Джон Конъли
Родени да убиват (3)

Глава втора

На следващия ден, след изгрев-слънце, седях в кухничката пред чаша кафе, недовършена препечена филийка с масло и практическите указания за ползване на компютъра. Трябваше да пиша доклад за свършеното по случая на мои клиенти и за момента изключих Джак Мерсие и неговата молба. Отвън едри дъждовни капки се отронваха морно от мокрите клони на брезата пред кухненския прозорец, тежко тупаха на земята — познат, действащ успокоително ритъм след нощния дъжд. По клоните има още от ланшните листа, но навсякъде вече напъпват нови: старият живот си отива, за да даде път на новото. Червеношийка кацна наблизо, изду алени гърдички и запя. Не виждах мъжкия, но вероятно бе недалеч. Няма да е изтекъл май и в гнездото вече ще има яйца, а веселото птиче семейство ще ме буди с песните си рано сутрин.

Когато по WPXT — местния клон на Фокс — започнаха новините, вече завършвах доклада. Доволен бях от написаното и извадих дискетата, за да започна да принтирам. Водещата новина бе за намерените при Сейнт Фройд човешки кости. Случило се бе на предния ден и показаха Клеър Грей, новоизбрания щатски главен съдебен лекар. Пристигаше на местопроизшествието, обута в пожарникарски ботуши и мъжки работен комбинезон. С развяна от вятъра дълга черна коса и професионално безизразно лице, тя слизаше по новообразувания езерен скат.

Набързо бяха стъкмили насипи от чували с пясък, за да задържат водата назад, а изровените след срутване на земни маси кости лежаха полупотопени в кал, тиня и загниваща растителност. Бяха ги завили с голямо платнище, сега вдигнато заради Грей. Предварителен оглед бе направил един от мнозината заместник съдебни лекари, които работят по райони на хонорар. Той бе потвърдил, че костите са човешки, а щатската полиция бе незабавно предала цифров образ на находката в главния офис на съдебния лекар в Огъста. Грей и екипът й се запознали с особеностите на терена и задачата, както каза тя, и веднага потърсили съдействие от главния съдебен антрополог и консултант от Мейнския университет в Ороно. Грей добави, че по-късно през деня ще отиде и в Ийгъл Лейк.

Според репортерката нестабилността на терена изключвала възможността да се използва механизирана техника за изравяне на останките. Най-вероятно било то да стане на ръка — с лопати и по-малки инструменти, болезнено бавно, сантиметър по сантиметър. Журналистката обясняваше всичко това, а някъде зад кадър звучеше протяжният вой и лаят на кучета. Може би се дължеше на техническите характеристики на записа, но звукът имаше особено потискащ и ужасяващ тон, сякаш животните знаеха какво е разкрито на тяхната територия. Виенето нарасна особено много по сила в мига, когато пристигна кола, от която слезе заместник главният съдебен лекар, познат на всички местни като д-р Бил. Причината бе присъствието на двете му специално обучени кучета, настанени на задната седалка — те дразнеха и още повече разлайваха местните псета.

Камерата показа и пристигналата от Хултън мобилна полицейска лаборатория на отговарящия за Арустук Отдел за криминални разследвания към щатската полиция, заедно с дежурните следователи, щатските ченгета и неколцина шерифски заместници. Очевидно репортерката бе печена, защото бе успяла да изкопчи нужната информация. Бързо стана ясно, че костите са престояли в земята немалко време, че сред тях има и детски, че някои от черепите носят видими следи от нанесени с тъп предмет удари. Преместването им в моргата на Огъста щяло да започне най-рано след ден-два, обясни също тя. Там ще ги почистят експерти с помощта на водни разтвори със специални препарати, сетне ще ги изсушат с нужните процедури в затворени контейнери, за да бъдат внимателно анализирани и тествани. Съдебният антрополог ще направи нужните характеристики и ще възстанови целостта на скелетите, доколкото това е възможно със съвременни методи.

Най-интересното в репортерската информация дойде на края. Някой от детективите й бе казал, че поне три от „телата“ са разпознати при първоначалния оглед, но отказал да даде подробности. За мен това значеше само едно: намерени са косвени улики, които дават допълнителна информация, на този етап полицията естествено ще я запази за себе си. Във всеки случай разпали се любопитството ми. Не само моето, най-вероятно и на поне милион други хора. Но нищо повече. Хич и не завиждах на следователите, които ще трябва да лазят в калта и тинята на Сейнт Фройд, внимателно да вадят костите една по една с облечени в ръкавици ръце, да се борят с комарите и всички останали блатни гадинки, да се мъчат да не обръщат внимание на ужасния вой на онези мелези, най-вероятно с вълча кръв, като слушах воя им. Нали зная какви кучета отглеждат по тези места.

Новините приключиха, принтирах си доклада и се качих на колата, за да прескоча до офисите на „Пан Тек системс“ и да го предам. „Пан Тек“ се намира в триетажна сграда с тъмни стъкла в Уестбрук — фирма, която специализира в направата на мрежови охранителни системи за финансови институции. Най-модерният им продукт се базира на нов комплексен алгоритъм, абсолютно непонятен за всеки с коефициент на интелигентност под 200. Хората от компанията го смятат за истинска бомба в своята област. За съжаление математикът Еръл Хойт, който бе участвал в разработката му още от началото и най-добре го разбираше, бе на мнение, че компанията не оценява достатъчно услугите му. Затова сега, зад гърба на работодателите, се опитваше да продаде на конкурентна фирма опита си, а заедно с него и алгоритъма. Цялата работа се усложняваше донякъде от друг факт: Хойт чукаше главната си връзка в конкурентната фирма — жена на име Стейси Кийн с невероятно тяло и с такива крака, че излезе ли от колата, по шосетата стават задръствания.

Подслушвах клетъчния телефон на Еръл с помощта на „Селмейт“ — клетъчна радиомониторингова система, снабдена с подходяща антена, също клетъчен тип. Продадоха ми я в блестящо алуминиево куфарче с модифициран телефон марка „Панасоник“, декодер тип DTMF и записващо устройство клас „Маранц“. Наложи се само да вкарам телефонния номер на Хойт — „Селмейт“-ът свърши останалата работа. Слушах разговорите му, те ме отведоха на срещата Хойт-Кийн в един мотел — „Дейс Ин“ на „Мейн Мол Роуд“. Забих се в паркинга, изчаках ги, снимах ги, когато влязоха в една и съща стая, сетне ангажирах съседната и извадих от чантата специализирано устройство марка „Пенетрейтър II“^[1]. Звучи малко като вибратор, но всъщност е електронен преобразувател на уловени вибрации. Закачвате го на стената, той улавя звуковите вибрации, превръща ги в електроимпулси, специално устройство ги усилва и прехвърля в аудиоформат. Проста работа! Е, онова аудио, дето извадих от апаратчето, бе предимно ахкане и пъшкане. Но като привършиха с креватната гимнастика, двамата преминаха към бизнеса и Хойт ми предостави достатъчно материал за сериозни обвинения. Какво предлага, как и кога ще го предаде, как ще изработи сегашните си работодатели да му платят за незаконно уволнение и прочие и прочие. Признавам — кофти начин да спечелиш някой и друг долар, но пък работата бе безболезнена и сравнително лека. Трябваше само да изложа фактите под формата на доклад и да си прибера чека.

