Лорън Кейт
Паднали ангели (9)

8
Дълбоко гмуркане

Когато Лус отвърна на почукването по вратата си в събота сутринта, Пен падна в ръцете й.

— Предполага се, все някога ще ми просветне, че вратите се отварят навътре — извини се тя, като си оправи очилата. — Трябва да запомня да престана да се облягам на шпионките на вратите. Хубава стая, между другото — добави тя, като се оглеждаше наоколо. Прекоси стаята и се приближи до прозореца над леглото на Лус. — Изгледът не е лош, като не броим решетките и всичко останало.

Лус застана зад нея, загледана към гробището и, съвсем наблизо, към вечнозеления дъб, където си бяха устроили онзи пикник с Кам. И невидимо оттук, но съвсем ясно в ума й — мястото, където беше затисната под онази статуя заедно с Даниел. Ангелът отмъстител, който така тайнствено беше изчезнал след инцидента.

Споменът за разтревожените очи на Даниел, когато прошепна името й онзи ден, близкото докосване на носовете им, начинът, по който беше усетила върховете на пръстите му по врата си — всичко това я накара да се почувства разгорещена.

И жалка. Въздъхна и се извърна от прозореца, осъзнавайки, че Пен също беше продължила нататък.

Тя вдигаше разни неща от бюрото на Лус, като оглеждаше внимателно всяка от вещите й. Преспапието с фигурата на Статуята на свободата, което баща й беше донесъл от една конференция в Нюйоркския университет, снимката на майка й със смешно изрусена коса, когато е била горе-долу на нейната възраст, компактдискът на съименницата й Лусинда Уилямс, който Кали й беше дала като прощален подарък, когато Лус още не беше и чувала името „Меч и Кръст“.

— Къде са ти учебниците? — обърна се тя към Пен, с желанието да я отклони от пътуването по алеята на спомените. — Каза, че идваш да учим.

Дотогава Пен вече беше започнала да тършува из гардероба й. Лус я гледаше как бързо изгуби интерес към униформените черни тениски и пуловери. Когато Пен се отправи напред към чекмеджетата на тоалетката й, Лус пристъпи напред да й препречи пътя.

— Добре, достатъчно, Любопитке — каза тя. — Не трябваше ли да правим проучвания за родословните дървета?

— Като говорим за любопитстване… — Очите на Пен проблеснаха. — Да, точно проучване би трябвало да правим. Но не такова, каквото си мислиш.

Лус се втренчи неразбиращо в нея:

— Ъ?

— Виж. — Пен сложи ръка на рамото на Лус. — Ако наистина искаш да разбереш за Даниел Григори…

— Шшшшт! — изсъска Лус, като скочи да затвори вратата. Промуши глава в коридора и се огледа наоколо. Хоризонтът изглеждаше чист — но това не означаваше нищо. Хората в това училище имаха подозрителното умение да се появяват от нищото. Особено Кам. А Лус щеше да умре, ако той — или който и да е — откриеше колко е увлечена по Даниел. Или в този момент някой друг, освен Пен.

Удовлетворена, Лус затвори и заключи вратата и се обърна отново към приятелката си. Пен седеше с кръстосани крака на ръба на леглото на Лус. Изглеждаше развеселена.

Лус сключи ръце зад гърба си и заби палеца на крака си в кръглото червено килимче близо до вратата.

— Какво те кара да мислиш, че искам да знам каквото и да било за него?

— Я стига — каза Пен през смях. — А: напълно очевидно е, че зяпаш Даниел Григори непрекъснато.

— Шшшшт! — повтори Лус.

— Б — каза Пен, без да снишава глас, — видях те как го издирваш онлайн по време на целия час онзи ден. Съди ме, ако искаш — но беше абсолютно безсрамна. И, (В), не ставай пълна параноичка. Мислиш ли, че бъбря с някой друг в това училище, освен с теб?

В думите на Пен наистина имаше здрав разум.

— Само казвам — продължи тя, — ако приемем хипотетично, че искаше да узнаеш повече за определен неназован човек, би могла евентуално да се насочиш към по-плодоносно дърво. — Пен сви едното си рамо. — Нали се сещаш, ако получиш помощ.

— Слушам — каза Лус, като се отпусна на леглото си. Ровенето й в интернет онзи ден се беше ограничило само до това, да напише в полето за търсене името на Даниел, после да го изтрие, и после — да го напише отново.

— Надявах се, че ще кажеш това — рече Пен. — Днес не донесох със себе си учебници, защото ще ти организирам — тя разшири глуповато очи — обиколка с екскурзовод в строго непристъпната подземна бърлога на служебните архиви на „Меч и Кръст!“

Лус направи гримаса.

