Джон Конъли
Родени да убиват (19)

Глава осемнайсета

Бях на четиринайсет години, когато с татко за пръв път пътувах със самолет. Баща ми уреди хубава и евтина екскурзия с помощта на познат от „Америкън Еърлайнс“ — наш съсед. Татко помогна на сина му, когато последният се бе замесил в една история с откраднати радиоапарати. Излетяхме от Ню Йорк, кацнахме в Денвър, сетне в Билингс, Монтана, където си взехме кола под наем и спахме в един мотел, а на следващата сутрин потеглихме на изток.

Слънцето ласкаво галеше околните хълмове в зелено и бежово, тук-таме блестяха пурпурни и сребристи ивици — там, където лъчите потапяха върхове във водите на Литъл Бигхорн. Прекосихме реката при агенция Кроу и сетне мълчаливо пътувахме до бойното поле на Литъл Бигхорн^[1]. Бе денят на загиналите в Гражданската и други войни и на гробището бе издигната платформа. Отпред на градински столове бе насядала малка група хора, зад нея имаше и правостоящи с наведени глави, всички мълчаливо заслушани в думите на проповедта. На висок пилон плющеше националният флаг, но ние лично не останахме да слушаме. Тръгнахме към планината, а ехото носеше към нас отделни слова и фрази като „загинали младежи“, „полето на честта“, „смъртта на героите“. Те глъхнеха, звучаха отново и отново пред нас и зад нас, в тревата и дърветата, сякаш някой ни говореше и от далечното минало, и в настоящето.

Тук някъде петте кавалерийски отряда на Къстър — предимно съвсем млади хора — са били унищожени от обединените сили на шайените и друго индианско племе на име лакота. Битката продължила не повече от час, а войниците вероятно дори и не успели да видят неприятеля. Индианците стреляли по кавалеристите, скрити във високата трева, без да бързат, прицелвали се на воля и сваляли ездачите от конете един по един…

Огледах се и си казах, че Литъл Бигхорн е може би неудачно място за среща със смъртта. Наоколо са разположени ниски хълмове, зелени и жълто-кафяви, до синьо и пурпурно в далечината. От по-високото се открива гледка надалеч в равнината. Умиращите сигурно са знаели, че помощ няма да дойде, че изживяват последните си минути на тази земя. И смъртта идвала бавно — ужасна, неумолима, а младежите били сами, далеч от дома. Впоследствие телата им били обезобразени и останали разхвърляни по полесражението цели три дни преди да ги погребат в масов гроб на върха на малка планинска верига в Монтана и да сложат върху му гранитен паметник с техните имена.

Застанал тук, затворих очи и си представих, че усещам присъствието на душите им наоколо. Струваше ми се, че ги чувам: цвиленето на конете, изстрелите, съскащата под копитата трева, виковете на ранените, предсмъртните стонове, крясъците на болка, ярост и страх.

И за миг бях сред тях и разбрах…

Има места, където годините са без значение, където само лист от историята разделя миналото от настоящето. Стоях тогава на билото на хълма — младеж, застанал на лобното място на други младежи — и почувствах връзката с миналото, изпитах странното усещане, че някъде на друго място, назад в руслото на историята, тези млади хора все още се бият, та макар и безнадеждно, и все още умират; че те ще водят тази битка завинаги, отново и отново, и пак и пак — все със същия печален завършек.

Тогава ще да е било първото ми прозрение относно нашия кух свят, относно миналото, което никога не си отива завинаги, а се повтаря и живее по един странен, неземен и понякога прекрасен начин и в настоящето. Всички неща са в постоянна връзка и взаимно обвързани, винаги има докосване между онова, което лежи нейде дълбоко заровено, и това, което живее и диша отгоре му; винаги е имало и ще има една неведома двупосочна променлива, която разрешава извършено в настоящето добро дело да коригира висящо в далечното минало неравновесие. Това в края на краищата е и същността на истинското правосъдие: не да отмениш миналото и неговите злини, а с действия далеч напред във времето да възстановиш хармонията от минали години поне до известна степен, да създадеш мяра за равновесие, така че живият да продължи с по-леко бреме, а мъртвите да намерят покой в свят отвъд нашия.

