Джон Конъли
Родени да убиват (6)

Глава пета

Изповедта на Къртис Пелтие не само до голяма степен обясни поведението на Джак Мерсие, но и направи нещата доста по-трудни за мен. Защото кръвната връзка между Мерсие и Грейс бе всъщност лоша новина, много лоша.

За беля у дома в Скарбъро ме чакаха още лоши новини. Не знам защо, но още като спрях пред вратата, нещо ми се стори съвсем не на място. Отначало го отдадох на отсъствието си — човек като го няма известно време вкъщи, нещата се разместват, изглеждат малко по така, но за съжаление не това бе обяснението. Сякаш някоя неведома сила бе хванала къщата, за да я завърти около въображаема ос така, че луната вече не я осветява по начина, който познавате, а сенките падат съвсем по-различно. Пощенската кутия все още смърдеше на бензин и това ми напомни за сутрешната случка. Паяци в пощата са кофти нещо, но като си помисли малко човек какво може да намери у дома си… Ще ми бъде доста по-трудно да се оправям с подобна ситуация вътре в самата къща.

Пристъпих до вратата, отворих рамката с мрежата против насекоми, опитах ключалката — изглеждаше на място, непипана. Вмъкнах ключа, отключих, честно казано, очаквах да намеря всичко наопаки, но не — не бе така. Поне отначало. Къщата бе тиха, вратите полуотворени, както ги оставям, за да може въздухът свободно да шета навсякъде и да се проветрява. Но ето — подвижната закачалка в антрето, където редовно си оставям ключовете, бе леко отделена от стената. Ясно се виждаха следите от крачетата й — кръгли петна сред тънък слой прах наоколо. Във всекидневната изпитах подобно усещане — като че някой нарочно бе размествал мебелите, колкото да забележа факта. Канапето и столовете бяха отместени просто така. В кухнята намерих посудата пипана, храната бе вадена от хладилника и сетне върната — в безпорядък. Дори и чаршафите на леглото ми бяха вдигани, най-горният бе оставен отметнат. Забързах към бюрото, което е в ъгъла на всекидневната. Мисля, че се досетих за какво са идвали.

Липсваше копието на досието по случая Грейс Пелтие.

Следващия час прекарах в нещо, което бихте нарекли необичайно като действие, но пък като се замисли човек — напълно естествено. Внимателно прегледах цялата къща и се захванах със сериозно чистене — избърсах прахта, проверих навсякъде, избърсвах, мих и трих, сетне ударих и една сериозна прахосмукачка. Смъкнах чаршафите от леглото и ги поставих в торбата за пране заедно с бельото от шкафа. С вряла вода измих всички чинии и чаши, вилици и лъжици и ги подредих на поставката да съхнат. Когато привърших, дрехите бяха залепнали от пот по мен, гърбът ме сърбеше, бях доста мръсен, но имах положителното усещане, че съм си възвърнал поруганата територия от анонимните натрапници. Убеден бях, че би трябвало да постъпя именно по този начин — иначе собствените ми вещи щяха да си останат замърсени от тяхното присъствие.

Влязох в банята и дълго се къпах, мих и трих, облякох последния кат чисти дрехи и се опитах да се свържа с Къртис Пелтие, но никой не вдигаше телефона. Исках да го предупредя, че могат да пребъркат и неговия дом, но отговаряше само телефонният секретар и ме молеше да оставя съобщение. Оставих — настоях той да ми се обади.

Качих се на колата и тръгнах към „Оук Хил“, оставих прането, а сетне отскочих до хранилището, където недалеч от дома си срещу наем държа стари мебели и други вещи, изнесени от дядовата къща и от стария ми бруклински дом навремето, в който за кратко време живяхме с Джени и Сюзън.

Там бях оставил оригиналите на полицейските доклади. Седнах на един сандък и отново ги прегледах — един по един — особено онзи, които бе написал лично Лутц в качеството си на следовател. В случая неговата роля съвсем не ме изпълваше с вяра в силата и почтеността на закона. И въпреки това не можех да открия нищо, което да оправдае събуденото в мен недоверие към светлата му личност. Свършил бе напълно нормална работа, адекватна за полицейските изисквания, дори бе успял да разговаря с недосегаемия Картър Парагон.

