Джон Конъли
Родени да убиват (5)

Глава четвърта

На другата сутрин спах до късно, но не се събудих ободрен. Прекалено ярък бе споменът от сънуваното, бях се потил здраво, макар че нощта бе хладна.

Реших да закуся някъде в Портланд и след това да посетя офисите на Братството. Бях вече седнал в колата, когато зърнах червения маркер на пощенската кутия — бе вдигнат, значи имаше поща. Раничко ми се стори за пощаджията, но какво от това. Нали има и нощни доставки — макар и по специална поръчка. Тръгнах по пътеката към кутията и тъкмо посягах към вратичката, когато по тенекията пробяга нещо тъмно и гъвкаво.

Оказа се малък кафяв паяк със странен, подобен на цигулка знак на тялото. Не можах да се досетя как го наричат — но зная, че е от вида паяци отшелници. Светкавично си отдръпнах ръката. Знаех, че жилят, че са отровни, но досега не бях виждал подобни твари толкова на север в нашия щат. Грабнах захвърлена наблизо пръчка и го пернах с нея, а в същия миг от цепката на полузатворената вратичка се промуши още един от същия вид. Сетне и трети… Внимателно заобиколих кутията и ги видях — цяла колония — лазят по гърба й, а някои вече се спасяват към земята, опънали лъскави лепливи нишки и се спускат надолу. Дълбоко поех дъх и отстъпих, сетне с максимално изпъната ръка отворих вратичката с върха на пръчката.

Боже мой! — та вътре имаше стотици малки паячета, някои мигом паднаха на тревата в подножието на кутията, други запълзяха наляво и надясно по тенекията. Цялото вътрешно пространство гъмжеше от тях.

Надникнах по-внимателно и чак сега забелязах картонена кутия; беше поставена по-надълбоко в пощенската кутия, а по нея бяха пробити множество дупки, от които излизаха и влизаха паяци. Имаше и множество мъртви от тези гадни членестоноги, подобни на малки топчета с прибрани крачка, а техните събратя ги разкъсваха и изяждаха. Противна гледка, ви казвам. Отстъпих, погнусен, опитвах се да не мисля какво би станало, ако слепешката си бях пъхнал ръката в кутията, както правя винаги по стар навик.

Върнах се при колата и извадих резервната туба с бензина, запалка „Зипо“ от жабката. Напръсках добре кутията — отвън и вътре, — дори и земята под и около нея, скъсах парче вестник, щракнах запалката и хвърлих хартията в подножието на поставката. Лумна силен жълтеникав пламък, засъска, а малки, големи, средни арахниди затупаха по земята. Запали се дори и тревата. Върнах се в градината и дотътрих маркуча за поливане — намокрих тревата наоколо, за да огранича размерите на огъня. Когато се уверих, че едва ли нещо е оцеляло, залях тенекиената кутия с водата, тя изсъска силно и вдигна голям облак пара. Изчаках да изстине достатъчно, нахлузих брезентови ръкавици и изпразних овъглените остатъци в найлонова торбичка, която хвърлих в кофата за боклук при задната врата. Сетне дълго стоях на края на имота, взирах се в дърветата и от време на време инстинктивно отърсвах ръце, за да се отърва от лазещите по тях въображаеми паяци.

 

 

Отбих се в „Бинтлиф“ на „Портланд Стрийт“, за да закуся и съставя план за действие. Седнах в едно от големите тапицирани в червено сепарета на горния етаж, вентилаторът на тавана бавно местеше огромната си перка, а нейде отзад тихо звучеше блус. Менюто на заведението бе съставено изцяло от натъпкани с калории вкуснотии — мечтата на чревоугодника: палачинки с лимонов сос, припечени френски франзелки и морски деликатеси от рода на омари, скариди, лангусти — свят да ти се завие. Лошо място от гледна точка на талията. Затова си избрах плодове, ръжено хлебче и кафе. Чувствах се истински праведник, та чак мъчно ми стана за самия мен. Така или иначе не можех да изхвърля паяците от съзнанието си, те съвсем ми бяха убили апетита. Да са ги поставили деца? На майтап? Дори и така да е, пак шегицата бе твърде солена, всъщност доста злобна и опасна.

Уотървил, където се намират офисите на Братството, се пада по средата между Портланд и Бангор. Реших първо да отида там, а сетне да продължа към Елсуърт и зоната на US-1, където бе намерена колата с трупа на Грейс Пелтие. От Елсуърт ще прескоча до Бар Харбър, където е домът на Марси Бекър — добрата, но неявила се на погребението приятелка на Грейс. За късмет там разстоянието не е голямо. Допих кафето, хвърлих изпълнен със завист поглед към ухаещите на съседната маса канелен сладкиш и ябълков пудинг и тръгнах към изхода.

Веднага го забелязах. Червенокос мъж в кафяв костюм, жълта риза и връзка на кафяво-червени райета, с дълго тъмнокафяво връхно палто. Седеше на пейка в подножието на стълбището пред главния вход на централната градска поща. Късо подстриганата и посивяла тук-таме рижава коса бе щръкнала на скалпа, като че е включена в електромрежата. Ядеше сладолед, дъвчеше съсредоточено, методично, сякаш задачата бе да го излапа, без да усети вкуса. В начина, по който се движеше устата му, имаше нещо неприятно, подобно на хранителната динамика на насекомо. Докато се качвах на колата, усетих погледа му по себе си. Тръгнах, а очите му продължиха да ме следят. Погледнах в огледалото за задно виждане и забелязах, че гледа след мен, а устата му се движи като челюстите на богомолка.

