Джон Конъли
Родени да убиват (24)

Глава двайсет и трета

Какво ви струва само да…?

Това бяха думите на Джак Мерсие, казани онзи първи ден на нашата среща, когато ме бе помолил да се занимая със случая Грейс Пелтие. Сега се връщаха към мен с неведома сила — след като научих какво бяха намерили в главния салон на „Илайза Мей“. Под онези залети с кръв палуби, под разпнатия на мачтата Джак Мерсие. Връщаха се стотини пъти и блъскаха по съзнанието ми като стоманени чукове. Върнаха се и на следния ден, когато разлистих вестниците и погледнах снимките на яхтата, по-малките фотографии на Джак и Дебора Мерсие, на адвоката Уорън Обър и съпругата му Елинор.

Какво ви струва само да…?

Сетих се и как бях седял на онази пейка на борда на „Мърин 4“, мокър и треперещ от студ, сред крясъците на чайки и гларуси, докато теглеха „Илайза Мей“ към брега. Бяхме останали повече от два часа в откритото море и сетне очертанията на разпнатия Мерсие бавно чезнеха в падащия мрак. Единствен с мен говори Макартър, и то само за да ми разкаже накратко за видяното в трюма и за написаната с кръв дума на стената.

Грешници…

— Баптистите от Арустук… — рекох аз.

Макартър сви устни.

— Малко е рано да търсиш такива подражателски изпълнения — мрачно отвърна той и поседна до мен.

— Не е подражателство — настоях аз. — Същите хора са.

В краката ни плисна вода.

— Виж сега… онези баптисти са мъртви отпреди повече от трийсет години. Дори и истинският им убиец да е жив, защо му е притрябвало да започва отново, а?

Прекалено бях уморен, за да играя игри, да продължавам да крия туй-онуй. Прекалено уморен.

— Мисля, че те изобщо не са спирали да убиват. Продължавали са си през всичките тези години — но тихо, дискретно, тайно. Мерсие бе тръгнал по дирите им и, изглежда, ги бе почти настигнал, вероятно разкрил, опитваше се да упражни натиск върху Братството — чрез съда и данъчните. Искаше да ги изкара на светлото и ето че успя. Но затова пък те го убиха, както убиха и другите, осмелили се да застанат до него в тази мисия: Йоси Епстайн от Ню Йорк, Алисън Бек от Минеаполис, Уорън Обър, дори и Грейс Пелтие.

Сега излизаше, че контрамерките им са почти изцяло проведени. Думата на стената го доказваше: тя бе далечно и нарочно ехо от клането, с което бяха започнали, което бе разкрито като деяние съвсем неотдавна. Оставаше им само едно-единствено дело за довършване: да си възвърнат последното „Откровение“. Като свършат и това, просто ще се изпарят, ще изчезнат и иди, че ги гони. Ще се скрият завинаги в някоя от онези тихи, тъмни и черни на цвят пещери в безкрайния ни кух свят.

— Кои са тези те? — попита Макартър.

— Семейство Фокнър — отвърнах аз. — Фокнърови са истинското Братство.

Макартър съжалително поклати глава.

— Ти самият си затънал в лайната до шията, Чарли, да знаеш.

Замълчах, тишината неочаквано разкъса шумът на приближаващия „Мърин 1“.

— Отиват да докарат съдебния лекар, за да извърши съответните формалности — уморено рече Макартър и отключи белезниците. — Ти върви с тях. Сетне ще изпратя някой да те доведе в отдела и ще си продължим разговора.

Остана загледан в мен, докато внимателно слизах на по-малката лодка. Тя направи отривиста маневра и се насочи към брега, а „Илайза Мей“ си остана на място. Слънцето вече потъваше на хоризонта, вълните играеха като в пламъци.

Изведнъж ми се стори, че на фона на аленеещата небесна твърд съзирам черен флаг — трупът на Мерсие чернее срещу червеното.

По-късно седях във фоайето на полицията и гледах дежурните зад непробиваемите стъклени прегради. Бях целият подгизнал, зъбите ми тракаха от студ, нямаше начин да се сгрея. Без да искам, за кой ли път препрочитах полицейските бюлетини на таблата по стените, плакатите с профилактични съвети за различни болести и какви ли още не дивотии. Струваше ми се, че вдигам температура. Главата ме болеше, особено неприятно усещах раната с шевовете на скална — имах гадното усещане, че са се скъсали.