— Не знам. Да надничаме в досието на Даниел? Не съм сигурна, че ми трябва още една причина да се чувствам като откачено момиче, което преследва някого.

— Ха. — Пен се ухили иронично. — И, да, току-що каза това на глас… Хайде, Лус. Ще бъде забавно. Освен това какво друго ще правиш в една прекрасна слънчева неделна сутрин?

Беше хубав ден — точно от онова хубаво, което те караше да се чувстваш самотен, ако нямаш планове за нищо забавно и предполагащо излизане. Посред нощ Лус беше почувствала как хладен фронт повява през прозореца й, а когато се събуди тази сутрин, горещината и влагата бяха почти изчезнали.

Някога прекарваше тези златни дни на ранната есен, като фучеше по кварталната колоездачна алея с приятелите си. Това беше преди да започне да избягва гористата пътека заради сенките, които никое от останалите момичета не виждаше. Преди приятелите й да се обърнат срещу нея един ден по време на обедната почивка и да й кажат, че родителите им вече не искат да я канят на гости след някои случки.

Истината беше, че Лус бе изпитвала лека паника как ще прекара този първи уикенд в „Меч и Кръст“. Без учебни часове, без ужасяващи проверки за физическа пригодност, без развлекателни мероприятия по програма. Просто четирийсет и осем безкрайни часа свободно време. Цяла вечност. Цяла сутрин я присвиваше стомахът от носталгия — докато се появи Пен.

— Добре. — Лус се опита да не се засмее, когато каза: — Отведи ме в тайната си бърлога.

* * *

Пен почти подскачаше, докато водеше Лус през изпотъпканата трева на училищния двор към главното фоайе близо до входа на училището.

— Нямаш представа откога чакам партньор в престъплението, който да доведа тук с мен.

Лус се усмихна, щастлива, че Пен се беше съсредоточила повече върху мисълта, че има приятелка, с която да изследва потайностите, отколкото върху, ами това… нещо, което Лус изпитваше към Даниел.

В края на училищния двор подминаха няколко деца, които се изтягаха лениво по трибуните на ясното слънце на късната сутрин. Беше странно да вижда цветове в кампуса, по тези ученици, с които така тясно свързваше черния цвят. Но там беше Роланд в жълто-зеленикави футболни шорти, и дриблираше с топка между краката си. И Габ в лилавата си памучна риза с копчета на яката. Джулс и Филип — двойката с халки на езиците — рисуваха взаимно по коленете на избелелите си джинси. Тод Хамънд седеше отделно от останалите деца на трибуните, като четеше списание с комикси, облечен в камуфлажна тениска. Дори сивото потниче и късите панталони на самата Лус й се струваха по-ярки от всичко, което беше носила тази седмица.

Треньорката Даянте и Албатроса дежуреха на поляната и бяха разположили два пластмасови градински стола и провиснал чадър в края на училищния двор. С изключение на моментите, когато изтръскваха пепелта от цигарите си на поляната, изглеждаха като заспали зад тъмните стъкла на слънчевите си очила. Изглеждаха безкрайно отегчени, толкова превърнати в затворници от работата си, колкото и поверениците, които надзираваха.

В училищния двор имаше много хора, но докато следваше плътно Пен, Лус с радост видя, че близо до главното фоайе нямаше абсолютно никой. Никой не беше казал на Лус нищо за непозволеното влизане в местата с ограничен достъп, нито дори достъпът до кои места е ограничен, но тя беше сигурна, че Ранди ще намери подходящо наказание.

— Ами „червените очи“? — попита Лус, като си спомни вездесъщите камери.

— Тъкмо пъхнах няколко изтощени батерии в някои от тях на път за стаята ти — каза Пен, със същия безгрижен тон, с който някой друг можеше да каже: „Току-що напълних резервоара на колата с бензин“.

Пен бързо обходи мястото с поглед, а после поведе Лус към задния вход на главната сграда и надолу по три стръмни стъпала до врата с маслинен цвят, която не се виждаше от нивото на земята.

— И този сутерен ли е от времето на Гражданската война? — попита Лус. Приличаше на вход към някое от онези места, на които можеш да натикаш няколко военнопленници.

Пен подуши влажния въздух продължително и театрално:

— Зловонието не отговаря ли на въпроса ти? Това тук е предвоенна плесен. — Тя се ухили на Лус. — Повечето ученици са готови на убийство заради шанса да вдишат такъв прославен въздух.

Лус се опитваше да не диша през носа, докато Пен измъкваше окачени на огромна връв ключове, достатъчни да напълнят цял железарски магазин.

