Джон Конъли
Родени да убиват (23)

Глава двайсет и втора

На Ейнджъл и Луис се обадих от Медицинския център — Мейн, само че никой не вдигна телефона в стаята им. Тогава позвъних в полицията на Скарбъро, казах им, че двамина са нахлули у дома, нападнали приятелката ми и единият — жена в случая — лежи мъртъв на пода в моята кухня. Описах им и колата на Пъд, обясних, че съм стрелял по нея — задният прозорец е разбит, единият стоп — също.

Тяхната служба разполага с компютърни комуникации — всъщност нещо като диспечерски център. На практика това значи, че най-близката патрулна кола мигом получава задачата да отиде в къщата ми, съседните участъци и отдели ще бъдат незабавно уведомени, щатската полиция — също. И ще бъде направено обединено и координирано усилие Пъд да бъде задържан, преди да е успял да се отърве от автомобила.

На Рейчъл й биха антивенин или нещо подобно, но след като й бяха задали куп въпроси, които аз така и не успях да чуя. Сетне я поставиха на количка и я скриха зад някаква завеса. По това време вече бях успял да се свържа с двамата и Ейнджъл бе влязъл при нея, за да й държи ръката, докато Луис чакаше навън — в колата. Знаех отлично, че все още има хора, готови да задават стотици въпроси във връзка със събитията в Дарк Холоу миналата зима и най-добре бе Луис много-много да не се мярка наоколо. Той веднага бие на очи, докато Ейнджъл е далеч по-незабележим.

Докато гонех колата към болницата, Рейчъл не бе промълвила и дума. Седеше и само трепереше цялата, като непрекъснато притискаше мястото, където я бе ужилил паякът. Когато я носех, забелязах драскотините и синините и по главата, но за щастие се оказа, че мозъчно сътресение няма и че вероятно скоро ще се оправи. В интерес на истината и мен ме прегледаха обстойно, включително и главата — и как не — след толкова много чукане по нея. Зашиха ми раните по скалпа — някъде може би десет шева. Беше вече рано привечер, когато цъфна Рамос — от детективския отдел на Скарбъро, а с него и по-висше ченге — детектив сержант Уолъс Макартър, всъщност старшият на отдела. Незабавният им въпрос бе: коя е пострадалата жена? И по-точно — къде е тя в момента?

— Ами лежеше на пода — където я и оставих — отвърнах, също озадачен.

— Е, добре, но там е нямало никой, нищо — когато първата патрулка пристигнала у вас — недоволно рече Макартър. — Доста кръв по пода в твоята кухня — да, в двора също, но мъртва жена — тц.

Седна срещу мен на стол в неголямото помещение, което болницата използва за среща на роднини, обикновено на починал пациент.

— Сигурен ли си, че е била мъртва?

Поклатих глава и отпих от хладкото кафе.

— Виж какво, аз й забих едно парче дърво — здраво в ребрата, може би между номер три и четири, и вложих цялата си сила. Стори ми се, че умря — поне пред мен. Но няма начин да е станала и да си е тръгнала, разбираш ли?

— Значи допускаш, че онзи тип, когото наричаш г-н Пъд, се е върнал да си я прибере, така ли?

— Не намерихте ли едно куфарче на масата? Пълно с паяци, а?

Макартър поклати глава.

— Тогава трябва да е бил той.

Едно-единствено нещо си помислих в този момент: Пъд трябва да е рискувал невероятно, ама идиотски, като в някой филм! Да се върне, за Бога! И в най-добрия случай е разполагал само с няколко минути.

— Вероятно разчита да ви обърка, изобщо максимално да замъгли случая. Без жената нямаме нищо, ама нищо, разбираш ли? Нищо не го свързва с нея. Или с която и да е друга… — рекох с искрено съжаление.

— Ти знаеш ли я коя е?

— Мисля, че се казва Торанс. Беше секретарка на Картър Парагон.

— Покойният Парагон ли? — попита със съмнение Макартър и извади от джоба тефтер, изчака ме търпеливо да повторя, но в същия миг чух гласа на Рейчъл — викаше ме.

— Ей сега се връщам — рекох на Макартър и той ме изгледа враждебно.

