Джон Конъли
Родени да убиват (25)

Глава двайсет и четвърта

Заспах в ръцете й, но спах лошо, тежко, в непрестанен сблъсък с разни виещи се, налитащи ми остроноктести твари. Ейнджъл и Луис бяха останали да спят в къщата, всички врати бяха здраво заключени и залостени. Ужким бяхме в безопасност, но Рейчъл до мен не можеше да си намери място. Потъвах в някаква черна вода, където ме чакаше Джак Мерсие, същинска пламтяща факла под вълните, до него Къртис Пелтие, от ръцете му тече гъста черна кръв и струи към дъното. Опитвам се да се изкача, а те ме дърпат надолу, мъртвите им пръсти здраво впити в краката ми. Главата ме цепи, дробовете ми ще се пръснат, натискът върху цялото ми тяло расте ли расте принуден съм да си отворя устата, а в нея и в носа нахлува солената вода.

И тогава се събуждам. Пак и пак. Намирам я притисната в мен, нежно ми шепне успокоителни слова в ушите, ръцете й ме галят по мократа коса, разтриват слепоочията ми. И така минава нощта.

На следващия ден закусихме набързо и се приготвихме за излизане, но се разделихме на две групи. Луис, Рейчъл и аз към Бар Харбър, окончателно решени на всяка цена да говорим с Бекърови. На всяка цена. Ейнджъл бе поправил домашния телефон и щеше да остане в къщата, за да е готов за всякакви маневри, ако такива се наложат. На път към колата проверих клетъчния телефон за евентуално оставени съобщения. Имаше само едно — от Али Уин. Молеше да й се обадя.

— Нали ми казахте да ви потърся, ако някой започне да задава въпроси за Грейс — рече тя, когато се свързахме. — И ето — един се обади.

— Кой?

— Един полицай. Вчера дойде в ресторанта. Детектив беше, показа си значката.

— Видяхте ли името?

— Разбира се — Лутц. Каза, че разследва смъртта на Грейс, и питаше кога съм я виждала за последен път.

— А вие какво му отговорихте?

— Същото, каквото и на вас. Нищо повече.

— Как ви се видя полицаят?

Тя очевидно се замисли, отговори малко по-късно:

— Уплаши ме. Снощи въобще не съм се прибирала у дома. Преспах у една приятелка.

— А от вчера мяркал ли се е?

— Не, смятам, че ми повярва.

— Обясни ли как се е добрал до името ви?

— От ръководителя на аспирантската работа на Грейс — една възрастна доцентка от университета. Снощи й се обаждах — тя ми съобщи, че му дала две имена — моето и на Марси Бекър. Познаваше ни и двете, колко пъти сме пили кафе заедно.

 

 

Беше след девет часа сутринта и вече почти влизахме в Огъста. Телефонът иззвъня, погледнах индикатора — номерът не ми говореше нищо.

— Господин Паркър? — попита женски глас. — Обажда ви се Франсин Бекър, майката на Марси.

Прошепнах името в ухото на Рейчъл.

— Тъкмо съм на път към вас, госпожо.

— И все още търсите Марси, нали? — в гласа звучеше някакво примирение, но и страх.

— Убийците на Грейс Пелтие са по следите й, госпожо Бекър — рекох аз. — Те убиха баща й, убиха друг човек на име Джак Мерсие, съпругата му и негови приятели, ще убият и Марси — веднага щом я намерят.

Жената отсреща се разплака, ясно чувах хлипанията й.

— Много съжалявам за онова, което се случи, когато идвахте у нас миналия път — давеше се тя в сълзите си. — Бяхме много уплашени — за Марси, за нас самите. Тя ни е единствената дъщеря, г-н Паркър. Не искаме да й се случи нищо лошо…

— Къде е тя, госпожо?

Франсин Бекър замълча. Вероятно щеше да ми каже, но не и сега, а по-късно, по свой собствен начин.

— Тази сутрин тук дойде един полицай, детектив беше. Каза ни, че Марси е в голяма опасност и той е готов да я отведе на сигурно място… — тук жената отново изхлипа, сетне продължи: — Съпругът ми му каза къде е Марси. Ние сме хора обикновени, г-н Паркър, спазваме законите, слушаме властта. Марси ни беше предупредила да не говорим с полицията, но този човек бе толкова приятен, любезен и видимо се безпокоеше за нея, че… нали разбирате? Нямаше никаква Причина да не му вярваме, а не можем и да се свържем с Марси. В онази къща телефони няма.