 

 

Братството разполага с официално регистриран офис на „Мейн Стрийт“ 109 А, по средата на централната бизнес зона на Уотървил. Някои части от градеца са много красиви, но центърът е направо трагедия — мяза на нещо по погрешка изпуснато от небето — грозен пазарен комплекс, сякаш оставен така, както се е попилял при удара в земята, унищожил зелената градска среда, за да я превърне в грандомански по размерите си паркинг. Все пак останали са няколко от симпатичните стари сгради около знак с надпис, който ви пожелава добре дошли в Централен Уотървил. Сред тях е и въпросният офис — на най-горните два етажа на постройка с магазин за цигари и пури, фризьорски салон и кафене. Паркирах в безбрежния паркинг и прекосих нужното разстояние, за да позвъня на звънец до красива стъклена врата с вградена миниатюрна телекамера. На вратата се мъдреше метална табела, на нея бе гравиран надписът: „Братството — Бог да ви пази и насочва“, встрани имаше вдълбана в стената ниша с купче брошурки. Взех една, пъхнах я набързо в джоба, натиснах звънеца. От домофона проехтя металически глас, удивително приличен на този на госпожица Торанс.

— С какво мога да ви помогна? — рече гласът.

— Желая да се срещна с г-н Парагон — отвърнах аз.

— Опасявам се, че г-н Парагон е зает.

Брех да му се не види. Денят още не е започнал и вече ми бият дузпата.

— Идвам, насочен от самия Бог — набързо перифразирах техния надпис, но не ме огря. — Нима ще пренебрегнете вездесъщата му ръка? — пак не се получи, само вграденият в стената говорител изщрака и край.

Позвъних отново.

— Да? — този път раздразнението бе категорично изразено.

— Може би да почакам малко г-н Парагон да се освободи?

— Няма да е възможно. Нашият офис не е предназначен за посетители. Връзките с г-н Парагон се осъществяват само в писмен вид. Приятен ден.

Веднага си рекох, че онова, което за г-ца Торанс или г-н Парагон е приятен ден, за мен стопроцентово е повече от лош. Втората мисъл, която ми хрумна, бе, че Торанс не попита нито за името, нито за причината за посещението ми. Може би просто съм си подозрителен по природа, но по-скоро госпожицата вече знаеше кой съм аз. И още по-точно — как изглеждам.

Заобиколих квартала, прескочих до „Темпъл“ и оттам — право на задния вход на Братството. Тук мястото бе доста по-неугледно — занемарен малък паркинг, пропукана бетонна настилка, обрасли бордюри, мъртво дърво, а под него два пропанови резервоара, врата в мръсно бяло, прозорци с мрежи, а металното пожарно стълбище — толкова прогнило, че попаднал в пожар човек едва ли ще има друг избор, освен да скача или да умира в пламъците. Вратата изобщо нямаше вид на нещо, което се отваря ежедневно, значи обитателите на 109А влизат и излизат от главния вход на „Мейн“. На паркинга обаче стоеше една-единствена кола — червен експлорър 4×4. Надникнах през прозореца и веднага забелязах кашонче с познатите ми вече брошурки. Е, нали съм си детектив — бързо бях открил возилото на Братството.

Върнах се на „Мейн“, купих си два вестника и последния брой на „Ролинг Стоун“, сетне влязох в кафенето и се наместих на масичката до прозореца. Оттук имах идеална видимост към вратата на 109А. Поръчах кафе с кифличка и се зачетох.

Вестниците подробно отразяваха разкритията при Сейнт Фройд, макар и да не пишеха нещо, което вече да не зная. И все пак забелязах и една новост: някой бе открил някъде ся стара снимка на Преподобния Фокнър и семействата от Баптистите на Арустук, неговото включително. Той бе свещеникът, който ги бе убедил и организирал за съставяне на религиозната общност, вече знаех тези подробности. Фокнър бе висок, облечен просто, с дълга черна коса, прави вежди, също черни, и хлътнали бузи, безспорното му очарование личи дори и на фотографията. Бе около трийсетте, съпругата му — малко по-възрастна. Децата им — момче и момиче, на около 16 и 17 години, бяха застанали пред тях. Бащата трябва да е бил извънредно млад, когато са се раждали.

Пишеше, че снимката е правена през шейсетте години на XX век и въпреки това имах впечатлението, че замръзналите в позите си хора може да принадлежат към което и да е друго време — още преди сто, че и повече години. Имаше нещо съвсем извън времето и тленността във външния им вид, а и във вярата им, че могат да избягат от действителността: двайсетина души в най-обикновени дрехи, мечтатели, вярващи в една подчинена на Божията прослава утопия. Малък текст под снимката разясняваше, че за наетата земя са предплатили по 1 долар на акър годишна рента. Собственикът им направил отстъпка, защото самият той бил дълбоко вярващ човек. Преместили се толкова далеч на север, за да са сигурни, че ще бъдат абсолютно сами. Най-близкото до тях селище бил градецът Ийгъл Лейк в южна посока, последното населено място. По онова време той вече силно западал: дърводелците закривали дейността си, хората се изселвали. В по-късни години се бе оказало, че туризмът увеличил доходите на населението, но през 1963 г. тези събития, респективно подобрения, са били все още далеч в бъдещето. Фокнър и последователите му били съвсем сами в пустошта.

Извадих от джоба си взетата брошурка. Текстът не бе нищо друго, освен класическа просия и изнудване, облечени в прекрасни думи и увъртания, много демагогия и алабализъм. С две думи: оставете за Божието дело всички дребни пари, които носите в себе си; прегледайте банковите си сметки и вижте кои пари ще са ви излишни, за да ни ги предадете, тоест дарите — в името Божие.

На заглавната страница бе отпечатана интересна средновековна илюстрация: сцена от Страшния съд. Рогати демони и дяволи разкъсват голите тела на грешници и прокълнати, а Всевишният гледа отгоре, заобиколен от усмихнати люде с ведри лица, вероятно праведните. Веднага ми се наби на очи, че прокълнатите са поне пет пъти повече от праведниците. Като преценим всички дадености и вероятности, би се получила проста сметка: шансовете за духовно спасение не са много високи. Особено за повечето от хората, които лично аз познавам.

