Лорън Кейт
Паднали ангели (8)

7
Разпръскване на светлина

— Сега пък къде отиваш? — попита Кам, като смъкна ниско червените си пластмасови слънчеви очила.

Беше се появил пред входа на сградата „Августин“ толкова внезапно, че Лус за малко не се блъсна право в него. Или може би стоеше там от известно време, а тя току-що го беше забелязала, докато бързаше да стигне в час. Така или иначе сърцето й заби бързо, а дланите й започнаха да се потят.

— Ъм, в час? — отговори Лус, защото къде имаше вид, че отива? Ръцете й бяха пълни с двата тежки учебника по висша математика и наполовина завършеното задание по религия.

Моментът щеше да е подходящ да се извини, задето си беше тръгнала така внезапно снощи. Но не можеше да се насили да го направи. Вече беше толкова закъсняла. На душовете в съблекалнята нямаше топла вода, затова се беше наложило да се върне чак обратно до спалните помещения. По някакъв начин случилото се след партито вече не й се струваше важно. Не искаше да привлича повече внимание върху това, че си беше тръгнала — особено не и сега, след като Даниел я беше накарал да се почувства толкова жалка. Освен това не искаше Кам да си помисли, че се държи грубо. Просто искаше да мине покрай него и да остане сама, за да може да се отдалечи от поредицата смущаващи ситуации тази сутрин.

Само че — колкото по-продължително се взираше Кам в нея, толкова по-маловажно й се струваше да си тръгне. И толкова по-малко беше наранена гордостта й от пренебрежението на Даниел. Как беше възможно един поглед от Кам да направи всичко това?

С чистата си, бледа кожа и смолисточерна коса, Кам беше различен от всяко момче, което беше познавала. Излъчваше увереност, и то не просто защото познаваше всички — и знаеше как да намери всичко — още преди Лус да беше разбрала къде са занятията й. Точно тогава, застанал пред мръсната, сива училищна сграда, Кам приличаше на художествена черно-бяла фотография, в която с цветове „техниколор“ бяха вмъкнати червените му слънчеви очила.

— В час, а? — прозина се театрално Кам. Беше препречил входа, а нещо в развеселената гримаса на устата му накара Лус да се запита каква ли щура идея криеше. На рамото му имаше преметната брезентова чанта, а между пръстите — пластмасова чаша еспресо. Той натисна бутона „Стоп“ на айпода си, но остави слушалките да висят около врата му. Част от нея искаше да разбере коя песен е слушал и откъде беше взел нелегално внесеното еспресо. Игривата усмивка, която се виждаше само в зелените му очи, я предизвикваше да попита.

Кам отпи глътка от повърхността на кафето си. Като вдигна показалци, каза:

— Позволи ми да споделя мотото си за учебните часове в „Меч и Кръст“: По-добре никога, отколкото късно.

Лус се засмя, а после Кам бутна слънчевите очила отново на носа си. Стъклата бяха толкова тъмни, че не можеше дори да зърне очите му.

— Освен това… — Той се усмихна, мярна се бяла дъга от зъби. — Почти е време за обяд, а аз нося храна за пикник.

Време за обяд ли? Лус дори още не беше закусвала. Но стомахът й наистина къркореше от глад — а колкото по-дълго стоеше до Кам, толкова по-непривлекателна й се струваше мисълта да бъде нахокана от господин Коул, задето е пропуснала всичко, освен последните двайсет минути от сутрешните занятия.

Кимна към чантата, която държеше той:

— Опаковал ли си достатъчно за двама?

Побутвайки Лус по кръста с широката си ръка, Кам я поведе през училищния двор, покрай библиотеката и мрачното общежитие. При металните порти на гробището спря.

— Знам, че това е чудато място за пикник — обясни той, — но не знам по-добро място от това, за да се скрия за малко. Поне в кампуса, във всеки случай. Понякога просто не мога да дишам там вътре. — Той посочи към сградата.

Лус определено можеше да разбере това. Чувстваше се едновременно задушена и уязвима почти през цялото време на това място. Но Кам й се струваше последният човек, който би споделил този синдром на новите ученици. Беше толкова… хладнокръвен. След онова парти снощи, а сега — и забраненото еспресо в ръката му, никога не би предположила, че и той се чувства задушен. Или че би избрал да сподели това чувство точно с нея.

