Лорън Кейт
Паднали ангели (15)

14
Бездейни ръце

Във вторник валя цял ден. Непрогледно черни облаци се струпаха от запад и забушуваха над кампуса, като с нищо не помогнаха на Лус да проясни ума си. Пороят се лееше на неравни вълни — ситен ръмеж, после — проливен дъжд, после — градушка — преди да се обърне на полегати струи, за да започне отново съвсем отначало. На учениците дори не им позволиха да излизат навън през междучасията, и към края на часа по висша математика Лус вече полудяваше от нужда да се раздвижи.

Осъзна го, когато записките й започнаха да се отклоняват от теоремата за средните стойности и започнаха да изглеждат повече ето така:

15 СЕПТЕМВРИ: Първоначално показване на среден пръст от Д.

16 СЕПТЕМВРИ: Статуята пада: слага ръка на главата ми, за да ме предпази (случайно, просто опипом търсеше как да се измъкне): незабавното излизане на Д.

17 СЕПТЕМВРИ: Потенциално погрешно тълкуване на кимането на Д. като предложение да присъствам на купона на Кам. Разстройващо разкритие за връзката на Д&Г (грешка?)

Изложено по този начин, това беше началото на един доста смущаващ списък. Той просто се държеше така противоречиво. Възможно беше той да смята същото за нея — макар че, ако я притиснеха, Лус щеше да настои, че всякаква чудатост от нейна страна е била само в отговор на пълна чудатост от негова страна.

Не. Това беше точно такъв въртящ се в кръг спор, в какъвто не искаше да се впуска. Лус не искаше да играе никакви игрички. Просто искаше да бъде с него. Само че нямаше представа защо. Или как да подходи към въпроса. Или, всъщност, дори какво изобщо би означавало да бъде с него. Единственото, което знаеше, беше, че въпреки всичко той беше онзи, за когото мислеше. Онзи, на когото държеше.

Беше си помислила, че ако може да проследи всеки път, когато се бяха свързвали, и всеки път, когато той се беше отдръпвал, може би щеше да успее да открие някакво разумно основание зад непостоянното държание на Даниел. Но списъкът й до този момент само я караше да се чувства потисната. Смачка листа на топка.

Когато най-сетне удари последният звънец и занятията за деня приключиха, Лус забързано излезе от класната стая. Обикновено чакаше да тръгне с Ариана или Пен, ужасявайки се от мига, в който пътищата им се разделяха, защото тогава щеше да остане сама с мислите си. Но днес, за разнообразие, не й се искаше да вижда никого. С нетърпение очакваше да получи малко време за себе си. Имаше само една идея как да отклони ума си от Даниел: продължително, усърдно, самотно плуване.

Докато другите ученици се упътиха обратно към спалните си помещения, Лус вдигна качулката на черния си пуловер и се стрелна в дъжда, нетърпелива да стигне до плувния басейн.

Докато тичаше надолу по стълбите на „Августин“, се блъсна право в нещо високо и черно. Кам. Когато го бутна, една извисяваща се купчина книги в ръцете му се олюля, после се изсипа на мокрия паваж с поредица глухи тупвания. Той самият беше с нахлупена на главата черна качулка и малки слушалки на музикално устройство, които гърмяха в ушите му. Вероятно и той не я беше видял да идва. И двамата се бяха вглъбили в собствените си светове.

— Добре ли си? — попита той, като сложи ръка на гърба й.

— Чудесно — каза Лус. Само се беше препънала. Това, което бе пострадало, бяха книгите на Кам.

— Е, сега, след като взаимно си съборихме учебниците, следващата стъпка не е ли ръцете ни случайно да се докоснат, докато ги събираме?

Лус се засмя. Когато му подаде една от книгите, той задържа ръката й и я стисна. Дъждът беше наквасил тъмната му коса, а в дългите му, гъсти ресници се събираха едри капки. Изглеждаше наистина добре.

— Как е „смутен“ на френски? — попита той.

— Ами… gene — подхвана Лус, внезапно сама почувствала се малко genee. Кам още не пускаше ръката й. — Чакай, не беше ли ти този, който изкара най-висока оценка на теста по френски вчера?

— Забелязала си? — попита той. Гласът му прозвуча странно.