Сега, когато потеглих на север, в паметта ми отново изплава онзи ден на старото бойно поле, ликът на баща ми, застанал до мен мълчалив и заслушан в звуците, носени от вятъра, който свисти около нас и разчорля косите ни. Ден на възпоминания и преклонение пред мъртвите. Ето ме и мен отново на пътешествие или може би на поклонение? Или зачитане на дълга на живите към мъртвите? Как да ги разбера? Имаше само един начин: като застана по местата, където са стояли онези семейства, само като се озова сред аурата на спомените за последните им мигове, само като се заслушам в далечното ехо. Само тогава ще мога да се надявам да разбера, да узная, да почувствам и видя.

Нашият свят е кух. А при езерото Сейнт Фройд лежат вътрешностите му — изложени на показ.

 

 

Докато шофирах, се обадих в Ню Йорк да си поискам отдавна дължима услуга. Обади се женски глас, попита ме за името, настъпи пауза, сетне ме свързаха с офиса на специалния агент Хол Рос. Неотдавна бе получил повишение и сега бе един от тримата началници на нюйоркския клон на ФБР, подчинен само на един от заместник-директорите на бюрото. Наистина голяма работа, няма що. Навремето, когато се срещнахме за пръв път, бяхме кръстосали шпаги, но след развоя на събитията около Пътника отношенията ни постепенно се бяха подобрили, за да станат почти приятелски. ФБР вече втора година преразглеждаше случаите, в които бе участвал Пътника като негов служител, и това бе само част от незавършилото разследване на всичките му престъпления. В Куантико бе отделено специално помещение за релевантни материали и информация, постъпващи от всички компетентни организации и агенции в САЩ. Разследването бе получило кодовото прозвище „Харон“ — по името на лодкаря в Ада, който прекарвал с лодката си душите на мъртвите по река Стикс. Съответно всички имащи отношение към него материали носеха печат или лого с това име. Във всеки случай процесът се бе оказал обемен и дълъг и съвсем не бе на завършване.

— Чарли Паркър тук — рекох, когато чух гласа на Рос.

— О, здравей! Как си? Не се обаждаш по работа, нали?

— Че кога съм ти се обаждал за друго — отбих упрека аз.

— И аз не помня такъв случай, но все се надявам.

— Извинявай, не и сега. Но нали помниш, че си ми обещал една услуга?

Отсреща настъпи продължително мълчание. Търпеливо изчаках.

— Хм, дълга памет, а, Паркър? Добре де, давай.

— Става дума за Харон. Преди 7–8 години е идвал в Мейн да разследва организация, наречена Братството. Можеш ли да провериш къде точно е ходил и имената на хората, с които е говорил?

— Да питам ли защо?

— Братството вероятно е свързано с престъпление, което разследвам: смъртта на млада местна жена. Ще помогне всяка информация, която можеш да ми дадеш.

— Това е повече от услуга, Паркър. Знаеш, че ни е забранено да разгласяваме архивните материали.

Изглежда, в гласа ми са прозвучали и нетърпение, и гняв, с мъка се въздържах да не започна да викам:

— Рос, слушай, не искам архивите, а просто някаква идея къде може да е ходил. Това за мен е много важно, Хол.

Той въздъхна.

— За кога ти трябват?

— Бързо. Колкото се може по-бързо.

— Ще видя какво може да се направи. Ти току-що си пропиля и деветия си живот, чаткаш ли какво ти казвам? Не го забравяй.

Без да искам, свих рамене.

— И без това не знам какво да правя с него.

 

 

Минавах по оградени с дървета шосета, клоните им отрупани със зеленина. Отивах към онова лобно място на провалени надежди и насилствена смърт, а слънцето грееше отгоре и милваше колата с гальовни лъчи. Следвах щатската магистрала чак до Хултън, сетне хванах на север до Преск Айл, а оттам подкарах през Ашланд, Портадж и Уинтървил, за да се добера накрая до градчето Ийгъл Лейк. Задминах камион и спрях до ченгето, което проверяваше трафика. Казах си името, той ми махна с ръка да продължа.

