Джон Конъли
Родени да убиват (7)

Глава шеста

Събудих се, а слънцето отвън блести, веселите му лъчи проникват през тънката материя на пердетата — стотици искрящи иглички. Чувах жуженето на пчелите по цветята в двора и по напъпилата дива ябълка в началото на алеята.

Взех душ и се избръснах, сложих спортни принадлежности в сака и поех за гимнастическия салон в града да се понатоваря за час-час и нещо. Във фоайето налетях на Норман Бун и му кимнах. Кимна ми и той, което бе голямо събитие, като се има предвид, че е тежкар и обикновено не поздравява. Бун е от портландското бюро на една от правителствените агенции за борба с организираната престъпност в сферата на алкохола, тютюна и оръжията. ФБР, специализираната шерифска служба на САЩ и агенцията на Бун имат офиси в „Уан Сити Сентър“, където е салонът, в който обичайно тренирам. Просто да ти е кеф да се потиш там, като знаеш колко много елитни ченгета те пазят. Само да не дава Господ да пристигне някой хахавел с камион семтекс или набор карабини и да започне фойерверките. Някой от онези, които не са наред в главата или по някаква причина имат зъб на правителството.

Опитах се да се разтоваря, но мислите ми бяха все в случилото се през последните няколко дни. В съзнанието ми се мяркаха лицата на Лутц, на Воасин и семейство Бекър, дори и смит и уестънът в нов кобур „Милт Спаркс Съмър Спешъл“, който бях оставил в шкафчето за дрехи. Тревожеше ме необичайният интерес на Ал Зи към моя милост: новина „тури му пепел“ — по-добре да те хване проказата или данъчната служба да ти пребара къщата.

Ал Зи се бе появил в Бостън в началото на деветдесетте години, точно след няколко извънредно успешни хода на ФБР срещу мафията с помощта на цяла армия информатори и доказателствен материал за престъпна дейност на видео- и аудиозаписи. И докато Екшън Джаксън Салеми и Бейби Шанкс Маноджо се боричкаха кой да води бащина дружина, Ал Зи бързо се бе намърдал на ключови места в успешен опит да стабилизира синдиката. Даваше полезни съвети на закъсалите, налагаше дисциплина с желязна ръка — там, където това бе нужно. Официалната му позиция в йерархията не бе ясна никому, но според познавачите на задкулисните мафиотски игри сега той бе доста нависоко и държеше почти цялата далавера, макар че името му рядко излизаше на преден план. Пътищата ни се кръстосаха веднъж в миналото и последиците бяха доста неприятни и свързани с насилие — оттогава станеше ли дума за г-н Зи, винаги внимавах къде стъпвам.

Като свърших с упражненията, поех по „Конгрес“ към Историческото дружество на Мейн, където се порових из материалите им за Баптистите от Арустук и самия Фокнър. Папката по въпросната тема се оказа на лесно място, още „топла“ от ръцете на журналистите, които бяха търсили повече подробности за религиозната общност, но за съжаление доста бедна откъм сериозна фактология. Намерих предимно общи положения и снопче пожълтели вестникарски изрезки. Единствената заслужаваща внимание статия бе от списание на име „Даун Ийст“ от 1997 г. Авторът бе подписан само с инициали — ГП. Обадих се в редакцията, колкото да се уверя стопроцентово, че я е писала самата Грейс Пелтие.

Вероятно още тогава е работила върху аспирантската си теза: бе събрала немалко неща за четирите семейства и кратка история на Фокнъровия живот и вярвания на базата на собствените му проповеди — цитирани тук-там, а и по памет от очевидци.

На първо място се оказа, че Фокнър не е истински свещеник, напротив — бе се опитал да приложи практиката да бъде ръкоположен от собственото си паство.