— Животът ми ще е много по-лесен, ако намерят време да направят един шперц за това място — каза тя, като прехвърли сбирката от ключове и накрая измъкна тънък сребрист ключ.

Когато ключът се завъртя в ключалката, Лус изпита неочаквана тръпка на вълнение. Пен беше права — това беше безкрайно по-добре, отколкото да съставя родословното дърво на семейството си.

Повървяха за кратко през топъл, влажен коридор, чийто таван беше само с няколко сантиметра по-високо от главите им. Застоялият въздух имаше такъв мирис, сякаш там беше умряло нещо, и Лус почти се радваше, че стаята бе твърде тъмна, за да вижда ясно пода. Точно когато започваше да изпитва клаустрофобия, Пен извади друг ключ, с който отвори по-малка, но много по-модерна врата. Промушиха се през нея, приведени, после успяха да се изправят от другата страна.

Вътре стаята с архивите лъхаше на плесен, но въздухът им се струваше много по-хладен и сух. Беше тъмно като в рог, с изключение на бледия червен проблясък на табелата „изход“ над главите им.

Лус различи набития силует на Пен, ръцете й, които се движеха опипом във въздуха.

— Къде ли е тази връв? — промърмори тя. — Ето.

С леко дръпване Пен включи една гола електрическа крушка, която висеше на метална верига от тавана. Светлината в стаята още беше мъждива, но сега Лус видя, че бетонните стени също бяха боядисани в маслиненозелено, а покрай тях бяха наредени тежки метални лавици и шкафове за папки. Десетки картонени кутии за папки бяха наредени по лавиците, а пътеките между шкафовете сякаш се простираха до безкрайност. Всичко беше покрито с дебел слой прах.

Слънчевата светлина отвън внезапно се стори на Лус много далечна. Макар да знаеше, че са само на един ред стълби под земята, със същия успех можеше да е и на цяла миля. Разтри голите си ръце. Ако беше сянка, щеше да е именно в това мазе. Още нямаше следи от тях, но Лус знаеше, че това никога не беше достатъчно основателна причина да се чувства в безопасност.

Пен, несмутена от мрака в сутерена, довлече едно столче за стъпване от ъгъла.

— О — възкликна тя, като теглеше столчето зад себе си, докато вървеше. — Има нещо различно. Досиетата бяха точно тук… предполагам, че са направили малко пролетно почистване от последния път, когато се мотах тук.

— Преди колко време беше това? — попита Лус.

— Около седмица… — гласът на Пен заглъхна, когато тя изчезна в тъмнината зад висок шкаф за папки.

Лус не можеше да си представи защо „Меч и Кръст“ може да има нужда от всички тези кутии. Повдигна капака на една и измъкна дебела папка с етикет „превъзпитателни мерки“. Преглътна на сухо. Може би беше по-добре да си остане в неведение.

— Подредени са по азбучен ред, според имената на учениците — обади се Пен. Гласът й звучеше приглушено и далечно. — Б, В, Г… ето, Григори.

Лус последва шумоленето на книжа надолу по тясна пътека между рафтовете и скоро откри Пен с подпряна в ръцете кутия, борейки се да задържи тежестта й. Беше пъхнала папката с досието на Даниел под брадичката си.

— Толкова е тънко — каза тя, като повдигна леко брадичка, за да може Лус да вземе досието. — Обикновено са толкова по-… ъм… — Тя вдигна очи към Лус и прехапа устна. — Добре де, сега пък аз звуча като откаченото момиче, което преследва момчетата. Хайде просто да видим какво има вътре.

В досието на Даниел имаше един-единствен лист. В горния десен ъгъл беше прикрепено сканирано копие на това, което вероятно беше снимката за ученическата му лична карта. Гледаше право в камерата, към Лус, със слаба усмивка на устните. Тя не се сдържа и се усмихна в отговор. Той изглеждаше съвсем същият, както онази вечер, когато — добре де, не можеше да си спомни точно кога. Изражението му се беше запечатало съвсем ясно в ума й, но не можеше да посочи точно къде го беше виждала.

— Боже, не изглежда ли съвсем същият? — Пен прекъсна мислите на Лус. — А виж датата. Тази снимка е направена преди три години, когато е постъпил за пръв път в „Меч и Кръст“.

Това май беше същото, което си мислеше Лус… че тогава Даниел е изглеждал същият както сега. Но й се струваше, че си е мислила — или се е канела да помисли — нещо различно, само дето сега не можеше да си спомни какво беше.

— „Родители: неизвестни“ — прочете Пен, докато Лус се навеждаше над рамото й. — „Настойник: Окръжно сиропиталище на Лос Анжелис“.

— Сиропиталище ли? — попита Лус, като притисна ръка до сърцето си.

