно. Беше нямата. По широките й джинси и ботите чернееше пръст, бе в жълт анорак, под който се виждаше черен пуловер. В дясната ръка носеше пистолет, дулото му висеше към земята. Нямаше време да се крия дори и да исках.

Видя ме и рязко спря, устата й зейна, в следващия миг стреля. Хвърлих се вляво, зад мен тялото на Голем потрепна гротескно — куршумът попадна в рамото му, недалеч от мястото, където преди малко бе главата ми. Стрелях още в движение, вече полуклекнал, първият куршум я намери в гърлото, вторият — в гърдите. Тялото й се изви, краката също, тя рухна и пусна два безцелни изстрела във въздуха. Изтичах до нея и с насочен в главата й пистолет изритах падналата берета по-далеч от дясната ръка. Левият й крак трепереше неудържимо, конвулсия някаква, гледаше ме безмълвно, шурналата от шията й кръв прикри познатия ми грозен белег. Нещо изтрака в гърлото й, устата зейна още повече, затвори се веднъж-дваж и тя предаде Богу дъх.

Усетих движение на фона на зеленикавото сияние вдясно. Нечия фигура прекоси пътя на светлината, мярна се на прозореца и инстинктивно вече знаех, че г-н Пъд ме очаква вътре. Нямаше начин да не е чул изстрелите, но защо не бе излязъл? Вратата на фара зад мен бе здраво залостена — така поне изглеждаше, но когато погледнах високо нагоре, забелязаната по-рано там светлина вече я нямаше. Стана значително по-тъмно, налегна ме усещането, че нещо ме гледа отблизо, дебне в призрачния мрак… Първо трябва да привърша с Пъд, помислих аз, най-малко пък сега ми трябва коварен удар в гърба.

Силно приведен, с допиращи се в мократа трева ръце, тръгнах към вратата на пристройката. На ниво човешко лице забелязах малък стъклен панел като прозорче, покрито с гъста метална решетка и нещо като мрежа, но минах доста по-ниско. Вратата бе притворена, някой бе дръпнал външното резе. Затиснах гръб странично и я ритнах с крак.

Избумтяха три изстрела, разлетяха се трески и стара боя, вратата почти се разцепи. Извъртях се и стрелях пет пъти поред в създадения отвор, като движех дулото в широка дъга, сетне се втурнах в помещението и спринтирах към по-далечната лява стена. Видях падащо стъкло, чух трясъка на разбити съдове, но повече изстрели не последваха. Залепил гръб на стената, приклекнах и трескаво огледах стаята, а ръцете ми автоматично и светкавично смениха пълнителя с нов.

Тук вонеше нетърпимо, смрадта бе отвратителна — на разложено, май и на изпражнения. По стените и тавана отвори нямаше, прозорците бяха закрити с мрежи, единствената капандура — с плътна тъкан като памучно одеяло, вероятно за да не прониква слънчевата светлина. Осветлението идваше единствено от малки, скрити крушки под метални лавици, всъщност стелажи, които пресичаха помещението по дължина в пет редици. Лавиците бяха на четири нива, а зеленикавото оцветяване на светлината идваше от растения в саксии край поставените на всяка лавица стъклени резервоари. Нещо като аквариуми или клетки с монтирани термометри и прибори за измерване на влажността на въздуха. Чак сега забелязах, че край крушките са монтирани плъзгачи за промяна на волтажа: освен за осветление, те служеха и за отопление. Осветително-отоплителните тела бяха скрити частично зад алуминиево фолио — то пазеше паяците и другите насекоми в стъклените съдове от пряката светлина, а зеленината омекотяваше блясъка. Крушките не бяха достатъчно силни, че да осветят помещението чак до ъглите му, сега потънали в мрак. Мрак на слоеве, на ивици — към стените става все по-тъмно и по-тъмно. И там някъде дебне Пъд.

Както бях приклекнал до стената с опрени на пода ръце и изведнъж усетих движение недалеч от лявата ръка. Нещо меко пристъпваше — едвам доловимо шумолене по каменните плочи. Извърнах се като ужилен, вече се досещах какво ще да е то: черна, заоблена форма, тяло не по-дълго от два сантиметра и половина, изправено на също толкова дълги и тънки членести нозе, застанало в локвичка зелено сияние. Рязко отдръпнах ръка и паякът се сви, сетне вдигна предните крачка и зад тях се показаха червеникави челюсти.