Не бе премиленарианист — от онези, които вярват, че Земният хаос е предтеча на Второто пришествие и че вярващите не бива да правят нищо, с което да му пречат или застанат на пътя. Четях и в съзнанието ми се оформяше образът на Преподобния. Самите му проповеди доказваха, че той особено чувствително усещал земните дела и насърчавал своите миряни да отхвърлят развода, хомосексуалния либерализъм и цялата останала „слободия“, която би могла да се пръкне през 60-те години. Ясно личеше влиянието на ранните протестантски мислители като Джон Нокс, но Фокнър е бил в същото време и последовател на Калвин, а вярвал и в предопределеността: Бог е избрал онези, които трябва да бъдат спасени, и ги е белязал със знака си още преди да са родени; без значение е колко добри дела са вършили те на земята приживе. Към Спасението единствено води Вярата, а в нашия случай именно Вярата в Преподобния Фокнър, на която се гледа като естествено продължение на Вярата в Бога. Последваш ли Фокнър и учението му — спасен си; отхвърлиш ли го, значи си един от прокълнатите. Проста работа, проста и абсолютно праволинейна.

Фокнър се придържал и към Августинските правила, особено силни при някои фундаменталисти: че Господ Бог е насочвал своите последователи към построяването на Света обител на Хълма — общност, която ще се посвети изцяло на служба Нему и за Негова Прослава. Ийгъл Лейк е бил мястото на този проект: град с не повече от 600 жители, не напълно възстановен вследствие резултатите от Изхода — не Старозаветния, а онзи, предизвикан от Втората световна война. В смисъл че оцелелите на фронта предпочели да останат в големите градове, вместо да се завърнат в малките северни комуни, където нормалните пътища са един или два, а ток имат малцина, и то само благодарение на няколкото лични генератора; където месарницата и няколкото други магазина били затворени още през петдесетте, когато главният местен работодател — Дърводелната на Ийгъл Лейк — фалирал през 1956 г. само след пет нормални години. Предприятието сменяло собственици и преживяло различни перипетии до 1977 г., тогава окончателно приключило с производствената дейност. Всъщност Ийгъл Лейк е градче, заселено главно с френски католици, които гледали накриво новодошлите, но не ги закачали, благодарни дори да припечелят нещо от продажбата на зърно и хранителни продукти. Ето това място бе избрал Фокнър навремето, там бяха умрели и неговите хора.

Може би ви изглежда странно, че през 1963 г. двайсет души могат да пристигнат някъде в САЩ и само година по-късно да изчезнат безследно? Е, тогава заслужава да се напомни, че щатът е огромен, с близо 1 милион жители, разпилени на обща територия от 33 000 квадратни мили, по-голямата част от които са девствена гора. Да добавим още един исторически факт: горите буквално погълнали цели градове на Нова Англия^[1]. Те просто престанали да съществуват. Като в приказка: имало едно време един град с улици и къщи, училища и мелници — там работили мъже и жени, ходели на църква, раждали се и умирали и ето ти — един ден това всичко вече го няма! Имало го, но му дошъл краят! Останали са стари каменни стени, дървета, засадени в необичайни формации — като в коридор — покрай отдавна заличен път. Цели общности се раждали и умирали именно така в тази част на света: нашия щат. Просто част от живота.

Интересни факти могат да се кажат за щата: забравени, потънали в прахта на небитието — продукт на историята и водените войни, следствие от движението на горите и безкрайната въртележка на природата, дело на морето и чужденците, които стъпвали по неговите брегове. Има гробища с надгробни камъни, на които стои само една дата — в цигански поселения и комуни. За хора, официално неродени и все пак със сигурност починали — както всички останали. Има и малки гробчета, отделени от семейните парцели — там почиват незаконородените деца. Никой никога не е потърсил никому сметка как именно са починали тези човешки същества. Има и празни гробове — камъните на тях са паметници на изгубените души, на удавени в морето, загубени в горите. Бог знае само къде почиват костите им — може би под пясък и вода или под земя и сняг — по земни кътчета, където никога няма да стъпи човешки крак.

Пожълтелите страници намирисваха на мухъл, пръстите ми също, по едно време се усетих, че ги бърша в панталоните в опит да премахна миризмата. Светът на Фокнър едва ли бе свят, в който бих живял поне лично аз. Това си мислех, когато връщах папката на библиотекарката. Свят, в който спасението е извън нас; в който няма шанс за изкупление; свят, населен почти изцяло с прокълнати души, сред които шепа хора с надежда за изцеление. А щом са прокълнати, кой го е грижа за тях? Техният живот значение няма. Каквото и да им се случи, колкото и ужасно да е, то е повече или по-малко заслужено…

 

 

Още докато се прибирах по магистралата, след мен вървеше пощенски камион. Отклони се от нея пак по мен и когато спрях на алеята, и той закова отзад. Излезе човек в униформа и ми подаде препоръчана пощенска пратка. Беше от Артър Франклин. Докато подписвах квитанцията, униформеният любопитно оглеждаше почернялата пощенска кутия.

