Джон Конъли
Родени да убиват (13)

Глава дванайсета

В търсене на святото

Откъс от аспирантската работа на Грейс Пелтие

Останали са ни няколко снимки на Фокнър (но никоя от тях не е правена след 1963 г.) и почти никакви документи за миналото му, така че информацията ни почива предимно на спомени и свидетелства на хора, които са го чували да проповядва или са се срещали с него по време на изцелителните му мисии.

Бил човек висок, с дълга черна коса, високо чело и сини очи под гъсти, прави вежди, с бяла, почти прозрачна кожа. Обличал се като труженик: работен гащеризон или джинси, груби памучни ризи, ботуши, но не и когато проповядвал. Тогава носел прост черен костюм и закопчана до врата бяла риза без яка. Никога не слагал бижута и единственото украшение по него било основният религиозен символ — украсено златно разпятие, което окачвал на врата по време на проповедите. Онези, които са имали възможността да го разгледат отблизо, разказват, че било фино гравирано — мънички личица и ръце, изваяни в тялото на самия кръст. Лицето на Христос Спасителя било изящно изпипано — с почти фотографска прецизност: страданието било прецизно изписано на лицето, минаващата в агония болка невероятно убедителна, почти шокираща.

Не успях да намеря документация за него в съществуващите днес места за богослужение и в църквите. Всичките ми писма и молби за информация относно религиозното му образование до действащите енории също не се увенчаха с успех в това отношение. И ранният му живот е почти недокументиран, макар че знаем следното: роден е през 1924 г. с името Арън Дейвид Фокнър, незаконен син на Рийз Фокнър и Ембет Тал от Монтгомъри, Алабама. Като дете бил много дребен с увредено в лявото око зрение. Поради това не бил годен за военна служба. Но като юноша пораснал на ръст и физически се развил добре. Според съседите, които го помнят, физическото му развитие било придружено и с духовно; развил се и като личност и характер — от свит и стеснителен хлапак се превърнал в представителен и обаятелен младеж. Живели заедно с майка си до смъртта й малко преди да навърши шестнайсет години. След погребението й Арън Фокнър напуснал Монтгомъри и никога повече не са го виждали там.

Следващите няколко години, до деня, в който сключил брак, са също обвити с мрак. Макар че има няколко факта: някой си Арн (не Арън) Фокнър бил обвинен за нападение и физическо нараняване в Колумбия, Южна Каролина, през 1941 г. непосредствено след като проститутка на име Елза Бейкър била замервана с камъни, в резултат на което получила рани по главата и гърба. Бейкър не се явила в съда да даде показания, а предварителните й показания в полицейския участък били оценени като неубедителни и така обвинението било свалено, делото прекъснато. Никой не знае нищо повече за въпросната Елза Бейкър.

Заслужава да отбележим и един друг инцидент. През 1943 г. изчезнало тричленно семейство на име Вогъл от Либърти, Мисисипи. Започнали да го търсят и два дни по-късно го намерили — и тримата заровени в плитък гроб на около миля от фермата им. Телата били залети с негасена вар. Според полицейския доклад от известно време при тях живеел млад скитник; прибрали го, защото бил много набожен. Никой от съседите не го бил виждал или говорил лично с него, но помнели името: Арън. След случката излязло наяве, че Вогълови не били женени официално, дъщерята била незаконна. Разпитвали много и различни свидетели, малко по-късно бил открит и Арън Фокнър — в един мотел във Виксбърг — и съответно също разпитван. Освободили го три дни по-късно поради липса на доказателства.

Макар и да няма пряка връзка между двата инцидента — с Елза Бейкър и Вогълови, — смятам, че ясно се вижда общото при тези случаи — насилие като реакция в ответ на сексуални прегрешения, така както би ги видяло дълбоко религиозно/фанатизирано лице; реакцията е вероятно свързана със сублимирано сексуално желание. Обекти на насилие стават Вогълови, поради това че живеят в грях като нескпючили граждански брак по определените църковни канони, а дъщерята се ражда в резултат на греховно сношение — ехо от произхода на самия Фокнър. При проститутката Бейкър обяснението се налага само по себе си: естеството на най-старата професия в света. Допускам, че по-късните Фокнърови опити да регулира и въздържа сексуалния нагон в отношенията на паството си в комуната при Ийгъл Леш са просто резултат от същата линия на психологическо поведение.