Под илюстрацията имаше библейски цитат:

„Видех и мъртвите големи и малки, стоящи пред престола; и едни книги се разгънаха; разгъна се и друга книга, която е Книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите.“

Откровението на Йоана 20:12

Прибрах брошурката, донякъде зарадван, че си бях купил „Ролинг Стоун“. И през следващия час се опитвах да позная кой от добрите и калпавите в света на модерната музика би имал шанса да попадне сред спасените при Второто пришествие. Тъкмо бях съставил доста интересен списък и от вратата на Братството излязоха двамина: мъж и жена. Мъжът безсъмнено бе Картър Парагон — разпознах зализаната назад черна коса, бляскавия сив костюм, мазното изражение. Изненадваше ме едно нещо: този човек, като ходи по земята, защо не оставя след себе си лигава диря както охлювите?

Жената с него бе висока, горе-долу на същата възраст — около четиридесетте, носеше синьо вълнено палто, дългата й кафява коса падаше до раменете. Едва ли можех да я нарека красива, лицето й бе обикновено, нелишено от добри черти, но челюстта бе прекалено квадратна, носът — доста дълъг, лицевите мускули сякаш прекалено развити от постоянно скърцане със зъби или просто така ми хрумна. Носеше грим и пудра на лицето, червилото й бе прекомерно ярко — общият ефект бе клоунски, но съвсем не и смешен. Обувките й бяха с ниски токове и въпреки това тя стърчеше над Парагон поне с десетина сантиметра. Тръгнаха към „Темпъл“, а преди това се спогледаха. Стори ми се странно, не зная защо. Във всеки случай, изглежда, Парагон й имаше страха на тази дама. След като излязоха, вратата заключи тя и когато се извърна, той подскочи и рязко се дръпна — стреснат, сякаш се бои от нея.

Оставих петарка на масата, излязох и тръгнах към мустанга. Изкушавах се да ги спра на улицата, но пък ми бе по-интересно къде отиват. Червеният джип излезе на „Мейн“, мина през паркинга покрай мен и потегли в южна посока. Аз — след тях, фасулска работа. Така до „Кенеди Мемориъл Драйв“, където свихме надясно по „Уест Ривър Роуд“. Минахме покрай уотървилското училище и игрището за голф, сетне експлорърът отново сви вдясно — този път по „Уеб Роуд“. Бях си оставил две коли дистанция, но пък те единствени свиха по „Уеб“. Наложи се да се правя на разсеян и ги загубих — напълно естествено. Подгоних по празната улица и стигнах чак до летището — нямаше ги никъде. Направих завой на 180 градуса и се върнах. Тъкмо смятах, че са ми се изплъзнали, когато ги мярнах в странична уличка на име „Ейт Род Роуд“ — влизаха в алеята на частен дом. Пристигнах навреме колкото да видя затварящата се след тях черна стоманена порта и задницата на червения джип. Къщата бе бяла, двуетажна, скромна — на прозорците черни капаци, фронтоните — с черни первази.

Спрях отпред, изчаках около пет минути, сетне натиснах звънеца до домофона. И тук имаше миниатюрна камера, вградена в гредата на вратата, поставих длан върху нея.

— Да? — обади се след малко гласът на Торанс.

— Пощенска доставка — рекох късо.

Отсреща замълчаха. Вероятно Торанс се чудеше къде се е загубил образът от камерата, след малко обеща, че идва да отвори. Надявах се да ме пусне направо, но като това не стана, доволен бях и от сегашното положение: ръка върху обектива, тяло — прикрито зад гредата.

Решетестата порта се открехна, аз се изтъпаних пред строгия взор на Торанс. Никак, ама никак не се зарадва да ме види, но пък аз бях сигурен, че няма човек, на когото тя би се зарадвала. Дори и Христос лично да дойде, пак би получил ледено посрещане от тази дама.

— Името ми е Чарли Паркър и съм частен детектив. Налага се да говоря с Картър Парагон, моля.

Тези мои думи вече звучаха като банално заклинание, лишено от типичното за съответната магична формула спокойствие.

Лицето й се втвърди като диамант, всъщност цялата се вкамени.

— Както вече ви казах, г-н Парагон е зает.

— По-скоро го криете — отвърнах аз мъдро. — Сигурно му пускате въздуха, сгъвате го и го поставяте в кутия, а?

— Нямам какво повече да ви кажа, г-н Паркър. Моля ви, вървете си или ще се наложи да викам полиция. Вие ни безпокоите и тормозите г-н Парагон.

— Тц — възразих. — Бих го тормозил, ако мога да го намеря, но вместо него трябва да се задоволя с вас, г-це Торанс. Вие сте госпожица, нали? Нещастна ли сте, г-це Торанс? Наистина изглеждате нещастна. Изглежда е заразно — чак и аз вече се чувствам нещастен.

Торанс ме изгледа изпепеляващо, за малко да се запаля.

— Я си го начукай, Паркър. Хайде, чупката!

Наведох се към лицето й и рекох доверително:

— Знаеш ли — Бог чува всичко.

Торанс се извърна и си тръгна. Отзад изглеждаше по-добре, отколкото отпред, ама не чак толкова, ако се досещате какво искам да кажа.

Седях си така отвън, надзъртах помежду решетките като нежелан гостенин, какъвто в действителност си и бях. Пред джипа имаше друга кола — стара и очукана синя хонда, модел „Сивик“. Не изглеждаше подходяща за статута на Парагон, вероятно бе ежедневната таратайка на самата Торанс — когато не е на волана на представителния автомобил. Върнах се в мустанга, послушах класическа музика по радиото, сетне отново разлистих списанието.

