Джон Конъли
Родени да убиват (18)

Глава седемнайсета

Събудих се на следващата сутрин от пулсираща болка в одраната ръка — спомен от срещата с Дебора Мерсие. Вече не работех за съпруга й, но все още имаше някоя и друга работа да свърша, телефони да завъртя. Първо позвъних на Бунц в Бостън. Успокои ме, че Рейчъл е в безопасност. Тогава се обадих на ченгетата в Портланд.

Нужно ми бе разрешение да огледам мястото, където са били погребани Баптистите от Арустук. Знаех, че зад гърба ми ще ме обвинят в някакво гробарско любопитство, но работата бе далеч по-сериозна. Всичко станало досега: убийствата, тъмните факти около Мерсие, семейството му и другите — всичко водеше все към тези загубени, пожертвани души. Импровизираното гробище при Сейнт Фройд бе епицентър на дълга поредица шокови събития, засегнали поколения хора и техния живот, докоснали по някакъв начин дори и люде без кръвна връзка с нещастниците, които лежаха под студената и влажна земя. Сейнт Фройд обединяваше по странен начин родовете Пелтие и Мерсие и самата Грейс бе екстремен резултат на това единство.

Виждах я често: уплашена и нещастна, застанала на Хигинс Бийч, а до нея един съвсем млад егоист хвърля камъчета във водата и гузно мълчи. Него го интересуват само загубените възможности и усложненията, които могат да го сполетят, ако на такава крехка възраст стане баща. Вместо себе си винях нея! Защо ме бе допуснала до себе си? Защо и тя самата ме бе пожелала? Защо ми бе позволила да я обладая? Камъчетата пляскат във водата и потъват, сърцето ми — с тях. Ревът на вълните заглушава думите й, сълзите й безмълвно се стичат по бузите, а светът на възрастните с неговите мъчения и предателства бяга ли бяга нейде далеч — в зелено-синя мъгла.

Трябва още тогава да е знаела някои неща за миналото на семейството си. Може би е симпатизирала на Елизабет Джесъп, чувствала се е съпричастна с нея. С онази Елизабет, която бе тръгнала към едно ново съществувание преди толкова много години, за да не я чуе никой повече… Грейс бе романтичка и си мисля, че й се е искало да повярва в красивото: Елизабет е намерила онзи Рай, към който се бе стремяла, преустроила живота си, отделила се от миналото в надежда да започне изцяло наново. Само че нещо в Грейс непрекъснато нашепвало друго: Елизабет е мъртва, мъртва, мъртва. Всъщност това ми го бе казала Али Уин.

Сетне Дебора Мерсие бе подхвърлила на Грейс информацията, че е възможно Фокнър да е жив и посредством него може да се стигне до истината за изчезването на Елизабет Джесъп. И друго бе почти сигурно: Грейс се е свързала с Картър Парагон, който поради фаталната си слабост и продажбата на неотдавна създадено ново „Откровение“ бе издал тайната на Фокнър. Грейс си бе отишла завинаги именно след тази среща — така смятах. С нея бяха изчезнали и всичките й бележки, а вероятно и още едно нещо. Подозирах, че и тя е имала друго, още едно „Откровение“, попаднало в ръцете й по някакъв начин. Как е станало това? Трябваше да се упражни повечко натиск върху семейство Бекър — те да проверят дали дъщеря им Марси може да каже нещо по въпроса.

Но това ще го правя утре. Днес трябваше да се занимаем с Парагон и Сейнт Фройд, а имах и още едно посещение, за което бях премълчал пред Луис и Ейнджъл.

Частните детективи обичайно не ги допускат до сцената на местопрестъплението, освен ако те не са първи там. И ето сега: за втори път през последните около 18 месеца трябваше да моля Елис Хауард, заместник-шефа на следователския отдел на портландската полиция, да помогне, като затвори очи пред едно или друго правило. Навремето той се, опита да ме навие да постъпя на работа при него, само че развилите се в Дарк Холоу събития поохладиха интереса му към мен.

— Защо? — бе незабавният въпрос, когато позвъних, а той склони да говори с мен. — От какъв зор да го правя, а, Паркър?

— Не казвай здрасти, за да не губим време — пошегувах се аз.

— Здрасти. Защо? Какъв ти е интересът?

Нямаше защо да лъжа.

— Грейс и Къртис Пелтие.

Отсреща настъпи мълчание. Елис въртеше възможните комбинации и пермутации наум, ама до какво да стигне? Накрая рече:

— Не виждам връзката.