Прибрах се и направо влязох в спалнята. Дръпнах дрешника и отместих стара дъска на пода, за да извадя едно вързопче от хранилището под нея. Там имаше още две такива — едното по-голямо, другото по-малко, но тях си ги оставих на място. Отнесох пакета в кухнята, сложих го върху стар вестник и развих омасления парцал.

Досещате ли се какво съдържаше? Трето поколение „Смит & Уесън“ модел 1076, 10-милиметрова версия, разработена специално за ФБР. Имах подобен пистолет навремето, но го загубих в едно езеро в Мейн, когато бягах да си спася живота. В известен смисъл бях доволен, че съдбата ме отърва от него. Бях вършил ужасни неща с неговата помощ и накрая, изглежда, бе дошло време оръжието да символизира всичко най-лошо у мен.

Обаче не бяха минали и две седмици, откакто бях останал без него, и пристигна чисто нов — същият модел. Изпрати ми го Луис посредством един от емисарите си — огромен чернокож великан с фланелка, на която пишеше, че си умирал да претрепва куклуксклановците. Не мина и час от тази доставка и ми позвъни самият Луис.

— Не ми трябва, Луис — рекох му унило. — Повръща ми се от патлаци, особено от този вид.

— На теб сега така ти се струва, но той си е твоят пистолет — настоя той. — Ти си го използвал, защото така е било казано, а си и много добър с него. Може би ще дойде ден, когато ще си доволен, че е още у теб.

И вместо да го захвърля, увих го в непромокаема опаковка и омазнени парцали и го скрих при другите, които още пазех: колта на баща ми — 38-и калибър и деветмилиметров полуавтоматичен „Хеклер & Кох“, за който така и си нямам разрешително. Бях си направил добро скривалище или така си мислех: под дюшемето. Там държах батареята — далеч от ръката, та ужким далеч и от сърцето.

Сега го огледах внимателно, извадих пълнителя, дръпнах затвора назад докрай за всеки случай — да не би в цевта да е останал патрон. Никога не забравяйте основните правила за безопасност! Огледах оръжието отвсякъде, пружината на изхвъргача, върха на иглата; освободих затвора, натиснах спусъка. Щрак! Цели трийсет минути чистих и смазвах, сетне презаредих пълнителя, поставих я на място, вдигнах ръка с него, прицелих се във вратата. Тежеше не по-малко от кило и нещо. Опипах го с палеца, прокарах показалеца по серийния номер встрани и неочаквано и съвсем необяснимо изпитах страх…

У всеки от нас съществуват потайни, неведоми кътчета, тъмни кьошенца в човешката душа. Там се наслагва и таи обида и болка, гняв и отмъстителност, които излизат навън при нужда или без нужда. Някои от нас се обръщат към тях рядко или никога. И така би трябвало да бъде, защото посегнеш ли за помощ към тях, то ще ти струва скъпо и прескъпо… Всеки път губиш нещо от себе си, частица от всичко онова, което е добро и почтено и човешко у раба Божи. Опиташ ли веднъж, може да дойде и втори път и постоянно бъркаш все по-надолу и по-надолу в скритата чернилка. Странни твари се крият там, осветява ги злокобна светлинка отвътре; тя се захранва само от желанието да оцелееш и да убиваш. Голяма е опасността да прибегнеш до нейната помощ — ще се потопиш така надълбоко, че може би вече никога няма да намериш повърхността. Оставиш ли му се веднъж на този вътрешен мрак и край! — спасение няма, загубен си завинаги.

И ето ме мен сега — отново загледан в пистолета, усещащ неговата сила, безспорната му смъртоносност. Изведнъж се видях на ръба на онези дълбоки тъмни води, черна бездна, от която връщане няма, няма. Прижари ми на кожата, а нейде отдолу долетя ехото на ехиден смях: ела, ела, ти само ела… Хич не посмях да надникна надолу, най ме бе страх какво мога да видя отразено в онази черна и огледална повърхност.

Направих усилие да се откача от тези страшни усещания. Станах и превъртях касетката на телефонния секретар — да проверя има ли съобщения. Имаше — от Рейчъл: „Здравей!“

Незабавно набрах номера й, за късмет тя вдигна на втория сигнал.