— Само това пише. Всичко друго, изброено тук, е…

— Историята на престъпленията му — довърши Лус, като продължи да чете. — Шляене по обществения плаж след разрешените часове… вандалско повреждане на пазарска количка… неправилно пресичане.

Пен погледна Лус с широко разтворени очи и преглътна напушилия я смях:

— Любовникът Григори, арестуван за неправилно пресичане? Признай, че е забавно.

На Лус не й харесваше да си представя Даниел арестуван за каквото и да било. Още по-малко й харесваше, че според „Меч и Кръст“ животът му се заключаваше само до списък с дребни провинения. Всички тези кутии тук долу, а това беше цялата информация за Даниел.

— Трябва да има още — каза тя.

Над тях се чуха стъпки. Очите на Лус и Пен се стрелнаха към тавана.

— Главната канцелария — прошепна Пен, като измъкна от ръкава си книжна кърпичка да си издуха носа. — Може да е всеки. Но никой няма да слезе тук долу, вярвай ми.

Миг по-късно някъде навътре в помещението със скърцане се отвори врата и лампата от един коридор освети някакво стълбище. Тропот на обувки се отправи надолу. Лус почувства как Пен сграбчва ризата й отзад и я придърпва към стената зад един рафт за книги. Зачакаха, като сдържаха дъха си и стискаха в ръце досието на Даниел, което бяха отмъкнали. Бяха страшно загазили.

Лус беше затворила очи, в очакване на най-лошото, когато натрапчиво, мелодично жужене изпълни стаята. Някой пееше.

— Дуууу да да да дууу — тихо напяваше женски глас. Лус проточи врат между две кутии с папки и видя слаба възрастна жена с малко фенерче, закрепено на челото като лампа на миньор от въглищните мини. Мис София. Носеше две големи кутии, едната — сложена върху другата, така че единственото, което се виждаше от нея, беше проблясващото й чело. Заради леките й стъпки изглеждаше, сякаш кутиите са пълни с перушина, вместо с тежки папки.

Пен сграбчи ръката на Лус, докато гледаха как мис София поставя кутиите с папки върху един празен рафт. Тя извади писалка да запише нещо в тефтера си.

— Само още две — каза тя, после промърмори под нос нещо, което Лус не можа да чуе. Секунда по-късно мис София безшумно и плавно се качваше отново по стълбите, изчезнала така бързо, както се беше и появила. Тананикането й остана да се чува още само за миг след нея.

Когато вратата се затвори с щракване, Пен издиша шумно.

— Каза, че има още. Вероятно ще се върне.

— Какво ще правим? — попита Лус.

— Ти се промъкни обратно нагоре по стълбите — каза Пен, като посочи. — Най-горе свий наляво и ще се върнеш право при главната канцелария. Ако някой те види, може да кажеш, че си търсела тоалетна.

— Ами ти?

— Аз ще прибера досието на Даниел и ще те чакам до трибуните. Мис София няма да заподозре нищо, ако види само мен. Аз стоя тук долу толкова често, че ми е като второ спално помещение.

Лус хвърли поглед към досието на Даниел с лека тръпка на съжаление. Още не беше готова да си тръгне. Точно когато се беше примирила, че няма да провери досието на Даниел, беше започнала да мисли и за това на Кам. Даниел беше толкова загадъчен — а, за нещастие, такова беше и досието му. Кам, от друга страна, изглеждаше толкова открит и лесен за разгадаване, че това будеше любопитството й. Лус се запита какво ли можеше да открие за него, което той иначе може би нямаше да сподели. Но един поглед към лицето на Пен й подсказа, че и бездруго нямат никакво време.

— Ако има още нещо за откриване относно Даниел, ще го открием — увери я Пен. — Ще продължаваме да търсим. — Тя леко побутна Лус към вратата. — Сега тръгвай.

Лус тръгна бързо по вонящия коридор, после бутна вратата към стълбите и я отвори. Въздухът в подножието на стълбите още беше влажен, но тя почувства как се прояснява с всяка нейна стъпка. Когато най-после зави зад ъгъла най-горе на стълбите, трябваше да примигне и да разтрие очи, за да се приспособи отново към ярката слънчева светлина, която заливаше коридора. Запрепъва се зад ъгъла и през белосаните врати към главното фоайе. После замръзна.

Два черни ботуша с високи, тънки и остри токчета, кръстосани в глезените, бяха вдигнати и се подаваха от телефонната кабина, като напомняха адски много за Злата вещица от Юга. Лус бързаше към предната врата, с надеждата да остане незабелязана, когато осъзна, че ботушите с тънки остри токчета бяха прикрепени към гамаши от змийска кожа, които пък бяха прикрепени към намръщената Моли. Миниатюрният сребрист фотоапарат лежеше в ръката й. Тя вдигна очи към Лус, задържа слушалката вдигната към ухото си, зарита и свали крака на пода.