— Били са роднини на Елизабет Джесъп. Тя е една от Баптистите от Арустук — отвърнах, като изведнъж ми хрумна да не му казвам за другата кръвна връзка — с Мерсие. — Грейс е подготвяла аспирантска работа за историята на групата. Тъкмо преди да умре.

— Затова ли Къртис Пелтие почина в банята си?

Ето, това му е кофти на Елис. Ти го запиташ нещо, а той прави, що прави и така извърта нещата, че на свой ред започва да ти задава трудните въпроси. Какво да му кажа, освен да се измъкна с някакъв си неясен отговор и да позамажа истината, вместо да лъжа като черен циганин. Защото си знаех — започна ли да лъжа веднъж — пряко или като изпускам разни неща от фактологията, — лъжите ще се връщат при мен и ще ме преследват до дупка. Оставаше да се надявам, че до идването на това време ще разполагам с достатъчно информация, че да си запазя кожата здрава.

— Мисля си така: някой е решил, че Къртис знае повече, отколкото него самия — умно подхвърлих аз.

— И кой може да е този някой, а? Ти какво мислиш?

— Нищо не зная, освен едно име — рекох. — Той нарича себе си г-н Пъд. Опита се да ме сплаши — да не тършувам повече в обстоятелствата около смъртта на Грейс Пелтие. Възможно е да е свързан и с убийството на Лестър Баргъс и Ал Зи в Бостън. Агент Норман Бун от „Борбата с незаконната търговия с оръжие“ знае повече. Ако му се обадиш…

Пред Бун не бях споменавал нищо за Къртис, но сега Пелтие бе мъртъв и вече не бях сигурен каква тайна съм длъжен да пазя в ролята си на упълномощено от Мерсие лице. Пък и последният вече не ми беше клиент. Все по-често попадах под натиск да разкрия истинската връзка с Братството. Лъжех, мажех, криех разни факти, които биха могли да имат отношение към извършени престъпления, а на всичкото отгоре не знаех защо го правя! До известна степен вероятно се дължеше на свързани с младостта романтични угризения спрямо болката, която бях причинил на Грейс Пелтие навремето. Болка, която тя стопроцентово бе забравила още преди много години. Но усещах още, че Марси Бекър може би е в опасност и че полицаят Лутц е някак си свързан със смъртта на приятелката й. Нямах никакво доказателство за евентуалната му връзка в това отношение, но кажех ли онова, което знаех, на Елис или на някой друг, тогава трябваше вече да изпея и за самата Марси. А направя ли това, все едно че й подписвам смъртната присъда. Или поне така смятах.

— Ти за Къртис Пелтие ли работеше? — попита Елис и прекъсна тази линия на мисли.

— Да.

— Разследвал си смъртта на дъщеря му, така ли?

— Точно така.

— Мислех, че вече не се занимаваш с този тип работа.

— Вярно, но тя ми е приятелка от едно време…

— Хайде сега глупости.

— Хей, и аз имам приятели.

— Може, но се хващам на бас, че не са много. И какво разкри?

— Нищо особено. Мисля, че преди смъртта си е разговаряла с Картър Парагон, оня мазньо, дето е начело на Братството, но секретарката му отрича.

— И това ли е всичко?

— Ами да.

— Че припечелваш ли от такава работа?

— Понякога.

Сега гласът му малко омекна.

— Гледай сега… разследването на случая Грейс Пелтие беше… хм, активизирано, така да се каже, след смъртта на баща й. Сега работим в сътрудничество с щатската полиция и търсим възможни връзки.

— Кой координира случая с щатските ченгета?

Отсреща зашумоляха хартии — Елис прелистваше документацията.

— Хм… Лутц. Джон Лутц от Мачиас. Щом знаеш нещо за смъртта на Грейс Пелтие, сигурен съм, че ще поиска да говори с теб.

— Сигурно.

— А сега пък ти се е прищяло да надникнеш в масов гроб в Северен Мейн?

— Искам просто да огледам терена — това е всичко. Не ми се ще да бия път чак дотам и на миля и половина от обекта някой полицай да ме спре и най-учтиво да ме разкара, нали разбираш?

Елис въздъхна. Дълбоко и продължително.

— Ще се обадя. Не мога да обещая нищо. Обаче…

Е, знаех си, че ще има „обаче“.

— Когато се върнеш, те искам при мен. Да ми разкажеш какво знаеш, и то по-подробно. Обещавам, че всичко, което си кажем, ще бъде запазено в пълна тайна. Гарантирам.

