Джон Конъли
Родени да убиват (21)

Глава двайсета

Същата вечер тръгнахме за Скарбъро. Ейнджъл и Луис директно, аз се отбих за малко в Огъста. От обществен автомат набрах номера на „Портланд Прес Хералд“, помолих да ме свържат с новинарския отдел и съобщих на жената, която вдигна слушалката, че в къщата на Картър Парагон в Уотървил има труп, а полицията още не знае за него. Сетне затворих. Знаех какво ще стане. Най-малкото дежурната на „Хералд“ ще се обади на ченгетата, те на свой ред ще прескочат до дома на Парагон. Така поне избягвам възможността да попадна на осъвременена версия на 911, чиято компютърна техника ще засече откъде се обаждам и по дирите ми ще хукнат всички свободни патрулки или пък ще запише гласа ми и ще го пусне за идентификация на програмата РАКАЛ или някоя подобна. Сетне потеглих за у дома, като си мислех за Картър Парагон и за керамичното късче в устата му — послание за онзи, който го намери.

Когато се прибрах в Скарбъро и вкъщи, Ейнджъл и Луис вече се бяха настанили. Ейнджъл беше в банята и Бог само знаеше какво прави там.

— Хей! — издумках с юмрук по вратата. — Да не разхвърляш кое къде видиш. Рейчъл ще дойде, а аз съм чистил и подреждал специално заради нея.

Рейчъл мрази безредието. Тя от онези хора, които ужасно обичат непрекъснато да търкат и почистват. Дойде ли при мен в Скарбъро, незабавно облича престилка, слага гумени ръкавици и с парцал в ръката тръгва да оглежда къщата със съсредоточена и целенасочена физиономия.

— Ама тя ли ти чисти? — бе попитал веднъж Ейнджъл с удивена физиономия, като че ставаше дума за жертвоприношение на кози или женски голф. — Аз моята стая не си чистя, камо ли някоя чужда!

— Аз не съм й чужд, Ейнджъл — търпеливо му бях обяснил.

— Хайде стига бе! Като става дума за бани и тоалетни — всеки на всеки му е чужд — бе възразил той.

Луис обаче бе в кухнята и вадеше съдържанието на хладилника, като най-внимателно проверяваше датата за годност на хранителните продукти.

— По дяволите, ти кльопачката на разпродажби ли я купуваш? — язвително ме запита той.

Изгледах го и вдигнах телефона да поръчам пица. Настаняването им у дома май не бе чак толкоз готина идея.

 

 

— Кой е този тип? — попита Луис по-късно, когато бяхме на масата в очакване на пицата и разисквахме намереното керамично парченце.

— Ал Зи ми каза, че го наричали Голем, както в еврейския фолклорен епос, а бащата на Епстайн го потвърди. Само това знам. Ти чувал ли си за него?

Черният великан поклати глава.

— Тц, но звучи гот. Във всеки случай или е много печен, или просто аматьор. На новаците винаги им върви.

— Да бе, ти защо си нямаш такова готино име? — изтърси Ейнджъл.

— Хей, Луис лошо име ли е?

— Не е, ама ако си френски крал! Дали е успял да изкопчи нещо от Парагон?

— На френски се произнася Луи — търпеливо възрази Луис.

— Ти не видя ли как изглеждаше? — сопнах се аз. — Все едно че го е удрял влак. Парагон сигурно му е разказал всичко, което може да си спомни още от училището насам.

— Значи този Голем знае повече от нас, а?

— Всички други знаят повече от нас.

Отвън се чу шумът на автомобилен двигател.

— Пицата идва — рекох и ги изгледах.

Никой не посегна към джоба, значи пак бе мой ред.

— Аз ще платя — рекох и тръгнах към вратата.

Отворих, взех двете големи кутии и докато плащах, момчето тихо рече:

— Вижте, не желая да ви плаша, но ей там има един скрит човек. Струва ми се, че следи къщата.

— Къде е? — прошепнах, без да се оглеждам.

— Зад дясното ми рамо — всред дърветата.

— Благодаря. Не гледай към него, просто се качвай на колата и заминавай — рекох и му пуснах десетарка отгоре.