Тъкмо си мислех дали да не се навия на една реклама за оптимисти: 100 презерватива срещу 29,99 долара, когато зад мен спря бяла акура. От нея излезе едър здравеняк в черно сако и сини джинси, бяла риза и копринена черна вратовръзка. Пристъпи към колата и ми почука по прозореца. Отворих му, колкото да ми натика в носа полицейска значка, комплект с картата и снимката. Неговата снимка, че и името. Веднага го познах от полицейските доклади за Грейс Пелтие. Детектив Джон Лутц, полицейският офицер, натоварен със следствието, само че Лутц бе прикрепен към Трети полицейски район за района на Мачиас, докато Уотървил технически бе на територията на Втори район.

Все по-любопитно и по-любопитно, както би казала Алиса от онази готина книжка за Страната на чудесата.

— С какво да ви помогна, детектив Лутц? — рекох му мило.

— Бихте ли излезли от колата, сър, моля? — рече той и се отдръпна, когато отворих и излязох.

Палецът на дясната му ръка отиде на колана на панталона, а останалите пръсти побутнаха сакото назад, за да видя дръжката на патлака — 45-и калибър, „Хеклер & Кох“. Лутц бе над метър и деветдесет, в добра физическа форма, с абсолютно плосък стомах, кафяви очи, добър тен на лицето, кестеняв, с добре оформен тънък мустак. Ако се съди по очите, бе на около четирийсет и нещо, може би и малко по-стар.

— Хайде сега, обърнете се, ръцете опрени на колата, краката разтворени — рече ми той.

Отворих уста да протестирам, но той ме блъсна рязко, завъртя ме и хоп — застанах в исканата поза без много приказки. Добре бе обучен този тип — изненадаха ме и силата, и скоростта му.

— И кротко — предупреди Лутц. — Защото остават синини.

Потупа ме оттук-оттам, но не намери нищо забележително. Не носех оръжие и това направо го разочарова. Какво да вземе — взе ми портфейла.

— Сега можете да се обърнете, г-н Паркър — рече той, като привърши с бърникането.

Видях, че се взира в шофьорската ми книжка, сетне няколко пъти ме изгледа в лицето, сякаш се опитва да намери разлики, та дано и повод да ме опандизи. — Защо се мотаете около дома на г-н Парагон и тормозите служителите му?

Говореше спокойно, но без усмивка. Тихо и равно, чак ми се стори, че звучи точно както и Картър Парагон — все едно проповед.

— Опитвах се да си назнача среща.

— Защо?

— Загубена душа, търси напътствие свише — отвърнах мъдро.

— А, опитвате се да се намерите? Може би трябва да потърсите на друго място.

— Където и да търся, все натук ме тегли.

— Това не е хубаво.

— Е, ще се примиря със съдбата си.

— На мен ми се струва, че голям избор нямате. Изборът е на г-н Парагон. Щом не иска да ви види, трябва да го приемете и да си хванете пътя.

— Можете ли да ми обясните някои неща около смъртта на Грейс Пелтие, детектив Лутц?

— Че какво ви интересува пък вас?

— Натоварен съм да разследвам обстоятелствата около нея. Казаха ми, че вие вероятно знаете нещичко… — изтърсих го и нарочно оставих двусмислието да увисне във въздуха и да затиктака като бомба със закъснител.

Пръстите му забарабаниха по дебелия кожен колан, но това бе единственият признак, че може би съм нарушил иначе олимпийското му спокойствие.

— Нашето заключение бе, че г-ца Пелтие е извършила самоубийство — отвърна той. — И затова не търсим никого и нищо повече във връзка със случая.

— Разпитвахте ли Картър Парагон?

— Говорих с г-н Парагон. Той никога не се е срещал с Грейс Пелтие.

В същия миг пристъпи вляво. Досега бе с гръб към слънцето пред мен и го засенчваше; когато се отмести, лъчите му блеснаха право в моите очи. Вдигнах ръка, за да ги закрия и Лутц веднага посегна към пистолета.

— Охо — рече остро.

— Много сте се изнервили, а, детективе? — подметнах аз и внимателно свалих ръка от очите.

— Г-н Парагон често привлича опасни елементи — заяви ченгето помпозно. — Свестните хора като него са постоянен обект на заплаха — главно заради убежденията и вярата си. Наш дълг е да ги пазим.

— Хм, а това не е ли работа на местната полиция, уотървилската? — попитах.

— Секретарката на г-н Парагон предпочете да се обади на мен — сви рамене той. — Уотървилските полицаи са хора заети.

— А вие не, а?

Сега се усмихна — за пръв път от идването си.

— Днес ми е почивен ден, при това винаги мога да отделя няколко минути, щом става дума за г-н Парагон.

— Законът никога не почива.

— Точно така, и винаги спи с отворени очи — погледна ме и ми върна портфейла. — Сега си хващайте пътя и повече да не съм ви видял тук. Ако искате да си уредите среща с г-н Парагон, потърсете го в работното му време — от понеделник до петък. Убеден съм, че секретарката му ще ви помогне с удоволствие.

— Достойна за възхищение е вашата вяра в нея — изрецитирах с ирония.

— Вярата винаги е достойна за възхищение — поучително рече той и закрачи към своята кола.

Вече бях сигурен, че наистина не го харесвам този тип Лутц. Повече от сигурен всъщност. Реших да пробвам как ще реагира на малко предизвикателство.

— Амин, дай Боже. И ако нямате нищо против, аз бих си останал тук да почета още малко.

Лутц застина на място, сетне се извърна рязко и закрачи към мен. Замахна, но бях с гръб към колата, единствено успях да се извърна странично — за да поема правия удар в ребрата, а не в корема. Здраво ме тресна, дочух изпращяването на счупено ребро или така ми се стори, болката пробяга надолу по тялото, изтръпнаха пръстите на краката ми. Свлякох се по вратата на мустанга и седнах на пътя, сега ме заболяха и стомахът, и слабините. Повдигаше ми се. А Лутц се наведе и хвана главата ми с две ръце, за да натисне зоните зад ушите с палците и показалците. Стара техника — натиск за болка и подчинение. Насили ме да стана, изревах в агония.