— Защо имаш такъв виновен вид, Месно руло? — попита тя, като се изправи с ръце на хълбоците. — Нека да позная. Още смяташ да пренебрегнеш предложението ми да стоиш далече от Даниел.

Цялото това чудовищно нещо трябваше да е преструвка. Моли нямаше как да знае къде е била Лус току-що. Тя не знаеше нищо за Лус. Нямаше причина да се държи толкова противно. След първия ден в училище Лус не беше направила нищо на Моли — освен да се опитва да стои далеч от нея.

— Да не би да забравяш каква адска катастрофа беше последният път, когато се опита да се натрапиш на момче, което не проявява интерес? — Гласът на Моли беше остър като нож. — Я повтори, как му беше името? Тейлър? Труман?

Тревър. Откъде можеше Моли да знае за Тревър? Това беше тя — най-дълбоката й, най-мрачната й тайна. Едничкото нещо, което Лус искаше — имаше нужда — да запази в тайна тук, в „Меч и Кръст“. Сега самото въплъщение на злото не само знаеше всичко за това, а и не се срамуваше да го изкара на бял свят, жестоко, арогантно, насред главната канцелария на училището.

Възможно ли беше Пен да лъже, и Лус да не беше единствената, с която беше споделила служебните си тайни? Имаше ли друго логично обяснение? Лус здраво обви ръце около гърдите си, чувствайки се толкова болна и изтощена… и необяснимо виновна, както се беше почувствала в нощта на пожара.

Моли вдигна глава.

— Най-сетне — каза тя: звучеше облекчено. — Проумя нещо. — Тя обърна гръб на Лус и грубо отвори предната врата. После, точно преди да се промъкне навън, изви врат и погледна надменно Лус: — Така че не причинявай на скъпия стар Даниел онова, което причини на как-му-беше-името. Capiche?^[1]

Лус понечи да я последва, но беше изминала само няколко крачки извън вратата, когато осъзна, че вероятно ще избухне неконтролируемо, ако се опита да последва Моли сега. Това момиче просто беше твърде злобно. После, наранявайки още повече чувствата на Лус, Габ затича от трибуните да пресрещне Моли в средата на двора. Бяха достатъчно далече, че Лус да не може да различи израженията им, когато и двете се обърнаха назад да я погледнат. Русата глава с вързана на конска опашка коса се проточи към черната късо подстригана — най-злобният tête-à-tête, който Лус беше виждала.

Тя сви потните си юмруци, като си представи как Моли издрънква всичко, което знаеше за Тревър на Габ, която незабавно щеше да изтича да съобщи новината на Даниел. При мисълта за това неприятна болка се разпростря от връхчетата на пръстите на Лус нагоре по ръцете й и в гърдите. Даниел може и да беше заловен в неправилно пресичане, но какво от това? Това беше нищо, в сравнение с онова, заради което Лус беше тук.

— Горе главите! — провикна се един глас. Това винаги беше едно от нещата, които Лус най-малко обичаше да чува. Всички възможни видове спортна екипировка имаха странен начин да налитат право в нея. Тя трепна, когато вдигна поглед право към слънцето. Не можеше да види нищо и дори нямаше време да си покрие лицето, преди да почувства как нещо се блъсна право в челото й и да чуе силно дум в ушите си. Оу.

Футболната топка на Роланд.

— Това си го биваше! — провикна се Роланд, когато топката се върна плавно точно при него. Сякаш Лус беше възнамерявала да направи това. Тя разтърка челото си и направи няколко несигурни крачки.

Нечия ръка около китката й. Искрица топлина, която я накара да ахне. Когато погледна надолу, видя мургави пръсти, обвили ръката й; после вдигна поглед и се взря в дълбоките сиви очи на Даниел.

— Добре ли си? — попита той.

Когато тя кимна, той повдигна вежда:

— Ако си искала да играеш футбол, можеше да кажеш — отбеляза той. — Щях с радост да ти обясня някои от тънкостите на играта, като например как повечето хора използват не толкова деликатни части от телата си, за да подадат.

Той пусна китката й, и Лус си помисли, че протяга ръка към нея, за да погали бузата, която я болеше. За секунда стоеше там, затаила дъх. После гърдите й рязко се повдигнаха и спуснаха, когато Даниел направи бързо движение с ръка назад, за да отметне собствената си коса от очите.

Именно тогава Лус осъзна, че Даниел я взема на подбив.