Зад главата му виждаше останалата част от занемарения кампус. Оттук нямаше особена разлика между едната страна на портите към гробището и другата.

Лус реши да приеме поканата му.

— Само обещай да ме спасиш, ако паднат някакви статуи.

— Не — каза Кам със сериозен тон, който успешно заличи шегата й. — Това няма да се повтори.

Погледът й падна върху мястото, където броени дни по-рано самите те двамата с Даниел едва не бяха загинали в гробището. Но мраморният ангел, който се беше прекатурил върху тях, беше изчезнал, пиедесталът му беше празен.

— Хайде — каза Кам, като я задърпа със себе си. Заобиколиха няколко участъка с прорасли плевели и Кам през цялото време се обръщаше да й помага да се изкатери по могилите пръст, разровени от кой знае какви създания.

В един момент Лус почти изгуби равновесие и се хвана за един от надгробните камъни, за да се закрепи. Беше голяма, излъскана плоча, груба и недовършена от едната страна.

— Винаги съм харесвал този — каза Кам, като посочи към розовеещия надгробен камък под пръстите й. Лус заобиколи, прекоси и излезе в предната част на парцела, за да прочете надписа.

— „Джоузеф Майли — прочете тя на глас. — 1821–1865. Храбро служил във войната срещу северната агресия. Оцелял от три куршума, а пет коня били застреляни под него, преди да намери вечен покой.“

Лус изпука с кокалчетата на пръстите си. Може би Кам харесваше този гроб само защото излъсканият му розовеещ камък изпъкваше сред предимно сивите? Или заради сложните извивки по горната му част? Тя повдигна вежда към него.

— Да. — Кам сви рамене. — Просто ми харесва как надгробният камък обяснява начина, по който е умрял. Честно е, нали разбираш? Обикновено хората не искат да стигат до това.

Лус извърна очи. Знаеше това твърде добре от неразбираемата епитафия върху надгробния камък на Тревър.

— Помисли си колко по-интересно щеше да бъде това място, ако в камъка бяха издълбани причините за смъртта на всички. — Той посочи към малък гроб няколко парцела по-надолу от този на Джоузеф Майли. — От какво мислиш, че е починала тя?

— Ъм, скарлатина? — предположи Лус, като се приближи бавно.

Прокара пръсти по датите. Момичето, погребано тук, беше умряло по-малко, отколкото беше Лус сега. Лус наистина не искаше да се замисля твърде много как ли се е случило.

Кам наклони глава, обмисляйки възможностите.

— Може би — каза. — Или това, или мистериозен пожар в хамбара, докато младата Бетси е „подремвала“ невинно със съседското момче.

Лус понечи да се престори на обидена, но вместо това изпълненото с очакване лице на Кам я накара да се засмее. Отдавна не се беше случвало просто да се размотава с някое момче. Разбира се, тази обстановка беше малко по-мрачна от типичните флиртове в автокиното, с които беше свикнала, но такива бяха и учениците в „Меч и Кръст“. За добро или зло, сега Лус беше една от тях.

Последва Кам до долния край на подобното на купа гробище и по-натруфените гробници и мавзолеи. Надгробните камъни на склона отгоре сякаш се бяха навели и гледаха към тях, сякаш Лус и Кам бяха актьори в амфитеатър. Обедното слънце проблясваше в оранжево през листата на огромен вечнозелен дъб в гробището и Лус засенчи очите си с ръце. Беше най-горещият ден през цялата седмица.

— Сега, този тип — каза Кам, като посочи огромна гробница, обградена от коринтски колони. — Абсолютен беглец от военна служба. Задушил се, когато една греда се срутила в мазето му. Което само идва да ти покаже: никога не се крий от набиране на войници за Конфедерацията.

— Така ли? — попита Лус. — Припомни ми какво те превръща в експерт по всички тези въпроси? — Още докато го подкачаше, Лус се почувства странно привилегирована да бъде тук с Кам. Той продължаваше да хвърля погледи към нея, за да е сигурен, че се усмихва.