— Никога не се будалкайте с мен, г-н Паркър. Особено не и с вярата ми. Хайде сега в колата и чупката!

Натискът намаля. Лутц ме пусна и седна на капака на своя автомобил, за да изчака реакцията ми. Погледнах към къщата — на един от горните прозорци стоеше г-ца Торанс. Бях готов да се закълна, че се хилеше.

 

 

Качих се и потеглих. Акурата с Лутц вървя след мен само докато напуснах Уотървил и хванах по I-95, но споменът за него, болката и унижението останаха с мен чак до Елсуърт. Там имаше подразделение на щатската полиция от окръг Хенкок, тамошни хора бяха открили трупа на Грейс. Бе малка и спретната сграда на US-1, две сини полицейски патрулки паркирани отпред. Сержант на име Фортин обясни, че колата с тялото била открита от полицай Воасин на място, наречено „Щастливи акри“ и определено за застрояване — жилищно строителство. Воасин бе на патрулно дежурство, но Фортин ми обеща да му се обади и да го помоли да ме пресрещне на самото място, за да ми го покаже — беше любезен и изобщо готин човек. Благодарих и поех на север — както ме бе упътил.

Не след дълго зърнах надписите и голяма карта на строежа. Строителната компания се казваше „Истейт Игзекютивс“. На терена на бъдещите шосета и сгради вече започваше подготвителна работа. На мястото, където е била колата на Пелтие, вятърът все още развяваше изпокъсани жълти ленти. Нищо друго не подсказваше, че тук е бил сложен край на един млад живот. И все пак нещо ме озадачи доста: оттук пътят не се виждаше. Върнах се в мустанга и го откарах при лентите, паркирах го така, както ми се струваше, че е била заварена колата. Включих фаровете и се върнах на пътя.

Сега пък автомобилът не се виждаше, от дърветата не забелязвах и светлините.

В същото време се зададе синя патрулка и спря наблизо. Полицаят слезе, попита аз ли съм Паркър. Поздравих го, запознахме се — беше Воасин, горе-долу на моята възраст, косата му започнала да оредява. Имаше непукистка усмивка, а на челото — неголям триъгълен белег. Видя, че се загледах, и го разтри с дясната ръка.

— Една дама ме халоса по тиквата с тока на обувката — бях я спрял за превишена скорост — обясни той. — Помолих я да слезе, както си е редът, тя се спъна — протегнах ръка да й помогна, а тя ме цапардоса. Брех, да му се не види — просто понякога човек не бива да бъде прекалено любезен.

— Нали има една приказка — жените първо ги гърмиш, сетне другото — засмях се аз.

Усмивката му помръкна за миг, после доброто му настроение почти се върна.

— Вие не сте оттук, а? — попита ме Воасин.

По нашите места този израз най-често означава отдалеченост поне половин час с кола от мястото, където стоите в момента. Но има и друг, съвсем различен смисъл: за човек, който няма поне стогодишна местна семейна история. Защото пък има хора, чиито баби и дядовци са погребани в тукашни гробища и пак не ги смятат за местни. Макар че те не са в най-лоша позиция — в такава са онези, които се местят тук от големите градове, за да живеят сред природата. Наричат ги „градски селяни“ и хич не ги обичат.

— От Портланд съм — рекох.

— Ъммм — това ми прозвуча особено, но си замълчах.

Воасин видимо не бе впечатлен. Облегна се на патрулната, извади пакет „Куолити Лайт“, взе си цигара, поднесе и на мен. Поклатих глава и го загледах как пали. „Куолити Лайт“, Боже мили! По-добре да хвърли цигарите и да вземе да изпуши самото пакетче — толкова й е качеството на тази марка.

— Ако сме в някой филм, цигарата автоматично ви заклеймява като отрицателен герой — рекох му.

— Така ли? Ще трябва да го запомня — поклати глава той.

— Аз просто така…

Благодарение на собствената ми недодяланост началният ни разговор постепенно придобиваше доста антагонистичен оттенък. Продължихме да се гледаме през облачетата дим, които излизаха от устата му, сякаш взаимната ни интуитивна неприязън бе придобила видимост.

— Сержантът рече, че искате да говорим за покойната Пелтие — каза той след малко.

— Така е. Разбрах, че вие сте бил пръв на местопрестъплението.

— Да, аз бях. Имаше много кръв, но видях пистолета в ръката й и реших, че е самоубийство. Точно това си помислих на първо място и така излезе, знаете — кимна той.

— Доколкото чувам, все още има някои съмнения относно самоубийството.

Той ме изгледа безизразно, сетне сви рамене.

— Вие да не сте я познавали?

— Малко. Но то беше преди много години.

— Съжалявам — рече, но в думите му нямаше особена убедителност или искреност.

— Какво направихте, след като открихте трупа?

— Докладвах, сетне изчаках.

— Кой пристигна след вас?

— Друга патрулка, после и линейката. Лекарят заключи, че е мъртва и това е станало в колата.

— Детективи нямаше ли?

Той завъртя глава и се плесна по челото като човек, който внезапно си припомня нещо важно. Жестът бе любопитно и доволно театрален.

— Ами да. Криминалните. Всъщност един от тях.

— Помните ли му името?

— Лутц. Джон Лутц.

— Той кога пристигна? Преди или след втората патрулна кола?

Воасин замълча. Видях, че ме наблюдава внимателно през тютюневата завеса.

— Преди нея — рече накрая.

— Много бързо е дошъл — рекох, като внимавах да запазя неутралния тон.

— Вероятно е бил някъде наблизо из района — рече Воасин и отново сви рамене.

— Вероятно — съгласих се аз. — Нещо друго нямаше ли в колата?

— Не ви разбирам, сър?

— Дамска чанта, куфар, такива неща?

— Имаше чанта с бельо и дрехи за смяна, малка дамска чанта с портфейл, козметика — от този сорт.

— И нищо друго?