— Кам — каза тя, — наред ли е всичко?

Той се наведе към нея и бръсна една капка вода, която беше тръгнала да се стича надолу по основата на носа й. Дори само това единствено докосване на показалеца му я накара да потръпне, тя не се сдържа и си помисли колко ли прекрасно и топло щеше да е, ако я беше взел в обятията си, както беше направил на възпоменателната служба за Тод.

— Мислех си за теб — каза той. — Искаше ми се да те видя. Чаках те на възпоменателната служба, но някой ми каза, че си тръгнала.

Лус изпита чувството, че той знае с кого си беше тръгнала. И че искаше тя да разбере, че той знае.

— Съжалявам — каза: трябваше да вика, за да я чуе над трещенето на една гръмотевица. Досега вече и двамата бяха подгизнали от леещия се на потоци проливен дъжд.

— Хайде, да се махаме от този дъжд. — Кам я затегли обратно към покрития вход на „Августин“.

Лус погледна над рамото му към гимнастическия салон и й се прииска да е там, а не тук или където и да било другаде с Кам. Поне не и точно сега. Главата й преливаше от твърде много объркващи пориви и тя имаше нужда от време и пространство — далече от всички — за да ги подреди.

— Не мога — каза тя.

— А по-късно? Какво ще кажеш за тази вечер?

— Разбира се, по-късно, добре.

Той засия.

— Ще се отбия до стаята ти.

За нейна изненада той я придърпа към себе си, само за един съвсем кратък миг, и я целуна нежно по челото. Лус на мига се почувства успокоена, почти сякаш й бяха инжектирали нещо. А преди да успее да почувства и повече, той я беше пуснал и вървеше бързо обратно към спалните помещения.

Лус поклати глава и зашляпа бавно към гимнастическия салон. Явно имаше повече неща за изясняване, не само относно Даниел.

Възможно беше да е хубаво, дори забавно, да прекара известно време с Кам по-късно тази вечер. Ако дъждът намалееше, той вероятно щеше да я отведе в някоя скришна част на кампуса и да бъде абсолютно обаятелен и великолепен по онзи свой смущаващо тих начин. Щеше да я накара да се почувства специална. Лус се усмихна.

Откакто кракът й за последен път бе стъпил във „Владението на фитнеса“ (както Ариана беше кръстила гимнастическия салон), персоналът по поддръжката на училището беше започнал да се бори с израсналото кудзу. Бяха изскубали плътната като одеяло зеленина от голяма част от фасадата на сградата, но едва бяха свършили наполовина, и зелените лози се люлееха като пипала напряко по вратите. Лус трябваше да се сниши под няколко дълги ластара само за да може да влезе вътре.

Гимнастическият салон беше празен, а пълната тишина беше в рязък контраст с гръмотевичната буря навън. Повечето лампи бяха угасени. Не беше питала дали е позволено да използва гимнастическия салон след часовете, но вратата не беше заключена, и, ами, нямаше никой, който да я спре.

В мъждиво осветения коридор тя подмина старите свитъци на латински в стъклените витрини и миниатюрната мраморна репродукция на „Пиета“. Поспря пред вратата на помещението с тежестите, където случайно беше заварила Даниел да скача на въже. Въздишка. Това щеше да е страхотно допълнение към списъка й:

18 СЕПТЕМВРИ: Д. ме обвинява, че го преследвам. Два дни по-късно последвано от:

20 СЕПТЕМВРИ: Пен ме убеждава наистина да започна да го преследвам. Съгласявам се.

Ух. Беше изпаднала в черна дупка от самоненавист. И въпреки това не можеше да се спре. Насред коридора замръзна. Изведнъж, съвсем внезапно, осъзна защо през целия ден се чувстваше дори по-погълната от мисли за Даниел, отколкото обикновено, а също и още по-изпълнена с противоречиви чувства относно Кам. Снощи беше имала сънища за двама им.

Скиташе се из прашна мъгла, някой държеше ръката й. Беше се обърнала, като си помисли, че сигурно е Даниел. Но макар устните, към които се притисна, да бяха успокояващи и нежни, те не бяха неговите. Бяха на Кам. Той я обсипваше с безброй нежни целувки и всеки път, щом Лус погледнеше крадешком към него, гневните му зелени очи също бяха отворени, забиващи се в нея, питайки я за нещо, на което тя не можеше да отговори.