Внезапно се стрелна към мен с удивителна бързина, краката му сякаш се размазаха, като на забързан видеозапис. Отскочих странично, то продължи да напада, заритах наслуки с изтегнат крак и паякът се изтърколи някъде назад — към купчина небрежно захвърлени на пода стъкленици. В паниката си неволно се озовах на ръба на коридорчето между първия и втория ред лавици. Отдясно на пода се търкаляха стъкла от разбит съд, а сред тях запечатана в найлоново пликче картичка с кратък текст. Главни печатни букви: Phoneutria nigriventer, сетне с по-дребен шрифт Бразилски паяк скитник. Хвърлих бърз поглед към сенките, където се бе скрила агресивната гадина, и неволно потръпнах.

Далеч вляво долових движение — нещо се триеше в листата на растение, сенките на тавана леко помръднаха. Пъд вече знаеше къде точно се намирам. Издал се бях с глупавите си детски ритници срещу паяка. Усетих, че лявата ми ръка силно трепери. Хванах дръжката на патлака с две ръце. Като не я гледам, че трепери, по-лесно ще се убеждавам, че не ме е шубе. Бавно се запромъквах към втората редица лавици, поех дълбоко въздух и надникнах.

Никой няма. Някъде вляво, на нивото на очите ми, нещо помръдна. Форма в стъкленица, сянка в зеленикаво. Извих лице — по-малка, не повече от два сантиметра, с широка червена ивица по коремчето. Бели сферични торбички яйчници, почти колкото самия паяк. Висят в мрежата. На тази картичка пишеше Latrodectus hasselti — Червеногръб паяк. И вече потомство, помислих с омерзение. Мамка му. Но ще се погрижа, ако успея, хич и да не се появява на бял свят.

На третия ред забелязах още няколко разбити стъкленици. Сред тукашните парчетии обаче имаше и жертва. Вече. Големите очи на богомолката сякаш гледаха в мен, а яките челюсти разкъсваха съседа от следващия псевдоаквариум. Малките кафяви крачка мърдаха леко, потъваха все по-навътре и по-навътре в пастта на насекомото хищник. Хич не ми беше мъчно — да се изяждат едни други, толкова по-добре. Що се отнася до мен самия, предпочитах по-бързо да свърши с този в устата й, че да подгони и другите, които донякъде по моя вина сега подтичваха по околния под.

Но по кожата ми пълзяха мравки, с мъка сдържах бясното желание да се изправя и да отърся косата, врата си, да си огледам и изтръскам дрехите. Може би затова се разсеях за секунда-две и когато се подадох в следващия коридор, г-н Пъд вече ме чакаше с насочен в мен пистолет. В следващия миг плонжирах право напред — към него, но под линията на огъня, а неговият куршум отиде в таблото с бушоните точно до вратата. Разлетяха се искри, за мой късмет светлините изгаснаха, претърколих се по пода и се забих в стената с насочен напред пистолет, лявата ми ръка опряна на пода. И отново! Този път за малко не изревах — по нея пълзеше нещо меко. Разтърсих я с все сила, но не и преди да усетя ужилването. Остро, като че двойна игла се заби дълбоко в кожата ми. Скочих на крака, отвратен и изпълнен с отвращение, гнус ме беше и без да се замислям, протегнах ръка към ивицата светлина при най-близкия прозорец. Точно под кокалчето на средния ми пръст вече се издуваше неголям червеникав оток.

С крайчеца на очите си виждах в съседните два съда — те бяха пластмасови: там мърдаха хиляди мънички телца. В първия като птички цвърчаха щурчета, във втория имаше овесено брашно и тестени трици, по които лазеха гадни белезникави хранителни червейчета, сред тях имаше и черни хлебарки, вероятно достигнали зрялата си форма. Отляво, опрян до стената, стоеше висок шкаф със стъклена витрина, а зад нея на множество поставки бяха наредени пластмасови чашки. Наведох глава напред и в едната забелязах дребна червено-черна форма, вече изплела мрежа, в която висят остатъци от щурчетата и плодовите мухи. Тук смърдеше наистина ужасно, отвратително. Догади ми се, ама нямам думи.

Ето къде беше развъдникът на г-н Пъд. За черни вдовици.

Бам! Бам! Бам! Отново ушите ми забучаха от силните гърмежи, заслепиха ме червените огънчета на изстрелите. С мъка пренасочих вниманието си в посоката, откъдето дойдоха те, и успях да зърна, та макар и като в мъгла, издължена сянка, която сякаш прелетя по тавана и изчезна. Някъде сред листата се мярна нещо, което би могло да бъде кафявата риза на Пъд, и незабавно натиснах спусъка. Чух възклицание на болка, трясък на счупено стъкло, купчина стъкленици в ъгъла се срути на пода. Сега ясно долових шума на стъпки по счупени стъкла, които хрущяха под краката му. Г-н Пъд се намираше някъде отсреща — до стената, откъдето преди известно време бях тръгнал самият аз. Сега вече знаех какво трябва да направя.