Съгласих се. Така или иначе Елис бе човек почтен, честен. На него винаги бих му помогнал с каквото мога. Ама в дадения случай не бях сигурен колко мога да разкрия, без да проваля започнатото.

Имаше една задължителна спирка, преди да поема на север. Стъпка назад — в собственото ми минало, в собствения ми провал.

Трябваше да посетя онази общност.

 

 

Пътят към известната като Колонията общност не бе променен. От Южен Портланд поех на запад, минах през Уестбрук, Уайт Рок и Литъл Фолс и все така, докато се откри изглед към езерото Себаго. Тръгнах по брега и все по брега до едноименния град, сетне хванах пътя за Ричвил на северозапад, докато стигнах на отклонението за Смит Хил. Вода имаше и от двете страни на пътя, върховете на вечнозелените дървета се оглеждаха в наводнената и блатиста местност. Небето се бе прояснило, водните лилии изглеждаха чудесни, във влажната земя цъфтеше кучешки дрян. Малко по малко пътят съвсем загрубя — дълбок двоен коловоз, по средата трева и така, докато стигнах до група дървета на не повече от трийсетина метра напред. Нищо не показваше какво има зад дърветата, освен прост дървен знак, на който бе издълбан кръст и сключени в молитва ръце.

Тук бях попаднал в момента на най-тежката си загуба — веднага след смъртта на Сюзън и Дженифър. Наричаха мястото Колонията — така си го знаеха посветените. Бяха ме намерили някъде наоколо, усмърдян на алкохол, отчаян, олян в собствената си бълвоч. Прибрали ме да преспя, сетне ме заведоха в комуната.

Останах някъде около шест седмици. Имаше и други като мен. Алкохолици, наркомани. Хора, загубили посока в живота, отхвърлени от близки и семейство. Някои сами хванали пътя насам, други ги насочили познати. Мен самия ме бяха намерили местните и въпреки безпаметността ми ми бяха протегнали ръка. Всеки бе свободен да си тръгне, когато намери за добре. Нямаше ограничения, наказания, ангажименти. Но тук ли си, трябва да спазваш правилата. Без алкохол, дрога, секс. Всеки работеше, и то здраво. Всеки допринасяше за общото добро на малката общност. Всеки ден се събирахме за нещо като молитва, но то бе по-скоро нещо като медитация, като размисъл върху собствените ти грешки и провал в живота. Понякога отвън пристигаха социални работници, юристи и съветници по различни въпроси, даваха консултации, помагаха искрено — на когото можеха, всъщност на тези, които приемаха помощ. През повечето време си помагахме един на друг, поддържахме се. Най-вече помагаха основателите на Колонията — Дъг и Ейми Грийвс. Ако изобщо имаше някакво напрежение, то идваше от нас самите: още от началото ни бе дадено да разберем, че помагаме не само на себе си, а и на останалите — кой както може.

Сега като погледна назад в ретроспектива, разбирам, че съм попаднал там безхаберен и неготов за онова, което Колонията наистина можеше да даде. Но останах шест седмици и имах ужасно много време да мисля и анализирам живота си: влязох объркан, самосъжаляващ се пияница, излязох отрезвен и променен — с далеч по-ясни цели. Трябваше да намеря онзи, който уби Сюзън и Дженифър и на свой ред да го убия. И в края на краищата така и стана. Убих Пътника. Убих го и унищожих всеки и всичко, което се опита да застане на пътя ми.

Сега вървях през дърветата и къщата изпъкваше бавно и все по-детайлно, все по-близка и открита. Бяха я варосали, в бяло светлееха и близките хамбари и помощни постройки, както и превърнатите в спални помещения конюшни. Беше още девет часа сутринта, но местните сигурно отдавна вече се бяха заели с всекидневните си задължения. Отдясно забелязах чернокож, който обикаляше кокошарниците и събираше прясно снесените яйца. Малко по-надалеч виждах силуетите на работещите в парниците. От единия хамбар долиташе типичния стържещ шум на механичен трион: там още навремето правехме мебели и ги продавахме. Онези, които имаха нужните умения, правеха и свещници и детски играчки — добре вървяха и изкарваха добри пари. Но основните финанси идваха предимно от дарения и най-главно от бивши членове на Колонията. Хора, които бяха направили тук първите стъпки към нов живот. И аз изпращах пари от време на време. На два-три пъти бях писал и писма на Ейми, но досега не бях намерил време да се отбия.

