Джон Конъли
Родени да убиват (16)

Глава петнайсета

Стените на асансьора бяха украсени с картинки на котенца и кученца. От тавана висяха две саксии, в които пък бяха забити дръжките на няколко американски знаменца. Мека музика звучеше от неголям стереокасетофон, а операторът на самия асансьор Антъни Уошингтън седеше зад масичка на удобно столче. Асансьорът бе от старомодните пътнически — доста големи — на станцията на нюйоркското метро на 190-а улица. Транспортните власти се бяха опитвали да вкарат Антъни в правия път, но помня, че в пресата и общественото пространство се разпали широка кампания в негова защита.

То в метрото отдавна е пълна скръб: в коридорите на станцията смърди на урина, боята се лющи по стените, между релсите постоянно тече черна отпадъчна вода. В подобна обстановка стотици редовни пътници виждаха в приумицата на Антъни само едно благородно и похвално усилие — поне малко да разведри нещата. И му бяха благодарни за него. Пък и смятаха, че и началниците му трябва да са благодарни, дори да му увеличат заплатата.

Беше някъде около 9 часа и петнайсетина минути, когато асансьорът на Антъни излезе на уличното ниво и аз се озовах на входа на Форт Трайон Парк. Времето се бе отпушило: на разсъмване прегърмя, затрещяха гръмотевици, сетне заваля здраво и вече няколко часа шуртеше постоянен, топъл дъжд на едри капки. Чадъри като гъби никнеха по улиците.

На спирката нямаше никой, нямаше го и рейса за „Клойстърс“, но какво пък толкова? Аз бях единственият пътник. Закопчах си палтото и хванах по „Маргарет Корбин Драйв“. Минах покрай малкото кафене отляво, група работници от чистотата се бяха подслонили под козирката му и отпиваха топло кафе от пластмасови чашки. Зад тях стърчаха развалините на старото укрепление от времето на Войната за независимост, то също носи името на Маргарет Корбин — първата американка, която се е била в освободителната война. Хрумна ми странният въпрос: дали днес тя би била така силна и смела, че да се изправи и срещу тълпите тукашни наркомани, крадци и нощни разбойници, които върлуват на мястото на победния й триумф. Помислих малко и реших, че защо пък не!

След няколко минути едрият силует на „Клойстърс“ се очерта пред мен — бреговата линия на Ню Джърси му се пада отляво. По моста на името на Джордж Вашингтон се нижеше постоянният трафик. Навремето Джон Рокфелер-син подарил този парцел на общината, а възвишението в центъра запазил за построяване на музей на средновековното изкуство — строежът му пък завършил през 1938 г. Интересен е този музей — пет сгради в стил средновековни сводести галерии, каквито има в манастирските обители, интегрирани в обща модерна структура, която силно напомня за някои европейски средновековни сгради. Затова наричат музея „Клойстърс“ — буквално преведено, би могло да значи Манастирите. Татко ме бе водил там като дете; още тогава всичко ми бе харесало много и впоследствие редовно посещавах това място. В средата има висока централна кула с бойници, арки и колони и при добро желание тук човек би могъл за малко да се вживее в ролята на странстващ рицар. Ако, разбира се, забрави, че наоколо са горите на Ню Джърси, а единствените девици в беда са жертвите на крадците или самотните майки.

Платих си десетарката за влизане и ето ме вътре — в Романската зала. Много посетители нямаше, вероятно поради лошото време и ранния час: в целия музей я имаше десетина души, я не. Отбих се в параклиса, наречен „Фуентедуеня“, за да се полюбувам на апсидата и висящото от тавана огромно разпятие, минах през „Свети Гилем“ и се насочих към готическия параклис по-нататък, откъдето пък е стълбището за долното ниво.

Разполагах с десетина минути до срещата с Мики Шайн, затова прескочих до „Съкровищницата“, където са старите ръкописи. Влязох през модерните стъклени порти: експонатите са в големи стъклени витрини, най-отпред ще видите прекрасни образци на оцветените ръкописи. Тук съм прекарвал часове в захлас пред илюстрациите на една-единствена книга, но сега ми се искаше да разгледам гостуващата експозиция.