Май му се искаше да ме грабне за врата и да ме разтърси здраво, та да изплюя всичко, което знам по случая. Но кимна неохотно и ми позволи да го оставя.

Когато приближих количката с Рейчъл, Ейнджъл се изправи и дискретно се оттегли към прозореца. Лицето й бе бледо, по челото и горната устна лъщеше пот, но стисна ръката ми здраво.

— Как си сега?

— Първо, да ти кажа, Паркър, че съм много по-издръжлива, отколкото си мислиш.

— Да, бе, знам колко си издръжлива.

Тя ме изгледа продължително и кимна.

— Може би си прав — рече и погледна зад гърба ми към стаята, където чакаха Рамос и Макартър. — Какво ще им кажеш?

— Всичко, което мога.

— Ама не и всичко, което знаеш?

— Е, не би било разумно да го правя.

— И се каниш да прескочиш до семейство Бекър, нали?

— О, да.

— И аз ще дойда. Може би ще успея да ги убедя, защото ти едва ли ще можеш. Ако сега заедно с Луис им се изтресете на тези хорица, те ще загубят и ума, и дума от страх. Направо ще ги изплашите до смърт. А пък ако намерим Марси, ще ти е нужна една мила женска дума и приятелски настроено лице, така де.

Права беше.

— Добре де. Но първо почини малко, сетне ще прескочим. Няма да тръгвам без теб.

Тя се усмихна доволно и пусна ръката ми. Ейнджъл отново се настани на стола. Забелязах подутината на дългата му риза. Носеше глока под нея, в кобур на кръста.

От съседната стая долетяха високи гласове. Влязох и в същия миг Рамос излетя навън като ужилен, по петите му хукна и Макартър, но ме видя и се спря.

— Какво става?

— Едни риболовци забелязали яхтата на Джак Мерсие на около две мили от крайбрежието — неуправляема. Вълните я носели към брега — преглътна Макартър, — а на мачтата висяло завързано човешко тяло.

 

Моторната лодка „Ревинънт“ (което ще рече завърнал се от света на мъртвите!) влязла в дока на Портланд преди пет дни. Била около осемметрова моторница с кабина, тип „Грейди Уайт Сейлфиш 25“, с чифт извънбордови двигатели „Сузуки“, собственикът платил авансово 175 долара за пет дни престой при стандартна тарифа — 1 долар на фут за денонощие. Оказа се, че всички данни, които бе дал на администрацията, са фалшиви: и името, и адресът, телефонният и регистрационният номер — от началото до края.

Бил дребен мъж, леко кривоглед, с прясно бръсната глава. Прекарвал времето си предимно на лодката или съвсем близо до нея, спял на единствената койка в кабината. През деня седял на палубата с бинокъл в едната ръка и клетъчен телефон в другата, на скута — книга. С никого не говорел, никога не се отдалечил от съда за повече от 15 минути. Очите му били постоянно насочени към водите на Каско Бей.

Рано на шестия ден сутринта група от шестима — две жени и четири мъже — се качили на яхта в залива. Тя се казвала „Илайза Мей“ — доста по-голяма като съд, поне двайсетметрова, строена преди три години от „Ходждън Йотс“ в Ийст Бутбей. Скъпа, елегантна направа — палубата от тиково дърво, корпусът — специална пластмаса, стъкло и махагон върху канадски кедър, подсилени платна на 24-метрова мачта, дизели „Пъркинс“ 150 коня, луксозни легла за седмина. Съдът разполагал с радар с диапазон поне 40 мили, всички видове модерни системи за установяване на местонахождението, електроника и радио от най-висока класа, метеоприбори — също, автоматична система за сигнализиране за помощ и Бог знае още какво. И как не — Джак Мерсие платил за нея над два милиона и половина в зелено. Била прекалено голяма за дока на Скарбъро, та имала постоянна котвена стоянка в Портланд.

„Илайза Мей“ излязла от Портланд за последен път малко след девет часа сутринта. Духал северозападен вятър, времето било прекрасно за ветроходство, вятърът развявал бялата коса на застаналия на кормилото Мерсие, докато влизали в Каско Бей. Дебора Мерсие стояла встрани от съпруга си, с наведена глава. По това време при кривогледия дошли още двамина — жена в синьо и слаб, червенокос мъж в кафяви дрехи. И двамата носели въдици. Щом „Илайза Мей“ се отправила към открито море, „Ревинънт“ я последвала.