— Коя къща?

— Имаме дом в Бутбей Харбър. Всъщност нещо като вила. През лятото я даваме под наем, но напоследък малко сме я занемарили…

— Кажете ми къде точно се намира.

Рейчъл незабавно извади бележниче и писалка, повторих ясно адреса и упътванията на жената, за да може да ги запише.

— Моля ви, г-н Паркър, помогнете й! Нали нищо лошо няма да й се случи?

— Ще помогна колкото мога — обещах аз и се опитах в гласа ми да прозвучи някаква надежда. — Само ми кажете как се казваше онзи полицай?

— Лутц — бе незабавният отговор. — Детектив Джон Лутц.

Дадох десен мигач и излязох на банкета. След няколко секунди се зададе лексъсът на Луис. Слязох, изтичах до него.

— Променяме плана.

— Е, и къде отиваме сега?

— При Марси Бекър. Вече зная къде е.

Трябва да е прочел нещо в лицето ми, защото подхвърли:

— Я да позная… и други хора вече знаят, нали?

— За съжаление, да.

— Е, то все така ни се случва…

 

 

Преди трийсетина години Бутбей Харбър бе прекрасно, тихо кътче, нищо повече от мъничко рибарско селище. А още трийсет години преди това вероятно навсякъде е смърдяло на тор, защото пък тогава Бутбей е бил преразпределителен център на търговията с торове. Както и да е — на това място още през 1622 г. е възникнала първата постоянна заселническа колония на брега на Мейн — сигурно най-примитивната на източното крайбрежие, но пък нали все отнякъде трябва да се започне?

Днес, по време на туристическия сезон Бутбей Харбър се оживява, пълни се с разнолики туристи и моряци в отпуска; те въртят добър оборот на пристанищните заведения и места за развлечение. Така че, ако питате мен, някогашното съсипано от мръсотия и безконтролно търговско развитие място е направило голяма крачка в положителната посока, а пък ако случайно сте от черногледите хора, може и да кажете, че наистина има големи промени, но нещата са си все в онази мизерна бъркотия отпреди години.

От Огъста хванахме по шосе 27 в югоизточна посока и пристигнахме в Бутбей за около час, минахме по „Мидъл Стрийт“ и все по нея до мястото, където се превръща в „Бартърс Айланд Роуд“. Искаше ми се да оставя Рейчъл в Бутбей, но си знаех, че ще има голям скандал, а освен това тя сто на сто щеше да бъде от полза при срещата с Марси Бекър.

Накрая стигнахме до отбивка с частен двулентов път към дървена къщурка с паянтова веранда, кацнала на леко възвишение. И тук спряхме. В самия склон зърнах вградени дървени стъпала. Предположих, че вилата е с не повече от 2–3 стаи. От запад и юг имаше дървета, но отсечката до нея се виждаше съвсем ясно. Не забелязах коли, но под прозореца отляво на предния вход бе подпряно колело — от онези с дебелите гуми и специални скорости за планински терени.

— По-добре да оставим колите тук, а? — попита ме Луис.

Вярно беше, че тръгнем ли по пътя, и незабавно ще ни забележи всеки, който може да се намира в къщата. Но пък време за губене нямахме.

— Тц-тц — рекох. — Давай да вършим работа и да се чупим, преди да е пристигнал Лутц.

— При положение че не ни е изпреварил — възрази Луис.

— Мислиш, че е дошъл с онова колело там ли?

— Може да е идвал и вече да го няма — логично отвърна приятелчето.

Въобще не отговорих. Как ще отговоря, изобщо не ми се и мислеше за подобна възможност.

— Не бива да ходим натам с празни ръце — обади се Луис и отвори багажника на лексъса.

Огледах околността, къщата, лицето на Рейчъл. Свих рамене. Нищо особено не се виждаше и пристъпих към отворения багажник, Рейчъл след мен.

Луис повдигна мъхнатия вътрешен капак, отви гайките, с които бе затегната резервната гума, подаде ми я и намигна. Сега багажникът изглеждаше по-дълбок и все пак бе плитък. Той се наведе и освободи някакви скрити пружини, тогава подът се повдигна на задни панти и разкри малък арсенал, подреден в специално построени отделения.

— Сигурен съм, че имаш разрешителни за всичките тези пушкала — подхвърлих му аз.