Лавиците не бяха завинтени към пода. Държаха се на стойки с триножни крака. Идеята бе, че тежестта отгоре им гарантира стабилност. И като пренебрегнах нарастващата болка в ръката и възможността, че въпросният паяк, респективно паяци, може да са съвсем наблизо, приседнах на земята, опрях гръб в стената до шкафа с вдовиците и напънах най-близките лавици с крака, по-точно с подметките на обувките. За миг помислих, че просто ще ги преместя надлъжно — те ще се плъзнат напред, но сетне най-близкият ред се наклони и тежката конструкция се удари в следващата, сетне тя на свой ред — в по-следващата, и се получи нужният ми ефект на доминото. Редица след редица рухваха с трясък и скърцане на извиващ се метал, накрая комбинираната им обща тежест се стовари върху последния стелаж и чух отчаян вопъл — може би човешки глас, който се загуби в окончателния грохот на разбитото стъкло.

Скочих и се устремих към вратата, стъпвах по рухналите стелажи, като омагьосан не можех да отделя очи от стотиците мъхнати гадини, които вече шареха навсякъде, биеха се и умираха разкъсани. Стигнах до вратата и излязох на чистия въздух, соленият морски вятър ме блъсна в лицето, а хладните едри дъждовни капки ми се сториха като Божа благословия след отвратителната воня зад гърба ми.

Тогава чух звука на нечие движение и незабавно насочих пистолета в тъмната паст на полуразбитата врата. Нещо се мерна в мрака, сетне се появи самият Пъд с разкривено лице и широко разтворени очи. Едното бе налято с кръв и подуто, мускулите на едната буза диво играеха. В косата, по лицето, навсякъде по него лазеха малки кафяви паячета, от пазвата му излезе доста по-едър черен скитник, Пъд изломоти нещо болезнено и тогава видях, че и в устата му има от същите твари. Неволно отместих очи за миг и когато погледнах отново, него го нямаше.

Зад гърба ми нищо издумка — беше вратата на фара, широко отворена, вятърът я блъскаше в стената отново и отново. Целият бях подгизнал и сега вече усетих тръпките по гърба и ужасния хлад по цялото тяло. Избърсах с длан водата от лицето и затичах към фара. Преддверието бе постлано с каменни плочи, нагоре водеше метално стълбище. Площадки нямаше, най-горе зърнах нещо като платформа, от нея се излизаше на откритата тераса.

Пред мен — в плочите — зееше отворен капак, измайсторен от тежко дъбово дърво и обкован с железни шини. Надолу водеха каменни стъпала, ниско в подножието им зърнах квадрат ярка, жълтеникава светлина.

Намирах се на входа на кухия ни свят… Тръгнах бавно надолу, стъпало по стъпало, с насочен напред пистолет. И така стигнах до нещо като бетонен бункер, обзаведен с кресла и старо канапе. В отсрещния ъгъл видях неголяма маса, под нея износен персийски килим. Отдясно имаше кухничка, всъщност бокс, отделен от голямото помещение с двойна летяща врата. От тавана висяха направени с помощта на дебела жица осветителни тела. В съседния ъгъл бе двойна етажерка — празна, до нея на пода — кашон с книги и списания. Силно миришеше на политура, таблата на масата светеше, лъсната до блясък, в същото състояние бяха етажерката и кухненският плот пред бокса.

Но тук главното бяха стените — покрити с илюстрации от пода до тавана, просто всяко ъгълче, всеки сантиметър…

Ето и импресии а ла Кон — Смъртта на черен кон, образи на военни жертви, вдъхновени очевидно от Дикс и Георг, сгромолясващи се в пепел и жупел градове, червено-жълти огнени фурии, както в апокалиптичните пейзажи на Майднер. Застъпват се едни с други, цветовете се смесват и преливат, за да създадат още по-тягостно настроение. Взети от един художник образи се повтарят в повлияни от друг мотиви, на място там, а в същото време част от общата контекстуална визия. Ето демон тип Георг, който преследва тълпи хора в типични за Майднер сцени на разрушения; коне сред батални сцени, осеяни с трупове полета, същински Кон.

Думите не стигат за обяснение. Ето защо и децата му са толкова изплискани.