— Някакви проблеми с пощаджиите ли имате? — попита той.

— А, не, ужасно много боклуци в пощата — рекох примирително.

Кимна, без да ме гледа, и побърза да се качи в камиона. Запали и отпраши по пътя.

В пакета имаше видеокасета. Прибрах се, включих видеото. Прозвуча лека музика и на екрана се появи надпис „Кръшем Продъкшънс представя…“, а малко по-късно самото заглавие — „Смъртта на буболечката“, и името на режисьора — Харви Рагъл. Друго нямаше. Следователите да си чукат главата за останалото.

Всъщност последва умопомрачително трийсетминутно зрелище: разсъблечени до различна степен жени на високи токове мачкат набор буболечки и други твари: като започнем с паяци, хлебарки, богомолки, дребни гризачи и прочие. В повечето случаи ми се стори, че насекомото е залепено или защипано с телбод за пода и вероятно затова продължително агонизира, преди да умре. Пренавих останалото, извадих касетата и сериозно се замислих дали да не я изгоря. Накрая реших да я върна на самия Артър Франклин — когато го видя; може би най-подходящо бе да му я напъхам в устата. Единственото, което за момента ме възпираше от по-активна реакция, бе защо, по дяволите, Ал Зи е намерил за нужно да насочи Франклин и клиента му към мен? Може би пък се съмнява, че съм го закъсал в сексуално отношение? Че половият ми живот куца?

Питах се кое къде е и защо, сетне взех, та си сварих кафе и излязох на двора, където дядо преди много години бе направил маса върху дънера на отсечено дърво. Имах цял час време за убиване до срещата с Франклин. От опит знам, че допирът до масичката, където с дядо сме седели стотици пъти, има за мен успокоителен ефект. Помага да се разтоваря и да помисля — ако има за какво, разбира се. Кроткият ветрец развяваше страниците на двата вестника до мен: „Портланд Прес Хералд“ и „Ню Йорк таймс“.

Помня как дядо бе центрирал плота на масичката, как го бе нивелирал да е идеално успореден на земята. Тогава ръцете му още не трепереха: бе я издокарал, сетне лакирал и намазал със специално протекторно покритие. Лъщеше на слънцето, държеше на дъжд и на всякакъв вид ерозия. В по-късни години ръцете му не бяха вече така стабилни, а и паметта започна да му изневерява. Бе дошъл и по-тежък миг: една вечер го доведе един от заместник-шерифите, син на стар дядов колега и приятел. Добрият старец се бе заблудил: отишъл на гробището да сложи цвете на гроба на баба, така и не го намерил, на всичкото отгоре се и изгубил. Много мъчно ми стана тогава за него. И скоро след това наех една сестра да го гледа.

А иначе бе доста силен физически: всяка сутрин правеше гимнастика, че и лицеви опори и повдигания на лоста. Понякога тичаше из двора — бавно, но продължително, докато фланелката му почернее от пот. Сестрата твърдеше, че след физическите упражнения мозъкът му за известно време се избистрял. Сетне пак започвал да забравя и мозъкът му бавно умирал — угасвали клетка по клетка, като светлините на голям град призори. Този мъж ми бе помагал повече от майка ми и баща ми, бе ме насочвал в живота, бе се опитвал да ме възпита като истински, добър мъж и човек. Понякога с мъка се питах дали пък не съм го разочаровал? Дали харесваше човека, в който по едно време се бях превърнал?