После Кам изчезна, и мъглата също изчезна, и Лус беше здраво обвита в прегръдките на Даниел, точно където искаше да бъде. Той я наведе ниско и я зацелува настойчиво, ожесточено, сякаш беше разгневен и всеки път, щом устните му се отделяха от нейните дори само за половин секунда, из тялото й се разпростираше мъчителна изгаряща жажда, от която й идваше да закрещи. Този път тя знаеше, че това са криле, и ги остави да се обвият около тялото й като одеяло. Искаше да ги докосне, да ги обвие напълно около себе си и Даниел, но скоро кадифеното докосване започна да намалява, сви се и някак се прибра в себе си. Той престана да я целува, загледа лицето й, зачака реакция. Тя не разбираше странния горещ страх, събиращ се под лъжичката й. Но той беше там, и изведнъж от присъствието му й стана неудобно топло, после — задушаващо горещо — докато вече й беше непоносимо. Точно тогава се стресна и се събуди: В последния миг на съня самата Лус се беше разкъсала и разпаднала — а после беше изпепелена.

Беше се събудила подгизнала от пот, всичко — косата й, възглавницата, пижамата — беше мокро и внезапно я накара да изпита силен студ. Беше лежала там, трепереща и сама, до първата светлина на утрото.

Лус разтърка наквасените си от дъжда ръкави, за да се стопли. Разбира се. Сънят я беше оставил с пожар в сърцето и мразовита тръпка в костите, с които тя цял ден не можеше да се примири. Което беше и причината, поради която беше дошла тук да поплува, да се опита да прогони това усещане от организма си.

Този път черният бански почти й беше по мярка, а се беше сетила да донесе и чифт очила за плуване. Бутна вратата към басейна, за да я отвори, и застана под трамплина сама, като вдъхна влажния въздух със смътен привкус на хлор. Сега, когато не се разсейваше от присъствието на другите ученици или пронизителния звук от свирката на треньорката Даянте, Лус чувстваше присъствието на нещо друго в църквата. Нещо почти свято. Може би беше само защото помещението с басейна беше толкова величествено, дори и когато дъждът плющеше вътре през напуканите прозорци от цветно стъкло. Въпреки че нито една от свещите в червените странични олтари не беше запалена. Лус се опита да си представи как беше изглеждало мястото, преди басейнът да замести църковните скамейки, и се усмихна. Харесваше й идеята да плува под всички тези сведени за молитва глави.

Тя смъкна очилата си на носа и скочи вътре. Водата беше топла, много по-топла, отколкото дъждът навън, а трясъкът на гръмотевицата отвън прозвуча безобидно и далечно, когато потопи глава под водата.

Оттласна се и бавно заплува кроул за загряване.

Тялото й бързо се отпусна и няколко дължини по-късно Лус увеличи скоростта и заплува бътерфлай. Почувства изгарящото усещане в крайниците си и успя да го овладее. Точно към това чувство се стремеше. Право в целта.

Да можеше само да поговори с Даниел. Наистина да поговори, без той да я прекъсва или да й казва да се прехвърли в друго училище, или да изчезва, преди тя да успее да стигне до основната си мисъл. Това можеше да помогне. Можеше също и да се наложи да го върже и да му залепи устата с тиксо, само за да я изслуша.

Но какво изобщо щеше да каже? Всичко, на което можеше да се опре, беше това чувство, което я обземаше около него, което, ако се замислеше за това, нямаше нищо общо, с който и да е от разговорите им.

Ами ако успееше да го заведе отново на езерото? Именно той беше намекнал, че то е станало тяхното място. Този път тя можеше да го заведе там и щеше да е свръхвнимателна да не споменава нищо, което явно го изкарваше от релси…

Не действаше.

По дяволите. Отново го правеше. Предполагаше се, че трябва да плува. Просто да плува. Щеше да плува, докато се умореше твърде много, за да мисли за нещо друго, особено за Даниел. Щеше да плува, докато…

— Лус!

Докато я прекъсне някой — Пен, застанала отстрани до басейна.

— Какво правиш тук? — попита Лус, като плюеше вода.