— У дома имам за по-сериозната стока, това тук нищо не е — небрежно отвърна той.

Зърнах малкия формат „Калико“ — с два пълнителя по 50 патрона, той, Луис, много ги обича тези играчки. Още и деветмилиметров глок, снайпер карабина „Маузер“ SP66, южноафрикански картечен пистолет BXP, че дори и със заглушител, и портативен гранатомет отдолу. Това оръжие винаги ме е озадачавало; струва ми се, че в самата идея на конструктора има противоречия.

— Ако се треснеш в някоя бабуна на пътя, може и да гръмнеш. Току-виж отворил се цял кратер и го нарекли на твое име. Ще си единственият хитмен^[1] с подобна слава — заядох го аз. — Пък и не те ли е шубе да возиш толкова много железа постоянно, а?

То си е сериозно закононарушение, но Луис се ухили:

— Имам документ за професионален шофьор и черна фуражка — гепят ли ме, ще кажа: „Те на голем бел масса, аз само малък черен слуга кочиаш.“

Добре имитираше мекото произношение на луизиански роб от преди някой и друг век.

Сетне се наведе, за да измъкне нещо като рязана двуцевка с мерник и трета цев отдолу, която се оказа ръкохватка. Беше много лека и прилепваше на рамото като изляна.

— Впечатлен съм, Луис — рекох наистина удивен. — Какво е това?

— Neostead — южноафриканско. Пука със специално стабилизирани патрони — не се влияят от нарезите в цевите, 13 на брой и изобщо не рита — можеш да си бумкаш с една ръчичка.

— Значи ефикасно, а?

— Какво ти ефикасно, бе, момче, давам ти направо върха!

Поклатих глава отрицателно и му я върнах. Зад мен Рейчъл се облегна на колата. Забелязах, че се нацупи и стисна устни, погледът й като че се втвърди. Знаех, че не обича оръжието. Имаше си най-сериозни причини.

— Добре, хайде да вървим — кимнах аз.

Луис тъжно заклати глава, качи се в лексъса и подпря двуцевката на съседното място.

— Не мога да разбера защо не ми харесваш стоката — извайка се той.

— Прекалено много пари имаш, Луис, това ти е проблемът — сопнах му се аз.

Подгонихме колите успоредно и нагоре по пътя, чакълът под гумите ни запращя и се разлетя. Излязох пръв, Луис секунди след мен. Ясно чух, че във вилата силно се тръшна врата. Сигурно задната.

Хукнахме едновременно — аз отдясно, Луис — отляво. Свих зад ъгъла и веднага я видях — жена в червена риза и джинси. Тича ли тича надолу по склона към дърветата, на рамото й виси раничка. Беше едричка и не особено бърза, догоних я преди още да е на половината склон. И тогава видях мотоциклета — беше в групата дървета пред нас, покрит с платнище.

Бях само на половин метър зад нея, когато свали раницата и със замах я завъртя. Удари ме точно по слепоочието, и то доста силно. Залитнах, ушите ми запищяха, но се плъзнах с краката напред и успях да я препъна. Падна тежичко и раничката отхвръкна встрани. Скочих върху нея, преди още да се е окопитила. Чух стъпките на Луис зад мен и в следващата секунда сянката му падна върху нас двамата.

— По дяволите — изругах високо. — Отнесохте ми главата!

Под мен Марси Бекър се бореше яростно. Изглежда, бе навършила двадесетте, косата й бе светлокестенява, чертите й — обикновени, дори възгруби. Огледах я по-внимателно — широки рамене, мускулеста — може да е била плувкиня или атлет. Сетне видях изражението й и ме загриза съвестта. Яко я бяхме уплашили, особено аз.

— Не се бой, Марси — рекох колкото се може по-приятелски. — Дойдохме, за да ти помогнем.

Сетне се извъртях и я пуснах да стане. Почти веднага хукна, но аз бях готов за това, хванах я и я свалих на земята.

— Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Къртис Пелтие ме нае да разследвам случилото се с Грейс. Мисля си, че ти знаеш истината.

— Нищо не знам — изсъска тя и ловко ме ритна с лявата пета — точно по пищяла, където боли ужасно.

Както ви казах — едра, здрава девойка, не беше лесно да я държа на място. А Луис си стои до нас, гледа и се подсмива, мръсникът му с мръсник. Разбра се, че от него помощ няма да видя. Извих я към себе си и здравата я раздрусах.