Следващата стая е обзаведена в същия дух, само че тук образите са средновековни по дух и източник, пък и значително по-детайлно украсени. Тази стая е по-голяма от съседната, тук има две двойни легла, на пода — линолеум, между леглата — дървен параван. На грубо направени лавици са поставени доста книги и списания. Зад плъзгащи се стъклени врати има малка баня с душ и тоалетна. Единствената светлина идва от поставена на масичка настолна лампа. Недалеч от мястото, където стоя, виждам два големи кашона — в тях женски дрехи, встрани отворен куфар с мъжки костюми и якета. Дрехите определено не са в тон с днешната мода, но и не са чак толкова старомодни — може би отпреди две десетилетия. Чаршафите от леглата са сгънати и наредени на купчина. В ъгъла е оставена прахосмукачка — отворена е, торбичката с боклука стои до нея. Изглежда, че тукашните обитатели са се готвели да премахнат следите от пребиваването си на това място.

Вратата към третата стая е открехната. Дочувам шум и замръзвам. Струва ми се, че някой дрънчи с вериги. Замирисва ми на кръв, но движение близо до вратата не усещам. Ето, отново звучи шум на метал върху метал. Пристъпвам, бутвам вратата с върха на обувката и залепвам гръб на стената встрани. Чакам куршумите. Но такива няма. Изчаквам още няколко секунди, сетне надниквам.

Касапски дръвник на четири дебели крака! В средата на каменния под. По него стара, засъхнала кръв. Отвъд дръвника, до отсрещната стена блести маса от неръждавейка, с мивка и отводна тръба, която влиза в плътно затворен метален контейнер отдолу. На масата — хирургически инструменти, окървавени, някои видимо използвани съвсем неотдавна. Виждам костен трион, два скалпела с алени капчици по тях. На кука на стената виси сатър. Цялото помещение вони на месо.

Чак сега виждам Ейнджъл. Гол, закачен за метален парапет над метална вана. Китките му са закопчани с белезници за тръбата на парапета. Полуизправен, полуприклекнал във ваната, по чиито стени чернее съсирена кръв. Тялото е извито към мен, устата е запечатана със здрави лепенки, очите са полуотворени, туловището — в кръв и пот. Примигва, когато приближавам, отзад лепенките се чува немощен стон. Лицето му е подпухнало и в синини, дълга рана зее на десния крак, прилича на порезна, дълбока. Оставили са го да кърви.

Протягам ръка към гърба му, за да се опитам да го сваля, когато той изстенва по-силно — жаловито, звучи като мяукане. Леко обръщам тялото му — от гърба му е прясно изрязано голямо парче кожа — около 30х30 см. Боже мой! Плътта пулсира, червена. Долу в краката се е събрала локва кръв, вече засъхваща по краищата. Забивам неистов поглед в раната, а краката му се разтреперват силно и той заплаква въпреки лепенката.

Излизам от частичния унес и се задействам…

 

 

Ключовете висяха на пирон встрани. Свалих белезниците, хванах го през кръста и го извадих от ваната. Тежеше доста, положих го на пода и започнах да отлепям лепенката на устата — максимално внимателно, защото зная колко боли. Взех черпак от масата, напълних го с прясна вода и му го поднесох. Пи дълго и жадно, водата се изливаше по брадата и течеше по гърдите му.

— Дай ми панталона — това бяха първите му думи.

— Кой направи това, Ейнджъл?

— Дай ги! По дяволите! Панталоните! Моля!

Дрехите му бяха на купчина, захвърлени на пода до ваната. Взех леките панталони и му помогнах да ги нахлузи, както си беше седнал с опрени на пода отслабнали ръце. Не изпъшка нито веднъж, само внимаваше да не опре гърба си в нещо. Сега ми отговори:

— Дъртият — рече и успя да издърпа панталоните до кръста.

Материята незабавно се залепи върху раната на крака, тъмна кръв бавно изби. Мръднеше ли, лицето му се изкривяваше от болка, скърцаше със зъби, за да не стене.

— По едно време отвън се чу стрелба и той тръгна по ей онези стълби. Остави пещта отворена. Онова, което е вътре, си е мое…

Повдигна ръка, посочи зад мен — извърнах се и видях стоманената кутия с ключовете и уреда за отчитане на температурата отгоре й. Вратичката бе отворена, виждаше се нещо като хартия, ако допуснем, че хартията може да кърви. Изключих вентилатора, затворих.

— Видя ли другите двама?

Кимнах.

— Те са му деца, Птицо.