Накрая ме въведоха в конферентната заличка, където току-що бе завършило заседанието на местните полицейски шефове. Бяха схрупали Макартър с все дрехите за това, че ме бе пуснал на борда на полицейската лодка. Поднесоха ми чашка кафе, напразно се опитвах да се стопля с него, а на вратата стоеше патрулно ченге и подозрително ме оглеждаше. Сигурно си мислеше, че се каня да свия някои от окачените по стените евтини награди.

Сетне влязоха Макартър и капитан Боби Мелия — един от двамата пряко подчинени на полицейския началник Байрън Фишър. Макартър носеше магнетофон. Включиха го, седнаха срещу мен и ми наредиха да разправя всичко, което знам — от началото до края. В същия миг влязоха агент Норман Бун и Елис Хауард от портландската полиция.

Разказах им каквото знаех. Отново.

И отново.

И отново.

Бях уморен, гладен, изстинал до костите. Всеки пореден път ставаше все по-трудно да си спомням къде какво бях пропуснал да кажа, а въпросите им растяха по брой, все по-специфични и точни, лицата им се изостриха и озлобиха. Все пак знаех, че не бива да споменавам нищо за Марси Бекър. Защото ако Братството имаше човек в полицията, то все едно че й подписвах смъртната присъда. Опитваха се да ме плашат с какво ли не: че щели да ме обвинят в съучастничество с убийците на Джак Мерсие, в укриване на важна информация от компетентните органи, в опит да попреча на правосъдието да си върши работата и Бог е свидетел какви ли простотии още не измислиха. Просто физически усещах вълните на омерзението и гнева им да се разбиват в мен.

От лодката липсвали две тела: от проверките се бе оказало, че онзи, който мязаше на порнозвезда, и Куентин Харолд са били там в качеството си на охрана на двете семейства — Мерсие и Обърови. Въпреки че що за охрана са тези двамата, никой не знае. Ченгетата от Скарбъро имаха хипотеза: те първи са загинали в откритата стрелба. Джак Мерсие се опитал да изстреля сигнална ракета, не успял, вместо това неволно си подпалил дрехите сам. В помещението, където бяха намерили телата, имало и револвер — колт, но с него не било стреляно. На пода били разпилени патрони — като че някой е направил последен, отчаян опит да зареди.

Какво ви струва само да…

Жадувах час по-скоро да се разкарам от това място. Трябваше да поговоря с Бекърови, да ги помоля, накарам, принудя, дори и с помощта на оръжие, да ми кажат къде се крие дъщеря им. Трябваше да разбера какво бе разкрила Грейс Пелтие. Исках да поспя.

Най-вече трябваше да намеря г-н Пъд и онази нямата, и стария, който бе поискал кожата на Рейчъл: Преподобния Фокнър.

Съпругата му бе сред смъртниците от Сейнт Фройд, но не и двете му деца. Момче и момиче — добре помнех. На каква възраст би трябвало да са днес: някъде към края на четирийсетака, началото на петдесетте, нали? Г-ца Торанс бе прекалено млада, Лутц — също. Освен ако нямаше още някои скрити-прикрити тук или там — нещо, в което аз лично се съмнявах, значи остават само Пъд и нямата. А те очевидно са Ленърд и Мюриъл Фокнър — помощници, оръдия, изпълнители на бащината воля.

Пуснаха ме чак след единайсет същата вечер. Откараха ме с полицейска кола до моята. Заплахите, заканите и предупрежденията им все още ми дращеха тъпанчетата. Когато се прибрах, Ейнджъл и Луис бяха при Рейчъл, пиеха бира, гледаха телевизия, бяха намалили звука почти до край. И тримата ме оставиха на мира да се изкъпя и преоблека. На кухненската маса заварих нов клетъчен телефон — бяха взели паметта от стария. Отворих хладилника, измъкнах бутилка пиво — отворих я и вдъхнах миризмата. Хмел и плодово сладникава, приятна. Отпих — първата ми глътка алкохол от две години насам. Задържах я максимално дълго в устата, преглътнах, повечето беше слюнка. Останалото налях в чаша и изпих половината от него. Загледах се в другата половина в чашата. След малко отидох до мивката и я излях.