Момчето кимна и точно така постъпи. Аз се почесах небрежно, вдигнах лице към небето, сетне крадешком хвърлих обзорен поглед към периферията на градината. Смрачаваше се, а сред дърветата леко белееше нещо — нечие лице. Прибрах се в коридора, оставих пиците и извадих пистолета, като тихичко рекох през рамо.

— Хей, момчета, имаме си гости.

Сетне излязох на верандата с отпусната ръка — патлака в нея. След мен тръгна Ейнджъл, извадил своя глок. Луис изчезна, но отлично знаех, че вече се е измъкнал през задния вход и обхожда незнайния посетител. Бавно слязох от верандата и пристъпих в градината. Не бързах, исках по-добре да огледам непознатия. Ето го! Гол скалп, бледолико лице, тънки устни почти като черти, черни очи. Не се крие, стои на място, отпуснал свободно ръце встрани — да се види, че са празни. Черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка, а отгоре дълго палто. Също черно. Във всяко отношение приличаше на човека, който бе отнесъл Лестър Баргъс, а вероятно и Картър Парагон.

— Кой е тоя? — прошепна Ейнджъл зад мен.

— Предполагам онзи с готиното име.

Наведох се, оставих пистолета на земята и тръгнах към него.

— Птицо! — изсъска отзад Ейнджъл, а в гласа му затрептя напрежение и притеснение.

Искаше да ме предупреди да не рискувам излишно.

— На моя собственост е и го знае — рекох през рамо. — Дошъл е да ни каже нещо и иска да го направи лице в лице.

— Тогава мини вдясно, мамка му… — сопна се Ейнджъл. — Ако понечи да вади, да мога да го перфорирам…

— Благодаря, няма нужда — рекох, но за всеки случай се дръпнах вдясно, за да има чисто поле за огън.

Когато се приближих на около два метра, онзи вдигна ръка.

— Достатъчно, г-н Паркър — рече спокойно, а в гласа му звучаха странни за английския съгласни — може би от европейски езици. — Предлагам и вашият приятел встрани да остане на място. Не съм дошъл тук, с цел да ви навредя.

— Луис! — извиках високо. — Всичко е окей!

От дърветата вляво, недалеч от нас, се отдели тъмна фигура. Луис не свали оръжието, но спря, където беше.

Светлината не бе особено добра, но лицето на посетителя ярко изпъкваше, удивително бяло. По устните и бузите друг цвят сякаш нямаше, само под очите — две ивици в малко по-тъмен, възсинкав и безжизнен тон. Като се има предвид отсъствието на всякакви косми по лицето, то изглеждаше като восъчно и незавършено. По скалпа имаше стари и дълбоки белези, както и по местата, където би трябвало да са веждите му. Забелязах още нещо: лицето бе сухо, кожата бе напукана и се белеше на места като на влечуго, което си сменя кожата.

— Кой сте вие? — попитах.

— Мисля, че знаете.

— Голем, така ли?

Очаквах да кимне, дори може би да се усмихне, но вместо това мъжът каза:

— Голем е просто мит, г-н Паркър. Вие в митове вярвате ли?

— В миналото съм ги пренебрегвал и омаловажавал. Случвало се е да бъркам. Днес се опитвам да бъда напълно обективен и открит за всичко. Защо убихте Картър Парагон?

— Въпросът всъщност трябва да бъде поставен иначе, г-н Паркър. Защо го притиснах ли? По същата причина, по която вие се явихте в дома му един час по-късно. За да разберете какво знае той. Смъртта му бе следствие, а не предварителна цел.

— Но и Баргъс убихте.

— Г-н Баргъс снабдяваше с оръжие зли люде — просто отвърна мъжът. — Но вече няма да го прави.

— Бил е невъоръжен.

— И равинът е бил невъоръжен.

Всъщност този Голем не произнесе думата равин, а rabbe, като юдейската.

— Око за око, а? — рекох аз.

— Може би. Но и за вас зная нещичко, г-н Паркър. Не мисля, че сте в позиция да ме съдите.