Нещо като че изхърка в гърлото на Воасин, преди да каже следващото едносрично:

— Не.

Благодарих му, той допуши цигарата, хвърли фаса на земята и внимателно го разтърка с тока на обувката. Тръгна към колата и точно преди да се качи, аз се обадих:

— Само още едно нещо да питам.

Приближих към него, той се извърна към мен, вече почти влязъл в колата, единият му крак още навън.

— Как я намерихте?

— Какво как съм намерил? Не ви разбирам?

— Питам как видяхте колата от пътя? Аз оттук не виждам моята, а тя е паркирана почти на същото място, където е бил автомобилът на Пелтие. Питам се как сте я забелязали, защото виждам, че дърветата й правят заслон.

Полицаят замълча за по-дълго този път. Усмивката вече я нямаше. Питах се какво ли мисли сега. Трудно бе да го разбереш този Воасин. Изобщо мъчен човек беше.

— По този път често залавяме нарушители. Превишават скоростта, знаете. Бях се скрил по-надолу да не ме гледат. Така я намерих.

— А, добре тогава — съгласих се аз. — Това обяснява нещата. Още веднъж благодаря, че ми отделихте време.

— Няма нищо — рече той, седна си и запали двигателя.

Направи завой и отпраши на север. Аз излязох на пътя и застанах така, че със сигурност да се виждам в огледалото му за задно гледане. И така, докато патрулката се смали и сетне съвсем изчезна.

По пътя между Елсуърт и Бар Харбър почти нямаше трафик. Вече се свечеряваше, постепенно притъмняваше. За туристическия сезон бе още рано, местните хора все още почиваха в навечерието на голямата навалица. Улиците мрачнееха празни, повечето ресторанти бяха затворени, край градския парк забелязах земекопни машини и купища изровена от зелените площи пръст. Книжарничката на Шерман на „Мейн Стрийт“ бе все още отворена, също и „Бен и Бил“ — магазинът, наречен „шоколаденият рай“. На витрината все така си висеше старият надпис — „Намаление на всички бонбони — 50 на сто!“. Защо не го опитат този номер на Деня на загиналите във войните^[1]? — помислих си аз. Тогава хората ще се избият да купуват, а опашката сигурно ще се проточи чак до края на града.

На ъгъла на „Мейн“ и „Парк“ се намира мотел на име „Акадия Пайнс“. Обикновено, стандартно мотелче с около 40 стаички за туристите — от по-евтините, двуетажно, във формата на буквата Г и боядисано в жълто и бяло. Влязох в паркинга, там заварих само две други коли. На стената грееше и някак си стръвно бръмчеше голям неонов надпис „СВОБОДНИ СТАИ“. Спрях и излязох. Сега усетих, че болката в ребрата се е стаила и преминала в затъпен дискомфорт. Извадих ризата от панталона и на слабата светлина погледнах кожата — кокалчетата на Лутц се бяха отпечатали в нея.

Влязох — на рецепцията седеше жена в светлосиня рокля и четеше брошурка с телевизионните програми. Телевизорът вляво работеше — даваха новини. Жената отпиваше от голяма пръстена чаша с надпис „Грейтфул Дед“, а около него танцуваха шарени мечета. Стиснала чашата с пръсти с лакирани в яркочервено нокти, тя направи опит да ми се усмихне, но полученият ефект бе неуспешен — все едно някой разтегна устните й странично с въдичарски кукички. Косата си бе боядисала в пурпурночерно и тя сияеше като моята синина на ребрата. Ръцете й бяха сбръчкани, изглеждаха стари, но едва ли бе на повече от 55 години.

— Здравейте — рече тя. — Стая ли търсите?

— Не — отвърнах. — Търся Марси Бекър.

Настъпи многозначителна тишина. Стори ми се, че закрещяват невидими, безмълвни гласове. Изчаках да измисли лъжа, която да ми пробута: имаше няколко възможности. Тук няма такава. Не познавам Марси Бекър. Няма я и не зная къде е. Накрая реши да ми пробута вариант на третото.

— Няма я Марси. Вече не живее тук.

— Хм, разбирам. Вие госпожа Бекър ли сте?

Пак настъпи пауза, сетне жената кимна. Бръкнах в джоба, извадих картата, за да й я покажа.

— Казвам се Чарли Паркър. Частен детектив съм. Наеха ме да разследвам обстоятелствата около смъртта на жена на име Грейс Пелтие. Разбрах, че Марси е нейна приятелка, нали е така?

Пак пауза. Сетне кимване.

— Госпожо Бекър, кога за последен път видяхте Грейс?

— Не помня — отвърна ми тя със сух, пресипнал глас, сетне се закашля и повтори — този път малко по-убедително: — Не помня.

— Може би когато е дошла да вземе Марси, госпожо Бекър? Вероятно преди около две седмици.

Госпожата отпи от кафето и бързо рече:

— Тя не е идвала да я взима… просто никога не е идвала. Марси не я е виждала от… просто не зная откога.

— Дъщеря ви не е била на погребението на Грейс. Не мислите ли, че това е необичайно?

— Не зная, не зная — отвърна тя, а ръцете й се плъзнаха зад тезгяха.

Видях как се напрегнаха мускулите й. Натискаше алармения бутон.

— Госпожо Бекър, не се ли безпокоите за Марси?

Този път тя мълча прекалено дълго. А когато отговори, от устата й излезе „не“, но очите й шепнеха „да“.

Вратата зад гърба ми се отвори. Извърнах се, от офиса излезе нисък, плешив мъж в риза за голф и син, полиестерен анцуг. В ръка държеше голф стик.

— Да не ви прекъснах играта? — попитах учтиво.

Той подхвърли стика от ръка в ръка. Стори ми се, че е номер девет, хандикап.

— Мога ли да ви помогна, господине?

— Надявам се, а може пък аз да ви помогна — отвърнах философски.

— Питаше за Марси, Хал — обади се жената.