Излязох на полянката пред дома, а на верандата се появи жена. Беше ниска — не повече от метър и петдесет, с дълга сива коса, завързана отзад. Иначе бе набита и широкоплещеста за жена. Носеше голяма за ръста си фланелка, а разръфаните й широки джинси падаха на множество гънки върху обувките и почти ги скриваха. Загледа се в мен и изведнъж се усмихна широко, широко, а лицето й стана невероятно приветливо. Позна ме и се затича да ме прегърне.

— Чарли Паркър, ти ли си?! — извика в полупочуда и ме притисна със силните си, ухаещи на ябълки ръце.

Сетне ме пусна, отстъпи две крачки и внимателно ме огледа целия, впи очи в моите и помълча. Мислите й обаче минаваха като на кинолента по лицето и аз също се върнах в онези тогавашни дни и седмици. Мълчахме и се гледахме, а когато тя наведе очи, видях, че в тях се бореха облекчение, но и загриженост. Както винаги бе успяла да надникне в душата ми.

После ме хвана за ръка и ме отведе в къщата. Побутна към мен стол, седнах на дългата обща маса, а тя се скри в кухнята и след малко донесе голяма чаша ухаещо кафе за мен, чаша билков чай — за себе си.

Сетне заговорихме за моя живот — след като бях напуснал Колонията. Разказах й почти всичко — без задръжки. На изток от дома наводнената земя искреше под слънцето. От време на време пред прозореца минаваха мъже, вдигаха ръка в поздрав. Забелязах, че един от тях вървеше трудно, шкембето му висеше над колана на панталоните и въпреки че съвсем не бе горещо, лицето му блестеше в пот, а ръцете му силно трепереха. Типични симптоми. Познах, че е от най-новите. Най-много ден-два и абстиненцията го мъчи здраво.

— Нов е, нали? — кимнах с глава към прозореца, след като бях разтоварил плещи от всичко, което исках да споделя с Ейми.

Чувствах се олекнал, замаян, усещах странна смес от въодушевление, приповдигнатост и тъга.

— И ти беше като него в началото — рече Ейми.

— Алкохолик — рекох.

— Не, алкохолик, слава Богу, не си бил. Иначе нямаше да можеш да се отървеш за толкова кратко време — отвърна жената. — Ти излезе от състоянието си сравнително лесно. Сега идва ли ти наум да пийнеш чашка? От време на време поне?

— Понякога.

— Но не и всеки ден, всеки час?

— О, не.

— Значи си успял да си отговориш на въпросите сам. Това е все едно да запълниш някаква дупка в системата си. Няма значение какво е било: алкохол, дрога, секс, маратон. Излязъл си от тук готов: на мястото на алкохола вече е имало нещо друго. Намерил си начин да запушиш празнотата, да замениш пиенето с друго. Какво ли? Насилие, отмъщение.

Ейми не беше от онези, които любезничат и усукват. Говореше точно. Със съпруга си бяха създали Колонията на базата на абсолютната честност и искреност: на първо място със себе си, сетне и с другите.

— Смяташ ли, че имаш право да отнемаш чужд живот, да съдиш другите и да ги намираш за виновни?

Боже мой, в гласа й долових ехо от думите на Ал Зи. И съвсем не ми хареса.

— Нямах избор — рекох.

— Не е така. Човек винаги има избор.

— Тогава не изглеждаше така. Те остават живи — аз умирам. Такъв ми бе изборът. Отиват си и други хора — съвсем невинни. Не можех да позволя това да стане.

— В името на необходимостта, а?

„Защита в името на необходимостта“ е концептуален термин от старото британско право. Прилага се в случай, когато човек извърши дребно закононарушение, за да постигне вещо по-възвишено, нещо, което ще донесе добро; тогава законът го обявява за невинен. По-малкото срещу по-голямото зло, както го наричат някои хора. Все още го споменават тук-там разни адвокати, но попаднат ли на добре образован и ерудиран съдия, и усилията им отиват на вятъра.

— Само две са последиците от отнемането на чужд живот — започна Ейми. — Или жертвата получава вечно спасение — в който случай значи си убил добър човек, или я обричаш на вечни мъки в Ада, при което значи отнемаш надеждите му за изкупление. След това отговорността е твоя, ти ще трябва да понесеш тежестта й.

— Онези, за които става дума, не се интересуваха от вечно спасение — отвърнах равно. — Нито пък се стремяха към изкупление.

— А ти самият?

Тук замълчах.

— С пистолет в ръката няма да получиш нито спасение, нито изкупление — настоя тя.