— А ти какво правиш тук? — отвърна Пен. — Откога се упражняваш доброволно? Не ми харесва тази твоя нова страна.

— Как ме намери? — Едва след като изрече думите, Лус осъзна, че може би са прозвучали грубо, сякаш се опитваше да избягва Пен.

— Кам ми каза — отговори Пен. — Проведохме цял разговор. Беше странно. Той искаше да знае дали си добре.

— Това наистина е странно — съгласи се Лус.

— Не — каза Пен, — странното беше, че той ме заговори и проведохме цял разговор. Най-популярното момче в училището… и аз. Нужно ли е да продължавам да изразявам изненадата си? Въпросът е, че всъщност беше наистина мил.

— Е, той си е мил. — Лус смъкна плувните очила от главата си.

— Към теб — каза Пен. — Толкова е мил към теб, че се е измъкнал тайно от училище, за да ти купи онова колие — което ти никога не носиш.

— Носих го веднъж — каза Лус. Което беше вярно. Преди пет нощи, след втория път, когато Даниел я заряза при езерото, сама, докато той пое по осветената пътека навътре в гората. Не беше успяла да отърси от ума си образа на тази сцена, и не беше успяла да заспи. Затова беше пробвала колието. Беше заспала, стискайки го в ръка близо до ключицата си, и се беше събудила, държейки го в ръка, горещо от допира й.

Пен размахваше към Лус три пръста, сякаш за да каже: „Хей? И искаш да кажеш, че…?“

— Мисълта ми е — каза накрая Лус, — че не съм толкова повърхностна, та да търся единствено някой, който ми купува разни неща.

— Не си толкова повърхностна, значи? — попита Пен. — Тогава те предизвиквам да съставиш неповърхностен списък на причините, поради които си толкова хлътнала по Даниел. Което значи, без никакви „Той има най-прекрасните сиви очи“ или „Ооо, само как изпъкват мускулите му на слънчева светлина“.

Лус трябваше да се засмее на високия фалцет на Пен и начина, по който бе притиснала сключените си ръце към сърцето.

— Той просто ме разбира — каза тя, като избягваше погледа на Пен. — Не мога да го обясня.

— Разбира, че заслужаваш да бъдеш пренебрегвана? — Пен поклати глава.

Лус никога не бе разказвала на Пен за моментите, които беше прекарала насаме с Даниел, моментите, когато за миг бе видяла, че той също държи на нея. Затова Пен не можеше наистина да разбере чувствата й. А те бяха твърде съкровени и твърде сложни, за да ги обясни.

Пен приклекна пред Лус.

— Виж, основната причина, поради която дойдох да те намеря, беше да те завлека в библиотеката за свързана с Даниел мисия.

— Намерила си книгата?

— Не точно — каза Пен, като протегна ръка, за да помогне на Лус да излезе от басейна. — Шедьовърът на господин Григори все още мистериозно липсва, но аз, така да се каже, „хакнах“ предназначената само за абонати литературна търсачка на мис София, и изникнаха няколко неща. Помислих си, че може да ги намериш за интересни.

— Благодаря — каза Лус, като се надигна и се измъкна с помощта на Пен. — Ще се опитам да не бъда твърде дразнещо възторжена по адрес на Даниел.

— Няма значение — каза Пен. — Просто побързай и се изсуши. Навън се отвори кратко време без дъжд, а аз нямам чадър.

* * *

Почти суха и отново облечена в училищната си униформа, Лус последва Пен в библиотеката. Отпред тя беше частично отцепена с жълта полицейска лента, затова момичетата трябваше да се промъкнат през тясното пространство между картотечния каталог и справочния отдел. Още миришеше като след буен огън, а сега, благодарение на пръскачките и дъжда, се добавяше и дъх на плесен.

Лус погледна за пръв път мястото, където се беше намирало бюрото на мис София, сега овъглен, почти съвършен кръг върху стария настлан с плочки под в средата на библиотеката. Всичко в радиус от петнайсет стъпки беше махнато. Всичко отвъд този участък беше странно невредимо.

Библиотекарката не беше на обичайното си място, а й бяха сложили сгъваема масичка за игра на карти до обгорения участък. Масата беше потискащо гола, ако не се брояха една нова лампа, чашка за моливи и тесте сиви лепящи листчета.