Мислите ми прекъсна автомобилен мотор. След няколко секунди на входа на градината се появи муцуната на черен сиръс. В колата бяха двама — жена и мъж на волана. Шофьорът изгаси двигателя и излезе, а жената си остана на мястото. Слънцето светеше в лицето ми, затова виждах само черен силует, възслаб и тъмноматов — като острие на нож. Под вестниците лежеше моят смит и уестън, крайчеца на дръжката му съзирах само аз. Внимателно наблюдавах приближаващия мъж, опрял ръка на масата — на сантиметри от пистолета. Нещо в посетителя ме притесняваше. Може би поведението му, видимото познаване на географията на мястото. На моето имущество. Или жената? Тя се взираше в мен през предното стъкло на колата — виждах разчорлена сиво-кестенява коса, увиснала до раменете й.

Вероятно паметта ми автоматично е регистрирала и възпроизвела онзи мъж със сладоледа — хладна утрин, жадно смучещи устни, гладен паяк върху мъртва муха, очите му — внимателно следящи колата ми по „Портланд Стрийт“.

Фигурата спря на около три метра от мен. Пръстите на дясната ръка развиваха нещо, което стискаше в дланта на лявата. Две бучки захар. Подхвърли ги нагоре и ги лапна, засмука ги, смачка опаковката и внимателно я прибра в джоба на сакото. Панталоните му бяха кафяви, найлонови, с евтин кожен колан; ризата — някога светложълта, сега избледняла до цвета на болен от жълтеница човек; вратовръзката — болезнено жълто-кафява; сакото — кафяво карирано, от изкуствен плат. Нахлупена напред кафеникава шапка закриваше лицето му. Когато спря, я свали и я задържа в лявата ръка, сетне равномерно затупа с нея по бедрото — в бавен, умишлено спокоен ритъм.

Бе среден на ръст, около метър и шейсет и нещо, или седемдесет, доста слаб, крехък, почти скелет, дрехите направо висяха по тялото му. Походката му до спирането бе бавна, внимателна, сякаш се боеше, че всяко рязко движение би могло да завърши с бедрена фрактура. Косата бе червена, но и прошарена, рядка — през нея на места прозираше розов скалп. Веждите — също рижави, миглите — също, тъмнокафявите очи — малки, прекалено малки за лицето и надзъртащи изпод странно увиснали гънки кожа, сякаш някакъв зъл чародей бе разтеглил кожата на челото и бузите, сетне бе префасонирал лицето с помощта на конци и шевове в очните ъгълчета. Под очите изпъкваха синьо-червеникави на цвят торбички, носът бе дълъг, тесен на върха, надвиснал над горната устна, устата — дълга, с тесни устни, брадичката — леко разцепена. Стори ми се, че е някъде около петдесетте. Вътрешният глас ми заговори веднага: тази очевидна крехкост е само привидна. Само привидна. Защото очите му говореха съвсем друго — те не бяха очи на човек, който се бои от всяка своя стъпка, дори напротив.

— Топъл ден днес — рече спокойно, а шапката продължи кроткия си ритъм по бедрото.

Кимнах, не казах нищо.

Той пък кимна с глава в посока към пътя.

— Виждам, че сте си имали неприятности с пощенската кутия, а? — усмихна се и разкри неравни пожълтели зъби, силно раздалечени точно в средата.

Вътрешният глас незабавно ми каза, че, да! — именно той е отговорен за гадните твари в нея.

— Паяци имаше — рекох. — Изгорих ги до дупка.

— А не е трябвало — откликна той и усмивката му угасна.

— Май го приемате лично?

— Обичам паяците — отвърна той, като премяташе бучките в уста и ме гледаше право в очите.

— Горят като борина — рекох аз. — Сега мога ли да ви помогна с нещо?

— Надявам се, а може би пък аз мога да помогна. На вас. Да, сър, убеден съм, че мога да ви помогна.

В гласа му звучеше носова нотка, която замъгляваше гласните и поради това не можех да разпозная акцента му, а задачата се затрудняваше още повече от изказа му — малцина говорят по неговия начин. Усмивката бавно изплава на лицето отново, но очите му си оставаха леко премрежени, студени, пресметливи. В тях имаше нещо злокобно, премерено, сякаш чуждо същество се бе настанило в това, изглежда, преждевременно застаряло, странно тяло, за да изхвърли истинското му съдържание и се прикрие в празната черупка. Имах чувството, че пред мен стои куха форма, а през очните дупки надзърта чуждоземен хищник.