След сключване на брак през 1944 г. Фокнър работил при един печатар на име Джордж Лембъргър в Ричмънд, Вирджиния, и се задържал при него цели 12 години, през които си спечелил репутация на пламенен, макар и непрофесионален проповедник. В началото на 1957 г. се наложило да напусне печатарската фирма. Причините били комплицирани: спорове около проповядването му, но и подозрения за подправяне на чек с подписа на титуляря Лембъргър. Според някои източници именно тогава заминал на север заедно със съпругата и двете си деца. Известно време — от 1958 до 1963 г. — изкарвал прехраната на семейството като пътуващ проповедник; от време на време се задържал при определени групи, на които проповядвал. Това станало в градове от щата Мейн, откъдето тръгва и първоначалната група на шестнайсетте баптисти. По същото време Фокнър работел и каквото му падне: като печатар, общ работник, рибар.

В началото се настанил в пансион на улица „Монтгомъри“ в Портланд, Мейн, собственост на един братовчед на Джесъпови. Проповядвал в столовата, понякога се събирали повече и от 30 богомолци. В резултат на тези първи, пламенни и продължителни проповеди славата му се разнесла из околните градчета. И така се формирало едно неголямо, по постоянно и вярно паство.

Фокнър избягвал бомбастичните приказки, заплахите с Божие наказание, образите на дяволи с вили и казани с врящи вътре грешници, огън и жупел за попадналите в ада греховни души и прочие. Вместо това водел проповедите си втренчено загледан в очите на слушателите, навлизал в съзнанието им с тихи инсинуации и символични притчи. От разказите на онези, с които съм разговаряла за Фокнър, оставам с впечатлението, че спомените им за него не са особено положителни. Ясно е, че е упражнявал силно влияние, не е имало достатъчно много готови да го последват хора (дори за създаването на много по-голяма комуна от тази при Ийгъл Лейк) и все пак мнозина били отблъснати от скритата или по-точно инсинуирана заплаха, която се излъчвала от него.

Съпругата му Луиз била забележителна красавица, с черна коса, дълга почти колкото тази на съпруга й. Никога не се смесвала с паството, а стояла зад гърба на проповедника дори и когато някои от богомолците идвали при него за личен разговор след проповедта. Внимателно слушала разговора и обмена на мнения, но никога не се обаждала или коментират. Именно това постоянно и мълчаливо нейно присъствие събуждало неясен страх и опасения у някои от богомолците. Двама свидетели, говорили пред мен за един по-късен период, когато през 1963 г. Фокнър бил обвинен в измама по време на един сеанс за лечение на сакати хора в Ръмфорд, Мейн, съобщиха един друг много интересен факт: тогава тя се намесим физически в инцидента, макар също безмълвно, но силата и начинът, по който действала, впечатлили силно хората и се запечатали в съзнанието им, за да го помнят и ми го разкажат с големи подробности почти 40 години по-късно. Въпреки всичко това тя се държала извънредно почтително към съпруга си и никога не показала и най-малък признак на неподчинение — поведение изключително в рамките и канона на фундаменталистката религиозна доктрина.

Семейството й — Дотрийв — е от Източен Тексас, по вероизповедание южни баптисти. Според спомените на роднини родителите одобрили желанието й да се омъжи за Фокнър, който бил само на 19 години по онова време. Приели го като истински вярващ, та макар и той самият тогава да не бил баптист. След сватбата Луиз поддържала редки контакти със семейството, които съвсем прекъснали, когато била създадена комуната при Ийгъл Лейк.

Повечето източници днес са на мнение, че тя е покойница.

 

 

Когато се прибрах от срещата с Мики Шайн, заварих Рейчъл в апартамента. Поздрави ме с целувка по устата и попита:

— Добре ли си прекара?

При дадените обстоятелства „добре“ вероятно бе относителна категория като понятие.

— Научих разни работи — отвърнах неутрално и неясно.

— Ъхъ. Добри разни или лоши разни?

— Хм, по-скоро лоши, но нищо, което да не съм очаквал.