Седнах в конферентната зала, където ме поканиха. Аз от едната страна на овална стъклена маса, трима от шефовете на „Пан Тек“ — срещу ми. Веднага огледаха снимките, чуха записите, както и онази част от романтичната интермедия с готината Стейси. Единият бе Роджър Акстън, вицепрезидент на „Пан Тек“, вторият — Филип Войт — шеф на сигурността, третият се представи с името Марвин Грос — директор за персонала. Бе нисък, възслаб, но с шкембенце, което изпъкваше над колана на панталоните и го оприличаваше на онези африкански дечица, които страдат от недохранване. А пък именно Грос държеше в ръка чековата книжка.

След малко Акстън протегна кокалест пръст и натисна стопа на възпроизвеждащото устройство. Спогледаха се с Войт, сетне се изправи.

— Изглежда добре свършена работа, г-н Паркър. Благодарим ви за времето и усилията. Г-н Грос ще се погрижи за хонорара ви.

Наби се на очи фактът, че не ми подаде ръка, а излезе от залата, като въртеше задник; нещо в дрехите му шумолеше досущ като коприна — все едно се движи богата вдовица. Казах си, че и аз самият едва ли бих се ръкувал с човек, който току-що е предоставил тайно направен звукозапис на двамина непознати, които се любят. Останах на място, заслушан в подраскването на скъпата писалка на Грос по чековата книжка. Свърши, изчака мастилото да изсъхне, подухна и внимателно откъсна чека. Не ми го подаде веднага, а го провери още веднъж, сетне ме погледна над бутнатите на носа очила и попита:

— Харесвате ли си работата, г-н Паркър?

— Понякога — рекох.

— На мен пък ми се струва, че тя е някак си… гадничка.

— Понякога да — отвърнах с неутрален глас. — Но обичайно това не важи за самата работа, а за природата на някои от намесените хора.

— Имате предвид г-н Хойт ли?

— Г-н Хойт се люби с жена през въпросния следобед. И двамата не са семейни. Направеното от тях едва ли може да се нарече с въпросната дума или поне не е по-гадничко от стотици други неща, които повечето хора вършат всеки ден.

Вашата компания ми плати да ги следя и записвам и именно в това е гадничката страна на въпроса.

Грос се ухили. Държеше чека между пръстите си, като че очакваше да му се моля да ми го даде. Застаналият до него Войт гледаше в земята — видимо му бе неудобно.

— Убеден съм, че едва ли вината за начина, по който сте провели разследването си, е изцяло у нас, г-н Паркър — продължи Грос. — Изборът си е бил ваш.

Усетих, че юмрукът ми се свива — неволно, разбира се. Отчасти поради това, че думите му ме ядосаха, но и за друго — в тях имаше известна истина. Докато седях тук и гледах как тези трима костюмирани контета слушат пъшканиците от чукането, изпитах срам и за тях, но и за себе си. Грос имаше право: мръсна работа, мирише на телефонно порно, а по ръцете, по дрехите, в душата ти сякаш остава нечистотия… И никакви пари не могат да я изчистят.

Останах така — безмълвен, загледан в Грос, докато той не се изправи, за да събере донесения от мен материал и да го прибере в черната папка. Войт също стана, но аз си останах в същата поза — на стола. Грос отново погледна чека, сетне го пусна пред мен на масата и чак тогава тръгна към вратата.

— Порадвайте се на парите си, г-н Паркър — рече за последно. — Смятам, че сте си ги спечелили.

Войт ме изгледа притеснено, сетне сви рамене и последва Грос.

— Ще ви изчакам отвън — рече, преди да затвори вратата.

Кимнах и си събрах вещите в чантата, взех чека и го огледах. Бяха ми платили 20 процента повече — бонус, за какво ли? Сложих го в портфейла, в отделението, което се затваря с цип, и се почувствах наистина омърсен.

Войт ме изпрати до фоайето, демонстративно ми стисна ръката, благодари и се сбогува. Излязох на паркинга и закрачих по асфалта между маркираните поименно пространства. Ето и колата на Марвин Грос — червена импала. Паркирана на място номер 20, а на стената до нея — табелка с името му. Извадих ключовете си и отворих малкото ножче, което държа на същото синджирче. Клекнах до задната лява гума и допрях острието в нея — готов да я разрежа. Останах в тази поза може би трийсетина секунди, сетне се изправих и прибрах ножчето. Гумата си остана цяла, само на онова място имаше малка резка — колкото върха на карфичка. Нищо повече.

Грос бе казал самата истина — да слухтиш след любовни двойки по мотелите е кофти работа, все едно събираш материал за нечий развод или нещо подобно. Но пък си плаща, а рискът е минимален. Не е ли така? В миналото бях поемал задачи без заплащане, благотворителност някаква си. И скоро бях разбрал, че ако продължавам да я карам така благотворително, скоро ще се наложи аз самият да търся милостиня за себе си. Сега Джак Мерсие ми предлагаше наистина добри пари, за да разследвам смъртта на Грейс Пелтие, но вътрешният глас ми подсказваше, че те ще са трудно спечелени. За същото говореха и спотаените неща в очите на самия Мерсие.

Тръгнах към центъра на Портланд. Паркирах в гаража на „Къмбърланд“ и „Пребъл“, сетне влязох в стария градски пазар. В един ъгъл свиреше „Порт Сити Джаз Бенд“, въздухът ухаеше на печено и разни подправки. Купих си обезмаслено мляко с етикет от „Смайлинг Хил Фарм“, еленско месо от „Бейли Хил“, пресни зеленчуци и самун хляб от „Биг Скай Бред Къмпани“. Седнах до голямата камина, загледан в минувачите, заслушан в музиката. Другата неделя ще доведа Рейчъл тук, мислех си мечтателно. Ще се мотаем сред гондолите със стотиците продукти и стоки, ще се държим за ръце, ще усещам дъхавия й парфюм цял ден — и в ноздрите, и по дланите си.