След разговора ни Елис се обадил и дал името ми на детектив от щатската полиция в Хултън. Казваше се Джон Брушар. Заварих го хлътнал до кръста в една кална дупка внимателно да рови с лопатка. Над терена бе опънато голямо платнище. Организацията ми се видя добра: работеха всички — щатските, горските, заместник-шерифите, екипът по съдебна медицина, — запретнали ръкави, заровили пръсти в рядката кал. При това бачкаха извънредни часове. Не се чудете толкова много. С едната полицейска заплата можеш ли да издържаш деца в колеж или да плащаш издръжка на разведената си жена? Затова някой и друг час извън работното време е винаги добре дошъл, където и да си го заработиш.

Не посмях да пресека жълтата лента. Повиках го по име оттам. Той махна с ръка в знак, че е чул, и излезе от дупката. Чак тогава видях, че е голям мъжага, почти гигант. Надвеси се над мен като исполин и ми засенчи слънцето. Бе с работен комбинезон, фланелката му отдолу — почерняла от пот, ръцете му черни от калта, ботушите също, по лицето и бузите — кални пръски.

— Елис Хауард ми каза, че им помагате в разследване — рече той, след като се здрависахме. — Я ми кажете защо сте тук, след като онова разследване се води в Портланд?

— Елис ли ви съобщи това?

— Той каза вас да питам. Имали сте отговор за всичко.

— Оптимист е моят приятел Елис. Добре де, нещата стоят така: Къртис Пелтие — човекът, който бе убит миналата седмица в Портланд, е роднина на Елизабет Джесъп. А доколкото разбрах, тук са останките й. Дъщерята на Къртис се казва Грейс Пелтие, ваши служители разследват нейната смърт. Тя е писала аспирантски труд за заровените тук хора.

Брушар ме огледа едно хубавичко, сетне мълчешком ме поведе към фургона с апаратурата. Там ми пусна да видя видеозапис на комплексното местопрестъпление с прилежащите терени. Изглеждаше благодарен за това, че му бе даден повод да си почине, и наля по едно кафе. Седях на столче, отпивах от чашката и гледах записа: кал, кокали и дървета, кадри от повредени черепи и разпилени кокалени пръсти, черна вода, гръден кош с раздробени предни кости — видимо от близка стрелба с рязана ловна пушка, детски скелет, присвит в зародишна поза.

Лентата свърши, той стана и ме поведе към ръба на разкопания общ гроб.

— По-нататък не бива — рече с извинителен тон. — Част от жертвите са все още долу, а търсим най-осторожно за всякакви следи и предмети.

Кимнах. Нямаше за какво да влизам в ямата. Онова, което ми бе потребно, сега се виждаше относително добре. Сцената бе вече многократно снимана и преснимана. Целият терен бе осеян с малки ямки, до които стърчаха летви с картони, номера и надписи. Всичко бе подробно описано, обяснено, документирано. Някои от дупките бяха вече празни, в други имаше кости. Недалеч от мен двамина в бели комбинезони се бяха навели и грижливо работеха над нещо. След малко единият се отмести и успях да зърна горната част на гръден кош, ребрата му подобни на сключени в молитва пръсти.

— Всички ли са носели онези дървени табели?

За това бе писал „Мейн сънди телеграм“. Като се има предвид естеството на находката, следователският екип учудващо бе успял да запази повечето подробности в тайна.

— Изглежда, да. Но някои от табелите са съвсем изгнили.

Брушар бръкна в джоба на комбинезона и извади сгънат лист, който ми подаде. Разгънах го — прочетох седемнайсет имена. Бяха сверявали оригиналните имена на баптистите с тези, намерени на дъските. От живи роднини възнамеряваха да вземат ДНК проби за сравнителни анализи, на повечето скелети се бяха запазили зъби — щяха да проверяват и евентуално съществуващите зъболекарски архиви. Няколко имена бяха отбелязани със звездички — тяхната самоличност все още не бе определена със сигурност. Името Джеймс Джесъп бе предпоследно в списъка.