— Аз ще се оправям със ситуацията, Франсин — отвърна съпругът, но не изглеждаше много убеден в думите си.

— Трудно ще ви е, г-н Бекър, трудничко — след като имате само един евтин стик.

По лицето му пробяга нервен спазъм, тънка струйка пот мина по челото и влезе в едното око. Той примига, примига, сетне вдигна стика над глава с две ръце, готов за удар.

— Разкарай се!

В дясната ръка все още държах удостоверението си, с лявата извадих визитка от джоба и я поставих на рецепцията пред съпругата.

— Добре, г-н Бекър, нека бъде вашето. Но преди да си тръгна, ще ви кажа нещо. Струва ми се, че Грейс Пелтие е била убита. Възможно е да ми казвате истината, но ако не е така, вероятно дъщеря ви има представа кой е убиецът. Щом аз стигам до това заключение, значи и убиецът може да стигне до него. И ако той дойде тук да ви разпитва, едва ли ще е толкова кротък, колкото съм аз. Разбирате ли ме? Помислете върху думите ми.

Стикът се помести няколко сантиметра напред.

— За последен път ти казвам — изръмжа Бекър. — Разкарай се от моята собственост!

Прибрах си документа и пристъпих към вратата. Хал Бекър се въртеше като танцьор след мен, като се опитваше да запази нужното за удар разстояние.

— Имам чувството, че скоро ще ми се обадите — рекох и излязох.

— Хич не разчитай на това — свирепо изсумтя Бекър зад мен.

Качих се на мустанга и потеглих, а той си остана на вратата, със заканително надигнат стик, загледан след мен. Смешен и недодялан аматьор с голям стик, затънал до шията в игра, която не разбира.

 

 

Връщах се към Скарбъро и се опитвах да подредя и анализирам наученото. А то не бе много. Ясно бе, че трудно ще се добера до Картър Парагон: Торанс го пази като тигрица, а онзи Лутц май го движи нещо повече от професионален интерес никой да не говори с него. Може би има и други играчи, засега неизвестни. Сто на сто имаше… Силно ме смущаваха някои подробности около фактите как Воасин е открил колата с Грейс. Участието на Лутц при намирането на колата също, че дори и повече. Сега вече бях и убеден, че Хал и Франсин Бекър здраво са уплашени от нещо. От какво? Обичайно е родителите да се притесняват, когато частен детектив желае да разпитва детето им. Но тук се криеше и друг фактор, може би фактори? Например Марси Бекър да е порнозвезда или пък да е продавала дрога на ученици. Или е настояла родителите й да не съобщават къде се намира в момента — докато някакъв неин проблем не се разреши може би? Още не бях опитал да говоря с Али Уин, бостънската приятелка на Грейс, но пък Марси Бекър решително се бе очертала като интересен за разговор обект.

Струваше ми се още, че Къртис Пелтие и Джак Мерсие са напълно прави да подлагат на съмнение официалната версия за смъртта на Грейс. Освен това всички, с които се бях срещал през последните два дни, ме бяха или лъгали, или спестявали част от фактите, които знаят — сигурен бях. Дошло бе време да взема някакви мерки в тази връзка, а имах и идея откъде да започна. Въпреки че бях изморен, пропуснах изхода за Скарбъро и подгоних колата по „Конгрес Стрийт“, сетне отбих по „Данфорт“ и ето ме пред дома на Пелтие.

Старият отвори вратата този път облечен в нощница и по чехли. От кухнята долиташе звукът на работещ телевизор. Значи не го бях събудил. Това бе добре.

— Открихте ли нещо? — попита с надежда той, сетне ме покани и затвори вратата.

— Не, но се надявам скоро да имам резултати.

Влязохме в кухнята. Седнах на същото място, а Пелтие отне звука на телевизора; показваха „Нощта на ловеца“ с Робърт Мичъм в ролята на злокобния психиран проповедник с татуировките по кокалчетата на ръцете.

— Г-н Пелтие — започнах направо, — защо навремето разтурихте бизнеса с Мерсие?

Не извърна поглед встрани, но пък затвори очи и остана така доста време. Изглеждаше уморен, когато ги отвори.

— Какво имате предвид? — попита тихо.

— Питам за причините — лични ли бяха или делови?

— Човек върши ли бизнес с приятел, то цялата работа е на лична основа — отвърна старият и този път извърна очи.

— Не ми отговорихте на въпроса.

Настъпи мъчителна тишина, чаках го да каже нещо, а в кухничката звучеше само забързаното му дишане. Погледнах към екрана: децата пътуваха по реката в малка лодка, а проповедникът вървеше след тях, но, разбира се, на брега.

— Вас приятел някога мамил ли ви е, г-н Паркър? — обади се накрая Пелтие.

Примигнах и ми стана неприятно.

— Веднъж или два пъти…

— Кажете ми точно — веднъж или два пъти?

— Два пъти.

— И какво стана с приятеля или приятелите?

— Първият почина.

— А вторият?

Чувах туптенето на собственото си сърце. Затрудни ме отговорът, но изплюх думите, които прозвучаха необичайно високо:

— Убих го.

— Значи или много голямо предателство е извършил спрямо вас, или съдите хората прекалено строго.

— По онова време не бях много на себе си.

— А сега?

— Сега дълбоко поемам дъх и броя до десет.

Усмихна се.

— Върши ли работа?

— Не съм много сигурен. Май не съм стигал чак до десет.

— Значи едва ли върши — отбеляза той и въздъхна.

— Вероятно сте прав. Не искате ли да ми разкажете какво точно се случи между вас и Джак Мерсие?

Поклати глава и пак въздъхна.

— Не, не ми се иска, но имам чувството, че си имате някаква собствена теза за случилото се.

Естествено, че си имах, но пък и нямах особено желание да я излагам. Както и той самият. Мислех, че би било непростимо невъзпитано дори да мисля по въпроса в присъствието на този мъж, който съвсем наскоро бе загубил единственото си дете.