По обедно време излязох и тръгнах по „Конгрес“, сетне отбих по „Ексчейндж Стрийт“ към „Джава Джо“ недалеч от старото пристанище. Точно на пресечката на „Ексчейндж“ и „Мидъл“ зърнах момченце — седнало на тревата в парка „Томис“ на отсрещната страна на улицата. Носеше къси панталонки и шарена риза, а денят бе студен. Над него се бе навела жена и му говореше, а то я гледаше съсредоточено. Както и детето, и тя самата бе облечена съвсем неподходящо за времето: лятна рокля в светли цветове, гарнирана с розови цветчета. Слънцето огряваше прозрачната материя и зад нея прозираха стройни крака, русата й коса бе прибрана назад със светлосиня панделка. Не виждах лицето й, но нещо не бе наред: стомахът ме присви още преди да съм се доближил достатъчно.

Навремето Сюзън имаше подобна рокля и също често завързваше косата си именно със светлосиня панделка. Споменът ме жегна, сепнах се, а жената се изправи и пое в посока към „Спринг Стрийт“.

Тогава момчето вдигна глава и видях, че носи стари очила с рогови рамки, но едното стъкло е почернено. През другото ме гледаше, без да мига. На врата му висеше окачена с въже дървена пластина, като дъска, а на нея имаше нещо издълбано, но не можех да видя какво точно — все още бях далеч. Усмихнах му се и то също се усмихна, стъпих на улицата, за да пресека… право на пътя на един камион. Бързо отскочих назад и не успя да ме прегази: все пак шофьорът заби спирачките, стъпи на клаксона и от устата му се изля гневен поток от ругатни. Трябваше да изтърпя нравоученията му, сетне ми показа среден пръст и потегли, а когато отмина, отсреща вече ги нямаше — нито момчето, нито жената. Огледах улицата нагоре и надолу — по „Спринг“ нямаше и следа от тях, нито по „Мидъл“, още по-малко на „Ексчейндж“. И въпреки това можех да се закълна, че те са нейде наблизо, скрити, и ме гледат.

Прибрах се у дома — в къщата в Скарбъро — някъде около четири часа следобед, след като депозирах чека в банката и свърших още някои други дребни неща. Защурах се бос из къщата, по едно време ми щукна да послушам музика. Пуснах си „Тихи води“, Джим Уайт^[2] пееше за живите и мъртвите, но нещо объркваше разликите между двете категории. На кухненската маса се валяше чекът на Мерсие. И така и така ми беше кофти, а зърнех ли го, ставаше ми още по-чоглаво. Защо ме бе погледнал по онзи странен начин, когато ме помоли само да поговоря с Пелтие? И какво запази за себе си? Значи колкото повече мислех за това, толкова повече се убеждавах, че той плаща от едната гузна съвест.

С какво ли го държи Пелтие? Или угризенията са на друга основа? Защо пък Мерсие ще ме ангажира да разследвам смъртта на момиче, което той почти не познава? Мнозина твърдяха, че краят на бизнес партньорството им бил доста жлъчен и донесъл не само разделяне на професионални интереси и пътища, а и разрива на дългогодишно приятелство. Ако Пелтие търси отнякъде помощ, то едва ли Мерсие е човекът, при когото би отишъл.

Някак си не можех да откажа случая. Защото и аз самият изпитвах отдавнашни угризения спрямо Грейс Пелтие. Струваше ми се, че й дължа поне времето, което наистина мога да отделя, за да поговоря с баща й. Остатъци някакви си от някогашна любов, а? А наистина бях реагирал като задник, когато момичето се бе притеснило, че е бременно. Вярно, че съм бил млад, ама тя бе по-малка и от мен. В съзнанието ми се върна ясен образ на тогавашната Грейс: чернокоса, притеснена, сините й очи ме гледат очаквателно, с надежда, а цялата тя мирише на цветя…

Понякога животът поднася трудни за избор неща. И сега бе така с мен, въпреки че далеч не ми е за пръв път. Седнах до масата и дълго стоях замислен, вперил очи в чека. Накрая, все още не взел решение как да постъпя, го сгънах и затиснах със синя вазичка, която бях купил днес съвсем импулсивно от пазара. Изпекох си пиле със зеленчуци и лютиви подправки, пуснах телевизора и седнах да похапна. Гледах в екрана, ама почти не виждах какво дават. Ядох малко, измих чиниите, изсуших ги и посегнах към телефона.

Навъртях дадения ми от Мерсие номер, обади се някой от прислугата. Мерсие се обади почти веднага след това.

— Добър ден, тук е Чарли Паркър. Взех решение, г-н Мерсие. Ще огледам как стоят нещата.

Отсреща се чу въздишка. Дали на облекчение или на примирение?

— Благодаря ви, г-н Паркър.

Само това каза. Може би Марвин Грос ми бе направил услуга с онези приказки за гадничката работа.

Може би.

Същата вечер лежах в леглото и мислех за момчето и русокосата. Дали ми се стори, че от кухнята долита мирис на свежи цветя, сякаш пълзи и запълва цялата къща? Толкова силен, че почти ме задушава. Потрих пръсти едни в други, усетих фините зрънца на цветния прашец като сол по кожата. Но когато се събудих на следващата сутрин, цветята бяха увехнали.

Не знаех защо.

Денят бе свеж и ясен — ден на първата ми среща с Къртис Пелтие. Чувах колите отвън, минаваха покрай моя дом и по „Спринг“, през Оук Хил и към „Мейн Мол Роуд“. Истинско оазисче на тишина и покой помежду двете магистрали — US-1 и I-95. Червеношийката запя отново, подухна ветрец, разроши игличките на елите по края на двора.

Дядо категорично бе отказал да продава земя на предприемачите към края на седемдесетте и началото на осемдесетте, когато в Скарбъро бе започнало сериозно строителство. Затова, слава Богу, все още къщата бе отвсякъде заобиколена с гора — чак до междущатските магистрали. За съжаление задаваше се краят на моята пасторална идилия — Федералната пощенска служба се канеше да строи голям пощенски център недалеч от „Мъси Роуд“; завинаги щеше да си отиде много голям залесен терен, включително парцелите, където са каменоломните „Грондин“ и Нелсъновите ферми. Твърдяха, че проектът обхваща около девет акра, над стотина камиона ежедневно щели да влизат и излизат от центъра, на всичкото отгоре говореха и за въздушна поща — ето ти и писти за пощенските самолети и прочие други строежи, които ще оголят земята. Всъщност придобивка за града, но лошо за мен самия. И ето, за пръв път в главата ми се завъртяха мисли за продажба на дядовия имот.

Седнах на чардака, отпих от кафето и се замислих за добрия старец. Бе починал преди около шест години. Ужасно ми липсваше този човек, неговото спокойствие, тихата му обич и приятелство. Дядо обичаше хората, винаги симпатизираше на слабите, непривилегированите, уязвимите. Това му качество го бе отвело на служба в полицията, то го бе и уволнило в преносния смисъл на думата — когато симпатиите му спрямо жертвите бяха започнали да доминират над всичко, над здравия разум включително.