— Не се нуждая от ничия помощ.

Той насочи пръст към мен и бавно го завъртя, сякаш укорително; тогава за пръв път успях да разгледам ръцете му. И те бяха абсурдно слаби, странно наподобяващи щипките на насекомо. Средният пръст бе по-дълъг от десет сантиметра и както и другите му събратя — заострен на върха, и то не само нокътят, а и самата плът. Ноктите бяха съвсем стеснени, не повече от 6 мм в най-широкото си място, силно пожълтели, дори до черно на места. Около кокалчетата и по-нагоре по ръката растяха червеникави косми, тази растителност се сгъстяваше, за да се скрие постепенно нагоре — в ръкавите на сакото му — и напомняше на облечен в дрехи див звяр.

— Е, сър, хайде сега, не бързайте толкова — рече той и раздвижи пръсти, сякаш да наподоби паяк.

Това движение изглеждаше напълно независимо от думите или езика на другите части на тялото му. Заприлича ми на паразитиращо същество, някак си прикачено към гостоприемник, самостоятелно оглеждащо околния свят.

— Не бива да прибързвате — продължи той. — Винаги съм се възхищавал от човешката независимост, истината ви казвам. Похвално качество у един мъж, да, сър, наистина похвално! Няма грешка, помнете ми думата, но пък понякога води до прибързани, дори до безразсъдни постъпки, да, сър. И по-лошо даже — може да потъпче правата на околните, дори и неволно, при това… — поклати глава укорително, като че се диви на постъпките на такива люде, изкриви врат и пак ме зафиксира със странните си очи. — Ето например и вие… живеете си живота, както на вас ви се нрави, а с това причинявате болка и неудобства на други хора. Грешно е, сър, грешно. Нарича се грях, да, това е думата — грях.

Скръсти ръце на корема, усмихна се и зачака реакцията ми.

— Кой сте вие? — попитах аз и с удивление усетих нотка на нещо като страхопочитание в собствения си глас.

Сигурно защото колкото бе комичен, толкова бе и злокобен, също като някакъв си боядисан клоун във филмите на ужасите.

— Нека да ви се представя: името ми е Пъд, г-н Пъд, на вашите услуги, сър — рече той и ми протегна ръка.

Не помръднах от мястото си. Не исках и не можех да поема ръката му. Отблъскваше ме, гнусеше ме. Помня, преди време беше — приятел на дядо държеше голям черен паяк под стъклен похлупак. Един ден синът му ме предизвика да го докосна. Детска работа, нали знаете някой като ви каже „шубе те е, нали!“ и ти се опитваш да се докажеш — такива неща. Та го пипнах и той мигом се стрелна встрани, но не преди и да усетя болката от черното космато жило. Помня го този случай и съвсем не искам да повтарям изживяването.

Ръката му си остана да виси във въздушното пространство помежду нас двамата, а след секунда усмивката помръкна. Тогава г-н Пъд си я прибра в джоба, аз пък пъхнах пръсти под вестниците и освободих предпазителя на пистолета. Г-н Пъд май не забеляза това или се направи, че не го забелязва. Поне не даде определени външни признаци, но интуитивно усетих, че отношението към мен се променя. Като при паяк, който смята, че е притиснал малката буболечка в ъгълчето, а изведнъж се оказва, че насреща си има оса. Сакото му се опъна за миг, докато ръката му лазеше отдолу и забелязах добре позната подутина: пистолет в кобур.

— Мисля, че е по-разумно да се разкарате — рекох тихо.

— За съжаление, г-н Паркър, личните предпочитания не играят тук — отвърна ми той, усмивката съвсем изчезна, а на лицето му се изписа тъга. — Ако предпочитате истината, ето ви я: лично аз не бих желал изобщо да съм тук. Става дума за неприятно задължение, но пък се опасявам, че за него вината си носите само вие. Сам си го докарахте — с необмислени действия.

— Представа си нямам за какво брътвите — рекох малко по-високо.