„Откровението на Йоана“ е в центъра на това изкуство още от деветия век и макар че най-доброто от него се ражда и остава в манастирите, през XIII век вече се появяват и първите светски поръчки — от страна на богати покровители на Светата църква, които са искали да го имат и у дома си. В настоящата изложба бяха подбрани прекрасно изпълнени неща — предимно със сцени от Страшния съд и наказания на грешници. Бедните хорица — разкривени лица в лапите и пастта на диви зверове, разчекнати нещастници, набити на колове страдалци. Спрях се пред Уинчестърския псалтир с описанието на Вратата към Ада, загледах се за по-дълго в гравюрите на Дюрер и работата на Лука Кранах за германския превод на Светото писание на Мартин Лутер, визиите на Блейк за червените дракони. Въобще с мъка се откъснах от тях, за да стигна до централния експонат.

То бе изящно издание на „Откровението“ от началото на XIV век, отворено на страница с илюстрация, много подобна на нещо, което бях вече виждал. Смисълът бе почти като онази на корицата на брошурката на Братството. Многоок звяр или демон с дълги, паякообразни крака пробожда грешници с копие, а Христос и светиите невъзмутимо зяпат някъде от десния край на страницата. Според обяснителната бележка такава участ се падала на онези, чиито имена не фигурират в Книгата на живота^[1]. А под нея имаше превод на бележка на илюстратора, написана на латински на полето встрани. Ето и съдържанието й: „И ако имената на спасените ще бъдат записани в Книгата на живота, то тези на осъдените и прокълнатите няма ли също да бъдат записани? И къде?“

Прочетох тези редове и сякаш чух ехо от заплахата на г-н Пъд спрямо Мики Шайн и неговото семейство: имената им ще бъдат записани. Но къде? — както бе попитал и неизвестният илюстратор.

Вече бе десет, но от Мики нямаше и следа. Излязох от „Съкровищницата“ и тръгнах по „Стъклената галерия“. Отворих насрещната врата и излязох на двора. Освен ритмичния шум на дъжда долових и ромоленето на фонтана в центъра на мраморните колонади. Свих вдясно, минах под сводовете и се озовах в градина. Далеч отпред се ширеше крайбрежието, вдясно ми бе кулата на готическия параклис, а отляво — главната стена на самия музей, под която вървеше склон надолу — дълбоко бе поне шест метра, че и повече, в подножието зеленееше трева. Другите две страни на квадратната градина бяха с колони.

Наоколо ми се ширеха храсти и дървета, подбрани да допринасят за средновековната атмосфера; точно в средата растяха четири дюли с нависнали жълти плодове, над валериановите храсти висяха широките листа на синап и кресон, встрани имаше кимион и още някакви растения. Имената им не знаех, но ми бяха разказвали, че от листата им се правели багрила за мастилата на средновековните илюстратори.

Само няколко секунди ми бяха нужни да забележа, по-скоро да усетя нетипичното за градината. Пред далечната стена, до входа за кулата, растеше завързана за дървена решетка млада круша с шест голи клона, подобни на куки, разперени встрани от централния ствол. А на него бе набита главата на Мики Шайн. Общото впечатление бе гротескно и страшно — сякаш пред мен стоеше странно същество — половин дърво, половин човек. Потръпнах. От отрязаната шия се точеха полузасъхващи капки коагулирана кръв — същински ивици, дъждът мокри бледото лице и дълбоко хлътналите очи и им придава неземен вид. Вятърът люлееше парчета провиснала кожа, по устата и ушите имаше кръв. Конската опашка бе отрязана и косата бе полепнала по сиво-синкавата кожа.

Тъкмо посягах към пистолета, когато от сенките на колонадата вдясно се появи тънката, паякоподобна фигура на г-н Пъд, който държеше берета със заглушител. Ръката ми замръзна във въздуха.

— Е, ето ни и нас, г-н Паркър — рече той и в очите му грейнаха светлинки на омраза. — Вярвам, че ви харесва подобрението на пейзажа — мое дело.

Махна с ръка към крушата, в чието подножие се бе събрала локва червена дъждовна вода. Виждах лицето на Мики — то лъщеше и блестеше под водните капки, които сякаш оживяваха замръзналите му черти.

— Открих г-н Шайнберг в едно евтино хотелче на „Бауъри“. За долар и нещо стаята. Като открият останките му във ваната, сигурно цената ще падне под долар, а?

Дъждът упорито валеше, палтото ми подгизваше. Нямаше да има много посетители днес. Пъд на това и разчиташе.