Тя не се заинтересува дали искам повече да говорим на тази тема или не. Понякога с ужас откривам, че Рейчъл ме познава много по-добре, отколкото аз — нея. Вместо това отвори чантата и видях да вади любимото си тефтерче на метална спирала, а от него — една-единствена страничка с напечатан текст.

— Мисля си, че и това, което ти нося, също не влиза в категорията на добрите новини — рече тя. — Едни приятели от химическия факултет провериха визитката. Ето ги резултатите. Реших, че е прекалено пълно с технически термини и трудно за обяснение по телефона.

— Е, и?

— Картонът е бил потопен в разтвор на вид концентриран кантаридин. Използва се в медицината — при специфични процедури — за изкуствено създаване на мехури. Горното дясно крайче на визитката е било намазано след това с восък, за да не пострада онзи тип — г-н Пъд, нали така му беше името? Щом си го поел в ръка, телесната ти температура и влагата по пръстите са активирали кантаридина и той е започнал да действа.

Замислих се върху казаното.

— Значи той е обработил визитката с някакъв медицински продукт… — започнах да разсъждавам на глас, но Рейчъл ме прекъсна.

— Не, казах ти, че кантаридинът се употребява за медицински процедури, обаче веществото на картончето е специфична форма на този токсичен продукт. Според асистента, който се занимава с научни изследвания, той се явява и в естествена форма, произвеждат го някои „везикатни членестоноги“, както се изрази, например някои бръмбари, от които при допир също може да получиш кожни обриви под формата на дребни мехурчета. Разбра ли? Естествена отрова — среща се в природата. Човекът, който е обработил картичката, изглежда, има достъп до такава естествена отрова: събира я по някакъв начин, сетне я концентрира и тогава топи каквото му е нужно в неин разтвор.

Спомних си усмивката на Пъд, когато ми подаваше визитката.

„… Сигурно и отровен като паяк, но и това за съжаление не го пише…

… Напротив, напротив, Паркър, и това го има, но казано по свой си начин…“

Незабавно се сетих за Епстайн и веществото, което са му инжектирали под мишницата.

— Ако може да се събира такава отрова от бръмбари, значи е възможно и от други насекоми, нали?

— Например?

— Паяци например, а?

— Виж сега, аз говорих с хората от лабораторията, за да изясня една-две подробности. Първо ги питах как може да се отдели веществото. Обясниха, че при някои бръмбари ефектът се получава с електрошок — насекомото отделя отровата като защитна реакция. Може би при паяци ще бъде по-трудно. Паякът вероятно трябва да бъде упоен по някакъв начин, може би охладен с въглероден двуокис и поставен под микроскоп. При дразнене с ток той сигурно ще изхвърли своята отрова — логично е. Мънички количества, които трябва да се събират в продължение на време. Вероятно изисква специална технология, знания, опит. При това насекомото трябва да се възстанови, да събере нова отрова — както при змиите. Може би е възможно по-едрите екземпляри да дават по повече от един път…

— Значи стигаме до заключението, че ни трябва цяла паешка колония, нали?

— Ами сигурно — отвърна ми Рейчъл.

Аз пък се запитах мислено колко ли паяци са били „издоени“, за да бъде убит Йоси Епстайн. В края на краищата би било далеч по-лесно и по-небиещо на очи да го бяха ликвидирали тихомълком нощем в някоя забутана уличка по изпитан конвенционален начин. Сетне се сетих за Алисън Бек и се опитах да си представя как ли се е чувствала, когато паяците са я полазили в тясното пространство на автомобила, че дори са успели да влязат и в устата й. Боже мой, и това ако не бяха болни мозъци! Пред очите ми изникна лицето на Мики Шайн, когато ми разказа за паяците във ваната и оставените от тях впоследствие по тялото му дупки. И отново изпитах онова, което ме бе обзело, когато по ръцете ми изведнъж се пръкнаха онези мехури, сякаш отново ме ужили краткотрайният допир с тънките, космати пръсти на Пъд.

Прави го за удоволствие, проклетникът престъпен, а и защото действително се интересува от крайния ефект. Прави го, защото жертвите са много повече ужасени от една космата, многокрака и многоока хищна гадина, отколкото от куршума или ножа. Ами Епстайн? След инжекцията вероятно е изпитал агонията на постепенното задушаване — мускулите му са изтръпнали, спазмите са го гърчили, въздухът му се е свършвал и накрая бедното му сърце просто е спряло да бие под общия натиск на отровения организъм.