— Марси, нямаме време за подобни майтапи — подвикнах вече леко ядосан.

— Да ти го начукам! — изхрачи се тя в ответ.

Какво да се прави — беше ядосана, уплашена, пък и имаше пълно основание за това. В този миг се появи Рейчъл и аз благодарих на Бога. Очите на Марси незабавно се прехвърлиха върху нея.

— Марси, на път за насам е един полицай и намерението му съвсем не е да те опазва — бързо рече Рейчъл. — От родителите ти научил, че се криеш тук. Смята те за свидетел на смъртта на Грейс Пелтие. И ние също. Слушай сега — дошли сме, за да ти помогнем, но ти трябва да ни сътрудничиш.

Момичето престана да се дърпа и загледа Рейчъл право в очите. Опитваше се горкото да отгатне дали говори истината. Изглежда, повярва, защото чертите й се отпуснаха, лицето й се поизглади, пламъчетата в очите й угаснаха.

— Грейс я уби един полицай — рече тя изведнъж.

Незабавно се извърнах към Луис.

— Махни колите оттам!

Той кимна и хукна нагоре по хълма. След няколко секунди неговият лексъс се появи в задното дворче, което бе малко над нас — от пътя го прикриваше самата вила. Мустангът го последва достатъчно бързо.

— Мисля, че убиецът на Грейс се казва Лутц — същият полицай, който е на път за насам — казах на Марси, като я гледах в очите. — Е, искаш ли да ти помогнем или не?

Не отговори, само кимна в знак на съгласие. Взех раницата от земята и й я подадох. Докато я поемаше, я задържах и с усмивка подхвърлих:

— Да не ме цапардосаш пак, ей?

Тя ми върна усмивката — смутено, несигурно, също като дете:

— Няма, обещавам.

Тръгнахме нагоре по склона и изведнъж тя изтърси:

— Ама той не търси само мен…

— А кого още? — сепнах се аз — може би бяхме пропуснали нещо важно…

Марси преглътна и в очите й се появи истински страх.

— Най-много му трябва книгата — рече и потупа с длан раничката.

 

 

Докато си прибираше скромния багаж, който в бягството бе зарязала в къщата, тя ни разказа за последните дни и часове на Грейс. Във всеки случай не ни показа книгата, не позволи да надникнем в раницата. Все още не ни вярваше напълно.

— Много бързаше, когато излезе от срещата с онзи тип Парагон — разказа момичето. — Изтича направо до колата, качи се и потеглихме. Ужасно беше ядосана, толкова пищисана не бях я виждала дотогава. И през цялото време го ругаеше, наричаше го лъжец с лъжец такъв. Същата вечер ме остави в мотела в Уотървил и не се прибра чак до два-три на разсъмване. Не ми каза къде е ходила, но щом се съмна и тръгнахме. На север. И пак ме заряза сама — в Мачиас. Каза ми да си почивам и да я чакам, ама не я видях цели два дена.

Седях в стаята, гледах телевизия, купих си една-две бири. На втората вечер чувам — някой блъска по вратата. Отивам да отворя — Грейс, косата й мокра и мръсна, дрехите й вир-вода, а тя бяла, пребледняла като сняг, сякаш видяла най-страшното чудовище от Ада. Каза ми, че трябва веднага да тръгваме. Облякох се, взех си раницата и потеглихме. На задната седалка в колата имаше пакет — нещо увито в найлонова торбичка. Надникнах — видя ми се като тухла, голяма и дебела.

— Какво е това — питам, а тя вика: „Не ти трябва и да знаеш!“, и толкоз. Мълчим, мълчим, аз току питам: „А сега къде отиваме?“ „При баща ми“ — отвръща тя.

Тук Марси направи пауза, изгледа мен и Луис, който стоеше пред прозореца и оглеждаше местността.

— Не е лошо да тръгваме — обади се той.

Знаех, че Лутц ще дойде всеки момент, но пък нали момичето се бе разприказвало, иди го навивай после да ти каже нещо.

— Нещо друго каза ли ти? — подтикнах я аз отново.

— Ами тя беше като истерична. Мълчеше, по едно време викна: „Той е жив, жив е!“, и започна да плещи едни такива, че онези го завели в града, защото се разболял. Тя видяла как припаднал на пътя. Само това говореше. Ама кои бяха онези, кой беше той, така и не разбрах. Питах, но тя все казваше, че по-добре за мен е нищо да не зная.