— Идеята бе моя — продължи той. — Тъкмо и аз да направя нещо за средновековната атмосфера. Иначе екзекуцията… да, то си беше екзекуция — е дело на моята… партньорка.

По-далеч вдясно забелязах жената с обезобразеното гърло. Бе се подслонила под покрива на колонадата и стоеше облегната, в краката й — разтворена раница. Гледаше ни безмълвно, безстрастно и спокойно — истинска Юдита, току-що отрязала главата на Навуходоносоровия военачалник Холоферн.

— Много буйстваше — размаха ръка Пъд. — Ама и ние започнахме откъм гърба. Щом стигнахме до гръбначната артерия и нещата се поуспокоиха.

Усещах смит и уестъна под сакото, притиснат до стомаха ми като неизпълнимо обещание. Г-н Пъд ме изгледа и бавно вдигна беретата.

— Онази мадама — Пелтие — сви нещо от нас, г-н Паркър. Искаме си го обратно.

— Били сте вече у нас. Взели сте всичко, което имах — казах най-сетне.

— Лъжете. В дъртака го нямаше, но си мисля, че трябва да е именно у вас. И дори да не е така, пак знаете къде е.

— „Откровението“ ли? — налучквах, но, изглежда, точно на място, защото устните на Пъд потрепнаха и той кимна.

— Кажете къде е и обещавам, че няма да боли, когато ви убивам.

— Ами ако не кажа? — заинатих се аз и с ъгълчетата на очите си видях, че жената вдигна пистолета към мен.

Пъд обаче я изпревари. Досега скритата му в джоба на палтото лява ръка се появи навън. В нея имаше спринцовка.

— Ще се наложи да стрелям във вас. Няма да умрете, само ще станете безпомощен. И тогава… — той вдигна ръка и натисна буталото, а от иглата на спринцовката изхвръкна тънка струйка.

— С това ли ликвидирахте Епстайн?

— Тц. В сравнение с онова, което ви чака вас, бедният равин Епстайн замина на онзи свят спокойно, с усмивка. А вас ще ви боли много, г-н Паркър.

Насочи беретата към корема ми, но аз не гледах в пистолета му. В слабините на г-н Пъд се бе появила мъничка червена точка и сега бавно лазеше нагоре. Очите на Пъд проследиха моите и устата му се отвори в изненада, когато точката продължи пътя си през гърдите и врата и леко кацна точно на челото му.

— Но по-напред вас — рекох, а той вече се движеше.

Първият куршум откъсна част от дясното му ухо, но той успя да стреля. Нещо изсъска край мен, стана ми топло, макар че дъждът бе все така студен. Сетне избумтяха три поредни изстрела и в гърдите на Пъд зейнаха три черни дупчици. Куршумите би трябвало да минат през тялото му като през масло, но той само залитна назад. Сякаш някой го удари толкова силно, че да го прехвърли през стената.

В краката ми се разлетяха каменни късчета, чух няколко поредни изстрела от оръжие със заглушител. Хвърлих се за прикритие към кулата и в движение измъкнах пистолета, стрелях към колоните, където бе жената преди секунди. Но тя вече не беше там, а лазеше към вратата на „Стъклената галерия“, като се опитваше едновременно да стреля и да избягва идващия от две места огън — откъм стената, където бях аз, и откъм другата колонада, където тъмната сянка на Луис сякаш летеше напред, за да я пресрещне. Тя стигна до вратата, отвори я и се шмугна вътре. Скочих да я подгоня, но нещо свирна покрай лицето ми и се наложи да гушна тревата. Луис прескочи някакво препятствие, аз станах и изтичах до стената, но когато надникнах, Пъд го нямаше. Долу червенееше кръв върху смачканата трева — единствената индикация, че е бил на същото място.

— Бягай след жената — викнах оттам, а Луис кимна и хукна към галерията.

Прескочих стената и се търкулнах по склона. Пъд го нямаше. Затичах по дирята кръв покрай главната музейна стена, но никъде не го намерих. Сетне някъде отпред проехтя изстрел, втори, изсвириха гуми. Секунди по-късно по „Маргарет Корбин Драйв“ се стрелна син вояджър. Изтичах към пътя с надеждата оттам да имам по-добра възможност за ефективна стрелба, но в същия миг от завоя излезе пътническият автобус. Нямаше как да стрелям — можех да улуча някои от пътниците в него. Последното нещо, което видях, бе изчезващият в завоя вояджър, а отпред, с глава в стъклото, седеше фигура. Не бях сигурен, но мисля, че бе Пъд.