— Момчето на Джесъпови още ли е там — долу?

Брушар взе списъка и го погледна.

— Днес ще го вадят — него и сестра му. Специален интерес ли имате към него?

Премълчах. Още едно име на листа бе привлякло вниманието ми. Луиз Фокнър — съпругата на Преподобния. Но неговото име го нямаше в списъка. Нито пък имената на децата му.

— Има ли вече определена теза как са умрели?

— Не и докато не излязат окончателните данни от аутопсиите. Обаче всички мъже и две от жените имат следи от огнестрелни рани в главите или телата. Другите, изглежда, са били пребити с тояги или палки, може би и камъни. Жената на Фокнър е била вероятно удушена. Под черепа й имаше останки от изгнило въже. Черепите на децата носят следи от силни удари, някои са счупени — изглежда, с камъни. Възможно да е било и с чук.

Замълча и извърна глава към езерото. След малко рече:

— Вие, изглежда, знаете нещичко за тях, а?

— Малко нещо — признах аз. — Като съдя по имената на списъка, поне един подозирате, нали?

Брушар кимна в съгласие.

— Да. Фокнър — Преподобния. Освен ако някой друг нарочно им е поставил въпросните табели, за да създаде погрешно впечатление, а самият Фокнър също лежи там някъде отдолу.

Да, това бе логична възможност, само че те не знаеха за последната покупка на Мерсие. Неговото ново „Откровение“ правеше подобна хипотеза на пух и прах.

— Убил е собствената си съпруга — рекох на глас, повече на себе си, отколкото на Брушар.

— Досещате ли се защо?

— Може би се е противопоставила на замисленото от него.

Досетих се за написаната от Грейс Пелтие статия за списанието „Даун Ийст“, в която твърдеше, че Фокнър е бил фундаменталист.

Според фундаменталистките канони и доктрини съпругата е длъжна да се подчинява на съпруга си във всичко. За спорове или предизвикателство въобще не може и дума да става. Освен това ми се струваше, че Фокнър вероятно е очаквал тя да се възхищава и солидарно да утвърждава всичко замислено и извършено от самия него. И ако в един момент тя се е отдръпнала от него, съответно и животът й е загубил стойността си.

Казах нещо подобно на глас и Брушар ме загледа с нов интерес.

— Смятате, че знаете защо ги е избил всичките?

Помислих за казаното от Ейми за Братството: за нетърпимостта и омразата спрямо човешките недостатъци, слабости, погрешимост; за прекалено детайлните сцени на измъчвани грешници в изданията на Фокнър; визиите за наказанията и Страшния съд; най-вече за думата, издълбана в зацапаната с пръст дъска на шията на Джеймс Джесъп: грешник.

— Просто мое предположение: смятам, че Фокнър се е разочаровал от тях като недостойно за него паство. Или са го предизвикали с нещо. Или са се разбунтували… Затова ги е наказал — за погрешимостта им. Още щом са му възразили за пръв път, и вече са били обречени. Било е само въпрос на време: кога и как. Били са прокълнати заради бунта си срещу Богопосочения.

— Хм, доста жестоко наказание, бих казал.

— По-скоро човекът е бил такъв.

Питах се и друго: дали още от самото начало Фокнър не се е надявал в някое тъмно кътче на сърцето си те да го разочароват? Очаквал го е, искал го е. Такъв е човешкият род: старае се, но се проваля и пак се старае, и пак се издънва и така, докато му изтече времето и той си получава заслуженото. Може би Фокнър е имал именно това едно-единствено желание? Те да се провалят и да докажат собствената си недостатъчност, погрешимост, безполезност? Неспособността да си извоюват Избавление? Невъзможността може би да получат Спасение? И са били прокълнати. Винаги са си били прокълнати. Още от началото. И онова, което ги е сполетяло, е било без значение — на Този или Онзи свят.