Лус и Пен се спогледаха с гримаса, която казваше: „Това е кофти“, преди да продължат към масите с компютрите отзад. Когато подминаха отделеното за учене място, където за последно бяха видели Тод, Лус хвърли поглед през рамо към приятелката си. Пен продължи да гледа напред, но когато Лус посегна и стисна ръката й, Пен също стисна нейната доста силно.

Придърпаха два стола до един компютър и Пен въведе потребителското си име. Лус хвърли поглед наоколо просто да се увери, че наблизо няма никой друг.

На екрана се появи червено съобщение за грешка.

Пен изпъшка.

— Какво? — попита Лус.

— След четири следобед ти е нужно специално разрешение за достъп до Мрежата.

— Ето защо това място винаги е толкова пусто нощем.

Пен тършуваше из раницата си.

— Къде ли сложих онази кодирана парола? — промърмори тя.

— Ето я мис София — каза Лус, като махна на библиотекарката, която прекосяваше пътеката между рафтовете, облечена в черна прилепнала блуза и яркозелени отрязани до коленете панталони. Блещукащите й обици почти допираха раменете й, а отстрани в косата си беше затъкнала молив. — Насам — прошепна високо Лус.

Мис София присви очи към тях. Бифокалните й очила се бяха смъкнали по носа и тъй като носеше и под двете си мишници по една купчина книги, нямаше свободна ръка, за да ги бутне нагоре.

— Кой е там? — обади се тя, като се приближи.

— О, Лусинда, Пениуедър — каза тя, звучеше уморено. — Здравейте.

— Питахме се дали бихте могли да ни дадете паролата, за да използваме компютъра — помоли Лус, като посочи съобщението за грешка на екрана.

— Няма да влизате в социални мрежи, нали? Тези сайтове са дяволска работа.

— Не, не, става дума за сериозно проучване — каза Пен. — Вие бихте одобрили.

Мис София се наведе през раменете на момичетата да отблокира компютъра. С летящи пръсти въведе най-дългата парола, която Лус някога беше виждала.

— Имате двайсет минути — каза тя рязко, докато си тръгваше.

— Това би трябвало да е достатъчно — прошепна Пен. — Намерих едно критическо есе върху Пазителите, така че докато открием книгата, можем поне да прочетем за какво се отнася.

Лус усети някой да стои зад нея и когато се обърна, видя, че мис София се беше върнала. Лус подскочи.

— Съжалявам — каза тя. — Не знам защо се изплаших от вас.

— Не, аз съжалявам — рече мис София. Усмивката почти скри очите й. — Просто е толкова трудно напоследък, след пожара. Но нямам причина да си изливам скръбта върху две от най-обещаващите си ученички.

Нито Лус, нито Пен знаеха какво всъщност да кажат. Едно беше да се утешават взаимно след пожара. Да успокояват училищната библиотекарка изглеждаше малко извън техните възможности.

— Опитвам се да не оставам без нещо за вършене, но… — Мис София замлъкна, без да си довърши изречението.

Пен хвърли нервен поглед към Лус:

— Ами, може да ни е от полза малко помощ с проучването, тоест, ако вие…

— Мога да помогна! — мис София придърпа трети стол. — Виждам, че проучвате Пазителите — каза тя, като четеше над раменете им. — Григори са били много влиятелен клан. А аз случайно знам за една база данни. Да видим какво мога да измъкна.

Лус едва не се задави с молива, който дъвчеше:

— Извинете, „кланът Григори“ ли казахте?

— О, да, историците са проследили потеклото им назад чак до Средновековието. Били са… — Тя направи пауза, докато търсеше думите. — Един вид изследователски екип, да го кажем с по-съвременни светски термини. Специализирали са в специален тип фолклор, свързан с падналите ангели.

Тя отново се пресегна между момичетата и Лус се удиви как препускаха пръстите й по клавиатурата. Търсачката се мъчеше да навакса, като изкарваше статия след статия, един първоначален източник след друг, до един — посветени на клана Григори. Фамилното име на Даниел беше навсякъде, изпълвайки екрана. Лус се почувства леко замаяна.

Образът от съня възкръсна в паметта й: развяващи се криле, тялото й, което се сгорещяваше все повече, докато тя се превърна в тлееща пепел.