Прибрах пистолета, изтърсих тревата от палтото и бързо потеглих назад — към главния изход. Облечен в сиво пазач полулежеше, облегнат на стената там, а край него тъжно шумеше тълпа френски туристи. По дясната му ръка и крака имаше доста кръв, но човекът бе в съзнание. Чух стъпки по тревата зад мен и се извърнах рязко. Беше Луис — скрит в сенките на оградата. Очевидно в преследване на жената бе направил пълен кръг на комплекса.

— Обади се на 909 — рече той, загледан към завоя, където изчезна вояджърът. — Онази е опасна.

— Измъкнаха се — рекох с омерзение.

— Няма лъжа — кимна Луис. — Спряха ме шибаните туристи. Тя нарочно застреля пазача — за да уплаши хората.

— Ранихме Пъд — отвърнах. — Това не е малко.

— Забърсах го в гърдите — три пъти най-малко. Трябваше да е мъртъв.

— Носил е бронежилетка. Нали видях как куршумите просто го отхвърлиха назад.

— Мамка му! — изсъска Луис. — Още ли ще висим тук? Ние ли ще даваме обяснения за главата на Мики Шайн на дървото, а? Май няма да стане.

Успяхме навреме да се качим в празния автобус, който току-що потегляше обратно, а шофьорът не бе успял да забележи данданията пред главния вход, защото спирката бе по-встрани. Седнахме на различни места, а рейсът направи кръгчето пред фасадата и шофьорът чак тогава усети, че е станало нещо.

— Какво има там? — подвикна през рамо.

— Сигурно някой е припаднал — отвърнах аз.

— Абе, това място тук не е много приятно — коментира човекът на волана и повече не говорихме чак докато ни свали пред спирката на метрото. Там хванахме такси за към центъра на града.

 

 

Луис слезе по-напред, аз продължих за Вилидж, за да си прибера багажа. Събрах си вещите и прескочих до една книжарничка на Бродуей, където купих литература за „Клойстърс“, сетне се отбих да пия кафе в „При Балдучи“ на Шесто авеню. Седнах и започнах да разлиствам страниците на купеното томче. От време на време се зазяпвах в минаващите отвън хора. Каквото и да бе онова, което Мики знаеше, то си бе отишло с него завинаги. Аз обаче бях научил нещо много важно: че Грейс Пелтие е взела нещо от Братството — или книга, или някакви документи. Бях подхвърлил думата „Откровение“ малко наслуки, а Пъд бе кимнал. Но защо пък един библейски текст е толкова важен за онези хора, че Пъд да е готов да убива, за да си го получи обратно?

Рейчъл бе в Бостън, щеше да дойде в Скарбъро на следващия ден. Бе отказала на проявилия готовност Ейнджъл да я пази лично, бе отхвърлила и предложения й от Луис револвер. Не знаеше обаче, че дискретно я следят и охраняват двама професионалисти: господин на име Гордън Бунц и партньорката му Ейми Бренър. Тези двамата ми бяха направили известен отбив от постоянния си хонорар, но все пак отпуснатият от Мерсие аванс здраво намаляваше. Междувременно Ейнджъл вече бе в Скарбъро, отседнал в „Блак Пойнт Ин“ на Праутс Нек, където можеше спокойно да се шири и обикаля околността, без излишно да привлича вниманието на местните ченгета. Бях му дал практическото ръководство на Националното природозащитно дружество „Одюбон“ за Нова Англия и малко литература за редки видове. Снабден с прекрасен бинокъл, той се правеше на любител на природата и птиците и вече почти цял ден наблюдаваше движенията на Джак Мерсие и трафика около къщата му.

Пред „Балдучи“ спря черен лексъс, на волана бе Луис. Отворих вратата, за да седна до него. Слушаше Джони Кеш.

— Готина количка — рекох. — Банковият мениджър ли ти я препоръча?

— Е, човече — въздъхна Луис, — колко пъти съм ти казвал, че скъпото си е хубаво.

Хвърлих сака на задната седалка, а той издаде непристоен звук и остави белег на седалката. Но това не бе нищо в сравнение с израза, които изтърси Луис, когато се обърна и го видя. Сетне потеглихме. Той извади дебела кубинска пура и я запали с хиляди церемонии. Купето незабавно се изпълни с плътен син дим.