— Знам.

— Ега ти шибаното семейство — почти се усмихна при тези думи. — Ти уби ли ги?

— Мисля, че да.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената е мъртва. Г-н Пъд го предадох на питомците му.

Оставих го на място и тръгнах по стълбата, която ми бе посочил. Тя тръгваше нагоре от малка врата в дъното на същата стая. След няколко стъпала вляво се отваряше вход към стая с легло и висящо от тавана голямо разпятие. Стените бяха отрупани с книги на лавици, последните се огъваха под тежестта им, макар че доста бяха вече свалени — и тук личеше подготовка за бягство. Но пък и още много томове си бяха по местата — изглежда, пристигането на Ейнджъл бе накарало Фокнър да си реорганизира приоритетите. Едва ли напоследък е имал живи обекти, върху които да практикува изкуството си. Край леглото стоеше работна маса, отрупана с мастила, тушове, пера и писалки, ножове и остриета — последните поставени върху метално куфарче. Готвил се е да си вземе и тях. В ниша на отсрещната стена тихо бръмчеше генератор.

Върнах се в долната стая, за да заваря Ейнджъл изправен, опрян на стената на две ръце, с наведена глава и леко издигнат десен крак. Раната на гърба отново кървеше. Издръжлив тип бе моят приятел Ейнджъл.

— Как мислиш: ще се справиш ли?

Той кимна. Преметнах лявата му ръка през рамо и внимателно го хванах за кръста. Тръгнахме бавно, бавно, стъпка по стъпка нагоре по каменните стъпала. По лицето му се четеше истинската агония на това упражнение, но звук така и не издаде. Тъкмо стигнахме върха, когато кракът му се подхлъзна, той залитна и гърбом се удари в стената. По нея остана голям червен белег, а Ейнджъл загуби съзнание и трябваше да го нося. Стълбите горе завършваха с нещо като свод, а в него метална врата — отворена. На пода се търкаляше голямо парче найлон, развяваше го влизащият отвън вятър, краищата му плющяха. Вляво лежеше нещо окървавено, увито в подобен найлонов чаршаф. Виждаше се част от лицето на Воасин. Спомних си ядните думи на Пъд за наранения партньор. Изглежда, същият бе починал от раните си впоследствие.

Положих Ейнджъл на пода — по корем и след малко той се свести. Извадих втория пистолет от кобура на кръста и го сложих в ръката му.

— Убил си Воасин, а?

Погледна ме със замътени очи и изхърхори:

— И правилно. Може ли да пикая на гроба му?

— Ще се обадя да питам, после ще видим…

— Къде си тръгнал пък сега?

— Да намеря Фокнър.

— Щом го намериш, кажи му, че аз те изпращам.

Дъждът валеше все така упорито, теренът съвсем се бе разкалял. Усетих го в краката си, когато излязох от затревеното. Жената лежеше все на същото място, пристройката с паяците на Пъд тъмнееше, нямаше ни звук, ни дявол. Фарът остана зад гърба ми, пред мен, сред околния чакъл, се бе открила тясна ивица трева — водеше надолу по наклона към навеса за лодки. Брегът под него бе вкопан дъговидно, на тесен плаващ кей бе завързана подскачаща във вълните лодка. Не бе голяма, клас „Кейп Крафт“, с извънбордов двигател „Евинруд“. Тъмна сгърбена сянка бе наведена над двигателя, наливаше дизелово гориво с фуния. Дъждът мокреше гърбицата, лъскавото голо теме, дългата бяла коса, залепнала по слепоочията, падаща встрани. Черно палто, черни лачени обувки. Изглежда, ме усети, защото вдигна глава, а струята гориво излезе извън фунията. Попречих му на концентрацията, знаете. А той се усмихна.

— Здравей, грешнико — рече Преподобният Фокнър и посегна към затъкнатия в колана на панталона револвер.

Стрелях само веднъж, изпусна фунията, търкулна се по гръб на седалката с увиснала дясна ръка. Вероятно бях раздробил костта й. Револверът тупна в нещо дървено, всъщност в лодката, усмивката си остана на лицето му, макар че с нея се появиха и леки тикове — сигурно от болката. Сега гръмнах два пъти, пробих двигателя, от дупката в резервоара потече нафта.

Гледах го легнал, но си го представях изправен — вероятно бе висок поне метър и осемдесет, с дълги и тънки бели пръсти, бледи, изпити, по-скоро издължени черти. На слабата светлина виждах очите му — тъмносини, почти черни, носа — подчертано дълъг и тънък, брадичката — слаба, херувимска, устата — почти без устни, разположена непосредствено под носа. Мършав, набразден врат, кожата увиснала на гънки под брадичката.