— Просто шесто чувство. — Той й хвърли широка, невинна усмивка. — Ако ти харесва, там, откъдето дойде това, има и седмо чувство, а също и осмо, и девето.

— Впечатляващо. — Тя се усмихна. — Точно сега ще се задоволя с усещането за вкус. Умирам от глад.

— На твоите услуги. — Кам измъкна одеяло от голямата си торба с връзки и го разстла в един сенчест участък под вечнозеления дъб. Отвинти капачката на един термос и Лус усети мириса на силното еспресо. Обикновено не пиеше кафето си без захар, но го загледа как напълни висок съд с лед, наля еспресото върху него, и добави отгоре достатъчно мляко. — Забравих да донеса захар — каза.

— Аз го пия без захар. — Тя отпи от покритото със сух лед кафе с мляко — първата й прекрасна глътка забранен в „Меч и Кръст“ кофеин за цялата седмица.

— Истински късмет — каза Кам, като подреди останалата част от пикника. Очите на Лус се разшириха, докато го гледаше как подрежда храната: тъмнокафява багета, малка пита подгизнало сирене, теракотен съд с маслини, купа яйца с люти подправки, и две светлозелени ябълки. Не изглеждаше възможно Кам да е успял да смести всичко това в чантата си — или да е планирал да изяде сам всичката тази храна.

— Откъде взе това? — попита Лус. Като се преструваше, че се е съсредоточила да разкъсва голямо парче хляб, тя попита: — И с кой друг възнамеряваше да си устроиш пикник, преди да се появя?

— Преди да се появиш ли? — засмя се Кам. — Почти не си спомням мрачния си живот преди теб.

Лус му отправи едва доловим лукав поглед, за да му даде да разбере, че намираше репликата му за невероятно пошла… и само мъничко очарователна. Отпусна се назад на лакти върху одеялото, кръстосала крака в глезените. Кам седеше, кръстосал крака, с лице към нея, и когато се пресегна над нея да вземе ножа за сирене, ръката му докосна леко коляното на черните й джинси, а после се отпусна върху него. Вдигна поглед към нея, сякаш за да попита: „Имаш ли нещо против?“

Когато тя не трепна, той остави ръката си там, като взе парчето от багетата от ръката й и използва крака й като масичка, докато мажеше триъгълно парче сирене върху хляба. Харесваше й да усеща тежестта му върху себе си, а в тази горещина това вече наистина означаваше нещо.

— Ще започна първо с по-лесния въпрос — каза той, като най-сетне се изправи отново до седнало положение. — Помагам в кухнята по два дни седмично. Част от споразумението за повторното ми приемане в „Меч и Кръст“. Предполага се, че трябва „да се отплащам“. — Той завъртя очи. — Но нямам нищо против да съм там вътре. Предполагам, че ми харесва топлината. Тоест, ако не броиш изгарянията с мазнина. — Той протегна обърнатите си нагоре китки и тя видя десетки малки белези по ръцете му до лактите. — Рискове на професията — каза той небрежно. — Но отговарям за склада с провизиите.

Лус не се сдържа и прокара пръсти по тях: миниатюрните бледи подутини се губеха в по-бледата му кожа. Преди да успее да се смути от дързостта си и да се отдръпне, Кам сграбчи ръката й и я стисна.

Лус се взря в пръстите му, увити около нейните. Преди не си беше дала сметка колко си приличаха нюансите на цвета на кожата им. Сред многобройните южняшки любители на слънчевите бани, бледността на Лус винаги я беше карала да се смущава. Но кожата на Кам беше толкова поразителна, толкова очебийна, почти металическа — и сега тя осъзна, че може би му изглеждаше по същия начин. Раменете й потрепериха и тя се почувства леко замаяна.

— Студено ли ти е? — попита той тихо.

Когато срещна очите му, разбра, че му беше ясно, че не й е студено.

Той се промъкна по-близо върху одеялото и сниши гласа си до шепот:

— Предполагам, сега ще поискаш да призная, че съм те видял през прозореца на кухнята да прекосяваш вътрешния двор, и съм приготвил всичко това с надеждата да те убедя да избягаш от час заедно с мен?