— Хей! — викнах му аз.

— Кво бе? — озъби ми се той.

— Защо пушиш в колата?

— Тя си е моята кола.

— Вредно е за здравето ми.

Луис пусна нов облак дим, сетне се извърна и ме изгледа унищожително:

— Слушай да ти кажа нещо, човече! Истината за тебе самия да ти кажа. Колко пъти са те пребивали, гърмели, давили и електрошокирали, замразявали или изпичали, цепили главата, вадили зъби от шибаната ти уста? Брой нямат, нали!? А ти се боиш от пасивното пушене, а? Ще ти кажа какво е опасно и вредно за здравето ти: ти самият! Ти си вреден за здравето и за самия себе си?

След тази дълга и нетипична за него реч той се обърна и отново посвети вниманието си на трафика и пътя отпред. Оставих го да си пуши.

В края на краищата бе напълно прав. Що се касаеше до мен самия.

В търсене на святото

Извлечение от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Извън връзката си с Ийгъл Лейк Фокнър има едно занимание, което наистина би могло да му донесе заслужена слава. Той е книговезец и най-вече издател на различни красиво илюстрирани и подвързани версии на библейското „Откровение“. Говорим за последната книга на Новия завет, където са представени визиите и пророчествата на Йоана^[2] за края на света и Страшния съд. В това си дело Фокнър е просто част от стара традиция чак от времето на Каролингите, която можем да проследим назад в миналото дори до IX и X век, когато най-ранните оцелели до наши дни копия на „Откровението“ били създадени на европейския континент. В началото на XIII век за богати и знатни европейци, включително високопоставени църковни сановници и големци, вече по поръчка се правят богато украсени цветни ръкописи с текстове и коментар на латински и френски. Тази традиция просъществува и по-късно, когато е открито печатарството; това само доказва силния отзвук, който имат образността и посланията на самата книга.

До наши дни са запазени общо 12 Фокнърови издания на „Откровението“ и според документацията на фирмата, която му е доставяла варак или златно фолио, той едва ли е направил повече бройки. Всяка една е била подвързана ръчно в инкрустирана със злато кожа, илюстрирана също собственоръчно от Фокнър — с отличителна маркировка на гърба — 6 хоризонтални златни лентички, групирани в три двойки, и последната буква от гръцката азбука — омега.

Хартията не е на базата на дървесина, а на лен и памук, разбити във вода до получаване на хомогенна каша. Фокнър обработвал суровината си чрез методично прецеждане с помощта на правоъгълен черпак с мрежеста цедка вместо дъно, който потапял в хартиената маса, напълвал до дълбочина два и нещо сантиметра, а сетне бавно и продължително разбивал съдържанието чрез разклащане, за да се преплетат фините влакна в течността. Така полученият тънък пласт частично втвърдена пулпа той изстисквал с помощта на преса, а после потапял в желатин от животински произход, за да я втвърди още повече и направи подходяща за писане. Листата на всяко томче подвързвал в общо шест блока, за да минимизира дебелината на общия гръб.

Илюстрациите в неговите издания са взети предимно от ранни художници и остават почти едни и същи във всичките емисии. И дванадесетте са частно притежание на едно и също лице, което ми разреши да ги разгледам най-подробно. Първото е резултат на вдъхновение, почерпено от Албрехт Дюрер (1471–1528 г.), второто — от древни ръкописи, третото — от Лука Кранах (1472–1553 г.). Последното съдържа шест илюстрации на базата на работата на Франс Мазерел (1889–1972 г.), чийто апокалиптично тематичен цикъл е захранен пък от ужасите на Втората световна война. Според запознати с Фокнъровата работа той бил силно привлечен от образността на Апокалипсиса поради връзката му с един по-широк контекст на общочовешката правда и възмездие или Пръст Божи, а не защото вярвал в пророчеството за Второто пришествие или Страшния съд. За Фокнър нещата стоят по-иначе: съдът на човеците е в постоянно действие: премерването на даден човек и неговото осъждане е постоянен, неспиращ процес.

Откровенията на Фокнър, ако можем така да ги наречем, бит предназначени за богати колекционери и средствата, получени от продажбата им, били използвани за целите на неговата комуна. След основаването й в района на Ийгъл Лейк не е известно той да е създал други подобни творби.