И защо не? Вероятно на бузата й имаше отпечатък с форма на футболна топка.

Моли и Габ — а сега и Даниел — още зяпаха, със скръстени на гърдите ръце.

— Май гаджето ти почва да ревнува? — каза Лус, като посочи към двойката.

— Коя по-точно? — попита той.

— Не си бях дала сметка, че и двете са ти гаджета.

— Нито една от тях не ми е гадже — каза той простичко. — Нямам гадже. Искам да кажа, ти за коя си помисли, че ми е гадже?

Лус беше зашеметена. Ами целият този проведен шепнешком разговор с Габ? Ами начинът, по който и двете момичета ги гледаха точно сега? Лъжеше ли Даниел?

Той я гледаше странно:

— Може би си си ударила главата по-силно, отколкото мислех — каза той. — Хайде, да се поразходим, да глътнеш малко въздух.

Лус се опита да открие злобната шега в последното предложение на Даниел. Да не искаше да каже, че тя е някаква вятърничава глупачка, която има нужда от повече въздух? Не, това дори не звучеше смислено. Тя хвърли поглед към него. Как можеше да изглежда толкова очевидно искрен? И то тъкмо когато беше така свикнала с отблъскването в стил „Григори“.

— Къде? — попита предпазливо Лус. Защото щеше да е твърде лесно точно сега да се почувства радостна от факта, че Даниел няма гадже, от това, че той иска да отиде някъде с нея. Трябваше да има някаква уловка.

Даниел просто присви очи към момичетата от другата страна на игрището.

— Някъде, където няма да ни наблюдават.

Лус беше казала на Пен, че ще я чака на трибуните, но по-късно щеше да има време да обясни, а, разбира се, Пен щеше да разбере. Лус остави Даниел да я преведе покрай изучаващите погледи на момичетата и няколкото полуизсъхнали прасковени дръвчета, покрай задния край на старата църква, превърната в гимнастически салон. Приближаваха към гора от величествено извити вечнозелени дъбове, за която Лус не бе и предполагала, че е закътана там. Даниел погледна назад, за да се увери, че тя не изостава. Тя се усмихна, сякаш да го следва не бе кой знае какво, но докато си проправяше път сред възлестите стари корени, не можеше да не мисли за сенките.

Сега навлизаше в гъстата гора: от време на време отгоре малък сноп слънчева светлина пронизваше тъмнината под гъстия листак. Воня на гъста, влажна тиня изпълваше въздуха, и Лус изведнъж разбра, че наблизо има вода.

Ако беше от хората, които имаха обичай да се молят, точно в този миг щеше да се помоли сенките да не се приближават, само за това късче време, което имаше с Даниел, за да не я види той колко луда ставаше понякога. Но Лус никога не се беше молила. Не знаеше как. Вместо това просто кръстоса пръсти.

— Гората се разтваря ето тук — каза Даниел. Бяха стигнали до едно сечище и Лус ахна в почуда.

Нещо се беше променило, докато тя и Даниел бяха вървели през гората, нещо повече, не само разстоянието от боядисаното в слузест цвят училище „Меч и Кръст“. Защото когато излязоха от дърветата и застанаха на високата червена скала, усещането бе, сякаш стояха в средата на пощенска картичка, от онези, които се въртяха около метална поставка в дрогериите в малките градчета, с изображения на един идиличен Юг, който не съществуваше вече. Всеки цвят, върху който спираше погледът на Лус, — от кристално синьото езеро точно под тях, до гъстата изумруденозелена гора, която го заобикаляше — беше бляскав, по-ярък, отколкото й се беше струвал само миг преди това. Две чайки се рееха в ясното небе отгоре. Когато се повдигна на пръсти, видя началото на жълтеникавокафяв солен залеж, за който знаеше, че отстъпва място на бялата пяна на океана някъде на невидимия хоризонт.

Вдигна поглед към Даниел. Той също изглеждаше блестящ. На тази светлина кожата му беше златиста, а очите му почти напомняха за дъжд. Чувството, когато се спираха върху лицето й, беше като тежест, някак странно.

— Какво мислиш? — попита той. Изглеждаше много по-спокоен и отпуснат сега, когато бяха далече от всички останали.

— Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно — каза тя, като оглеждаше безупречната повърхност на езерото, усещайки порив да се гмурне. На петдесетина стъпки извън водата имаше голяма, плоска, покрита с мъх скала. — Какво е това?

— Ще ти покажа — каза Даниел, като изрита обувките си. Лус неуспешно се опита да не го зяпа, докато той издърпваше тениската над главата си, разкривайки мускулестия си торс. — Хайде — каза той, като я накара да си даде сметка колко циментирана на мястото си трябва да е изглеждала. — Можеш да плуваш с това — добави, като посочи към сивото й потниче и срязаните джинси. — Даже ще те оставя този път да спечелиш.