И така мина почти час, аз заспах на задната седалка. По едно време усещам, че ме дърпа. Разбудих се, виждам, че сме загазили нещо. Зад нас едно ченге, гони ни, пуснал буркана, надул сирената. Грейс настъпи с все сила и се измъкнахме — онзи изостана. След един завой излезе от пътя и спря. Вика: „Изчезвай, Марси!“, и толкоз. Подхвърли ми раничката, пакета от задната седалка и целия куп с бележките, дето си водеше от сума ти време, и пак вика: „Спасявай се!“ Питам какво става, тя казва да й ги пазя, докато ми се обади. Сетне на онзи отзад фаровете му блеснаха и аз се изшмулих от колата и право в храстите. Право да ви кажа, вероятно съм прихванала онзи страх от нея, защото цялата треперех, а никаква причина да се страхувам нямаше, нали? Така де — какво толкова бяхме направили? Пък и онзи нали беше ченге? И да е откраднала нещо, ще го върне и какво толкова?

Както и да е — слушам аз, тя се мъчи да запали колата, ама проклетницата не ще ли не ще. Дойде онзи, вика й „Дай ключовете!“. Висок мъж, пушеше цигара. С ръкавици, чувам всичко, което й говори — къде е била, какво е правила. Не я пуска да излезе от колата, надвесил се над прозореца. И все я пита за нещо си — къде е то, та къде е то, но нали не знам за какво пита. Тя отговаря, че не разбира за какво й говори той.

— Тогава полицаят се обади по телефона — имаше клетъчен. Може да е било 15 или 20 минути преди да дойде онзи — другият. Един едър такъв — с мустаци.

Сега Марси се разплака жално.

— Трябваше да се опитам да направя нещо, да помогна… защото веднага усетих какво ще стане… още преди да извади пистолета. Просто го усещах! Чувствах как си го мисли, проклетникът му неден! Видях го, че влиза при нея и вече се канех да се развикам с все сила. Мислех, че първо ще я изнасили или нещо… ама нищо не можах да направя, беше ме ужасно страх, цялата треперех. Чувах виковете на Грейс и тогава той я удари по главата, за да млъкне. Претърси багажника, после цялата кола и тръгна да души наоколо. Аз се дръпнах назад и трябва да съм вдигнала шум, защото той ме чу, застина и се заслуша. Значи той започна да търси, да оглежда наоколо и като не намери нищо, се вбеси, върна се и удари по тавана на купето с все сила. Чух и псувните му — надалече ехтяха.

Марси отново замълча, сетне възобнови разказа.

— Видях го, че заобикаля към шофьорския прозорец с пистолета в ръката. Пак се развика на Грейс, блъскаше я по главата с дулото. Тя отблъсна пистолета с ръка, сдърпаха се двамата, чух изстрел и прозорците отпред почервеняха, Първият полицай започна да крещи на едрия, викаше „Какво си мислиш, че правиш, бе!“. Но изглежда се уплаши, защото притихна и го чувам, че пита: „А сега какво ще стане?“ Другият го изпсува и му рече да млъкне.

Тогава бръкна с ръце в прозореца и направи нещо с главата на Грейс. Като изкара ръцете, видях, че държи коса и гледа към дърветата и храстите откъм моята страна, все едно ме вижда къде съм. За малко да се напикая — запълзях по корем с лице в земята, не смея звук да издам. По едно време гледам — през предния прозорец главата й се вижда — виси безжизнено, кръв навсякъде. Ужасно мъчно ми стана — беше ми първа приятелка, а аз я оставих да умре сама…

Рейчъл пристъпи, хвана я за ръката.

— Нищо не си била в състояние да направиш, Марси — рече тя тихо и в гласа й долових ехо от моя собствен. — Онзи тип Лутц е щял да убие и теб и тогава нямаше да научим как е станало убийството. Ти нали не си разказвала на други хора за него?

Марси енергично заклати глава.

— Не, но щях… докато не видях книгата. Тогава се уплаших още повече, ама ужасно се уплаших. Реших, че най-добре е да се скрия някъде и да стоя колкото се може по-далеч от ченгетата. Защото ако ме намерят, ако онзи едрият разбере какво съм видяла… майко мила! Обадих се на мама и й казах, че на Грейс й се случи нещо много лошо и че трябва да се скрия, докато реша какво да правя. Изрично й казах да не споменава пред никой къде съм, особено пък пред полицията. Хванах първия рейс от Елсуърт рано сутринта на следващия ден и оттогава стоя тук. На два пъти се престраших да отида до един магазин, взех под наем мотоциклета — ако ми се наложи да се спасявам бързо…

— Е, завинаги не можеш да се криеш тук — казах й очевидното.