— Не брътвя, а говоря за това, че досаждате и безпокоите г-н Картър Парагон, говоря за неуважението ви към организацията, която той има честта да представлява, говоря за настоятелните ви опити да свържете злощастната кончина на една млада жена със същата тази институция. Братството е религиозна фондация, г-н Паркър, с всички права, която нашата прекрасна Конституция предоставя на този вид организации. Предполагам знаете, че в САЩ съществува такова нещо като Конституция, нали, г-н Паркър? Чували сте и за Първата поправка^[2], нали така?

През цялата си кратка реч тонът на Пъд не се промени — остана си равен, доброжелателен, поучително-снизходителен и резонен: все едно грижлив родител чете конско на немирно дете. А в съзнанието ми се оформи единствен образ: на гадно, зловещо членестоного.

— Ами да, чувал съм и за нея, че и за Втората поправка^[3] — отвърнах. — А вие?

Измъкнах ръката с пистолета и го насочих в Пъд. С удоволствие констатирах, че тя не трепери.

— Много лошо, г-н Паркър, много лошо… — рече той укорно.

— И аз така мисля, г-н Пъд. Не търпя разни навлеци, при това въоръжени, да се натрисат на територията на законния ми имот или да ме шпионират, докато си върша работата. Наричам го лошо възпитание и ставам неспокоен, да не кажа нервен.

Г-н Пъд преглътна, извади ръката си изпод сакото и разпери ръце встрани от него.

— Не съм имал никакво намерение да ви обиждам, сър, но нали знаете, че Божиите служители са отвсякъде заобиколени с врагове.

— Не мислите ли, че Бог би ви защитил по-добре от всякакво огнестрелно оръжие?

— Господ Бог помага на онези, които си помагат сами, г-н Паркър.

— Аз лично смятам, че Господ Бог не одобрява кражбите с взлом — отсякох аз и веждите на г-н Пъд леко се надигнаха.

— Вие, изглежда, ме обвинявате в нещо?

— Че защо, имате ли нещо наум — като самопризнание например?

— Не и пред вас, г-н Паркър, не и пред вас.

И пръстите му отново се изкривиха в онази причудлива имитация на паешки крачка, само че този път в странния жест на издигнатата над главата ръка имаше някаква целенасоченост. Запитах се какво ли означава. Загрях чак когато чух отварянето на автомобилната врата и сянката на жената падна върху моравата. Изправих се и хванах пистолета с две ръце, насочвайки го в горната част на тялото на Пъд и на ниво рамо — от страната, откъдето идваше тя.

А тя влезе откъм лявата му страна. Не каза нищо, но държеше ръката си в джоба на късото черно палто. Нямаше грим, лицето й бе прекалено бледо. Под палтото се виждаше дълга до глезените плисирана пола, също черна, разкопчана на врата бяла блуза и завързано на шията ефирно шалче. И то бе черно. Черна феерия, от която се излъчваше нещо извънредно отблъскващо и неприятно, невидима гробовна грозота, която излизаше сякаш от порите и затъмняваше кожата. Носът бе прекалено плосък, очите големи и белезникави, устните странно подпухнали. Брадичката бе слаба и се допираше до двуслойната гуша. Лицето й бе абсолютно неподвижно, не мърдаше нито мускул.

Пъд изви леко глава към нея, но очите му си останаха върху мен.

— Знаеш ли, мила моя, мисля, че г-н Паркър се страхува от нас.

Изражението й не се промени. Но тя продължи да крачи бавно напред.

— Кажи й да се разкара — наредих тихо, но открих, че самият аз правя крачка назад.

— Иначе какво ще стане? — насмешливо попита Пъд. — Няма да ни убиеш я, а, г-н Паркър?

Но отново повдигна пръсти нагоре и този път жестът му напомняше команда „спри!“. Жената спря.

Пъд ме гледаше внимателно, разкривил устни в нещо като добродушна усмивка, докато очите на партньорката бяха като на кукла — воднисти и бляскави, напълно безизразни. Те си останаха впити в мен и изведнъж осезателно усетих, че именно аз съм в опасност. Въпреки пистолета в ръцете ми.

— Извади ръката от джоба на палтото — бавно, бавно — наредих остро и пристъпих встрани, сетне назад.

Сега вече тя бе точно в полето на огъня ми.

— И гледай в нея да няма нищо, като я вадиш — добавих, без да отделя очи от нейните.