Тя се засмя:

— Този път, в сравнение с…? Всичките пъти, когато аз съм те оставяла да победиш?

Даниел понечи да кимне, после се спря рязко:

— Не. Задето загуби в басейна онзи ден.

За миг Лус изпита порив да му каже защо беше загубила. Може би можеха да се посмеят на цялото това недоразумение, че Габ уж му е гадже. Но дотогава Даниел вече беше вдигнал ръце над главата си и беше във въздуха, като описа дъга и после падна, гмурвайки се в езерото със съвършен лек плясък.

Това беше едно от най-красивите неща, които Лус беше виждала. Той притежаваше грация, каквато никога не беше виждала преди. Дори плясъкът, който предизвика, отекна с прекрасен звън в ушите й.

Прииска й се да е там долу с него.

Тя смъкна обувките си и ги остави под магнолията до тези на Даниел, после застана на ръба на скалата. До долу имаше пет-шест метра — гмуркане отвисоко, от онези, които винаги караха сърцето на Лус да пропусне един удар. По приятен начин.

Миг по-късно главата му изникна над повърхността. Усмихваше се широко и оставяше след себе си водна диря.

— Не ме карай да си променям решението да те оставя да победиш — провикна се той.

Като пое дълбоко дъх, тя вдигна пръсти над главата на Даниел, оттласна се и се издигна нагоре във високо скок тип „лястовица“. Падането продължи само частица от секундата, но беше най-прекрасното усещане — да плува през затопления от слънцето въздух, все надолу, надолу и надолу.

Пляс. Отначало водата бе зашеметяващо студена, после, само секунда по-късно, вече беше идеална. Лус се показа на повърхността да си поеме дъх, хвърли поглед към Даниел и заплува бътерфлай.

Оттласкваше се толкова силно, че го изгуби от поглед. Знаеше, че се перчи, и се надяваше, че той я гледа. Приближаваше се все повече и повече, докато удари с ръка върху скалата — миг преди Даниел.

И двамата се задъхваха, когато се изкачиха с усилие върху равната, затоплена от слънцето повърхност. Ръбовете на скалата бяха хлъзгави заради мъха, и Лус се затрудни, докато успее да се задържи. Даниел обаче се изкатери без проблем по скалата. Пресегна се назад и й подаде ръка, после я изтегли нагоре до място, откъдето можеше да се изкачи и да преметне крак отстрани.

Докато тя се измъкне напълно от водата, той вече лежеше по гръб, почти сух. Само шортите му издаваха с нещо, че току-що е бил в езерото. От друга страна, мокрите дрехи на Лус прилепваха към тялото й, а от косата й капеше вода навсякъде. Повечето момчета щяха да се възползват от шанса да позяпат едно мокро до кости момиче, но Даниел се отпусна назад на скалата и затвори очи, сякаш й даваше малко време да се поизсуши — било от любезност или от липса на интерес.

От любезност, реши тя, със съзнанието, че е безнадеждна романтичка. Но Даниел изглеждаше толкова схватлив, че сигурно беше почувствал поне мъничко от онова, което изпитваше Лус. Не само привличането, нуждата да бъде близо до него, когато всички около нея й казваха да стои надалече, но и това толкова реално усещане, че се познаваха — наистина се познаваха — отнякъде.

Даниел рязко отвори очи и се усмихна — същата усмивка като на снимката в досието му. Обгърна я толкова силен прилив на дежа вю, че сама трябваше да легне.

— Какво? — попита той: прозвуча нервно.

— Нищо.

— Лус.

— Не мога да си го избия от главата — каза тя, като се претърколи на една страна, за да го погледне в лицето. Още не се чувстваше достатъчно стабилна, за да се изправи до седнало положение. — Това чувство, че те познавам. Че те познавам от известно време.

Водата се плискаше леко в скалата, оплисквайки пръстите на краката на Лус, които се полюшваха над ръба. Беше студена и кожата на прасците й настръхна. Най-сетне Даниел проговори:

— Това не го ли обсъдихме вече? — Тонът му се беше променил, все едно се опитваше да отмине думите й със смях. Звучеше като момче от „Доувър“: надут, вечно отегчен, самодоволен. — Поласкан съм, задето ти се струва, че сме имали такава връзка, наистина. Но не е нужно да си измисляш някаква забравена история, за да накараш някое момче да ти обърне внимание.

Не. Той мислеше, че тя лъже за това странно чувство, което не можеше да пропъди, и смяташе, че го прави, за да го сваля, така ли? Тя стисна зъби, унизена.