— Нямаше къде другаде да отида — въздъхна дълбоко тя.

— Но Грейс не успя да ти спомене къде е ходила?

— Не. По едно време подхвърли нещо за някакъв фар, но тогава бе много възбудена. Нали разбирате — пренапрегната и може би превъртяла. Говореше ги едни — нищо не й се разбираше.

— А книгата е все още у теб, нали?

Марси кимна, посочи към раничката.

— Там е. Пазя я.

И в същия миг се обади Луис. Извърнах се към него.

— Идват.

 

 

Бялата акура на Лутц изрева нагоре по чакъла и спря на около десетина метра от предната врата. Самият той излезе пръв, след него — дребен, възслаб мъж с ниско подстригана коса. Бе кривоглед, облечен в бояджийски гащеризон и гумени ръкавици. Такива хора Луис презрително нарича „злобарчета“ или „малчовци“. Има предвид онзи тип дребни боклуци, които обичат да давят кучета, да бесят котки, да тормозят и насилват деца и изобщо всичко, що е по-слабо от тях самите. И двамата държаха пистолети в ръка.

— Май са дошли с готовност да я заловят на всяка цена — жива или мъртва — подхвърлих аз.

Дребният отвори багажника и извади голям гумен чувал — от онези, в които слагат убитите.

— Тц — възрази Луис. — Току-що ти показаха за какво става дума.

Отдръпнахме се назад, в сенките на стаята, докато Лутц се приближи и надзърна през прозореца. Махна с ръка на дребния да заобиколи отзад, самият той тръгна към предната врата. Допрях пръст на устни, с ръце обясних на Рейчъл да отидат с Марси в малката спалня и да легнат на пода. Луис мълчаливо извади зиг зауера от колана и отривисто го подаде с дръжката напред на Рейчъл. Тя го изгледа, поколеба се, взе го. А той с двуцевката в ръка тръгна към задната врата — да пресрещне помощника на Лутц. Това стана за не повече от три секунди, аз извадих пистолета, свалих предпазителя, замислих се какъв избор имам. Не беше много голям.

Предната врата се отваря в късо коридорче — отпред стена, метър и половина вляво вече влизате в голямата стая — нещо като всекидневна. Отдясно на нея е спалничката, където Марси Бекър и Рейчъл вече лежаха под прозореца — ако някой отвън надникне, да не може да ги види.

Пристъпих до ъгъла на всекидневната, току до коридора към външната врата и скрит за влизащия, зачаках с насочен пистолет. Чух как изскърца дръжката, в същия миг от задната част на вилата нещо избумтя досущ като топ. Откъм вратата се чу трясък, Лутц влетя с хванат в двете ръце пистолет. Шумът отзад май го панира и влезе прекалено бързо. Оръжието му бе насочено към средата на стаята, не и към мен. Атакувах с рамото напред, едната ми ръка отблъсна неговия пистолет, другата го тласна към прозореца, последва силен удар в слепоочието със смит и уестъна. Той залитна, ударих го пак. Успя да пусне изстрел — в тавана, получи трети удар и падна на колене. Веднъж на пода, изтръгнах пистолета от пръстите му и го захвърлих в кухнята. Сетне го опипах за друго оръжие. Нямаше, но му взех белезниците. Тупнах го още веднъж — за всеки случай, закопчах го и го извлякох навън на чакъла. Очаквах там да намеря Луис и така и стана, но не беше сам.

Дори не беше и въоръжен.

Стоеше изпружен с ръце на тила, а голямата двуцевка се търкаляше на земята в краката му. Зад него стърчеше високата, плешива фигура на Голем, един пистолет почти опрян в главата на черния ми приятел, другият небрежно насочен в гърдите ми. На свития му лакът висеше навито въже.

— Съжалявам, човече — тихо рече Луис.

Отляво се търкаляше дребният с голяма дупка в гърдите.

Голем ме гледаше в очите, навъсен, без да мига.

— Пистолетът долу, г-н Паркър! Иначе ще убия приятеля ви.