Пристъпих и забелязах куфара и омазаната непромокаема аварийно-спасителна раница. Сритах ги, попитах:

— Къде така, Преподобни?

Не отговори, а попита:

— Как ни намери, грешнико?

— Пътника. Той ме доведе тук.

Старият мъж надигна глава.

— Интересна личност. Съжалявах за него, когато го уби.

— Сега си сам. Дъщеря ти вече я няма, синът също, Преподобни. Край на игрите.

Той се изплю в морето, сетне извърна глава към мен, погледна безучастно към мястото, където лежеше дъщерята. Не издаде никакво чувство, никаква емоция.

— Излизай от лодката. Чака те съд за смъртта на цялото ти паство, за убийството на Джак Мерсие, съпругата му и приятелите, на Грейс и Къртис Пелтие. Ще трябва да отговаряш за всичко.

Поклати глава.

— Няма за какво да отговарям. Всевишният да не изпрати демони да убият първородните в Египет? Изпрати ангели. Ние бяхме онези същи ангели, които вършеха Божието дело, пресявахме, наказвахме грешниците.

— Убийствата на жени и деца съвсем не миришат на Божие дело.

Сега забелязах, че от пръстите му капе кръв — върху ребрата на лодката и седалката, където полулежеше. Бавно повдигна наранената ръка, видимо пренебрегвайки божата, и ми показа кръвта.

— Господ убива жени и деца всеки ден — рече той. — Нали уби и твоите? Ако е смятал, че са достойни за изкупление, сега да са живи.

Пръстите ми неволно стиснаха ръкохватката, показалецът се затегна върху спусъка, усетих, че отнемам част от свободния ход.

— Не Господ уби съпругата и дъщеря ми. Унищожи ги ненормалник с болен мозък, насърчаван от теб.

— О, той ли? Изобщо не се нуждаеше от насърчение в делото си. По-скоро имаше нужда от нова ценностна система, да — нова рамка на своите идеали, всъщност само едно допълнително измерение.

Сетне замълча и се загледа в мен, с наклонена на една страна глава.

— Ти ги виждаш, нали? — попита след малко.

Не отговорих.

— И си мислиш, че си единственият? — сега се усмихна снизходително. — И аз ги виждам. Разговаряме. Те ми казват разни неща. Чакат те, грешнико, всички те те очакват. Смяташ, че нещата приключват със смъртта им? О, не, съвсем не — те те очакват при тях.

Наведе се колкото можеше към мен, сякаш да ми съобщи нещо много поверително.

— И чукат твоята курва, докато те чакат — изведнъж изсъска Фокнър. — И двете ги чукат — и голямата, и малката.

Толкова малко ми трябваше да го убия, толкова малко, че почти не зная… Но напрегнах цялата си воля, въздъхнах и усетих, че пръстът ми отпуска спусъка. Усетих още и огромното разочарование, което го обзе.

— Лъжеш, Фокнър, ти си само един лъжец — рекох спокойно. — Моята съпруга и дъщеря ми — където и да са те — ти там нямаш никаква сила. Ти и тям подобните ти. Сега за последен път ти казвам: излез от лодката!

Той не помръдна.

— Мен земен съд не може да ме съди, грешнико. Господ е моят съдия.

— Възможно е — рекох аз.

— Сбогом, грешнико — отвърна Преподобният Фокнър и нещо се стовари в тила ми, събори ме на колене.

Кафява обувка стъпи на пръстите ми и пистолетът изгърмя, куршумът отиде някъде в кея, сетне същият крак изрита оръжието в морето. Върху плещите си усетих огромен по сила натиск, лицето ми потъна в калта. По гърба си чувствах нечии колене, те изтласкваха въздуха от дробовете ми, ноздрите ми се пълнеха с водниста пръст. Забих пръстите на краката в меката почва, подпрях се, доколкото можех, на лявата ръка и с все сила се опитах да се изправя, като същевременно замахнах назад с дясната. Усетих съприкосновението, а тежестта на гърба ми поолекна. Опитах се да я отхвърля изцяло и да се извърна. Във второто успях, но веднага нечии пръсти се впиха в гърлото ми, получих силен удар в слабините — вероятно с коляно. Натискът ме повали на земята по гръб и разбрах, че гледам право в лицето на Ада. Кошмарна гледка наистина.