— Личен проблем е било, нали? — попитах тихо.

— Извънредно личен — кимна той.

Наблюдавах го внимателно: очите, формата на лицето, косата, дори ушите и гърбавия нос. Грейс не бе наследила нищо от тези черти, ама нищо. И изведнъж разбрах: тя много повече приличаше на Джак Мерсие, удивително много общо имаха двамата. Всъщност бях го усетил може би още онзи ден в библиотеката на Мерсие — в снимките му на млади години, но тогава не бях направил нужните сравнения. Ами да — изражението на триумфиращия в спортната победа Джак. Да, вече виждах Грейс в Джак и Джак в Грейс. Но това все още не бе определен факт, а само наблюдение или хипотеза, донякъде интуитивни. А как да го изразя на глас и да обидя бедния старец? Но той бе човек интелигентен и просто усети какво си мисля, още повече че онова, което каза, изцяло отговаряше на въпроса ми.

— Тя бе моя дъщеря, г-н Паркър — рече той и аз надникнах в очите му — чифт дълбоки кладенци, изпълнени с обида, гордост и запомнено предателство. — Моя дъщеря! Във всяко едно отношение. Аз съм я отгледал, аз съм я къпал, аз съм я държал в прегръдките си, когато бе болна или уплашена аз съм я водил на училище, аз съм я вземал оттам, аз съм я гледал как расте, аз съм я подкрепял във всичко, с което се заемаше, аз съм я целувал за лека нощ, когато идваше да спи тук. Той нищо общо няма с нея, почти нищо — в този живот. А сега имам нужда от него — той да направи нещо за нея и за мен, може би дори и за себе си.

— Тя знаеше ли?

— Питате ме дали съм й казал? Не, не й казах. Но ето например вие се досетихте, тя — също.

— Имаше ли контакти с Мерсие?

— Той плати нужното за аспирантската й работа, защото аз вече не можех да си го позволя. Ставаше с помощта на образователен фонд, който създадоха адвокатите му и сега си мисля, че с този жест бе потвърдено онова, което тя подозираше. След като онези средства бяха отпуснати, тя се срещна с него на няколко пъти — официални поводи, организирани от попечителството. Той също я покани тя да ползва библиотеката му у дома. За аспирантската й теза. Но до въпроса за истинското бащинство никога не се е стигало: бяхме се разбрали за това още в началото: Джак, покойната ми съпруга и аз самият.

— Тя при вас ли остана?

— Много я обичах — отвърна ми просто. — Дори и след факта пак я обичах. Е, нещата вече не бяха същите, но… да, живяхме заедно и аз много плаках, когато тя почина.

— Хм, Мерсие женен ли беше по… — започнах, но не можах да довърша.

— По време на любовната връзка, искате да кажете? — довърши той вместо мен. — Не, не беше, запозна се със съпругата си няколко години по-късно. Ожениха се след още една година.

— Мислите ли, че тя знае за Грейс?

Пелтие въздъхна, замислен.

— Не зная със сигурност, но предполагам, че й е казал. Той си е такъв човек. По дяволите, та именно той дойде да ми признае за връзката, а не жена ми. Той страдаше, трябваше да се отърве от въпросното бреме. Имаше всичките недостатъци на човек със съвест, но не и нужната сила.

Това бе първият намек за натрупаната дълбоко в него горчивина.

— Искам да ви питам още нещо, г-н Пелтие. Защо Грейс избра именно Баптистите от Арустук за тема на научните си изследвания?

— Защото двама от тях са й роднини — незабавно отвърна старият и го каза така, сякаш бе нещо съвсем в реда на нещата, като че никога досега не се бе замислял за евентуалните импликации.

— Не споменахте този факт преди — рекох с упрек, но се опитах да звуча неутрално.

— Струваше ми се, че не е важен. Или пък съм сметнал, че ако ви кажа за него, ще трябва да ви разкрия и за връзката на Джак с… — гласът му заглъхна, той въздъхна и махна с ръка.

— Всъщност пак те — Баптистите от Арустук — ни свързаха — мен и Джак. По онова време не бяхме близки. Запознахме се на една лекция за историята на Ийгъл Лейк. Тя бе и единствената, на която сме ходили, и то повече от любопитство, отколкото от някакви си други интереси или загриженост. Имам братовчедка, която се казваше Елизабет Джесъп, Джак пък има втори братовчед на име Лайл Келог. Тези имена говорят ли ви нещо, г-н Паркър?

Замислих се за прочетеното във вестника предния ден и за снимката на семействата, заселили се на север — в Арустук.

— Елизабет Джесъп и Лайл Келог са членове на същата баптистка група.

— Точно така. И Грейс има роднинска връзка с тях чрез мен и Джак. Именно затова силно се интересуваше от изчезването им. Много съжалявам, г-н Паркър. Трябваше да бъда откровен с вас още от самото начало.

Изправих се, поставих ръка на слабото му рамо и леко го стиснах.

— Няма причина да се извинявате. Съжалявам, че трябваше да питам за всичките тези неща.

Отдръпнах ръката си и закрачих към вратата, но той ме хвана за ръкава и ме задържа.

— Значи мислите, че смъртта й е свързана с онези разкрити скелети на север? — попита той и ме изгледа с тъжните си очи.

Стана ми още по-мъчно за него. Свързваше ни странна съпричастност: и двамата бяхме прокълнати да надживеем дъщерите си.

— Не мога да твърдя такова нещо засега, г-н Пелтие.

— Но ще продължавате да търсите, нали? Да търсите истината, нали?

— Ще продължа — уверих го аз и си тръгнах, като го помолих да не ме изпраща, сам ще се оправя.

Излязох на улицата, а забързаното му дишане ме изпроводи. Преди да затворя вратата, се извърнах: седеше си все така, но главата му бе наведена, почти допряна до масата, по бузите му се стичаха сълзи — плачеше безмълвно, беззвучно.