 

Върнах се за секунда, догоних Макартър при асансьора.

— Мерсие е забъркан в тази игра — рекох му в движение.

Нямаше смисъл повече да крия неговата роля.

— Какво, по дяволите…

— Повярвай — аз работех за него.

Забелязах, че преценява възможностите, затова избързах.

— Вземи ме с теб. По пътя ще ти кажа всичко, което зная.

Макартър закова на място, изгледа ме продължително, сетне кимна и протегна ръка.

— Добре, но само до Пайн Пойнт. И дай патлака, Чарли.

С нежелание се разделих със смит и уестъна. Той обаче извади пълнителя, погледна да няма патрон в цевта и ми го върна.

— Защо не го оставиш на приятелите си?

Кимнах, върнах се при Рейчъл и го подадох на Ейнджъл. Тъкмо потеглях обратно, когато усетих топла ръка на кожата на кръста и нещо твърдо хлътна под колана. Глокът на Ейнджъл. Наложи се да си взема и сакото, сетне изтичах обратно и настигнах Макартър на улицата.

 

В бордния дневник на Мерсие е записано, и това е последната информация, че „Ревинънт“ влязла във връзка с Илайза Мей малко след 09,30 часа, на около 40 мили от пристанището и в открито море. Северозападният вятър е наистина идеален за яхта, но също може да издуха в открити води и закъсала моторница. „Ревинънт“ ужким отправила сигнал за помощ на УВЧ, но го чула само „Илайза Мей“ макар че е радиус от няколко мили имало и други съдове. Някой си е поиграл с радиото и вероятно му е намалил диапазона, за да не чуят и на зова за помощ да отговорят и други моряци. Мерсие е записал, че акумулаторите на „Ревинънт“ били отишли на кино и течението го носело опасно навътре. Тогава той променил курса и тръгнал към собствената си смърт, при това с доста висока скорост.

 

 

Почти всичко разказах на Макартър — от първата ми среща с Мерсие до тазсутрешния сблъсък с Пъд. Много малко неща пропуснах: на първо място Марси Бекър, убийството на Мики Шайн и това, дето намерихме мъртвия Картър Парагон.

Естествено, не споменах и за съмненията си, че в смъртта на Грейс Пелтие може да се замесени и някои членове на щатската полиция, като например Лутц или Воасин, а може би и двамата.

— Значи смяташ, че убиецът на двамата Пелтие е този същият Пъд?

— Вероятно. Братството, така както го вижда обществеността, е просто параван за нещо съвсем друго. Или за някой друг човек, респективно хора. Грейс Пелтие е попаднала на неудобни за някого факти и това се е оказало за нея фатално.

— Значи този Пъд е решил, че Къртис Пелтие също знае онова, което е научила дъщеря му, и дори може би крие нещо? А и ти го знаеш същото — така поне си мисли той — прав ли съм?

— Да.

— Но ти не знаеш какво е то, така ли?

— Все още не.

— Ако Джак Мерсие е мъртъв, големи дандании ще станат… — мрачно процеди Макартър, а до него Рамос енергично закима с глава.

— И хич не си мисли, че ти ще минеш метър, Чарли… — измери ме с поглед Уолъс.

 

 

Минахме по US-1 — в южна посока, свихме вляво по шосе 9 и се насочихме към брега. Префучахме покрай червената баптистка църква, покрай камбанарията на католическата „Свети Джудс“ и ето ни пред пожарната на „Кинг Стрийт“. Седем-осем автомобила вече бяха там, до един с отворени врати. Наоколо се суетяха доста хора, но един от пожарникарите — едър мъж в джинси и тенис фланелка с пожарникарската емблема, ни махна с ръка да продължим към дока, където във водата вече се люлееше „Мърин 4“.