Чертите на Пъд бяха размазани, от паешките ужилвания главата му бе силно подута, лицето най-вече, устните — огромни, виолетови, като че виждах хрущяли. Отоците бяха почти затворили ноздрите му и се налагаше да диша тежко през устата. Езикът му висеше навън издут, едно око бе почти затворено от околен оток, другото — неимоверно уголемено, като че всеки миг ще изскочи от гнездото и ще се пръсне. Бе посивяло, белезникаво на места, залято в кръв — очните капиляри вече се бяха разкъсали. В косата му белееха паяжини, едър черен паяк бе размазан между подутия врат и яката на ризата, краката му все още потрепваха. Заудрях ръцете на Пъд, но той ме държеше здраво. От устата му потекоха кръв и слюнка, спуснаха се по брадичката. В същия миг забих пръстите на дясната ръка в лицето му, опитвах се да намеря повреденото око.

Отзад чух шума на двигателя — моторът припалваше. Пъд премести пръсти — сега замачка адамовата ми ябълка. Отново се опитах да отстраня ръцете му, но напрежението в главата ми постоянно се увеличаваше — онзи притискаше дихателната тръба. Моторът запали, чу се пърпорене — лодката се откъсваше от пристана, но на мен толкова ми и пукаше. В ушите ми забуча силно, но все още отлично чувах тежкото, затруднено дишане на човека, който ме душеше. Зад очите усещах пареща болка, връхчетата на пръстите ми започнаха да губят чувствителност. Отчаяно замахнах към лицето на Пъд, но губех ориентация, движенията ми не бяха добре координирани, вече виждах като в мъгла.

И в същия миг върхът на главата му сякаш избухна. Като че я отнесе вътрешен взрив, по лицето ми заваляха червени пръски и сива материя. Пъд остана в същото положение за секунда-две, долната му челюст омекна и увисна, от ушите и очите потече кръв, сетне тялото му се изви и странично се свлече в калта. Натискът върху гърлото ми секна, жадно загълтах големи глътки мокър въздух и с отвращение избутах трупа му встрани. Гърлото ми свистеше, изправих се с мъка и сритах останките на Пъд, сетне се наведох и повърнах. То нямах нищо в стомаха, бяха само спазми и горчива жлъчка.

На върха на тревната пътечка лежеше Ейнджъл по корем с протегната напред ръка. В нея държеше пистолета, който му бях дал, с другата придържаше парче найлон над наранения си гръб с одраната кожа. Обърнах се към морето — тъмна форма се носеше навън по черната, вълниста маса на водата. Беше се отдалечил на не повече от 15 метра, вълните го връщаха назад, под носа излизаше бяла пяна. Самият Фокнър бе на кормилото, извърнал към нас изкривено в гняв и жал лице.

Тогава моторът закиха и угасна.

Стояхме един срещу друг, делеше ни ивица вода и малко бряг, дъждът валеше върху мокрите ни глави, върху телата зад мен, върху мрачната шир на заливчето.

— Върви в Ада, грешнико — извика онзи отсреща и вдигна ръка с пистолет в нея, стреля.

Първият му изстрел бе съвсем неточен, удари скалите някъде далече встрани. Той залитна, възстанови равновесието си, сега лодката се люлееше доста по-силно, прицели се, гръмна. Този път куршумът лизна ръкава на палтото ми, но нищо повече. Изглежда, мина през вълнената материя, защото усетих лек мирис на изгорено. Фокнър стреля още два пъти, за щастие над главата ми, защото приклекнах и отворих аварийната раница.

Беше тип „Хели-Хансън“ — в него винаги слагат ракетен пистолет от същата марка, нещо средно между непотъваема раница и пакет с материали за първа помощ, малко храна, държи ви на повърхността като спасителен пояс. Ракетният пистолет пасна в дланта ми, като че бе правен за нея. За секунда в съзнанието ми се мярнаха Грейс и Къртис, и почерненото стъкло над окото на Джеймс Джесъп. Мярна ми се и Сюзън, Боже, само колко бе красива онзи ден, когато се запознахме! Прегръщам я, а прекрасната й руса коса ме гали по лицето… усещам устните й, виждам Дженифър, заспала сладко, сладко, чуваш дишането й…

Край мен просъска още една разлютена оса. Този път съвсем близо. Насочих ръка към лодката, представих си светлата диря, която ще прелети ниско над водната повърхност, синкаво-розовия пламък на първата експлозия, която ще подпали дизеловото гориво, последвалият взрив, който ще разкъса лодката и ще я хвърли високо нагоре заедно с мъжа с пистолета на нея, пламъците, в които той ще потъне завинаги… Почти усетих и горещината, която се връща, и лъха в лицето ми, видях как морето се обагря в златистоалена светлина, а онзи старец прелита — обгърнат от пламъците — от този в онзи свят.