— Ейми, виж сега — наведох се към нея аз, — много съм мислил за тези неща. Много. Преценявал съм ги и така, и онака. Мислех си, че мога да си вдигна чуковете и да се разкарам, но не става. Не мога така. Някой трябва да защитава по-слабите хора от подтиците на насилниците. Аз съм в състояние да свърша тази работа. Понякога закъснявам, но пък мисля, че мога да осигуря някакво възмездие, поне в известна степен.

— Затова ли си дошъл тук, Чарли?

Откъм вратата се чу шум. Влезе Дъг, съпругът на Ейми. Дали не беше стоял отвън и слушал разговора ни? Носеше голяма бутилка с вода. Беше пил от нея, по брадата му и по фланелката отпред имаше капки. Дъг е голям мъж, едър, висок — около метър и деветдесет и нещо, бледолик, с почти изцяло побеляла коса и забележителни зелени очи. Изправих се да се здрависаме, а той положи едра лапа на рамото ми и ме задържа на ръка разстояние, като през цялото време се взираше в очите ми. Също като жена си. Сетне седна до Ейми и двамата зачакаха отговора на нейния въпрос.

— В известен смисъл, да — рекох накрая. — Разследвам смъртта на една жена. Казва се Грейс Пелтие. Преди години ми беше приятелка.

Поех въздух и се загледах в слънчевите лъчи навън. Трудно беше, да. На това място — Колонията — единствената задача му бе да помага на случайно попаднали и изгубени несретници да си намерят пътя, да си подобрят живота или да го започнат наново. Трудно бе оттук да се съди за смъртта на Грейс, че и за бащината й, че и още за някакво си момченце извън времето, чиято празна очна яма е скрита зад евтина черна лента. Да, оттук тези неща изглеждат прекалено далечни, че и съвсем нереални. Малката общност изглеждаше неуязвима от гледна точка на разни насилници и последствията от отдавна извършени престъпления, при това далеч от това място. Но очевидната простота на живота в него, чистотата и яснотата на неговите цели прикриваше неведома сила и невероятна дълбочина на човешкия дух и познание. Ето затова бях дошъл тук. По своята същност общността на име Колонията бе пълна противоположност или истинска антитеза на групата, срещу която бях тръгнал.

— Разследването ме доведе до Братството и ме изправи пред човек, който, изглежда, действа от негово име. Той нарича себе си г-н Пъд.

Отначало двамата пред мен не реагираха. Но Дъг заби очи в пода, започна да мести крака. Ейми извърна поглед и се загледа навън, сякаш отговорите, които търсех, са скрити в листата на дърветата отсреща. Мина известно време, двамата се спогледаха, заговори Ейми.

— Знаем за тях — рече тихо, както бях сигурен, че ще направи. — Ти си намираш интересни врагове, Чарли.

Сетне отпи от чая, пак помълча, пак заговори:

— Има две Братства, така да се каже. Едното е за пред обществеността и начело му стои Картър Парагон, който продава молитвени памфлети по десет долара парчето и уверява хората, че може да цери онези, които докосват телевизионния екран, когато той е на него. Това Братство е лъжовно и плитко, то паразитства на гърба на лековерните. И не е много по-различно от десетки други подобни организации — нито е по-добро, едва ли е по-лошо.

Но второто Братство е съвсем различно. То е сила, една истинска цялост, а не организация. То поддържа насилници, определен тип хора, които практикуват насилие, финансира убийци и фанатици. Движи го омраза, страх, ярост. Мишени са му всички и всичко, които не са като него, които са инакомислещи. Някои от тях са очевидни: гейовете, евреите, чернокожите, католиците; онези, които помагат на каузата на семейното планиране, респективно извършващите аборти; онези, които работят за мирното съвместно съществувание на хората от различни раси и религиозни убеждения. С две думи, това Братство е човекоомразно. То ненавижда слабата и неустойчива човешка природа; сляпо е за божественото вдъхновение у людете, та дори и най-нисшите и най-кротките сред тях.

Съпругът й одобрително кимаше.

— То действа против всичко живо, което приема като евентуална заплаха за себе си или своята мисия. Започва с учтиви предупреждения, минава към заплахи и изнудване, посегателства върху собствеността, физическо нараняване и накрая — убийство, — когато изпълнителите му сметнат, че другите ресурси са изчерпани.

Въздухът около нас сякаш се промени. Задуха вятър откъм блатата и езерото. В течението усетих мирис на застояла вода и разложение.

— Кой стои зад него? — попитах аз.