— Съвсем не ви съдя. Лестър Баргъс си беше боклук и на никого няма да липсва, но в миналото си научих, че хора, които налитат на невъоръжени, не са особено придирчиви в това, кого убиват. Ето за това става дума.

— Ще повторя. Не възнамерявам да посягам на вас или на приятелите ви. Онзи, когото търся, се казва Пъд. Мисля, че знаете за него.

— Срещали сме се.

— Знаете ли къде е сега?

За пръв път от началото на разговора в гласа му се появи някаква емоция. Хрумна ми, че Парагон си е отишъл, преди да успее да му каже всичко, или просто защото не е бил в състояние — тъй като не е знаел къде е бърлогата на Пъд.

— Все още не. Но възнамерявам да науча.

— Тогава моите и вашите намерения могат да се сблъскат.

— А може би и двамата имаме една и съща цел? — подхвърлих му аз.

— Не, г-н Паркър, нямаме. Вашето е някакъв си морален кръстоносен поход, рицарски изпълнения. А онези, които ме помолиха да свърша работата, имат далеч по-специфични намерения.

— Отмъщение например?

— Върша само онова, което се изисква от мен — отвърна бледоликият. — Нищо повече.

Гласът му бе дълбок, думите сякаш ехтяха в самия него, като че бе същество кухо, без съдържание, само форма.

— Тук съм с определено послание. Не заставайте между мен и онзи човек. Ако го направите, ще бъда принуден да действам и срещу вас.

— Това ми звучи като заплаха.

Изобщо дори и не усетих движението. Ето го — стоеше там, срещу мен, само преди по-малко от секунда. Кога прескочи двата метра? В следващия миг вече бе на милиметър от мен, притиснал деринджър в гърлото ми, двете цеви с големите дула насочени нагоре — към мозъка. От мрака вляво леко светна червената светлинка на Луисовия лазерен мерник. Опитваше се да намери удобна позиция за стрелба. Но му пречеше собственото ми тяло, а самият Голем бе целият в черно и почти се сливаше с падащия мрак.

— Кажете им да се разкарат, г-н Паркър — прошепна той, навел глава зад моята. — Искам да ме съпроводите до колата. Имате две секунди.

Незабавно им повторих думите му и Луис изключи лазерния прицел. Голем ме помъкна през дърветата, като внимателно насочваше стъпките ми. Ръкавът на палтото му се бе повдигнал и виждах началото на тъмна поредица цифри. Досущ като на жертвите от концентрационните лагери. Сигурно е бил там, оцелял някак си. Познавах подобни случаи. С тази неопределена възраст и странното лице. Чак сега видях, че и пръстите му не са редовни — кожа и плът на върховете им нямаше — те сякаш се бяха свили навътре и на тяхно място имаше хлътнали, закривени белези. Огън, досетих се аз. Това може да го направи само огънят. Чак сега загрях, че някъде е бил здраво обгорен. Високата температура му е отнела косата, веждите, отпечатъците на пръстите, нормалната човешка кожа и вид. Просто ги е стопила.

Как от глина създавате керамичен демон^[1]?

Като го изпечете в пещ, разбира се.

Стигнахме до колата му, накара ме да застана пред вратата с опрян в гърба пистолет, докато той внимателно се намести на шофьорската седалка.

— Помнете, г-н Паркър — повтори той отчетливо. — Не се бъркайте в моите работи.

Сетне запали и с ниско наведена глава отпраши с пълна газ.

Ейнджъл и Луис излязоха от дърветата. Усетих, че целият треперя. Поставих пръсти на гърлото си — веднага напипах отпечатъците на двете дула. Бяха доста дълбоки.

— Нямаше да успеете да го ударите, преди да ме е убил, нали? — попитах и леко заекнах.

Луис помисли секунда-две.

— Вероятно не. Не и смъртоносно. Ти как мислиш, дали от него щеше да протече кръв?

— Не. Най-много да се разпука.

— Какво ще правим? — попита Ейнджъл и усетих безпокойството в гласа му.

— Ще вечеряме — рекох смело, макар и да не бях сигурен дали стомахът ми изобщо е в състояние да приеме нещо.