Това беше моментът, в който тя щеше да затършува из напитката си за лед, ако той вече не се бе разтопил в задушната септемврийска горещина.

— И ти е хрумнал целият този план за романтичен пикник — довърши тя. — В живописното гробище?

— Хей. — Той прокара пръст по горната й устна. — Ти си тази, която говори за романтика.

Лус се дръпна назад. Беше прав — именно тя беше тази, която се държеше дръзко… за втори път през този ден. Почувства как бузите й горят, докато се опитваше да не мисли за Даниел.

— Шегувам се — каза той, като поклати глава при зашеметеното изражение на лицето й. — Сякаш не беше очевидно. — Вдигна поглед към един лешояд, който кръжеше около голяма бяла статуя с форма на оръдие. — Знам, че тук не е точно райска градина — каза той, като подхвърли на Лус една ябълка, — но просто се престори, че сме в песен на „Смитс“. И за да се оцени заслугата ми, трябва да се признае, че нямам много материал за работа в това училище.

Това беше меко казано.

— По мое мнение — каза Кам, като се отпусна назад върху одеялото, — местонахождението няма значение.

Лус го стрелна с мнителен поглед. Освен това й се искаше той да не се беше излегнал така, но беше твърде стеснителна да се приближи, когато той се подпираше на едната си страна.

— Там, където израснах — той направи пауза, — нещата не бяха твърде различни от затворническия начин на живот в „Меч и Кръст“. Крайният резултат е, че съм официално имунизиран спрямо заобикалящата ме среда.

— Невъзможно. — Лус поклати глава. — Значи ако точно сега ти връча самолетен билет до Калифорния, няма да пощурееш от нетърпение да се чупиш оттук?

— Ммм… ще ми е твърде безразлично — каза Кам, като пъхна в устата си едно яйце с люти подправки.

— Не ти вярвам. — Лус го сръчка.

— Тогава трябва да си имала щастливо детство.

Лус впи зъби в жилавата зелена кора на ябълката и облиза сока, който се стичаше по пръстите й. Мислено изброи всички намръщени гримаси на родителите си, посещения на лекари и смени на училища в детството си, с черните сенки, надвиснали като погребален саван над всичко. Не, не би казала, че е имала щастливо детство. Но ако Кам не можеше дори да види изход от „Меч и Кръст“, нещо по-надеждно на хоризонта, тогава може би неговото беше по-лошо.

Нещо прошумоля в краката им и Лус рязко се сви на кълбо, когато край тях се плъзна дебела жълто-зелена змия. Като се опитваше да не се приближава твърде много, тя се претърколи на колене и надникна надолу към нея. Не просто змия, а змия, която беше насред смяната на кожата си. От опашката й излизаше полупрозрачна обвивка. Из цяла Джорджия беше пълно със змии, но никога не беше виждала някоя да си сменя кожата.

— Недей да пищиш — каза Кам, като отпусна ръка върху коляното на Лус. Докосването му наистина накара Лус да се почувства по-защитена. — Ще си продължи по пътя, стига да я оставим на мира.

Струваше й се ужасно бавно. Лус отчаяно искаше да изпищи. Винаги беше мразила змиите и се беше страхувала от тях. Просто бяха толкова хлъзгави и люспести, и…

— Ъх. — Тя потрепери, но не можеше да откъсне очи от змията, докато тя не изчезна във високата трева.

Кам се ухили, докато вдигаше кожата, която змията беше захвърлила, и я слагаше в ръката й. На допир още й се струваше жива, като влажната обвивка върху глава чесън, която баща й току-що беше откъснал от градината си. Но тази току-що се беше смъкнала от една змия. Гадост. Тя я метна обратно на земята и избърса ръце в джинсите си.

— Хайде сега, не мислиш ли, че беше сладка?

— Треперенето ли ме издаде? — Лус вече се чувстваше леко смутена от мисълта колко ли детински бе изглеждала.

— Какво стана с вярата ти в силата на трансформацията? — попита Кам, като опипваше смъкнатата кожа. — Затова сме тук, в края на краищата.