През нощта ми бяха донесли втори чек за 10 000 долара, намерих го в пощенската кутия, но въпреки даденото на Мерсие обещание все още изпитвах разни резерви. Не бях спокоен, симпатизирах на загубата на Къртис Пелтие, но дали можех да му осигуря онова, което той очакваше? Не можех — той би искал дъщеря му да си остане при него завинаги — такава, каквато я помни, каквато си я представя. А спомените за красивото му момиче бяха покварени от начина, по който тя си бе отишла от този свят. И той искаше това петно да бъде отстранено.

В главата ми се въртяха и мисли за онази жена на „Ексчейндж“.

Кой носи лятна рокля в студа? Отговорът дойде сам, но аз го отхвърлих отново и отново като нещо нежелано.

Кой облича лятна рокля през хладен ден?

Някой, който не усеща студа…

Довърших кафето и се захванах с разни бумаги, които отдавна чакаха на бюрото да им дойде ред, но в съзнанието ми се въртяха единствено Къртис Пелтие и покойната му дъщеря, момчето и русокосата. Накрая нещата се сведоха до елементарен избор — собственото ми безпокойство срещу болката на Къртис Пелтие.

Взех си ключовете и потеглих към Портланд.

Пелтие живее в голяма каменна къща на „Данфорт Стрийт“ недалеч от красива поиталианчена сграда на име „Виктория“, чийто модел копира. Купил я в по-добри за него времена, а сега вероятно бе единственото му притежание. В този портландски район са домовете на богаташи от XIX век и той обхваща части от улиците „Данфорт“, „Пайн“, „Конгрес“ и „Спринг“. Съвсем естествено е било Пелтие да се насочи към него в онези години, когато е печелел добри пари.

Отвън къщата е впечатляваща, но околните градини са занемарени, боята по вратите и прозорците се лющи и пада. Навремето не бях влизал вътре с Грейс. Бях подразбрал, че отношенията с баща й не са от най-процъфтяващите, но тя не говореше на тази тема и въобще избягваше да кани съученици у дома. Всъщност бащата се грижеше за нея и я обичаше, но тя не му отвръщаше със същото, сякаш намираше прекомерното му внимание за отблъскващо. Или си имаше други причини. Грейс бе девойка с извънредно силна воля и характер, целеустремена и решителна, човек с вътрешни ресурси; тези качества понякога я довеждаха до разрив с околните; тя бе в състояние да нарани близки хора, да им причини болка — неволно при това. Веднъж реши ли да прави физиономии на стария, и край — прави го и окото й не мига. В по-късни години бях научил от общи приятели, че отношенията между баща и дъщеря постепенно се оправили и преди фаталния край те били доста близки. И все пак причините за по-ранния разрив помежду им си оставаха неясни.

Натиснах звънеца, чух ехото да отеква из цялата къща. Зад матовите стъкла на вратата се очерта нечия фигура, отвори възрастен мъж с тесни рамена. Прекомерно тесни за голямата му червена риза и тирантите, които държаха светлите панталони. Всъщност бе доста слаб, панталоните висяха над кльощавите крака, бяха доста широки на кръста. Общото впечатление бе мрачно: сякаш пред мен стои дребен, тъжен клоун.

— С г-н Пелтие ли имам честта? — попитах шаблонно.

Той кимна, аз си показах документите.

— Казвам се Чарли Паркър. Г-н Мерсие каза, че сте предизвестен за посещението ми.

Стори ми се, че лицето му светна; той се отдръпна, за да вляза, поглади коса и постегна колана на панталоните. Къщата миришеше на старо, на запарено. В широкия хол забелязах прахта по мебелите. Отдясно бе столовата. Обзавеждането изглеждаше на място, но като че нещо липсваше тук и там. Досетих се: вероятно се е наложило да продаде най-доброто, а после бе размествал, за да запълни празнините. Покани ме в малка, но приятна и светла кухня. По столовете бяха разхвърляни стари списания, на масата стоеше висок кафеник и от него се носеше приятна миризма на кафе и ванилия. На стените висяха три картини — акварели; пейзажите ми се сториха познати и, изглежда, обектът бе един и същи, само че рисуван от различни ъгли в унила тоналност: кафяво и червеникаво. Напомнящи на скелети с оголените си клони дървета по брега на тъмно водно пространство, далече на хоризонта хълмиста верига, облачно небе. И на трите си личеше подписът на художника — инициалите ГП. Хрумна ми, че е Грейс; преди не знаех, че е рисувала.

На лавица под прозоречния перваз бяха подредени книжки, голямо кресло стоеше до камина с огнище от лят метал, върху което домакинът бе нахвърлял пънове, подпалки и хартия. Общият ефект не бе лош — говореше за къщовност.

Покани ме да седна, наля кафе в две чаши, от бюфета извади кутия със сладки, сетне смешно разпери ръце встрани и рече:

— Трябва да ме извините, г-н Паркър, не очаквах гости толкова рано.

Имаше предвид дрехите си — избелелите панталони и широката риза.

— Няма причини да се безпокоите — отвърнах с усмивка. — Телевизионният техник веднъж ме завари да гоня хлебарките само по чехли.

Усмихна се благодарно и седна срещу мен.

— Джак Мерсие каза ли ви за моето момиче?

Наблюдавах го внимателно, докато говореше. Когато спомена името на бившия си партньор, нещо примига в очите му — досущ изложено на течение пламъче.

— Да, моля, приемете съболезнованията ми — кимнах аз. — Тя не се е самоубила, г-н Паркър. Няма значение какво говорят хората. Не ме интересуват техните приказки. Бяхме заедно седмица преди смъртта й, повярвайте ми, никога не съм я виждал толкова щастлива. Не пушеше, наркотици не вземаше… по дяволите, дори алкохол не пиеше, поне нищо по-силно от светла бира.

Отпи от кафето, а палецът му нервно потриваше показалеца. Нервен тик, видимо постоянно, ритмично движение, от което, изглежда, не можеше да се отърве, защото от неспирния допир на показалеца се бе образувал мазол.

Извадих писалка и бележник и започнах да записвам думите на Пелтие. Майката на Грейс починала, когато детето било на 13 години. Учила в гимназията, завършила, сетне следвала. След няколко несполучливи опити да се хване на добра работа, Грейс се върнала в университета и подготвяла аспирантска работа на тема религиозните движения в нашия щат. А по-късно се прибрала в стария дом и заживяла при баща си. От време на време пътувала до Бостън, за да ползва тамошните библиотеки.

— Да знаете с кого се е срещала, с кого е говорила, какво е писала? — попитах бащата.