Тръгнахме назад към къщата.

— Момче, момче — процеди Луис. — Ти наистина непрестанно попадаш на най-колоритните типове, а?

— Да, бе, да — прошепнах. — Самата истина говориш, Луис.

 

 

Пресякохме градината, взех си пистолета и тогава чухме шума на идващата кола. Тя влезе в двора със сравнително висока скорост и фаровете й ни заслепиха — извърнати, приклекнали, с насочени пистолети и широко отворени очи.

Шофьорът угаси фаровете и докато примигвахме, вратата се отвори и се чу приятно ироничният глас на Рейчъл Улф:

— Прекалено много кафета пиете, момчета. Трябва да се озаптите малко — превъзбудени сте.

 

 

Похапнахме, Рейчъл влезе в банята да вземе бърз душ. Ейнджъл седеше до прозореца, пиеше бира, Луис на масата пък допиваше бутилката бяло вино. Бе „Флагстоун Совиньон“ от нов производител в Кейптаун. Луис си поръчваше по два кашона — бяло и червено — два пъти годишно и сега бе донесъл със себе си няколко бутилки. По време на вечерята той и Рейчъл цъкаха и се облизваха, отпиваха на малки глътки и го хвалеха, сякаш те го бяха правили.

— След като си частно ченге, защо си нямаш офис? — обади се по едно време Ейнджъл.

— Не мога да си позволя офис — отвърнах. — Ще трябва да продам къщата, а сетне да спя на бюрото в него.

— Няма да е голяма разликата — заяде се той. — И тук не е много по-комфортно. Освен това не знаеш ли, че има и крадци?

— За кои крадци говориш? Изобщо или за този в кухнята?

— Изобщо — смръщи се той.

— Тук няма кой знае какви ценности за крадене.

— Точно това имам предвид. Не мислиш ли за ефекта на това голямо празно място върху някой човек, който си направи труда да влезе с взлом и надежди, а? И да се молиш да не страда от агорафобия^[2], че може и под съд да те даде.

— Ти какъв си, бе? Да не си от профсъюза на крадците, а?

— А, не — аз съм просто муха на стената. Една от многото в твоята кухня, като гледам наоколо.

— Какво се бъзикаш? Какво искаш?

— Каквото съм искал винаги. Имаш нужда от другарче.

— Тъкмо смятах да си взема куче.

— Аз не това имах предвид и ти си го знаеш. Докога мислиш да я държиш на разстояние, а? Докато стане някоя беля ли? Ти да не мислиш, че ще ви заровят един до друг, че да си държите ръцете под земята?

— Тц, тц, тц, Ейнджъл, подбирай си приказките — обади се Луис, сетне и той ме захвана: — Шансът идва само веднъж, човече. Не е като да ти чука на вратата сто пъти, пък сетне да остави бележка ти да го потърсиш, когато сметнеш, че си готов.

Тогава се чу шляпането на боси крака и на вратата застана Рейчъл, със сешоар в ръка. Луис ме изгледа продължително, допи чашата и се изправи.

— За мен е време да си лягам — рече той и кимна на Ейнджъл. — И на теб също.

Целуна Рейчъл по бузата и излезе, последван от Ейнджъл, който подхвърли през рамо:

— И да не стоите до късно, да се мляскате и да си държите ръцете, хей! Рано да си лягате!

— Брей, брей, брей, какви сватовници само — изпъшках аз, когато се изнесоха и шумът на колата им заглъхна. — Ще имаш какво да разправяш на внуците, Рейчъл.

Тя мигом ме изгледа подозрително дали не я будалкам и изведнъж си показа ноктите.

— Ти ли нае онези хора в Бостън да ходят подир мен, а?

— Че ти как ги позна? — сепнах се аз, наистина впечатлен — брех да му се не види!

— Ами през цялото време съм внимавала. Обадих се на едни приятели да проверят регистрационните им номера, когато се сменяха. Единият ме изпрати чак до тук — почти до твоя двор.

Брат й на Рейчъл бе полицай навремето, загинал нелепо преди години. А тя все още имаше много познати и приятели из най-различни участъци и служби.