Не помръдна проклетницата — поне не и докато Пъд не кимна с глава.

— Прави каквото ти казва — рече той и тя незабавно го послуша — веднага извади ръка от джоба, но в очите й нямаше страх.

— Сега ми кажи, господин Пъд, точно, ама кой точно си ти?

— Представител на Братството — незабавно отвърна той. — И настоявам — от неговото име — да преустановиш намесата си в цялата работа.

— И ако не го направя?

— Тогава може би ще трябва да вземем допълнителни мерки. Ще те замесим в някое скъпо струващо и отнемащо много време дело по повод жалба, г-н Паркър. Разполагаме с прекрасни адвокати. Естествено — това е само една опция. Разполагаме и с други, нали се досещаш?

Този път предупреждението бе от явно по-явно, че и съвсем грубо дори.

— Не виждам основания за конфликт — отвърнах, като имитирах неговия глас и маниер на говорене. — Аз само искам да разбера какво точно се е случило с Грейс Пелтие и вярвам, че г-н Парагон е в състояние да ми помогне в тази насока.

— Г-н Парагон е ужасно много зает с Божиите дела.

— С кои по-точно, с обирджийските ли? — попитах със същия тон.

— Ти си пълен безбожник, Паркър. Г-н Парагон е Божи служител.

— Днес добри работници все по-трудно се намират — рекох дълбокомислено.

Пъд внезапно изсъска: стори ми се естествено разтоварване на набраната в него агресия.

— Ако разговаря с мен и отговори на въпросите ми, тогава и аз ще го оставя на мира — продължих аз. — Аз съм привърженик на библейската максима — „Живей и остави и другите да живеят“, тя е и мое мото.

Усмихнах се, но той не отвърна със същото.

— Казано направо, Паркър, изобщо не вярвам то да е твое мото — устните му се разчекнаха странично и той отново изсъска: — Няма начин да е твое мото!

Запънах ударника.

— Разкарай се от моята собственост, Пъд! Вземи и приказливата си приятелка!

Това се оказа грешка. Жената внезапно отскочи вляво, пръстите на лявата й ръка се изкривиха като нокти на хищна птица и тя се наклони като за скок към мен, дясната ръка се стрелна към джоба. Наведох дулото и пуснах куршум в земята между леко разкрачените крака на Пъд. Ситни пръски пръст се разлетяха във всички посоки, изплашиха птиците по съседните дървета и те с крясъци се изсипаха от тях. Жената замръзна, но това стана, когато Пъд я сграбчи за ръката.

— Свали си шалчето, мила моя — нареди той, а очите му си останаха заковани в мен.

Жената изчака няколко секунди, сетне развърза черното шалче и бавно го свали, а то увисна между пръстите й. Сега вратът й се виждаше добре — бе осеян със сложна мрежа белези, бледожълти, поръбени, грозни. Неприятна гледка, която би накарала всеки срещнат да се загледа. Някой я бе белязал по ужасяващ начин.

— Покажи, мила — рече още Пъд.

Тя широко разтвори уста и разкри ситни пожълтели зъби, розови венци, почернено-червеникава и деформирана маса в основата на гърлото, където би трябвало да се намира езикът й.

— Пей сега. Нека Паркър чуе как пееш.

Устата й се разчекна още повече, устните й се раздвижиха, но звук не се получи. И тя все пак безмълвно запя някаква песен, напук на всичко, някаква мелодия, която може би звучеше само в нейното съзнание, очите й затворени, с екзалтирано изражение, а тялото й се залюля в ритъм с отсъстващата музика. Сетне Пъд вдигна ръка и тя мигом затвори уста.

— Тя имаше прекрасен глас. Вълшебен глас, г-н Паркър, красив и чист. Отне й го една болест — рак на гърлото. И Божията воля. Може би и неведомата му благословия, наречи го Божие наказание или изпитание, за да докаже вярата си и да стъпи на истинския път към Спасението и Изкуплението. В края на краищата си мисля, че тя обикна Спасителя още повече.