В цялата работа имаше и послание. Сигурен бях. Послание главно за Джак Мерсие. Джак и Епстайн бяха заедно на онази фотография. Фирмата на Обър се занимаваше с правната страна на започнатото от Епстайн разследване на Братството и тъмните му дела. Усещах, направо знаех, че трябва да се върна в Мейн, че смъртта на Грейс Пелтие е свързана с действията, които може би баща й, а и други хора са организирали срещу Братството. Откъде обаче Пъд и хората зад него знаят, че Мерсие е истинският баща на Грейс? Не по-малко интересен бе въпросът как една изследваща историята на отдавна изчезнала религиозна група жена е стигнала дотам да стане заплаха за лидера на Братството? Можех да се досетя само за един отговор: някой я бе посочил на Братството с някаква цел — бяха я убили заради това.

Отново се опитах да се свържа с Мерсие, докато Рейчъл вземаше душ, но отново попаднах на същата прислужница и стандартния й отговор, че г-н Мерсие ще бъде уведомен за моето обаждане. Потърсих и Куентин Харолд, но и до него не можах да стигна. Изкушавах се да захвърля клетъчния телефон на земята и с все сила да го намачкам, да го смачкам, че да разбере проклетникът… Сетне ми хрумна, че той пак ще ми дотрябва, затова се задоволих да го захвърля на кушетката на Рейчъл с подобаващо омерзение. Всъщност какво толкова? Какво толкова важно можех да кажа на Мерсие? Нещо, което той не знае вече ли? Но пък не можех повече да стоя в неведение, особено когато някъде наблизо снове Пъд и Бог знае само какви пъклени планове крои.

А имаше и друга причина, която налагаше час по-бързо да науча повече за методите на г-н Пъд. Една теория с корени в далечното минало и в някои древни, обвеяни в мрака на вековете легенди.

Че паяците са Пазители на Подземния свят.

 

 

Центърът „Уонг“ на „Тремонт“ е може би най-красивият оперен театър на Източното крайбрежие, а Бостънският балет пък — един от най-добрите професионални колективи в своята област. Даже и при ограничения ми опит в това отношение трудно бе да устоя на двойното изкушение да посетя постановката, още повече че бе премиера.

Докато минавахме с Рейчъл по „Бостън Комън“, от големите прозорци на радиостанцията WERS долиташе музиката, изпълнявана от радиооркестъра и пешеходците отдолу се взираха в напрегнатото лице на солиста. Взехме си предварително запазените билети от касата и влязохме в разкошното мраморно фоайе с позлатени фигури и орнаменти. На щандовете имаше програми и сувенири, рекламни материали и какво ли още не, свързано с „Клеопатра“. Рейчъл се бе сдобила с билети на първите редове, малко вляво, но с прекрасна видимост и на добра височина спрямо сцената. Обстановката бе тържествена, интериорът — елегантно изискан, преобладаваха червено-златистите цветове в декорацията на залата и сцената, изобщо артистично-декадентска среда.

— Слушай, като казах на Ейнджъл, че ще идваме тук, той веднага попита сигурен ли съм дали не съм гей — прошепнах на Рейчъл.

— Е, а ти какво му отговори?

— Че няма да участвам в шибания балет, а само ще го гледам.

— А самата аз съм средство, чрез което се убеждаваш в собствената си хетеросексуалност, нали? — подразни ме тя.

— Хм, при това средство, свързано с много приятни изживявания…

В същия миг забелязах две фигури, които се появиха в една от ложите на нивото над нашето, дори още по-близо до предната част на залата. Първата се движеше бавно, огледа плюшения стол и внимателно се настани върху него, сетне започна да нагласява слуховия си апарат. Зад Ал Зи пристъпваше Томи Качи с палтото му в едната ръка и бутилка скъпо вино в другата. Седна точно зад шефа си и веднага наля от виното в чаша, която така и не видях откъде изникна.