Е, едва ли бе миг на откровение, по-скоро бе потвърждение на дадения отдавна обет. Не ми се пиеше или може би не ми се пиеше точно сега. Ейми се бе оказала права: алкохолът е само нещо, което запълва дадена празнина, а аз вече бях намерил и други начини да постигам същото. И поне сега едва ли щях да намеря истината в някоя бутилка.

Отново потреперих — въпреки горещия душ и топлите дрехи. Бях се намръзнал здравата, струваше ми се, че в устата все още усещам морската сол, в косата — пяната на вълните. Само го помислих за миг и отново се върнах в морето, на лодката до „Илайза Мей“ и увисналото на мачтата тяло на Джак Мерсие.

Захвърлих биреното шише в боклука за рециклиране и в този същия миг зърнах застаналата на вратата Рейчъл.

— Не върши работа, а? — рече тя тихо.

Поклатих глава. За момент не можах да намеря думи… нещо вътре в мен студенее, в същото време лудее, същи камък в сърцето, което се мъчи да го изхвърли. Усещам болка някъде в средата на тялото, тя тръгва да се разпростира навсякъде: в ръцете, краката, слабините, в краищата на ушите дори. Върви на вълни, на вълни и ме раздрусва целия, налага се да се хвана за мивката, за да не падна. Затварям очи и виждам:

Вадят млада жена от петролен варел до един канал в Луизиана, устата й отворена, зъбите й се белеят агонията е била страшна, по тялото са избили телесни мазнини… там я е набутал Пътника, след като я е ослепил и убил…

Посред нощ у дома тича мъртво момченце, зове ме да си играем…

Джак Мерсие пламти като факла в отчаян зов за живот, а окървавената му съпруга я тътрят надолу по стълбата…

Кръв и вода, смесени по бледото, разкривено лице на Мики Шайн…

Дядо… паметта вече му изневерява…

Баща ми, седнал на стола в кухнята, разчорля косата ми нежно с огромната си ръка…

Сюзън и Дженифър, с одрани кожи, завързани за столовете в кухнята — завинаги изгубени, но в същото време и недалеч от мен, но винаги в мен…

Болката набъбва ли набъбва, шуми като вълни, чувам гласове — те ме викат, зоват ме отново и отново. Думите преминават в крясък, той се усилва, прелива в кресчендо, тялото ми се разтриса, устата ми се отваря и чувам собствения си глас.

— Не съм виновен аз… — това казах.

— Не те разбирам — отвърна Рейчъл и присви очи в недоумение.

— Не съм виновен аз — за нищо не съм виновен — настоях аз и усетих, че между думите ми като че зейват празнини, като че ги плюя и примигвам под светлината. Облизах устни — сол и бира. Главата ме заболя отново, запулсира в ритъм със сърцето, като че ме полазиха пламъци. Миналото и настоящето се завъртяха в някакъв огнен шемет, като тела на любовници, като кълбо змии в яма. Нова смърт и стара, стара вина и пресни угризения, а болката в мен — бяла като нажежено желязо.

— За нищо — пак повторих и очите ми се замъглиха.

Сега бях готов да се закълна, че по лицето и в устата си усещам морската вода.

— Нямаше начин да ги спася. Ако бях с тях, щях да загина и аз. Направих всичко, което можех. И все още се опитвам, но нямаше начин да ги спася…

Не знаех за кого говоря. Сигурно за всички тях: мъжът на мачтата; Грейс и Къртис Пелтие; за една жена и едно дете, мъртви на пода на евтин апартамент преди година; за друга жена, за друго дете, в кухнята на дома ни в Бруклин още една година преди това; за татко, за мама, за дядо; за момченце с дупка от куршум вместо око.

За всички тях.

И пак чух гласовете им: викат ме от местата, където лежат; ечат през дупки и къртичини, в каверни и пещери, празнини и кухини, а целият ни кух свят вибрира от тези звуци.

— Опитах — потретих, — но не бе възможно да спася всички.

И тогава усетих ръцете им по мен, а светът наоколо рухна в очакване да го изградя наново в образ и подобие наше.