— Винаги носеше бележките със себе си, винаги… не съм сигурен, не ми е казвала — отвърна той. — Ден-два, преди да стане трагедията май имаше среща в Уотървил…

— С кого? — настоях аз, когато гласът му заглъхна.

— Мисля, че с Картър Парагон — рече Къртис. — Онзи, който е начело на Братството.

Братството ли? То бе евтина и съмнителна операция, силно намирисваща на далавера. Организираше късни вечерни шоута по кабелните телевизии и плащаше на бедни старици по някой и друг цент да зареждат празни пликове с библейски брошурки, които сетне разпращаше по незнайни адреси. Парагон твърдеше, че можел да лекува някои по-дребни заболявания: достатъчно било зрителят да докосне телевизионния екран с две ръце или, по-точно, с едната, защото другата ще е заета с набиране на безплатните телефонни номера на Братството за регистриране на дарение в името на Божията прослава. Обаче единственото нещо, което Парагон наистина можеше да лекува, бе излишъкът на пари в нечия банкова сметка.

Никак не е за учудване, че истинското му име не бе Парагон. Роден бе като Честър Куинси Дийдс — така поне пишеше на свидетелството му за раждане, а и в полицейското му досие. Последното е дебела папка, в която са описани главно дребни измами с кредитни карти и застраховки, периферно участие в организирането на фалшив пенсионен фонд и няколко други далавери. Когато враждебно настроени журналисти изваждаха кирливите му ризи на бял свят, Дийдс-Парагон неизменно признаваше, че е „разкаян бивш грешник“, който дори не се е опитвал да намери своя Бог, но пък така или иначе намерил го последният. Все още не е напълно изяснено защо Бог е потърсил Честър Дийдс на първо място, освен ако Дийдс не е успял някак си да му задигне портфейла.

Всъщност Братството бе постоянен майтап в очите на обществеността, но напоследък бях подочул слухове — главно непотвърдени, — че то поддържало финансово екстремистки религиозни и десни групировки. С други думи, организации от типа на онези, които провеждат нападения и терористични акции срещу извършващите аборти клиники, срещу институции, изяви и хора, които помагат или спонсорират лечението на СПИН, институтите, които се занимават с противозачатъчни програми и семейно планиране, казано на професионалния им език, че дори и синагоги. Почти нищо не бе доказано досега, освен факта, че веднъж или дваж чекове на Братството бяха попадали в сметките на Американската коалиция на борците за живот, която бе официалният чадър на най-екстремните борци против абортите, и на Защитници на защитниците на живота — група, която подпомагаше осъдени нападатели на клиники и техните семейства. Конфискувана документация и телефонни архиви след насилнически акции и инциденти бяха обаче разкрили, че Братството поддържа редовни връзки с най-разнообразни фашизирани елементи, престъпници и скитници, наемници и побойници.

Братството умееше да шикалкави и маневрира, всъщност Парагон бе истински експерт в това отношение. Той светкавично излизаше с декларации, в които многословно се заклеймяваха извършените незаконни действия на същите групи, които вероятно наистина получаваха помощ от него. Освен това на два пъти бе успял да се яви на авторитетни и уважавани телевизионни шоута, за да опровергае насочени лично срещу него обвинения. Облечен в лъскави тъмни костюми, с дискретни златни кръстчета на реверите, той лъжеше и мажеше, ласкаеше, извиняваше се и манипулираше с помощта на целия си фалшив чар. Да се опитате да заковете Картър Парагон за нещо, бе все едно да заковете дим.

Сега бащата казваше, без да е наистина сигурен, че Грейс вероятно се е срещнала с Парагон не много преди смъртта си. Питах се дали това наистина е станало. Защото ако бе така, то наистина си заслужаваше да поговоря с Парагон.

— Пазите ли някои от бележките й за аспирантската работа или може би компютърни дискети? — попитах го аз.

Поклати глава.

— Не, вече ви казах. Когато тръгна тогава, взе всичко със себе си. След въпросната среща планираше да погостува на една приятелка. Каза ми, че ще продължи работата си при нея.

— Познавате ли приятелката?

— Да, Марси Бекър — отвърна той веднага. — Завърши история, познават се отдавна. Семейството й живее в Бар Харбър, там държат мотел. Марси живее с тях през последните две години и помага в работата.

— Добра приятелка ли бе на Грейс?

— Много добра. Или поне така си мислех.

— Какво намеквате?

— Ами например това, че не можа дори да дойде на погребението. Малко е странно, не мислите ли?

Старите угризения отново ме боднаха.

— Сигурно е така — рекох. — А имаше ли други стари приятели, които също не дойдоха на погребението?

Пелтие се замисли и след миг отговори.

— Има едно момиче на име Али Уин, по-млада е от Грейс. Идвала е у дома няколко пъти, мисля, че добре се разбираха. Когато бе в Бостън, Грейс и тя живели заедно, делили си наема. По-късно, когато прескачаше до Бостън за кратко, дъщеря ми казваше, че преспивала при нея. И тя е студентка в Северозападния университет, само че учи и работи на смени в един моден ресторант в Харвард. Как му казваха… имаше нещо за „етаж“?

— „На горния етаж“ ли имате предвид?

— Да, мисля, че е той.

Заведението се намира на „Холиоук Стрийт“ недалеч от площада „Харвард“. Все пак си записах името.

— Грейс притежаваше ли пистолет?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Мразеше оръжията.

— Имаше ли си приятел?

— И да е имала, аз не го познавам.

Седеше срещу мен, отпиваше от кафето и внимателно ме наблюдаваше над ръба на чашката — сякаш последният въпрос му бе променил мнението за мен.

— Аз ви помня, знаете — рече изведнъж.

Усетих, че се изчервявам, и неусетно се върнах поне едно десетилетие и половина назад в годините. Почувствах се млад и глупав, видях се как зарязвам Грейс пред вратата на същата тази къща и бързам ли, бързам да избягам, за да не дойда вече никога тук. Питах се какво ли знае Пелтие за тогавашната ни връзка. Срам ме беше, но и бях учуден от собствената си реакция.

— Помолих Джак Мерсие да потърси именно вас — продължи той. — Вие сте познавали Грейс. Мислех, че ще помогнете именно по тази причина.

— Да, но това беше преди много, много години — отвърнах тихо.

— Може би, но на мен ми се струва като вчера. Помня, като се роди — лекарят беше най-калпавият възможен. Откъде го намерихме, Бог знае! На две магарета сеното не можеше да раздели, та камо ли деца да изражда. Само че Грейс бе малко, упорито дяволче… имам чувството, че сама дойде на този свят — без неговата помощ. Да, казвам ви — все едно че беше вчера. Помня всички дребни случки, всичко около израстването й. Обръщам глава назад и ми се струва, че животът не е помръднал… Та пак да ви питам — ще се заемете ли с това разследване? Моля ви, г-н Паркър, моля ви! Трябва да научим истината за случилото се с дъщеря ми, моля ви…

Въздъхнах. Имах усещането, че отново нагазвам в дълбоки, тъмни води, тъкмо когато съм усетил малко по-твърда почва под краката си.