Аз обаче хич не споделях вярата му в тази жена. В нея съвсем очевидно гореше див гняв, кипеше необуздана ярост може би заради болката, която е била длъжна да изтърпя, заради многократно изстраданата загуба. Страданието отдавна бе погълнало цялата любов, на която е била способна и сега тя се бе обърнала към околния свят, върху който да излива гнева си и да търси отдушник. Болката никога няма да я напусне, но успее ли да прехвърли част от него върху ближните, огромното и тежко бреме вероятно става по-поносимо.

— Но пък аз обичам да й казвам, че причината е в завистта на ангелите — заключи Пъд.

За това можеше да се разчита само и единствено на неговата дума. Защото лично аз не виждах нищо по нея, което би могло да събуди нечия завист, за ангели изобщо да не говорим.

— Е — рекох аз, — поне си е запазила красотата.

Пъд не реагира, но за пръв път в очите му заискри огнева омраза. Усетих я мигновено, тя се появи и изчезна, а на нейно място застана престорено добродушното му изражение. Стандартното прикритие. Но онова, което само припламна в неговите очи, получи гигантско измерение на необуздано дивашка злоба в нейните. Нещо фанатично, отколешно и сякаш неземно: стори ми се, че в тях видях да горят църкви, с богомолците барабар. Пъд, изглежда, умееше да усеща излъчващите се от нея вълни на могъщо и спотаено насилие, защото незабавно се извърна и леко докосна с пръсти леката червенина на бузите й.

— Моя Накир — прошепна той. — Тихичко, мила моя.

При тази мимолетна милувка очите й потрепнаха за миг и се затвориха. Дали не бяха любовници?

— Прибери се в колата, мила моя. За момента работата ни тук е привършена — нареди Пъд, жената ме изгледа, сетне бавно тръгна към автомобила, с който бяха дошли.

Пъд понечи да тръгне след нея, замисли се, внезапно се извърна и рече:

— Не постъпваш разумно. Съветвам те за последен път: откажи се от цялата работа.

— Съдете ме, бе — отвърнах аз.

Но Пъд само поклати глава.

— Не, нещата са стигнали вече твърде далеч. Опасявам се, че пак ще се срещнем, и то при много по-неизгодни за теб условия.

Сетне вдигна ръце във въздуха.

— Сега ще бръкна в джоба си, г-н Паркър. За да ти дам визитка — рече и без да чака, бръкна в десния джоб на сакото, откъдето извади сребърна кутийка.

Отвори я и с върха на пръстите си извади бяла картичка. Протегна я към мен и този път не си отдръпна ръката, а търпеливо изчака да я взема. Когато това стана, ръцете ни неволно се докоснаха и аз оттеглих моята като опарен. Пъд ме изгледа и поклати глава, сякаш в потвърждение на очаквана от него констатация. На картончето пишеше само „ИЛАЯ ПЪД“, буквите бяха почернени. Нямаше телефон, нито адрес, нито професия. Гърбът на визитката бе напълно чист.

— Тази визитка нищо не казва за теб, а, Пъд? — подхвърлих.

— Напротив, казва всичко необходимо, Паркър. Само че ти просто не можеш да го прочетеш.

— Аха — например че си много стиснат или пък минималист — заядох се аз. — Сигурно и отровен като паяк, но и това за съжаление не го пише.

Сега се усмихна и за пръв път ми се стори, че е искрен. Зъбите му жлътнаха, а очите му весело заискриха.

— Напротив, напротив, Паркър, и това го има, но казано по свой си начин — ухили ми се той.

Държах го на прицел, докато не се качи в колата и подкара сред облак прах и бензинови изпарения, които освиниха хубавия слънчев ден.

Още не бяха се скрили на завоя и пръстите ми започнаха да парят, да сърбят и полека-лека се осеяха с мехури. Сетне се появи и болка, по връхчетата им и дланта избиха червени обриви. Сложих си хидрокортизонов препарат, но възпалението продължи до края на деня, придружено с интензивен, неконтролируем сърбеж — навсякъде, където визитката на Пъд бе докосвала кожата ми. С помощта на пинсети я прибрах в найлоново пликче, запечатах го с лепенка и го оставих на масата в хола — на видно място. Ще го взема с мен в Бостън и ще помоля Рейчъл да го даде в университетската лаборатория за анализ.