— Безпокоях се за теб и…

— Изрично ти казах, че не желая непрекъснато да мислиш, че трябва да ме защитаваш и прочие — рече тя и в гласа й се появи опасна фалцетна нотка.

— Рейчъл — рекох примирително. — Онези хора са извънредно опасни. Примерно и за Ейнджъл съм се страхувал, но той носи оръжие и е много печен. А ти какво би направила, ако някой внезапно те нападне, кажи ми? Чинии ли ще мяташ по него, само ми кажи?

— Трябваше да ми кажеш — ей така! — извика тя и силно плесна с длан по масата, а в очите й блесна истински гняв.

— Ако ти бях казал, ти щеше ли да се примириш, а? Обичам те, Рейчъл, ама и ти си едно упорито магаре, в състояние си да вземеш титлата на Първи инат!

Яростта в очите й поутихна, а юмручето й на масата остана свито. Все пак напрежението започна да спада.

— Как ще се съберем заедно, като ти непрекъснато се опасяваш да не ме загубиш? — попита тя след малко и сега гласът й бе по-човешки.

Помислих за мъртъвците от Сейнт Фройд, застанали на онази тясна улица в Портланд. За Джеймс Джесъп и онази наведена над него грациозна фигура — Господарката на Лятото. Бях я виждал и преди — в метрото, пред къщата ми в Скарбъро, и още: отразена в кухненския прозорец, но когато се бях обърнал, зад мен нямаше никой. Седнал в „Чъмлис“ преди няколко дни, замислен за стари събития, бях решил, че е възможно с миналото да се погодим и примирим. Но то бе преди да зърна набучената на дървото глава на Мики Шайн, преди Джеймс Джесъп да излезе от онази тъмна гора и да постави ръка върху моята. Но как да въведа Рейчъл в този свят на мъртъвци, а?

— С мъртвите не мога да се състезавам — обади се тя неочаквано, сякаш прочете мислите ми.

— Но аз не това искам от теб.

— Не е въпросът в това какво искаш и какво не — рече тя, седнала срещу мен, подпряла брадичка на ръка, тъжна и някак далечна.

— Опитвам се, Рейчъл — рекох отчаяно.

— Зная, зная. Усещам го.

— Обичам те. Искам да съм с теб.

— Но как? — прошепна тя и наведе глава. — През някой уикенд в Бостън, друг — тук?

— Ами нека да бъде само тук.

Рейчъл вдигна очи към моите, сякаш несигурна дали бе чула добре.

— Сериозно говоря.

— Кога? Когато одъртея ли?

— Може и тогава.

Тя игриво ме плесна по ръката, аз протегнах ръка и я погалих по косата. Напрежението изчезна и тя се усмихна.

— Ще го направим — обещах й аз и усетих, че тя кима с глава. — По-скоро рано, отколкото късно, нали? Обещавам.

— Трябва, Паркър — обади се тя, но толкова тихо, сякаш говореха мислите й.

Прегърнах я, тя замря в прегръдките ми, но усещах, че остана нещо неизказано — тя просто имаше нещо наум.

— Каква порода куче искаше да си вземеш? — попита неочаквано и топлината на тялото й премина и в моето.

Усмихнах се — сигурно бе чула целия разговор с Ейнджъл и Луис. Вероятно онези двамата се бяха наговорили.

— Не съм решил. Надявах се да си изберем заедно.

— Така постъпват двойките.

— И ние сме двойка.

— Ама не и истинска.

— Не, разбира се. Иначе Луис няма да ни прости.

Това я разсмя. Целунах я, тя също. Миналото и бъдещето избледняха нейде далеч като отхвърлени кредитори и ни остана само краткотрайната, мимолетна красота на мига. Същата нощ я притисках до себе си, тя спеше, а аз се опитвах да си представя бъдещето ни заедно. Нещо не се получи, в мислите ми имаше смущения като в радиопредаване. А когато се събудих, юмрукът ми бе стиснат, сякаш в сънищата си бях получил някакъв много ценен подарък и сега отказвах да го пусна.