Полицията на Скарбъро разполага с две лодки за работа по вода. „Мърин 1“ е надуваема, с двигател 70 коня, с постоянна стоянка Спъруинк, северно от Пайн Пойнт, всъщност на Фери Бийч. „Мърин 4“ е доста по-голяма, клас „Бостън Уейлър“ с двигател „Джонсън“ — 225 коня, постоянна стоянка на Пайн Пойнт — при пожарникарите, когато не е спешно необходима. Има четиричленен екипаж и всички те вече бяха на борда. Моторницата на пристанищния шеф бе до нея, заедно с две ченгета от Скарбъро, въоръжени с пушки „Мосберг“ — стандартното оръжие, което носят в багажниците на патрулките. На „Мърин 4“ обаче имаше още двама полицаи с полуавтоматични карабини M-16, облечени в сини винтяги. В съседство вече се събираха любопитни рибари и зяпаха да не изпуснат нещо.

Рамос и Макартър навлякоха дебели непромокаеми якета и тръгнаха да се качват на лодката, аз — по тях.

— Ти къде, бе? — извърна се Макартър, ядосан.

— Хайде сега, Уолъс — примолих се аз. — Недей така. Няма да ти преча, ще стоя встрани. Мерсие ми е клиент. Не мога да седя тук като татко пред родилното… особено пък ако нещо му се е случило, нали? Ако не ме вземеш, просто ще се наложи да наема някой рибар да ме изкара натам и тогава вече може би наистина ще ви се пречкам. Още по-лошо, току-виж съм изчезнал и ти ще загубиш ключов свидетел. И пак ще те върнат в трафик отдела — да седиш на някое кръстовище.

Макартър изпсува и изгледа другите на лодката. Капитанът се казва Тед Адамс и е арабия. Е, Тед сви рамене.

— Хайде, давай на шибаната лодка — изсъска Уолъс. — Само да ми се препречиш и ще те бутна да нахраним раците, чуваш ли какво казах?

Качих се, Рамос след мен. За навлеци като мен нямаше излишни якета, затова се завих колкото можах в сакото, вдигнах яката и се наместих на една пластмасова седалка с ръце в джобовете и брадичка, притисната към гърдите — яко си духаше. Лодката потегли рязко, Макартър пристъпи към мен и нареди:

— Я подай ръката!

Подадох му дясната, той извади белезници и ме закопча за парапета.

— Ами ако потънем? — попитах го ей така.

— По-лесно ще ти намерят трупа — рече той. — Вместо да го отвлече нанякъде течението.

Лодката полетя през черно-сивите води на Сако Бей с леко повдигнат нос, отдолу искряха и се пенеха малки вълни. Макартър застана до кабината и се загледа назад — към Скарбъро, хоризонтът зад нас заподскача весело — сякаш в такт с движението на съда.

В кабината пред кормилото Адамс говореше с някого по радиото.

— Все така я носят вълните — към брега — обясни той на Макартър, след като се показа на вратата. — Само на две мили сме от нея.

Погледнах в указаната посока, над главите на групичката ченгета край мен и си представих, че виждам тъничък стълб в далечината — високата, източена мачта на яхтата. Нещо ме зачовърка, загриза отвътре като ноктите на затворена в чувал котка. Носът потъна за миг в отривисто движение и незабавно се издигна отново, като ме заля с доста солена водица. Потръпнах, отгоре чайките закрякаха, като че ми се смеят. Надвикваха бумтенето на двигателя, проклетниците, и се рееха над водата, като че търсят нещо.

— Ето я — извика Адамс и пръстът му посочи зелена точка на радарния екран, аз в същия миг наистина забелязах нещо като дълга игла, забита в черна бучка на хоризонта. Застаналият до мен Рамос проверяваше предпазителя на своя глок.

Неясната форма постепенно придоби определени очертания: бяла красавица с висока елегантна мачта. Малко встрани и вляво зърнах по-дребен и доста по-неугледен съд — бе траулерът, който пръв я забелязал — портландски рибари. От север забръмча нещо — бе двигателят на „Мърин 1“ — пристигаше и тя. Двете лодки винаги действат заедно — по свързани със сигурността причини, такъв е и регламентът.

„Мърин 4“ сви на юг и направи обход, за да застане откъм източната страна на яхтата. Очертанията на красивия съд на Мерсие изпъкваха на фона на залязващото слънце. Когато я заобикаляхме, ясно видях кръвта на палубата. Дори и солената вода не бе успяла да я измие изцяло, по надстройката личаха дупки от куршуми. Недалеч от кърмата чернееше следа от изгорено — изглежда, някой бе изстрелял сигнална ракета, но тя се бе възпламенила именно там.