— Ще видя какво може да се направи — отвърнах унило. — Не мога да обещая нищо със сигурност, но ще поработя по фактите.

Поговорихме още за Грейс и приятелите, които той познаваше; Пелтие ми даде копие от отчета на телефонната компания за разговорите през последните два месеца, извлечения от банковата сметка и кредитната й карта. Сетне ме отведе в нейната стая. И ме заряза сам. Вероятно не можеше да понесе мисълта да остане по-дълго там, където още мирише на нея, където всеки предмет носи отпечатък от пръстите й.

Нямаше как — прерових чекмеджетата и шкафовете, чувствах се неудобно, докато опипвах дрехи и предмети; закачалките в гардероба подрънкваха тъжно, пребърквах джобовете на сака и палта, поставях всяка извадена вещ точно на същото място. Нищо особено не намерих, освен кутия от обувки, където бяха романтичните спомени от детството и младостта — картички, писма от стари гаджета, билети от пътувания, които сигурно са означавали нещо за нея. Нямаше нищо истински ново, нищо, свързано с мен. Не бях и очаквал да има. Щателно проверих книгите в библиотечката, лекарствата в долапчето над малката мивка в ъгъла на стаята. Не открих контрацептиви, нито хапчета против забременяване, които биха означавали постоянна връзка с мъж. Нито пък рецепти за антидепресанти, което би подсказало наличие на някакво страдание: депресия или стрес, страх или тревоги.

Върнах се в кухнята, за да заваря Пелтие в същата поза — с кафената чашка в ръка. Само че сега на масата имаше дебел жълт плик, който той побутна към мен. Отворих го — съдържаше всички полицейски доклади и цялата документация около смъртта на Грейс Пелтие, бележките на лекаря от съдебна медицина, смъртния акт, снимки на самата Грейс в колата. Последните бяха компютърно принтирани и с недобро качество. Но това нямаше никакво значение: раната в главата се виждаше отлично, кръвта на стъклото зад нея също — като взривена алена звезда.

— Как се сдобихте с тези неща? — попитах, но сам си отговорих — Джак Мерсие може да получи всичко, което си поиска.

— Мисля, че се досещате — отвърна Пелтие и ми подаде листче, на което бе записал номера на домашния телефон. — Можете да звъните по всяко време — винаги съм си тук, пък и вече почти не мога да спя.

Благодарих. Стиснахме си ръцете, той ме изпрати до вратата. Излязох и се качих в мустанга. Вече потеглях, а той все така стоеше на входа и гледаше след мен.

Паркирах на „Конгрес“ и влязох в едно магазинче да си направя ксерокопия на документите. Вече имах този навик — напълно разумна предохранителна мярка в случай на загуба или случайна повреда на оригинала. Фотокопирах всичко: от данъчни квитанции до собствените си бележки по даден случай; преснетите копия държа вкъщи, оригиналите крия на сигурно място. Преснимането е евтина и лека процедура, която може да ви спести големи неприятности и тичане впоследствие. Като свърших, влязох в съседното кафене и се зачетох в полицейските доклади. И колкото повече четях, толкова по-кофти ми ставаше от съдържанието.

В първия документ бе описано съдържанието на колата: всичко, намерено в нея. На първо място — пакетче кокаин в жабката, кутия цигари — на седалката. Снетите отпечатъци на пръстите от кутията бяха на Грейс, тези по целофановото пликче с коката — също. Брей да му се не види! За човек, който изобщо не пуши и не употребява наркотици, Грейс Пелтие май се бе презапасила.

Смъртният акт не ми каза почти нищо ново, но един негов аспект ме заинтригува силно. Раздел 42 от документа, както го изискват законите на щата Мейн, съдържа изискването съдебният лекар да определи точно типа на смъртоносния изход, като посочи една от общо шест възможности: „естествен“, „нещастен случай“, „самоубийство“, „убийство“, „подлежи на предстоящо разследване“ и „не може да бъде определен“.

Лекарят, в случая лекарка, не бе отметнала графата „самоубийство“, а „предстоящо разследване“. С други думи, имала е достатъчно основания, за да поиска щатската полиция да продължи разследванията. Съмнявала се е вероятно. Преминах към нейния доклад.

В него бе описано състоянието на трупа: размери, особености на физиката, облекло, охраненост/недохранване в момента на смъртта, хигиена. Никакви симптоми, говорещи за занемареност или нечистоплътност, каквито са обичайни за пристрастените към даден наркотик или за психическо заболяване. Анализите и тестовете (различни по характер — кръв, очна течност, урина и жлъчка) не показваха наличие на приет алкохол или наркотик в предхождащите смъртта часове. Резултатите от анализа на урината и жлъчката също бяха негативни: това доказваше, че лицето не е приемало наркотици през последните три дни преди смъртта. Кръв бе взета дори от периферна вена в подмишницата. Обработена с натриев флуорид за анулиране на евентуалното действие на микробиологични агенти, които могат да увеличат или намалят алкохолното съдържание в кръвта, тя също бе дала отрицателен резултат за наличие на алкохол. Ясно беше, че Грейс не е употребила спиртни напитки преди смъртта си. Категорично НЕ.

Трудно нещо е човек да отнеме собствения си живот. Доста трудно. Повечето хора, които го правят, се нуждаят от малко алкохолен кураж. Но ето — случаят Грейс Пелтие не бе такъв. Първо, баща й твърдеше, че била напълно щастлива, второ — в организма й не бяха намерени никакви следи от алкохол или наркотици, трето — аутопсията не бе разкрила типичните признаци за нестабилни в психическо отношение личности, които могат да посегнат на живота си. И все пак Грейс бе поставила пистолет на слепоочието си, за да дръпне спусъка.

Според аутопсията смъртта бе настъпила вследствие на фатална рана, причинена от куршум 40-и калибър, изстрелян от пистолет марка „Смит&Уесън“ на разстояние от главата не повече от 4–5 см. Куршумът влязъл през лявото слепоочие, раздробил и изгорил частици от черепа, скалпа и косата около входното отверстие, раздробил и сфеноидната кост — в основата на черепа. Диаметърът на последното бил малко по-малък от този на куршума, тъй като еластичният епидермис се разтяга, но и свива след проникването на метала. Около дупката имало абразивна яка, на езика на професионалистите, образувана от триенето, нагряването и евентуалните нечисти субстанции по повърхността на куршума.