Тези хора са последвали Фокнър, за да намерят смъртта си, заслепени в надежди и мечти за Нов и Златен век, за достойна Вяра и Убеждения. Пък и в края на краищата годината е 1963 — истинската заплаха са комунистите, съвсем не пасторът на хрисими и богоугодни люде, които търсят само един по-прост живот за самите себе си. Петнайсет години тепърва ще минат до мига, когато Джим Джоунс и неговите „пророци“ ще разстрелят конгресмена Лио Раян в лицето и ще организират масовото самоубийство на 900 заблудени души — техни ученици. И чак тогава хората ще започнат да се замислят за тези неща.

Но дори и след случая Джоунс мними месии отново и отново ще прилъгват наивниците и ще намират последователи. Рок Терио систематично измъчвал поклонниците си в Онтарио, докато един ден през 1988 г. му дошло и вдъхновението да разкъса жена на име Соланж Боалар с голи ръце. През април 1989 г. пък лидерът на отцепническата мормонска секта Джефри Лундгрен изби петима членове на семейство Еймъри — родителите Денис и Черил, и дъщерите им Трина, Ребека и Карен — в хамбар в Къртланд, Охайо, и затрупа труповете със земя, камъни и боклук. И никой не се дори и сеща за тях цяла година, докато обиден член на сектата не подхвърля намеци на полицията.

Още един пример: семейство Либарън и неговите последователи от също отцепническата мормонска Църква на Първородните избиха поне трийсетина души, включително и бебе на 18 месеца, в последователни насилнически актове, които започнаха в началото на седемдесетте години и продължиха чак до 1991 г.

Имаше и други подобни истории, както и инцидентът в Уако, до една демонстриращи станалото вече традиционно нежелание на компетентните институции на закона и реда да се месят в делата на религиозните секти, групи и групировки. Но през 1963 г. подобни инциденти са просто невъобразими, нечувани. Никой изобщо и не се е замислял да се опасява за съдбата, още по-малко за живота на Баптистите от Арустук; да се съмнява в благородните намерения и помисли на Преподобния Фокнър. Не е имало никаква причина неговите последователи да се страхуват да отидат в Долината на сянката на смъртта, ако за онова място използваме поетичния образ на Библията.

 

 

Мобилната лаборатория на съдебна медицина пристигна, с докато мълчаливо се взирахме в ямата. Започна подготовка за прехвърляне на още останки към летището на Преск Айл. Брушар се зае да помага, аз се върнах при групата дървета на периферията на обекта и се загледах в работата на екипите. Беше около три часът и вече подухваше хладен ветрец, развяваше косите на хората с носилките, които шареха между разкопаното и лабораторията. Торбите с костите завързваха за носилките с ремъци, за да предотвратят евентуална повреда при пренасянето. От север залаяха мелезите.

Не всички са умрели тук, мислех аз, дори бях сигурен. Тази земя не е дори и част от дадения им под аренда парцел. Полята, където бяха се трудили Баптистите от Арустук, лежат зад възвишенията, зад къщите и кучешките колиби, а пък техните къщи, вече разрушени, още по-надалеч на юг. Възрастните трябва да са били убити недалеч от селището. Трудно ще да е било на убиеца да ги принуди да дойдат доброволно на предназначеното за заравяне място, още по-трудно да ги контролира, докато са били избивани. Имаше логика в това да бъдат заровени далеч от самата комуна, защото рано или късно на някой неизбежно ще му хрумне да претърси нейните терени. Къде-къде по-удачно място са езерните брегове.

Според статията на Грейс комуната очевидно се разпаднала през декември 1963 г. Зимните снегове са затрупали прясно изкопаната земя, а след пролетното затопляне и последвалото го разтопяване едва ли в калта вече е имало някакви следи от гроба. Земята там е компактна, солидна. Не би трябвало да се срути, но ето на, срути се.

В края на краищата те са чакали много, много дълго време.