— Има различни видове ангели, в които можеш да специализираш? — попита Пен.

— О, разбира се — има обширна литература по въпроса — каза мис София, докато пишеше на клавиатурата. — Има такива, които се превръщат в демони. И такива, които свързват съдбата си с Бог. А има дори и такива, които са се свързвали със смъртни жени. — Най-после пръстите й се укротиха. — Много опасен навик.

Пен каза:

— А тези така наречени Пазители имат ли някаква връзка с този Даниел Григори тук?

Мис София потупа с пръст бледоморавите си устни:

— Твърде възможно. Самата аз съм се питала за това, но едва ли е наша работа да се ровим в работата на друг ученик, не сте ли съгласни? — Бледото й лице се присви в намръщена гримаса, когато сведе поглед към часовника си. — Е, мисля, че ви дадох достатъчна основа за проекта ви. Няма да ви изяждам повече от времето. — Тя посочи един часовник на компютърния екран. — Остават ви само девет минути.

Докато мис София вървеше обратно към вратата, Лус наблюдаваше съвършената й стойка. Направо можеше да крепи книга върху главата си. Наистина изглеждаше, че й е подействало малко разведряващо да помогне на момичетата с проучването им, но в същото време Лус нямаше представа какво да прави с информацията, която току-що беше получила за Даниел.

Пен знаеше. Вече беше започнала ожесточено да си води бележки.

— Осем минути и половина — уведоми тя Лус, като й подаде химикалка и лист хартия. — Тук има твърде много неща, за да ги проумеем за осем минути и половина. Започвай да пишеш.

Лус въздъхна и се подчини. Беше скучно оформена академична уебстраница с тънка синя линия, обрамчваща семпъл бежов фон. Най-отгоре изписан с остър солиден шрифт и главни букви колонтитул гласеше: „КЛАНЪТ ГРИГОРИ“.

Лус почувства как кожата й се стопли, само като прочете името.

Пен почука по монитора с химикалката си и рязко върна вниманието на Лус отново към задачата й.

Кланът Григори не спи. Изглеждаше възможно: Даниел наистина винаги имаше уморен вид. Обикновено са мълчаливи. И това съвпадаше. Понякога говоренето с него напомняше вадене на зъб. В указ от осемнайсети век…

Екранът стана черен. Времето им беше изтекло.

— Колко откри? — попита Пен.

Лус вдигна листа си. Жалка работа. Онова, с което разполагаше, беше нещо, което дори не помнеше да е надраскала: покритите с пера краища на криле.

Пен я изгледа косо:

— Да, виждам, че от теб ще излезе отличен сътрудник в проучванията — каза тя, но се смееше. — Може би по-късно можем да измислим една игра на предсказване на бъдещето^[1]. — Тя вдигна собствените си много по-подробни записки. — Всичко е наред, разполагам с достатъчно материал, който да ни доведе до няколко други източника.

Лус натъпка листа в джоба си точно до смачкания лист със списъка на срещите си с Даниел. Започваше да се превръща в баща си, който не обичаше да е твърде далече от машината си за унищожаване на хартия. Наведе се да потърси кошче за боклук и зърна чифт крака, които вървяха по пътеката между рафтовете към тях.

Походката й беше по-позната дори от нейната собствена. Тя отново изправи гръб в стола си — или се опита отново да изправи гръб — и си трясна главата в ръба на масата с компютъра.

— Оу — изстена тя, като разтри мястото, където си беше ударила главата по време на пожара в библиотеката.

Даниел стоеше неподвижно на няколко крачки от тях. Изражението му говореше, че последното нещо на света, което иска да прави точно сега, е да се натъкне на нея. Поне се беше появил, след като компютърът ги беше изключил от интернет. Не беше нужно предположенията му, че тя го преследва, да се засилват още повече — и сега бяха достатъчно силни.

Но Даниел сякаш гледаше през нея: виолетово-сивите му очи бяха приковани над рамото й, върху нещо друго — или върху някой друг.

Пен потупа Лус по рамото, после рязко посочи с палец към човека, застанал зад нея. Кам се беше привел над стола на Лус и й се хилеше. Блеснала отвън светкавица накара Лус да подскочи и почти я изпрати в ръцете на Пен.