— За какво ми е да си измислям това? — попита тя, като присви очи на слънцето.

— Ти ми кажи — рече Даниел. — Не, всъщност, недей. Няма да има никаква полза. — Той въздъхна. — Виж, трябваше да ти кажа това по-рано, когато започнах да виждам знаците.

Лус седна. Сърцето й биеше бясно. Даниел също виждаше знаците.

— Знам, че те отблъснах тогава в гимнастическия салон — каза той бавно, като накара Лус да се наведе напред, сякаш можеше да изтегли думите по-бързо. — Трябваше просто да ти кажа истината.

Лус чакаше.

— Опарих се от едно момиче. — Той пъхна ръка във водата, издърпа едно цветче на лилия и го смачка в ръцете си. — Момиче, което наистина обичах, не много отдавна. Не е нищо лично, и не искам да те пренебрегвам. — Той вдигна очи към нея, и слънцето се показа през капчица вода в косата му и тя заблестя. — Но не искам и да храниш твърде големи надежди. Просто не търся връзка с никое момиче, не и в скоро време.

Ами!

Тя извърна поглед, нататък към неподвижната, тъмносиня вода, из която само преди минути се бяха смели и пляскали. По езерото вече не личаха знаци от това забавление. Нито пък по лицето на Даниел.

Е, Лус също се беше парила. Може би ако му разкажеше за Тревър и колко ужасно беше всичко, Даниел щеше да заговори свободно за миналото си. Но пък и тя вече знаеше, че не би могла да понесе да слуша за миналото му с друго момиче. Мисълта за него и друго момиче — тя си представяше Габ, Моли, монтаж от усмихнати лица, големи очи, дълги коси — беше достатъчна, за да й се догади.

Историята му за тежка раздяла би трябвало да оправдава всичко. Но не беше така. Даниел се държеше толкова странно с нея още от началото. Един ден й показваше среден пръст, преди още да са се запознали, а на следващия я предпазваше от падащата статуя в гробището. Сега я беше извел тук край езерото — насаме. Държеше се толкова противоречиво.

Главата на Даниел беше сведена, но очите му я гледаха втренчено.

— Отговорът не е достатъчно добър ли? — попита той, почти сякаш знаеше какво си мисли тя.

— Все още имам усещането, че има нещо, което не ми казваш — призна тя.

Лус знаеше, че всичко това не можеше да се обясни задоволително с едно тежко сърдечно разочарование. Имаше опит в тази област.

Той беше с гръб към нея и гледаше към пътеката, по която бяха стигнали до езерото. След малко се засмя горчиво:

— Разбира се, че има неща, които не ти казвам. Та аз едва те познавам. Не съм сигурен защо мислиш, че ти дължа каквото и да било. — Той се изправи на крака.

— Къде отиваш?

— Трябва да се връщам — каза той.

— Не си отивай — прошепна тя, но изглежда той не я чу.

Тя гледаше, дишайки задъхано, докато Даниел се гмурна във водата.

Той се появи на повърхността някъде далече и заплува към брега. Хвърли поглед назад към нея веднъж, някъде по средата на пътя, и решително й помаха за сбогом.

Сърцето й трепна, щом той изви ръце в кръг над главата си в съвършено движение в стил бътерфлай. Колкото и празна да се чувстваше отвътре, не можеше да не му се възхити. Толкова чисто, толкова леко, че почти не изглеждаше като плуване.

За нула време той беше стигнал до брега, като направи разстоянието между тях да изглежда много по-късо, отколкото се струваше на Лус. Беше толкова плавен и спокоен, докато плуваше, но нямаше начин да стигне до другия край толкова бързо, освен ако наистина не бе порил водата.

Толкова ли неотложно трябваше да се махне от нея?

Тя загледа — изпълнена с объркваща смесица от дълбоко смущение и още по-дълбоко изкушение — как Даниел се повдигна и излезе отново на брега. Сноп слънчева светлина се вряза през дърветата и обрамчи силуета му с бляскаво сияние, и Лус трябваше да примижи при гледката пред очите си.

Запита се дали футболната топка, която я удари по главата, не й беше повредила зрението. Или пък, дали онова, което си мислеше, че вижда, не беше мираж — някакъв трик на слънчевата светлина на късния следобед.

Тя се изправи на скалата, за да вижда по-добре.

Той просто изтръскваше водата от мократа си глава, но една бляскава пелена от ситни капчици сякаш кръжеше над него, извън него, разстилаше се, противно на законите на гравитацията по ръцете му.

От начина, по който водата трептеше на слънцето, изглеждаше сякаш той има криле.