Дъг сви рамене, но Ейми рече:

— Не знаем. Знаем онова, което си подразбрал и ти самият: параван му е Картър Парагон. Истинското лице е скрито. Не е голямо като структура. Нали знаеш — има една приказка: най-добрата конспирация е от един човек. Колкото по-малко хора знаят за едно нещо, толкова по-добре. Чували сме, че са замесени само шепа хора.

— А полицаи?

— Може би — отвърна Ейми и очите й се присвиха. — Всъщност да — поне един-двама полицаи има. Използват ги, за да прикриват следите или да донасят своевременно, когато срещу тях са задействани юридически ходове. Но главният му инструмент или лост на действие е един мъж: червенокос, слаб, истински хищник. Понякога с него се движи и жена — тя е няма.

— Това е той — рекох. — Г-н Пъд.

За пръв път, откакто говорехме за Братството, Ейми се пресегна и хвана ръката на съпруга си. Двамата преплетоха пръсти, сякаш дори споменаването на името на Пъд ги обединяваше в мълчалива солидарност и единодействие.

— Той има и други имена — най-различни. Чувала съм да го наричат Ед Монкер, Уолтър Зарен, Ерик Дюма. По едно време мисля, че се подвизаваше и с още две: Тед Бюн и Алекс Чорт. Сто на сто има и други.

— Ти май знаеш доста за този тип.

— Ние сме хора религиозни, но не и наивници. Говорим за опасни лица. Човек трябва да внимава, да знае с кого си има работа. Тези имена говорят ли ти нещо?

— Не мисля.

— А поназнайваш ли нещо за демонологията?

— Съжалявам — пошегувах се аз. — Миналата година прекратих абонамента на „Демонология за любителя“. Плашеше ми раздавача.

Дъг се поусмихна снизходително и рече:

— Чорт на руски значи дявол, руският Сатана, също известен като Черния Бог. Бюн е име на триглав демон, който краде телата от гробовете или ги размества. Дюма е ангелът на мълчанието на Мъртвите. Зарен е демонът на шестия час, геният на Отмъщението. Монкер пък е името, което той най-често употребява, за него то има особено звучене.

— И то ли е име на демон?

— Да, при това много особен. Единият от двойка демони: Монкер и Накир са ислямски демони.

Нещо познато проблесна в съзнанието ми: спомен от случилото се в двора, да! Пръстите на Пъд гальовно се движат по бузата на нямата, той тихо шепне: „Моя Накир!“

— Да, чух го да нарича жената „моя Накир“.

— Монкер и Накир разпитват и съдят мъртвите, за да решат къде да ги изпратят — в Рая или в Ада. Онзи г-н Пъд, или както иска още да се нарича, изглежда, се забавлява много с тези демонски асоциации. Харесват му.

— Изглежда, има доста специализирано чувство за хумор — поклатих глава аз.

— Дори и името Пъд не е случайно — обади се Дъг. — Намерихме го в адрес на Интернет. Така се е казвал пионерът на американската арахнидология — Илая Пъд, съвременник на уважавани учени като Емертън и Маккук. През 1933 г. е издал най-известния си труд „Естествена история на арахнидите“.

— Паяци, а? Има една приказка, че след известно време хората заприличвали на домашните си любимци.

— Или обратното — възрази Дъг. — За любимец си избираш онова, което най̀ ти допада.

— Значи сте го виждали?

— Дойде веднъж тук — кимна той. — Доведе и жената. Спряха колата до кокошарниците и изчакаха да излезем. Щом се появихме, Пъд извади от колата чувал, захвърли го на земята и си тръгнаха. Повече не сме ги виждали.

— Да питам ли какво имаше в чувала?

— Зайци — отвърна Ейми с наведена глава и така и не разбрах нищо, най-вече защото не виждах изражението й.

— Ама ваши зайци ли?

— Да. Отглеждахме ги в оградено място зад кокошарниците. Това стана след твоето време. Една сутрин просто изчезнаха — нямаше кръв, нямаше козина, просто нищо, което да говори, че ги е нападнал хищник или нещо друго. Сетне дойде Пъд и захвърли чувала. Отворихме и какво да видим — само останки, болезнена гледка, грозна и ужасяваща. Нахапани, нажилени, покрити със сиво-кафяви петна, месото започнало да гние. Отнесохме един на местния ветеринар, той рече, че било типично за ужилване от паяци, особено онзи тип, дето му викат паяк отшелник. И така разкрихме смисъла на името Пъд.

— Всъщност онова бе предупреждение да седим далеч от него и да не му се бъркаме в работата. Тогава бяхме поразпитали тук-таме за Братството. И след посещението прекратихме с въпросите. Какво да правим?