— Просто буря — каза Кам, като наклони глава. — Скоро ще приключи. Жалко, защото изглеждаш много сладка, когато си уплашена.

Кам протегна ръка напред. Започна от рамото й, после проследи очертанията на ръката й, като прокара пръсти чак надолу до дланта й. Усещането беше толкова хубаво, че очите й потрепнаха, а когато ги отвори, в ръката й имаше рубиненочервена кадифена кутийка. Кам я отвори рязко, само за секунда, и Лус видя да проблясва нещо златно.

— Отвори я по-късно — каза той. — Когато си сама.

— Кам…

— Отбих се до стаята ти.

— Можем ли да… — Лус погледна през рамо към Пен, която безцеремонно ги зяпаше, вглъбена като заклет киноман от тези дето винаги сядат на първия ред.

Изтръгвайки се най-сетне от унеса си, Пен размаха ръце:

— Искате да си тръгна. Схващам.

— Не, остани — каза Кам, като прозвуча по-мило, отколкото Лус очакваше. Той се обърна към Лус: — Ще тръгвам. Но по-късно — нали обещаваш?

— Разбира се. — Тя почувства как се изчервява.

Кам улови ръката й и я пъхна заедно с кутийката надолу в предния ляв джоб на джинсите й. Моделът беше впит и тесен, и тя потръпна, когато почувства как пръстите му се разперват върху хълбоците й. После той й намигна и се врътна кръгом.

Преди дори да е успяла да си поеме дъх, той рязко направи обратен завой.

— Едно последно нещо — каза, като плъзна ръка зад главата й и пристъпи плътно до нея.

Главата й се наклони назад, а неговата се наклони напред, и устата му покри нейната. Устните му бяха точно толкова меки и гладки като плюш, както й се бяха стрували всеки път, когато се взираше в тях.

Не беше сериозно, само лека, бърза целувка, но Лус изпита чувството, че е било нещо много повече. Не можеше да диша от шока и от тръпката, и от потенциалната възможност всички да видят това много дълго, много неочаквано…

— Какво, по…!

Главата на Кам се беше отметнала рязко, а после той се преви на две, като се държеше за челюстта.

Зад тях стоеше Даниел и си разтриваше китката.

— Долу ръцете от нея.

— Не те чух — рече Кам, като се изправи бавно.

О. Боже. Мой. Биеха се. В библиотеката. За нея.

После, в едно чисто движение, Кам се хвърли към Лус. Тя изпищя, когато ръцете му започнаха да се затварят около нея.

Но ръцете на Даниел бяха по-бързи. Той удари силно Кам, и го блъсна към компютърната маса. Кам изсумтя, когато Даниел сграбчи в шепа един кичур от косата му и притисна главата му към масата.

— Казах да си държиш мръсните ръце долу от нея, злобно гадно лайно такова.

Пен изпищя, вдигна несесера си за моливи и се приближи на пръсти до стената. Лус я гледаше как мята мръсножълтия си несесер за моливи веднъж, втори път, а после и трети път във въздуха. Четвъртия път той стигна достатъчно високо, за да улучи малката черна камера, закрепена в стената. От удара обективът на камерата се килна далече вляво, към една напълно неподвижна купчина от нехудожествени книги.

Дотогава Кам беше отблъснал Даниел и те обикаляха един около друг: краката им скърцаха по излъскания под.

Даниел започна да се снишава, преди изобщо Лус да осъзнае, че Кам събира сили за удар. Но въпреки това Даниел не се сниши достатъчно бързо. Кам стовари точно под лявото око на Даниел юмручен удар, който изглеждаше съкрушителен. От силата му Даниел се завъртя назад, като блъсна Лус и Пен в компютърната маса. Обърна се и замаяно промърмори някакво извинение, преди бързо да се обърне отново.

— О, за Бога, спри! — изплака Лус, точно преди той да скочи към главата на Кам.

Даниел нападна Кам, като обсипа с безредна вихрушка от юмручни удари раменете и скулите му.

— Приятно усещане — изсумтя Кам, като кършеше врат ту на една, ту на друга страна като боксьор. Все още упорстващ, Даниел метна ръце около врата на Кам. И стисна.

В отговор Кам отхвърли Даниел назад към висока лавица с книги. Звукът от удара отекна гръмко в библиотеката, по-високо от гръмотевиците навън.