Затворих очи и се заслушах, опитах се да си представя какви са били последните им мигове. Светът около мен затихна, виенето на псетата почти заглъхна, шумът на минаващите по шосето коли се превърна в жужене на мушици сред клоните на дърветата над мен. И ето…

… Чувам изстрели…

Чувам тичането на хора, те са изненадани, работили са на полето. Двама са вече на земята, в гърбовете им зеят грозни червени дупки. Единият е все още жив! Обръща се, в ръцете все така стиска вила… но изтрещява пореден гърмеж, инструментът, който държи, се раздробява, в тялото му се забиват дървени трески, парчета желязо. Пак стрелят и стрелят… гонят последния прав сред високата трева, презареждат в движение. Високо горе кръжат врани, грачат дрезгаво. Виковете на последния умиращ се смесват с този грак, сетне изведнъж става тихо…

Тогава нещо в дърветата зад мен се премести, но когато се обърнах, само клоните се люлееха бавно, сякаш раздвижени от минаващо животно. И ето зелената трева отново потъмня, а силуетите на дърветата се размазаха.

… Иде ред на жените. На тях е наредено да се молят, коленичили, в една от къщите, да размишляват върху общите грехове. Чуват изстрелите, но не разбират какво става. Вратата се отваря, Елизабет Джесъп е първата, която се извръща. На оскъдната вечерна светлина вижда само силуета на мъж. Той й нарежда да се обърне, да гледа в кръста и да моли за опрощение…

Елизабет затваря очи и започва да се моли…

Отново чух същия шум — като тихи стъпки, които приближават ли, приближават. Нещо се очерта в мрака, но този път не се обърнах.

… Децата си отиват последни. Те усещат, че става нещо лошо, нещо, което не бива да става, и все пак тръгват след Проповедника, който ги повежда към езерото. Там гробът е вече изкопан. Стоят с лице към водата. Послушни са. Малките винаги трябва да слушат, нали?

Коленичат за молитва, опират колене в мократа, разкаляна земя. Тежките дъски висят около вратовете им, въжетата протриват нежната детска кожа. Наредено им е да държат ръцете притиснати в гърдите, с кръстосани палци, но Джеймс Джесъп протяга ръка и хваща тази на сестричката си. Тя се разплаква, а той стиска пръстите й по-силно.

— Не плачи — казва й Джеймс.

Над тях пада сянка.

— Не…

Усетих хлад върху дясната ръка. Обърнах се и го видях. Джеймс. Стоеше зад мен в сянката на жълтеникава бреза, поставил длан върху лакътя ми. Слънцето блестеше в единственото стъкло на очилата му. Вдясно минаха двама души с носилка, върху която имаше още една неголяма торба.

— Изнасят ви от тук, Джеймс — рекох тихо.

Той кимна и пристъпи още по-близо. Усетих студ в гърдите и по крака.

— Не болеше — рече ми. — Изведнъж притъмня и…

Добре поне, че не е боляло. Протегнах пръсти да го докосна, да му дам някакъв знак, но те не срещнаха нищо, само студен въздух.

Спогледахме се.

— Трябва вече да си ходя.

— Зная.

Единственото му око бе кафяво, в центъра проблясваха жълти искрици, наоколо бе тъмната луна на зеницата. Би трябвало да видя собственото си отражение в стъклото и може би в окото зад него, но не виждах нищо. Сякаш аз бях нереалният, аз бях фантомът, а Джеймс Джесъп бе съществото от плът и кръв, кожа и кости.

— Той казваше, че сме били лоши, но аз никога не съм бил лош. Винаги изпълнявах онова, което ми кажеха, винаги и точно до края.

Пусна ръката ми и студът сякаш се отдръпна. Тръгна назад, влезе сред дърветата, внимаваше да не закачи голите си колене в трънливите храсти. Не исках да си отива.

Исках да говорим.

Да го прилаская.

Най-вече да разбера.

Високо го повиках по име. Той спря и се обърна.

— Виждал ли си Господарката на Лятото, Джеймс? — попитах аз и почувствах, че по бузата ми се търколи сълза, усетих солта в устата си.

Момчето кимна.

— Тя ме чака. Ще ме заведе при другите.

— Къде е тя, Джеймс?

Той вдигна ръка и посочи гората, сетне се обърна и продължи напред, навлезе в мрака и бавно изчезна там. Сякаш клоните го обгърнаха и повече не го видях.