Изходното отверстие бе над и малко зад дясното слепоочие; куршумът счупил орбиталния покрив над очното гнездо и предизвикал кръвонасядане около лявото око. Раната там бе голяма и неравно звездовидна, извърната навън. Единствената намерена в колата кръв бе тази на Грейс, анализът на петната от нея бе напълно съвместим с логиката на нараняването и балистиката. Същото важеше и за направените с намерения куршум проби. Извършените изследвания на взети от лявата ръка на Грейс кожни частици — химически и електронно микроскопично сканиране — констатираха наличие на газово отлагане, а то говореше, че е стреляла самата Грейс. Когато убийството било разкрито, пистолетът висял в лявата й ръка. На седалката — до дясната ръка — имало Библия.

Статистически установен факт е, че жените рядко се самоубиват с пистолет. Макар че има достатъчно изключения, те обичайно нямат влечение към огнестрелните оръжия и по принцип търсят други, свързани с не така очевидно насилие, начини да сложат край на живота си. В полицейската работа важи едно полезно правило — починала вследствие на огнестрелна рана жена се приема за жертва на предумишлено убийство и се търси извършителят, докато и ако не се докаже друго. Статистиката дава още факти: самоубийците избират няколко обичайни места, където насочват или допират дулото — те са устата, вратът отпред, челото, слепоочието или гърдите. Стреля се с доминиращата ръка, макар че и това не е абсолютно правило. Грейс бе деснячка, знаех го отлично, и въпреки това бе избрала да стреля с лявата ръка. Значи при нея фактите се обобщаваха така: избор на нетипичната ръка, непознато оръжие, според бащата не е притежавала такова, макар и да е напълно възможно да е решила да си купи и да го запази в тайна.

В докладите имаше още три факта, които ми се сториха доста странни. Първият — дрехите на Грейс били мокри при намирането на трупа, дори вир-вода, както образно бе записал полицаят. Лабораторният анализ показал, че става дума за солена вода. Значи по някаква си неизвестна нам причина, преди да се самоубие, Грейс бе решила да се топне в морето — така както си е с дрехите.

Вторият — косата й била отрязана малко преди настъпване на смъртта. При това не с ножици, а с острие от типа на нож или бръснач. Част от конската й опашка била прерязана, а между ризата и кожата на гърба й били намерени паднали косми.

Третият — той не бе констатация, а по-скоро нещо липсващо или пропуснато: Къртис Пелтие ми бе казал, че дъщеря му непрекъснато и навсякъде носела бележките си със себе си, а в колата не бе намерено нищо подобно.

Но пък Библията е добре измислен ход, а? — помислих си аз.

Вървях към колата, когато иззвъня клетъчният телефон.

— Здравей, аз съм — бе гласът на Рейчъл.

— Здравей и ти.

Навремето Рейчъл Улф бе криминален психолог и специалист по психологическите портрети на престъпници, нещо, което ние — ченгетата — понякога наричаме профил. Бе дошла с мен в Луизиана, когато преследвах Пътника, там се бяхме и залюбили. Не мислете, че беше нормална или лека връзка: заради мен тя получи физически рани и психически травми; дълго време мина, докато успях да преодолея угризенията си по повод чувствата ми, които й бяха донесли само мъка, а и нейното отчуждение след оздравяването. Сега отново възстановявахме близостта си, бавно и трудно отначало, сетне по-леко и тя все още живееше в Бостън, преподаваше в Харвард и се занимаваше с научна работа. Бях подметнал веднъж-дваж за възможността да се премести в Мейн, бяхме поговорили, но не достатъчно сериозно. Все още не.

— Имам лоша новина. Не мога да дойда за уикенда, както ти бях обещала. Факултетът свиква извънредно заседание в петък следобед на тема бюджетни съкращения. Вероятно няма да изчерпим темата и ще продължим в събота сутринта. Няма начин да отсъствам. Най-рано ще съм свободна в събота привечер. Ужасно съжалявам.

Неочаквано открих, че се усмихвам. Напоследък все така беше — заговоря ли с Рейчъл, става ми добре и весело.

— Виж, не е толкова страшно — може би ще се уреди по друг начин. Луис се канеше да прескочи до Бостън този уикенд и ако Ейнджъл не се откаже, ще се присъединя към тях. Ти ще си идеш на заседанието, а щом свърши, ще се видим, нали?

Ейнджъл и Луис — не задължително в този ред — бяха гейове, полупенсионирани престъпници, дискретни партньори или съсобственици в редица ресторанти, авторемонтни работилници и гаражи, заплаха за порядъчните хора и може би за самата структура на обществото, както се казва в пресата, абсолютни антиподи един на друг във всяко възможно отношение, с изключение може би на това, че от време на време споделяха удоволствието да отнесат някой келеш частично или съвсем. Бяха също мои приятели и този факт съвсем не бе случаен.

— Премиерата на „Клеопатра“ в „Уонг“ е на четвърти — подметна Рейчъл. — Току-виж съм заработила два билета, какво ще кажеш?

Рейчъл е страхотна почитателка на бостънския балет непрекъснато се опитва и мен да спечели за каузата. Струваше ми се, че постепенно успява, само дето Ейнджъл се подхилкваше и подмяташе обидни думи за полюсите на собствената ми сексуалност.

— Дадено, само че започне ли сезонът, идваш с мен най-малко на два мача на „Пайрътс“, нали?

— Готово. Добре тогава, позвъни ми, за да кажеш как се подреждат нещата. Мога да запазя маса за вас тримата, а след заседанието и аз да дойда, ако не възразяваш, а? Междувременно ще уредя и билетите. Нещо друго?

— Друго ли? Ами малко цуни-гуни и, разбира се, секс, необуздан, с викове и насилие, а?

— Да, но съседите ще мърморят, ще ми излезе едно име…

— Хайде бе, а съседките ти готини ли са?

— Уха!

— Е, добре тогава, ако ти завидят, ще гледам да направя нещо и за тях…

— Ти по-добре гледай по-напред за мен да направиш нещо, защото иначе…

— Дадено, котенце, но като се умориш, ще трябва да поработя и за собствено удоволствие, нали?

Отсреща проехтя подигравателен смях и тя изключи връзката.

Прибрах се и позвъних по обикновения телефон. На номер в Манхатън, къща на „Ъпър Уест Сайд“. Ейнджъл и Луис не обичат да ги търсят по клетъчния, тъй като този тип връзка се прихваща, подслушва и записва извънредно лесно — както скоро щеше да научи Хойт за голямо свое неудоволствие. Ейнджъл и Луис са хора индивидуалисти — просто не държат чужди уши да играят в техните си истории, които най-често имат деликатен характер. Ейнджъл е взломаджия, при това много печен в професията, макар че сега се е оттеглил от активна дейност и живее от приходите, които получават заедно с Луис. Настоящата кариера на последния е малко по-сложна и по-неясна; Луис убиваше хора за пари, или поне така бе в миналото. И сега понякога го прави, но не парите са важното в случая, стимулът днес е от друго естество: трябва да има морален императив, за да си отиде някой. В ръцете му умират лоши хора, гадняри — бих казал, че без тях светът би бил по-добро място. Стане ли дума за Луис, знаете, концепциите и категориите от типа морал и справедливост доста се усложняват.