Даниел изпъшка и го пусна. Падна на пода с глух звук.

— Какво още имаш, Григори?

Лус се извъртя, като си помисли, че той може и да не се изправи. Но Даниел бързо се съвзе.

— Ще ти покажа — изсъска той. — Навън. — Пристъпи към Лус, после се отдръпна. — Ти стой тук.

После двете момчета излязоха гневно от библиотеката, през задния изход, който Лус беше използвана в нощта на пожара. Тя и Пен стояха замръзнали на местата си. Взираха се една в друга, с увиснали челюсти.

— Хайде — каза Пен, като завлече Лус до един прозорец, който гледаше към училищния двор. Притиснаха лица към стъклата, като изтриха мъглата, която бе образувал дъхът им.

Дъждът се лееше на широки мощни струи. Поляната отвън беше тъмна, с изключение на светлината, която проникваше през прозореца на библиотеката. Беше толкова тъмно и хлъзгаво, че беше трудно да се види каквото и да било.

После две фигури изтичаха към средата на училищния двор. И двамата подгизнаха на мига. Спориха един миг, после започнаха да се обикалят. Отново бяха вдигнали юмруци.

Лус се вкопчи в перваза на прозореца и загледа как Кам направи първия ход, като се затича към Даниел и се блъсна в него с рамо. После, с извъртане на крака, му нанесе бърз ритник в ребрата.

Даниел се прекатури, като се държеше за ребрата. Стани. Лус го призоваваше със силата на волята си да се раздвижи. Чувстваше се, сякаш бяха ритнали самата нея. Всеки път, щом Кам налетеше на Даниел, тя усещаше нападението в костите си.

Беше й непоносимо да гледа.

— Даниел се препъна за секунда — обяви Пен, след като Лус се беше извърнала. — Но веднага се изправи отново, светкавично, и здравата удари Кам в лицето. Ей, че хубаво!

— Това ти доставя удоволствие? — запита Лус, ужасена.

— С татко често гледахме шампионата по бой без правила — каза Пен. — Изглежда, че тези тук, и двамата, са минали сериозно обучение по смесени бойни изкуства. Съвършен финт, Даниел! — Тя изстена. — О, божичко.

— Какво? — надникна отново Лус. — Наранен ли е?

— Спокойно — каза Пен. — Някой идва да прекъсне сбиването. Точно когато Даниел скачаше отново на крака.

Пен беше права. Май че господин Коул подтичваше през кампуса. Когато стигна до биещите се момчета, за момент той остана да стои неподвижно и да ги наблюдава, почти хипнотизиран от начина, по който подхождаха.

— Направете нещо — прошепна Лус: гадеше й се.

Най-накрая господин Коул сграбчи всяко от момчетата отзад за яката. Тримата се бориха в продължение на миг, докато накрая Даниел се отскубна. Разтърси дясната си ръка, после закрачи в кръг и плю няколко пъти в калта.

— Много привлекателно, Даниел — каза саркастично Лус. Само дето наистина беше така.

Сега последва мъмрене от страна на господин Коул. Той ожесточено размахваше ръце към тях, а те стояха с наведени глави. Кам беше освободен пръв. Той затича от поляната към спалните помещения и изчезна.

Господин Коул сложи ръка на рамото на Даниел. Лус умираше да разбере за какво говорят, дали Даниел щеше да бъде наказан. Искаше да отиде при него, но Пен й препречи пътя.

— Всичко това — заради едно бижу. Какво ти подари Кам, все пак?

Господин Коул си тръгна и Даниел остана сам, застанал в светлината от една лампа над главата му, загледан нагоре към дъжда.

— Не знам — каза Лус на Пен, като се отдръпна от прозореца. — Каквото и да е, не го искам. Особено не и след това. — Тя се върна до компютърната маса и измъкна кутията от джоба си.

— Ако ти не искаш, аз искам — каза Пен. Тя отвори рязко кутията, после вдигна поглед към Лус, объркана.

Златистото проблясване, което бяха видели, не беше бижу. В кутията имаше само две неща: още едно от зелените перца за китара на Кам и златисто късче хартия.

Срещни се с мен утре след часовете. Ще чакам при портите.

К.