Протегнах ръка напред, наведох се и внимателно поставих смит и уестъна на чакъла. Лутц надигна окървавена глава и замаяно изгледа плешивия. Сетне очите му се изясниха и в тях се появи страх, истински животински страх. Изпитах някакво удовлетворение от това, но какво толкова? Голям праз. Ние всички изцяло и напълно зависехме от милостта на този странен, кух човек пред мен. Голем. Така се бе сложила ситуацията. Моя грешка до голяма степен.

— Сега свалете обувките и чорапите на детектива! — нареди той.

Наведох се, затиснах гърдите на Лутц с колене да не ми играе номера и изпълних заповедта. Голем само извъртя китка и въжето тупна пред мен.

— Сега му завържете краката.

Изпълних и това нареждане. И веднага чух шепота на Лутц:

— Моля те, Паркър, не го оставяй да ме отведе. Ще ти кажа всичко, което искаш, само не го оставяй…

Нямаше как Голем да не чуе.

— Замълчи, детективе. С г-н Паркър сме се разбрали вече.

Видях или по-скоро усетих движението на Рейчъл зад прозореца и поклатих глава — дадох й знак да не се замесва. По никакъв начин.

— Така ли? — попитах може би наивно.

— Ще ви оставя живи заедно с приятеля ви. И вашата приятелка също. Ще отведете и онова момиче. Но детектив Лутц ми е нужен.

Защо ли си мислех, че на този човек (или нечовек?) нещо може да му се е изплъзнало?

— Не! Недейте! — изрева Лутц. — Не бива, хора сме. Този изверг ще ме убие.

Погледнах Голем в очите, но едва ли имаше нужда от потвърждение, че опасенията на Лутц са оправдани.

— Детектив Лутц е напълно прав — отвърна онзи, — само че първо ще ми каже къде са съзаклятниците му. Поставете го в онзи чувал, г-н Паркър. Сетне заедно с приятеля си го отнесете в моята кола.

Не помръднах. Не бях готов да се разделям с Лутц, преди да съм научил онова, което той знае.

— Ние всички имаме една и съща цел — рекох. — Да намерим виновниците за убийствата.

В същия миг Луис изохка — Голем бе забил дулото болезнено в тила му. Преговори нямаше да има, вече се знаехме с този тип.

Помъчихме се доста докато набутаме извиващия се като змия Лутц в чувала, напъхахме чорапите му в устата, за да не крещи оглушително и го отнесохме до линкълна на Голем. Отворихме багажника, сложихме го вътре. Капакът се хлопна с окончателността на затварящ се ковчег. Все още чувах заглушените стенания и ударите с крака в ламарината.

— Сега, ако обичате, бавно и към къщата — нареди Голем. Отстъпихме, без да се обръщаме, и тръгнахме заднишком. Не сваляхме очи от плешивия с двата пистолета.

— Не мисля, че повече ще се видим, г-н Паркър — рече той.

— Не го приемам толкова навътре — не се стърпях аз.

Изчака ни, докато се отдалечихме поне на трийсетина метра от колата му, сетне бързо се намести в нея, запали и потегли. Владееше ги тези изпълнения отлично. Луис до мен дълбоко въздъхна.

— Добре ни се размина — отново не се стърпях. — Само дето твоята професионална гордост пострада, а? И репутацията малко нещо?

Луис смръщи лице.

— Знаеш, аз месеци наред обмислям и подготвям един-единствен удар. А ти ми подхвърляш някакви си пет минути и давай! Да не съм ти шибаният Джеймс Бонд.

— Няма страшно — продължавах аз. — Този не е от разговорливите. Напротив — пълен гроб. Никой няма и да научи.

— Вероятно. И името му — супер.

Сетне изтичахме до къщата. Рейчъл излезе да ни пресрещне. Беше пребледняла като платно, направо помислих, че ще припадне.

— Рейчъл, пиленце, какво има? — попитах и я сграбчих за раменете.

— Виж сам — рече тя почти беззвучно и махна с ръка назад.

Заварих Марси Бекър настанена в едно от големите кресла, свила крака под себе си. Взираше се втренчено в стената и си дъвчеше нокътя. За миг прехвърли очи към мен, сетне ги свали към нещо на земята пред нея и пак се вторачи в бялата мазилка. Така ни завари и Луис след време. Изглежда, сме стояли неподвижни доста дълго. И той изгледа онова, което лежеше на пода.

Беше книга.

Книга от човешки кости и кожа.