„Уонг“ е егалитарен театър, тук няма свръхлуксозни ложи за специални хора и високопоставени избраници, но все пак някои места са по-отдалечени от други, а и по-трудно се добираш до тях. Ложата, където бе Ал Зи, е частично прикрита зад дебела колона, макар че пък е отворена откъм пътеката вдясно. Съседните места бяха незаети, което означаваше само едно нещо: за премиерата хората на Ал бяха изкупили цялата секция.

Ех, ти, Ал Зи, стари романтико, рекох си с полуусмивка.

Светлините постепенно угаснаха, публиката притихна. Прозвуча Римски-Корсаков, аранжировка за балета на композитора Джон Ланчбери, и огромното пространство на залата внезапно се изпълни с тази прекрасна музика. Около балдахина на Клеопатра танцуваха приближените й, а в съседство брат й Птолемей планираше злодейство с помощниците си. Брилянтна постановка наистина, признавам, и все пак мислите ми бяха на друго място. В съзнанието ми непрестанно се мяркаха пълзящи гадости и не зная защо, все си представях последните мигове от живота на Грейс Пелтие. И изведнъж ясно съзрях…

… пистолет недалеч от главата й, нечии пръсти, вплетени в косата й, за да я държат неподвижна, пръстът постепенно се затяга на спусъка, кожата побелява… Не, да… всъщност на спусъка е нейният пръст, но върху него има друг. Тя е замаяна, зашеметена от удар в слепоочието и няма сила да се бори, докато чуждата ръка извива пистолета към самата нея. Кръв няма, пък и входната рана от изстрела така и така ще маскира всяко предишно нараняване, ще разкъса кожата и ще раздроби черепната кост. Тя разбира какво става чак когато хладният метал на дулото допира кожата й. Сега се дърпа и отваря уста да извика…

Гръм разтърсва нощта, от слепоочието изригва червен фонтан и меко обагря стъклото и пода. Светлината в очите й гасне, тялото се свлича вдясно, във въздуха се носи мирис на изгоряло — тлеещата коса тихо съска.

Болка няма.

И никога вече няма да има. Болка.

 

 

Усетих, че някой ме дърпа за ръката — бе Рейчъл, гледаше ме изпитателно. Действието на сцената май достигаше апогей: Клеопатра танцува в спалнята, съблазнява Цезар. Потупах ръката й и тя веднага се нацупи — мразеше покровителствените жестове, но преди да й обясня какво имах предвид, движение отляво отвлече вниманието ми:

Томи Качи се изправя, бърка с ръка в сакото, Ал Зи се е вторачил в онова, което става на сцената, и не забелязва нищо около себе си. Томи се измъква и изчезва някъде в коридора зад ложата.

На сцената встрани се появява убиецът Потиний, притаява се зад кулисите, изчаква удобен момент да нанесе удар, но Клеопатра и Цезар съществуват в този миг само един за друг. Музиката набъбва в интензивността си, а зад Ал Зи застава фигура, но не тази на Качи. Доста по-слаба, по-ръбеста. Ал е захласнат в действието, главата му се накланя в някакъв негов си ритъм с мелодията, умът му вероятно е потопен в прекрасната балетна приказка, напълно избягал от действителността и обичайния му тъмен свят, и образно и буквално. Една ръка се вдига, в нея блясва нещо сребристо. Потиний излиза иззад кулисите с меч в ръката и се втурва напред, но воинът Цезар е по-бърз и го пробожда в корема.

В ложата Ал Зи внезапно се надига, нещо алено избликва от устата му, фигурата отзад кратко се навежда над него, с едната ръка на рамото му, другата някъде на тила. В първата секунда може да си помислим, че те разговарят, но аз виждам блясъка на камата и разбирам какво е станало. Устата на Ал Зи се разчеква, но ръката на г-н Пъд е като змия — тя я затиска и държи главата, другият се разтриса и умира.

Сетне г-н Пъд ме поглежда, намята приведеното тяло на Ал Зи с оставеното от Качи на съседния стол палто и потъва в сянката…

Това го видях наистина, наяве, а ми се стори почти като насън. В следващия миг вече бях на крак и тичах към ложата. Завесата падаше, а публиката избухна в аплодисменти. Прекачих се през парапета на ложата и се втурнах по коридора, вратите се отваряха пред мен, като че бяха от хартия. Отляво стълбището водеше нагоре — за горното ниво. Скачах по него по две стъпала наведнъж, бутнах появил се отнякъде разпоредител и в движение извадих пистолета.