Сега Ейми вдигна глава и ме погледна в очите, но по лицето й не се четеше нищо, освен може би леко напрежение по крайчетата на устните.

— Нещо друго да ми кажете в същата връзка?

— Слухове, какво друго — вдигна рамене Дъг.

— Слухове, но за какво? За книга например, а?

Пръстите на Дъг побеляха върху шишето — щеше да го счупи с мощните си лапи.

— Имена записват, нали? — продължих аз да налучквам. — Нали г-н Пъд е именно такъв — някакъв си дявол, демон, който записва имената на прокълнатите в голяма черна книга. Не е ли така?

И двамата премълчаха, а тишината изведнъж бе нарушена от гласовете на мъжете, които идваха за предобедна почивка и закуска. Стаята се изпълни с непознати лица, Ейми и Дъг се изправиха, станах и аз. Стиснахме си ръцете и ги оставих да хранят хората. Но Ейми тръгна с мен и ме изпрати чак до колата.

— Виж, Чарли, тази книга е само един слух, както ти каза и Дъг. Истината за Братството си е тайна, скрита, покрита. Никой досега не е успял да свърже онова публично лице — паравана Парагон, с другата им дейност.

Сетне пое дъх, огледа се бързо и добави:

— И друго трябва да ти кажа, Чарли — не си първият, който идва да разпитва за Братството. Преди години беше — от Ню Йорк дойде един мъж и също питаше, разпитваше, само че ние тогава почти нищо не знаехме за Братството. Всъщност почти нищо и не му казахме, но пак бяхме предупредени… онзи си отиде и повече не чухме нищо — до преди две години…

Изведнъж околният свят потъна в сенки, слънцето внезапно изчезна. Погледнах нагоре и видях черните им сенки.

Слизаха бавно, снижаваха се, огромните им черни крила плющят и закриват слънчевата светлина. Ейми протегна ръка към мен, но аз виждах само небето и надвисналите в него Черни ангели. Сетне един от тях се снижи още повече и още повече, а лицето, което до този миг бе само игра на светлини и сенки, изпъкна ясно.

И аз го познах.

— От ФБР беше… — прошепна Ейми, а Черният ангел ми се усмихна от горе и оголи остри като тесли зъби, огромните му криле бяха черни като нощта.

Моят приятел, моят утешител, убиец на мъже, жени и деца, сега неузнаваем, променен чрез прехода си в другия свят.

Пътника^[1]…

 

 

Седнах на предния капак на колата, докато ми попремине замайването. Помнех един разговор в Ню Орлиънс няколко месеца след кончината на Сюзън и Дженифър. Отново чух гласа, който говореше за убедеността си, че най-опасните — серийните убийци някак си си комуникират, общуват и се събират или обединяват сили. Те усещат присъствието на тям подобните.

Подушват се едни други…

Така бе казал — това са негови думи. Значи той още тогава ги е открил. Самата му природа, принадлежността му към органите на закона и реда му бяха помогнали. Ако още тогава е търсил Братството, нямаше начин да не го е намерил.

И ги е оставил на мира, защото те са от неговата порода. Порода убийци. Родени да убиват. Помня неясните му намеци за библейски събития и герои. Интересът му към Апокрифата — извън Канона на Светото писание. Убеждението му, че е Паднал ангел, изпратен да съди човечеството, което според него е греховно до последната душа.

Ами да! Сигурно ги бе намерил. А те бяха разпалили тлеещия в него пламък.

Ейми пристъпи и хвана и двете ми ръце в нейните.

— Беше преди седем-осем години — рече. — Тогава не ми се видя важно…

Кимнах.

— А ти ще продължиш да търсиш тези хора, а?

— Трябва, особено пък сега.

— Може ли да ти кажа нещо — нещо, което няма да искаш много да чуеш?

Лицето й бе почти бяло, посърнало, тъжно. Кимнах.

— Във всичко, което си направил, във всичко, което ми разказа… прозира едно нещо, Чарли: целенасочен стремеж да помагаш както на живите, така и на мъртвите. Но ние сме длъжни на живите, Чарли, на самите нас и на онези около нас. На тях трябва да помагаме. Мъртвите в отвъдното не се нуждаят от помощта ни.

Помълчах, помълчах, сетне казах:

— Не съм убеден, че ти вярвам, Ейми.

Сега за пръв път забелязах съмнение и колебание в лицето й.

— Не можеш да съществуваш и в двата свята — рече тя, но гласът й потрепваше в несигурност. — Трябва да си избереш. Още ли усещаш, че смъртта на Сюзън и Дженифър те дърпа назад? Че те те викат?