Пръстът ми на спусъка се затегна.

Щрак!

Звукът дойде отсреща, а лодката продължи да си се люлее, Фокнър отново натисна спусъка, но ударникът пак щракна на празно. Опита се да стреля пак и пак.

Щрак!

Пристъпих съвсем до края на сушата и пак вдигнах ръка. Тогава отново чух удар на празно, но на стареца, изглежда, вече му бе все едно и също. А дулото на пистолета в ръката му ме следваше неотклонно, докато се движех по брега, кухият звук продължи да се повтаря на равни интервали, сякаш оловото попада в тялото ми пак и пак, и пак, и всяка следваща стъпка ме отвежда все по-близо и по-близо до преизподнята.

Щрак!

В следващата секунда дулото на ракетния пистолет бе изравнено с него, дебелата цев сочеше точно центъра на гърдите му и го видях как се усмихва. Радваше се мръсникът: той ще умре, а аз ще се самопрокълна вовеки веков като убиец.

Щрак.

Тогава вдигнах пистолета и го насочих над главата ми и в небето.

— Не! — изрева отсреща Фокнър. — Не!

Натиснах спусъка и ракетата избумтя нагоре и още нагоре, за да се разпръсне в красив чадър от ярки дъговидни искри, за да превърне дъжда в прекрасни златни и сребърни нишки, които падат ли падат надолу, към нас. А старикът крещеше в неистов бяс, докато в небесното пространство се раждаше и умираше прекрасната нова звезда.

 

 

Върнах се при Ейнджъл. Кръвта на гърба му бе обагрила найлоновото парче над раната. Внимателно го повдигнах и го хвърлих встрани. За да не залепне. Все така държеше пистолета в ръка и гледаше към тъмната фигура във водата отсреща.

— Трябваше да гори като в пъкъла! — рече той с чувство.

— Ще гори — отвърнах с истинско убеждение.

Сетне го прегърнах и го държах в ръце, докато дойдоха за нас.

В търсене на святото

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

„Истината съществува наистина“ — е писал художникът Жорж Брак. „Само лъжите са измислени.“ Някъде съществува и истината за Баптистите от Арустук; остава тя да бъде извадена на бял свят и най-накрая да бъде описана с думи. Аз съм се опитала единствено да пресъздам контекста, в който се е случило случилото се: да предам надеждите, които са и истинският вдъхновител на начинанието; емоциите, които са го провалили, и окончателните действия, които просто са го помели.

През август 1964 г. са били изпратени писма до роднините на всяко едно от присъединилите се към Фокнъровата комуна семейства. Тези послания са били написани от мъжа или жената — родител на съответната фамилия. Лайл Келог е писал на близките си, а писмото му е пуснато с марка от Феърбанкс, Аляска. Това на Катърин Корниш е било с източник Джонстаун, Пенсилвания; това на Фрида Пърсън — от Рочестър, Минесота; Франк Джесъп, който уверявал роднините, че всичко около съпругата и децата му е наред, пък е писал от Портървил, Калифорния. Нито едно от писмата не носи дата, но съдържа благопожелания до всички, до които ще стигне, и нищо повече, освен няколко реда за това, че Баптистите от Арустук вече не съществуват, а въпросните семейства са избрани да отпратят посланията на Преподобния Фокнър до целия свят и всички, досущ както при древните мисионери. Малцина от въпросните роднини са се развълнували особено или разтревожили от получените писма. Само сестрата на Елизабет Джесъп — Лина Майърс — е смятала, че със сестра й и семейството й се е случило нещо лошо. И не е отстъпила от това си вярване. През 1969 г. тя помолила собственика на земята за разрешение и като го получила, наела частна фирма, която разкопала отделни парчета от парцела на комуната при Ийгъл Лейк. Но нищо така и не било намерено. През 1970 г. Липа Майърс почива в резултат на рани, получени при автомобилна злополука, чийто причинител успял да се укрие от полицията. Това е станало в Кенебек, Мейн. Никой не е обвинен или съден във връзка със смъртта й.

Нито следа от въпросните семейства не е намерена в градовете, откъдето са изпратени последните им писма. Имената им не съществуват в ничия архива. Не са намерени и наследници. И никой оттогава не е бил във връзка с тях.

Истината, сигурна съм, лежи някъде зарита.