— Извикайте линейка — викнах през рамо — и полицията!

Чух, че и той се затича нанякъде, аз вече бях почти на върха на площадката с насочен напред пистолет. Забелязах отворения изход, а сгъваемата противопожарна стълба, която се спуска при теглото на човешко тяло върху й, сега се качваше — връщаше се в обратна посока. Отдолу имаше малка платформа, встрани от нея вече потегляше сребрист мъркюри сейбъл. Колата се обърна странично към мен, за да влезе в „Уошингтън“ и така и не видях номера, но ясно различих два силуета вътре.

Надникнах назад. В залата местата се изпразваха — бе започнал антрактът. Един-двама от публиката погледнаха към отворената врата, но не забелязаха нищо нередно. И какво да забележат? Всъщност изходите са снабдени с аларми, които разпоредителите изключват в края на представлението. Отварянето на такава врата ненавреме би трябвало незабавно да привлече вниманието на охраната. Значи момчетата от сигурността щяха да пристигнат всеки миг. Влязох и се върнах към мястото на Ал Зи. Главата му висеше напред, опряна на гърдите, палтото небрежно наметнато на раменете, яката повдигната, за да прикрие дръжката на камата. Закривеният й край пък придържаше тялото за облегалката — да не се свлече от стола. От устата течеше кръв и меко капеше върху ризата и сакото, дори и в чашата с вино като в някакъв ужасяващ езически ритуал. Томи Качи го нямаше никакъв.

Отзад се появиха двамина от охраната, но щом видяха пистолета в ръката ми, веднага отстъпиха.

— Извикахте ли полицията? — попитах без предисловия.

Те кимнаха едновременно.

Отдясно имаше друга врата — открехната. Посочих с ръка:

— Какво има там?

— Зала ВИП — рече единият.

Пристъпих и надникнах, мярна ми се нещо като човешки крак. Внимателно отворих с лакът. Томи Качи лежеше с лице към пода, главата му извърната на едната страна. Достатъчно — колкото да се види прорезната рана на гърлото. На пода тъмнееше локва кръв, по стените — пръски. Вероятно е бил нападнат изотзад — след като излязъл от ложата и вероятно решил да надникне тук. Сигурно нещо е привлякло вниманието му. В единия край на помещението имаше бар, наоколо бяха поставени столове, кресла, едно-две канапета.

Излязох в коридора навреме — тъкмо дотичаха двама униформени полицаи с извадени пистолети. Чух острата команда да хвърля оръжието, а разни приближили се любопитни заахкаха и заохкаха. Незабавно изпълних нареждането и ченгетата едва не скочиха върху ми.

Единият ме блъсна към стената и бързо ме обискира, а другият се наведе над Качи.

— Частен детектив съм — рекох на полицая. — Там вътре е Ал Зи. Изглежда, че повече няма да си имате работа с него…

Казах това и ме налегна нещо като тъга за стария разбойник.

 

 

Разпитаха ме двама детективи на име Карас и Маккан, които пристигнаха малко по-късно. Разказах всичко, което бях видял, макар да не им съобщих другото — че съм срещал г-н Пъд и по-рано. Но им го описах с нужните подробности и добавих, че познавам Ал Зи от предишен случай.

— Кой по-точно? — попита Маккан.

— Дълга история е — беше миналата година в Дарк Холоу. Сигурно сте чули.

Още щом споменах Дарк Холоу — мястото, където Тони Чели умря от ръцете на онзи, който сега лежеше мъртъв недалеч от нас, лицата им мигом се проясниха. Маккан стана любезен, дори предложи да почерпи — та макар и в неопределено бъдеще. Никой не скърбеше за Чели. Пък и защо?

Стоях до тях при изхода на залата, докато новопристигнала група полицаи извеждаха зрителите един по един, като ги разпитваха дали не са видели нещо, записваха им имената и телефоните. Сетне ходихме до полицейското управление, където, седнал на претрупаното с бумаги бюро на Маккан, написах обширни показания, включително и номера на клетъчния телефон и адреса на Рейчъл — в случай че пожелаят да ме разпитват пак.