— Понякога, но не само те. И не ме викат, а…

Тогава тя, изглежда, видя нещо в лицето ми, усети друго в тона ми и за миг се сля с мен, превърна се във второто ми аз, за да види онова, което виждах аз, да чуе онова, което чувах аз, да усети онова, което усещах аз. Затворих очи и почувствах сенките около ми, гласовете, които нашепват думи в ушите ми, малките ръце, които докосват моите.

Ние всички те чакаме…

Момченце с изходна рана от куршум вместо око, жена в лятна рокля, която искри в мрака, фигури, които трептят в периферното ми зрение — те до един, всеки от тях, повтарят все едно и също: че не е вярно, не е! Че някой трябва да се застъпи за онези, които вече не могат да го направят, да действа от тяхно име. Че на загубените и падналите също се полага някаква мяра справедливост. И за миг, докато държеше ръцете ми, Ейми Грийвс получи някаква представа за всичко това; успя да приеме и някакво, може би непълно, възприятие за онова, което се таи в дълбините на кухия ни свят.

— О! Боже мой! — само възкликна тя и усетих, че пуска ръцете ми.

Сетне се затича назад и се прибра в къщата. Когато отворих очи, бях сам под лятното слънце. Вятърът подухваше и носеше мирис на гнила борова кора. Синя сойка излетя нейде от клоните. Потегли на север.

И аз след нея.

В търсене на святото

Из аспирантската работа на Грейс Пелтие

Писмо на Елизабет Джесъп до сестра й Лина Майърс от 11 декември 1963 г. (Използвано с любезното съгласие на наследниците й)

Мила ми Лина,

Изтече най-лошата седмица в живота ми. Наяве излезе истината за мен и Лайл и сега всички са ни обърнали гръб. Никой не е виждал Преподобния вече два дни. Оттеглил се е в молитви към Бога да го насочи какво наказание да ни отреди.

Откри ни момчето — синът на Преподобния Фокнър. Мисля, че отдавна ни е наблюдавало. Бяхме в гората заедно с Лайл и по едно време ми се стори, че съзирам Ленърд в храстите. Мисля, че съм изкрещяла, втурнахме се да го търсим, но него вече го нямаше.

Пасторът ни очакваше на вечерята. Отказаха ни храна и ни наредиха да се върнем в къщите си, докато другите се хранят. По-късно Франк се прибра и ме би, сетне ме захвърли да спя на пода. Сега ни държат разделени с Лайл. Девойката Мюриъл следи него, подир мен като сянка върви Ленърд. Вчера хвърли по мен камък и ми разби главата. Викна, че според Библията така наказвали блудниците и че баща му ще ми отреди същата участ. Корнишови видяха случилото се и старият Корниш го удари, преди да успее да хвърли втори камък. Момчето извади нож и го нарани. Семействата се молят за опрощение, за да се запази целостта на общността, но съпругата на Лайл не ще и да ме погледне, а едно от децата вчера ме заплю.

Снощи чухме караница в дома на Преподобния. Семействата представили молбата си пред Преподобния, но той не искал и да чуе. Навсякъде цари горчивина и лоши чувства — предимно спрямо мен и Лайл, но още повече срещу Преподобния и неговото поведение. Поискали от него да даде отчет къде са поверените му пари, но той отказал. Опасявам се, че ще ни разделят и изгонят от комуната — мен и Лайл, или Преподобният ще ни прокълне и отлъчи, за да ни изпрати на друго място. Непрекъснато се моля Богу да опрости прегрешенията ни, моля се и за помощ, но нещо в мен надига глава и ми казва да не съжалявам, ако Лайл тръгне с мен. Но пък не мога да изоставя децата си, а изпитвам мъка и срам за онова, което сторих на Франк.

С мен разговаря Етан Корниш. Каза ми, че съпругата на Преподобния го молила да се отнесе към нас милосърдно, а той отказал и оттогава не й говорел. Плъпнаха слухове, че ще се разпилеем кой къде му видят очите или че Преподобният ще ни разпрати по четирите краища на света — всяко семейство да изкупва общите грехове на комуната, като разнася словото Божие по градове и села. Утре се очаква мъжете, жените и децата да бъдат разделени в отделни групи и всяка една да се моли поотделно — за знак отгоре и за опрощение.

Помолих Етан Корниш да изнесе това писмо вместо мен и да се помоли то да стигне до твоите ръце.

Оставам твоя любяща сестра:

Елизабет