Високо горе на мачтата, полуприкрита от платната, висеше човешка форма, сигурно труп, с разпрострени встрани и завързани за напречната греда ръце. Тялото бе голо, с изключение на бели боксерки, сега оцветени в червено и черно. Завързаните заедно и допрени крака се белееха; второ въже минаваше през гърдите и сетне отиваше надолу, опънато и завързано за парапет. Сега чак видях, че почти цялото тяло е обгорено — от стомаха до главата. Косата я нямаше вече, вместо очи — черни дупки, зъбите — оголени в гримаса на безмълвна болка. Но аз си знаех, че гледам останките на Джак Мерсие.

Капитанът повика яхтата с мегафона, такъв си е редът, но никой не се отзова. Тогава приближи и почти допря своя съд до „Илайза Мей“, млад матрос прескочи и завърза двата съда с въжета. Първи след него се прехвърлиха Рамос и Макартър, вече с нахлузени ръкавици.

— Елате тук! — чух, че ги вика матросът от кабината.

Те вървяха внимателно, гледаха в краката си, да не би да унищожат някоя улика по един или друг начин, а вълните леко люлееха яхтата. Младежът им сочеше дебела черна следа кръв, която слизаше надолу по стълбичките. По това място видимо бяха теглили нечие тяло — мъртво или най-малкото зле ранено — надолу към трюма. Макартър приклекна и внимателно огледа следите. На едно място забеляза дълъг рус косъм, подаващ се от съсирената и позасъхнала кръв. Пребърка джобове бързо, измъкна нужното му найлоново пликче и прибра в него уликата.

— Ти остани тук — нареди той на матроса и поведе Рамос надолу.

Ченгетата на борда на двете полицейски лодки бяха насочили оръжието си към другите два входа на палубата на „Илайза Мей“. Рамос и Уолъс слизаха по периферията на стълбата на третия вход. По-късно разбрах какво са видели.

Влезли в малък тъмен коридор с помещение незабавно вдясно и койка вляво. Помещението било празно, миришело на химикали, в края му зад бяла найлонова завеса имало душ. Койката била също празна. На пода на коридорчето имало дебел килим, който джвакал, а помежду влакната избивала тъмна, незасъхнала все още кръв. Продължили през камбуза, за да стигнат до втори чифт противоположни врати — съответно две спални с неголеми двойни легла и шкафове, достатъчни да поберат не повече от два чифта обувки.

Отсреща била вратата към главното помещение — затворена. Спогледали се, Рамос свил рамене. Уолъс се върнал малко назад, влязъл в едната спалня и подал ръце с насочен пистолет, Рамос направил същото — от съседната спалня.

Двамата изревали заедно:

— Полиция! Излезте незабавно с ръце високо над главата!

Никой не отговорил. Уолъс пристъпил, притиснал гръб към стената, доколкото това било възможно в онази теснотия, и ритнал вратата.

Почти навсякъде имало кръв — по трите стени, на тавана и на пода. Прокапвала от време на време от висящите тела, имало пръски по картините на стените между илюминаторите. Три голи тела висели от таванните греди — с главите надолу — две жени и мъж. Едната била със сиворуса коса и почти допирала пода, втората — чернокоса и по-дребна. Гърлата и на двете били прерязани, а русата имала прободни рани и по корема, и по краката. Изглежда, нейната кръв била под и на килима в коридорчето, по стълбите, по палубата. Сигурно Дебора Мерсие е опитала да избяга или да направи нещо в защита на съпруга си, докато са го убивали.

В малкото пространство миризмата на кръв била много наситена, а телата се клатели и блъскали едно в друго, в унисон с люшканията на съда. Били убити с лице към вратата, затова силните струи избликнала от артериите кръв опръскала само трите стени.

Зад гърбовете им също имало кръв — не много. На стената отзад се мержелеело нещо като надпис, но той не се виждал добре поради самите трупове. Макартър протегнал ръка, спрял люлеенето на Дебора Мерсие, която била най-отляво. Тогава и другите два трупа увиснали почти неподвижно, а той успял да разчете написаните с яркочервена артериална кръв букви, макар че потръпвал от допира до студената плът.

Само една дума:

ГРЕШНИЦИ