Сетне ме пуснаха по живо, по здраво и се опитах да позвъня на Мики Шайн в цветарския магазин. Там нямаше никой. Обадих се на бюро „Справки“ за домашния му телефон, но ми казаха, че не фигурира в техните списъци. Наложи се да звъня на други хора и след около пет минути вече разполагах и с номера, и с адреса на г-н Майкъл Шайнберг на улица „Бодуин“, Кеймбридж. Но и там никой не вдигна телефона. Оставих съобщение на телефонния секретар, сетне взех такси и потеглих за дома му. Помолих шофьора да спре малко по-далеч и да ме изчака. Прекосих тихата улица с дърветата, приближих жилищния блок и натиснах звънеца. Тъкмо се чудех дали да не вляза по втория начин, когато на близкия прозорец се появи един от съседите. Беше възрастен мъж с пуловер, ръцете му леко трепереха.

— Мики ли търсите?

— Да.

— Приятел ли сте му?

— Да, но не съм оттук.

— Е, хубаво, ама излезе. Преди около час.

— Каза ли ви къде отива?

— О, не, господине, просто го забелязах, когато тръгна. Стори ми се, че заминава за по-дълго. Може би ден-два. Носеше куфар.

Благодарих, върнах се в таксито. Новините за кончината на Ал Зи явно са се разнесли мълниеносно. Някои хора могат и да се чудят кой ли е убиецът, но Мики Шайн незабавно се бе досетил. Сега мисля, че е знаел какво ще стане още от мига, в който му бяха казали, че ще го посетя. Знаел е и че ще настъпи час за равносметка.

Таксито ме отведе до заведението на Джейкъб Уърт на „Стюарт“, където ме чакаха Рейчъл, Ейнджъл и Луис. Часът бе късен, градусът бе доста висок, група хора с невероятно фалшиви гласове вече пееха заедно с пианиста. Оставихме ги да си пеят и се преместихме през няколко заведения по-нагоре към „Монтие“, където се настанихме в едно сепаре и нервно зачакахме да ни донесат нещо за ядене. Оказа се, че сервират тайландска кухня. Не беше лоша.

— Този е добър — подхвърли Луис. — Вероятно те следи още от пристигането ти, да знаеш.

Кимнах.

— За съжаление сто на сто знае и за Мики Шайнберг. И за Рейчъл. И за вас двамата. Съжалявам. Виновен съм.

— За него това си е игра — отвърна Луис, сякаш не ме бе чул. — Разбираш го, нали? Паяци вместо поща, визитки с отрова, бъзика се с тебе, момче, изпитва те. Знае кой си и вероятно му харесва идеята да се изправи срещу теб.

— Нали си човек с репутация — захили се Ейнджъл. — То си е за чудене, дето досега всеки психар от тук до Флорида не се е запътил за Мейн да си мери силите с теб.

— Не е много смешно, Ейнджъл.

— Ако ти е много тъжно, викни си някой поп — озъби се той.

Замълчахме, навели глави, но в следващия миг Луис незабавно ми вдигна настроението.

— Предполагам се досещаш, че идваме с теб в Мейн.

— И аз — рече Рейчъл и ме изгледа продължително.

— Ангели хранители, а? — усмихнах се аз и ми стана някак мило.

Най-добре се решаваше въпросът с Рейчъл. Така или иначе трябваше да я скрия някъде — тя беше най-уязвимата от всички. И отново разбрах, че тази жена направо ми чете мислите.

— Но не за протекция, Паркър — добави тя троснато и лицето й сякаш се изостри. — Идвам, защото имаш нужда от помощ. Например с Марси Бекър и родителите й, пък и със семейство Мерсие. Ако фактът, че заедно с тези двамата дангалаци пристигаме у вас, те прави щастлив, това си е само един плюс за тебе, нищо повече. Аз не идвам, за да се хвалиш, че ще ме пазиш, да знаеш!

Ейнджъл чак изцвърча от кеф и я изгледа с възхищение.

— Ето на това се вика жена, ти казвам! — пропя той. — Да ти сложим един тесен кожен панталон, елече и патлак и ставаш лесбийска икона, а?

— Да го духаш, дебелак — оплези му се тя.

Е, речено-сторено. Вдигнахме наздравица за решението — те с бира, аз с минерална водица.

— Е, благодаря ви — рекох. — Добре сте се присъединили към войната.