Изчаках три сигнала, сетне се обади шармантен глас. Очарователен, вятър! Шармантен колкото на змия, при това задъхана:

— Кой?!

— Аз съм. Май още не си прочел онази брошурка, която ти подарих — за добрите маниери по телефона, а?

— Аз онова лайно веднага го хвърлих в кенефа — отвърна Ейнджъл. — Познай къде е отишло!

— Много ти е напрегнато дишането! Да не прекъсвам нещо?

— Асансьорът не бачка. Чувам телефона още отвън и се спуснах да отговоря. От рецитал идвам.

— Ти там подноса за милостинята ли разнасяш, или им проверяваш портфейлите?

— Ииии, много смешно!

Ейнджъл съвсем не е прост човек. И все пак Луис непрекъснато се опитва да разшири културните му хоризонти, а аз отстрани се възхищавам и на упоритостта, и на оптимизма му.

— Е, добре де. Как беше рециталът?

— Супер. Като на гости при оперна примадона. Главата ме заболя, да не говорим за…

— Ще ходите ли в Бостън?

— Луис ще ходи. Той си мисли, че там е много гот. Мен си ми харесва Ню Йорк. Бостън е колкото Манхатън от 14-а улица надолу. Нали знаеш — с онези улички като преплетени макарони. Абе, какво да ти говоря — Зоната на здрача и по-кофти. На мен не ми се идваше дори и когато ти още живееше там и да знаеш…

— Свърши ли с простотиите? — попитах го нетърпеливо.

— Брей, че много сте станали нетърпеливи… извинете, Ваше височество!

— Слушай сега — ще прескоча натам следващия уикенд, може би ще вечерям с Рейчъл — късно в петък вечерта. Искате ли да идем заедно?

— Чакай малко — отвърна той и заговори с някого — сигурно с Луис, защото след малко прозвуча дълбок глас.

— Ти на моето момче ли се слагаш, а?

— Боже, не, за нищо на света, Луис! Би ми се искало самият аз да си имам някой голям и силен приятел като теб, но нека да не пресилваме нещата, а?

— Ние двамата ще бъдем в „Копли Плаза“. Щом ангажираш маса някъде, позвъни ни там.

— Тъй вярно, шефе. Нещо друго?

— Като се видим, ще говорим — отвърна Луис и връзката прекъсна.

 

 

Извлеченията от банковите операции с кредитната карта на Грейс не разкриваха нищо нередно, а телефонната разпечатка показваше разговори с Марси Бекър до мотела на родителите й, с частен номер в Бостън, сега откачен и недействащ — реших, че той е на Али Уин, и още няколко — с офиса на Братството в Уотървил.

Още същия следобед позвъних на номера на Братството. Обади се телефонен секретар, който ми нареди да набера едно — за да направя дарение, или две — за да чуя днешната молитва, ако пък искам да говоря с оператора — нужно ми е три. Натиснах три и когато чух глас, помолих да ме свържат с Картър Парагон. Отговориха ми, че могат да ме препратят към неговия помощник — госпожица Торанс. Мина секунда и се обади женски глас.

— С какво мога да ви бъда полезна? — рече дамата с тон, който подсказваше, че изобщо няма никакво намерение да ми бъде полезна.

— Бих желал да поговоря с г-н Парагон, моля. Името ми е Чарли Паркър и съм частен детектив.

— По какъв въпрос ви е нужен той?

— Обаждам се във връзка с млада жена на име Грейс Пелтие. Мисля, че г-н Парагон е имал среща с нея преди около две седмици.

— Съжалявам, името ми е непознато. Такава среща не е имало.

В гласа й имаше точно нула, точка, две нули стотни искреност. Сигурно колкото у паяк, който се извинява на мушицата, преди да я хапне.

— Бихте ли проверили още веднъж, ако обичате?

— Вече ви казах, г-н Паркър, такава среща не се е състояла.

— Не, казахте ми, че името ви е непознато, а чак сетне добавихте, че среща не е имало. След като не разпознавате името, откъде можете да си спомните дали е имало някаква среща или не?

Отсреща настъпи мълчание. Стори ми се, че слушалката започва да замръзва. Изчаквах. След известно време Торанс заговори пак:

— Виждам тук в дневника на г-н Парагон, че среща с някоя си Грейс Пелтие е била насрочена, но последната не е дошла на нея.

— Била е анулирана, така ли?

— Не, тя просто не се е появила.

— Мога ли да говоря с г-н Парагон, г-це Торанс?

— Не, г-н Паркър, не можете.

— Възможно ли е да си уредя по-късен час за среща с него?

— Съжалявам, г-н Парагон е много зает човек, но ще му предам, че сте се обаждали.

И затвори, преди да успея да й продиктувам някакъв номер, затова разбрах, че той едва ли ще ме търси в по-близкото или по-далечното бъдеще. Значи аз трябваше да го направя, като посетя офисите на Братството. Макар че от тона на г-ца Торанс ставаше съвсем ясно: там едва ли щях да съм добре дошъл.

Нещо не спираше да ме гложди още откакто бях прочел полицейския доклад за намерените в колата на Грейс вещи, затова позвъних на Къртис Пелтие.

— Г-н Пелтие, Марси Бекър и Али Уин пушат ли?

Той се замисли.

— Знаете ли, мисля, че и двете пушеха, но сега се сещам нещо друго много важно: работата на Грейс не бе просто обобщено наблюдение на религиозните групи в нашия щат, дъщеря ми се интересуваше по-специално за една по-особена от тях. Наричат я Баптистите от Арустук. Чували ли сте за тях?

— Мисля, че не съм.

— Тази общност изчезна през 1964 година. Много хора тогава помислиха, че членовете й са се разочаровали, отказали са се и са отишли на друго място — вероятно по-топло и по-гостоприемно.

— Съжалявам, г-н Пелтие. Просто не улавям връзката.

— Същите хора, знаете, наричаха ги още Баптистите от Ийгъл Лейк.

Хм. Спомних си новините за разкритията в северен Мейн, фотографиите във вестниците, телевизионните кадри от брега на езерото, воя на онези псета.

— Така… костите, намерени до езерото — рекох бавно.

— Щях да ви кажа още миналия път, но всъщност чак сега разбрах от телевизията — рече той унило. — Мисля си, че са те — същите. Смятам, че са намерили именно изчезналите Баптисти от Арустук.