— Хей, какво правиш? Знаеш ли — намерих билети за балета!

— Браво бе.

— Май не се радваш много, а?

— Виж, имах не особено сполучлив ден. Понаби ме един полицай, защото не проявих нужното уважение към ценностната му система, а после един друг заплаши да ми пукне черепа със стик номер девет.

— Ами да — ти обичайно си такъв светъл, приветлив човек, харизматичен — засмя се тя, но изведнъж стана сериозна: — Искаш ли да ми разкажеш по-подробно какво става при теб?

Разказах й някои неща — каквото знаех, какво подозирах, но не споменах за Марси Бекър, нито за Али Уин или за двамата полицаи. Не исках да говорим за такива неща по телефона. Пък и в къщата ми току-що бяха влизали непознати хора.

— И ще продължаваш ли да се занимаваш с тази работа?

Замълчах, какво да й отговоря? А на масата до мен смит и уестънът мътно блещеше на процеждащата се през прозореца лунна светлина.

— Мисля, че да — отвърнах кратко.

Рейчъл въздъхна, помълча и каза:

— Значи да върна билетите?

— Не, не, недей! — викнах внезапно, защото ужасно ми се прииска да съм заедно с нея. — Ще дойда, както се бяхме уговорили.

А и не бях говорил с Али Уин.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно, повече от всякога — рекох твърдо.

— Добре тогава. Слушай, Паркър, ти нали знаеш, че те обичам?

Напоследък бе свикнала да ми вика Паркър, моля ви се! Просто поради това, че никой друг мой близък никога не ми е казвал така.

— И аз те обичам.

— Добре. Тогава грижи се повече за задника си.

Рече и затвори.

Второто съобщение на секретаря бе повече от необичайно:

— Г-н Паркър — започваше мъжки глас, — името ми е Артър Франклин, адвокат по професия. Имам клиент, който настоява да се види и говори с вас.

Звучеше доста възбуден и неспокоен, сякаш зад него стоеше някой страшен тип, издигнал над главата му парче дебел гумен маркуч.

— Ще ви бъда много благодарен, ако незабавно се свържете с мен.

Бе оставил домашния си номер, затова се обадих веднага. Представих се, а той въздъхна дълбоко и с облекчение. Изпусна въздух — досущ спукана автомобилна гума, и на няколко пъти повтори „благодаря ви“, „благодаря ви“.

— Моят клиент се казва Харви Рагъл — започна, преди да съм успял да вметна и дума. — Той е кинематографист. Студиото и разпространителската му мрежа са в Калифорния, но напоследък живее и работи в Мейн. За жалост компетентните институции на щат Калифорния имат възражения против естеството на неговото изкуство, в ход са съдебни санкции за екстрадирането на моя клиент. Ситуацията се усложнява и от факта, че група лица извън закона са обидени също от предмета на изкуството на г-н Рагъл, и той счита, че животът му е в опасност. За утре следобед във федералния съд е насрочено предварително разглеждане на делото му и разпит на свидетели, след което той ще може да разговаря с вас.

Тук спря да поеме въздух и аз успях да го прекъсна.

— Съжалявам, г-н Франклин, но не мисля, че имам някакъв интерес към вашия клиент, а освен това не желая да поемам нови случаи.

— О, не — рече бързо Франклин, — мисля, че не ме разбирате. Не става дума за нов случай, а за известна помощ във връзка с текущия ви случай.

— Какво знаете пък вие за текущата ми работа?

— Боже мой — въздъхна Франклин, — знаех си, че няма да е добра идея, знаех си… Казах му, ама кой да ме слуша!

— На кого сте казали?

Франклин изпусна продължителна въздишка, в която долових сълзливи нотки. Определено не беше тип Пери Мейсън^[1], ама хич. Съвсем образно си представих как Харви Рагъл го привикват в Калифорния и му спретват съответна присъда.

— Към вас ме насочи един господин от Бостън, който е в книжарския бизнес. Мисля, че знаете кого имам предвид.

Как да не зная. Веднага се досетих. Намекваше за Ал Зи, който за добро или зло движеше Бостънската мафия от стая над една книжарничка за комикси на „Нюбъри Стрийт“.

Внезапно бях потънал до шия в неприятности. Сериозни неприятности.