Кам си беше свалил слънчевите очила. Смарагдовите му очи бяха толкова уверени. Отново беше заел онази нечовешки неподвижна поза и я чакаше да отговори.

— Започвам да си мисля, че си малко странен — каза тя накрая, като се усмихна съвсем лекичко.

— О, а само си помисли още колко много има да узнаеш за мен — отвърна той, като се наведе по-близо. По-близо, отколкото беше, когато се появи змията. По-близо, отколкото тя очакваше. Той протегна ръка и бавно прокара пръсти през косата й. Лус се напрегна.

Кам беше прекрасен и интригуващ. Онова, което не й беше ясно, бе как, когато би трябвало да е кълбо от нерви — като например, точно тогава — тя все още някак се чувстваше спокойна. Искаше да бъде точно където беше сега. Не можеше да откъсне очи от устните му, които бяха пълни и розови и се приближаваха, като я караха да се чувства още по-замаяна. Рамото му леко докосна нейното и тя почувства странна тръпка дълбоко в гърдите си. Загледа как Кам разтваря устни. После затвори очи.

— Ето къде сте всичките! — Един задъхан глас грубо изтръгна Лус от моментния унес.

Лус изпусна въздишка на раздразнение и измести вниманието си към Габ, която стоеше пред тях с висока, вързана настрана конска опашка, и разсеяна усмивка на лицето.

— Търсих ви навсякъде.

— Защо, да му се не види, ти е да правиш подобно нещо? — Кам я изгледа гневно, което му спечели още няколко точки в очите на Лус.

— Гробището беше последното място, за което се сетих — продължи да бъбри Габ, като отмяташе на пръсти. — Проверих в спалните ви помещения, после под трибуните, после…

— Какво искаш, Габ? — Кам я прекъсна насред изречението, все едно й беше брат, все едно се познаваха отдавна.

Габ примигна, после прехапа устна.

— Заради мис София — каза тя накрая, като щракна с пръсти. — Точно така. Тя обезумя, когато Лус не се появи в час. Все повтаряше как си била толкова обещаваща ученичка, и всякакви такива неща.

Лус не можеше да разгадае това момиче. Дали беше искрена и просто изпълняваше заповеди? Дали се подиграваше на Лус, задето е направила добро впечатление на учител? Не й ли стигаше да върти Даниел на пръста си — ами сега трябваше да се прехвърли и на Кам?

Габ сигурно беше усетила, че прекъсва нещо, но просто си стоеше там, примигвайки с големите си влажни като на кошута очи и навиваше кичур руса коса около пръста си.

— Е, хайде — каза тя накрая, като подаде двете си ръце да помогне на Лус и Кам да се изправят. — Да ви връщаме обратно в час.

* * *

— Лусинда, можеш да седнеш на трета маса — каза мис София, като сведе поглед към лист хартия, когато Лус, Кам и Габ влязоха в библиотеката. Не: „Къде беше?“ Без отнемане на точки заради закъснението. Просто мис София, която разсеяно настани Лус до Пен в компютърния отдел на библиотеката. Сякаш дори не беше забелязала, че Лус е отсъствала.

Лус стрелна Габ с обвинителен поглед, но тя просто я погледна със свити рамене и попита само с устни: — Какво?

— Къде беше? — запита настойчиво Пен веднага щом Лус седна. Май тя единствена изобщо беше забелязала отсъствието й.

Очите на Лус намериха Даниел, който почти се беше заровил в компютъра си на седма маса. От мястото си всичко, което Лус виждаше от него, беше русият ореол на косата му, но това бе достатъчно в бузите й да нахлуе руменина. Тя се смъкна по-ниско в стола си, отново потисната от разговора им в гимнастическия салон.

Дори след всичките смехове и усмивки и онази потенциална почти състояла се целувка, които току-що бе споделила с Кам, тя не можеше да прогони мисълта за онова, което почувства, когато видя Даниел.

А никога нямаше да бъдат заедно.

Това бе същината на думите, които й беше казал в гимнастическия салон. След като тя на практика му се беше хвърлила на врата.

Отхвърлянето я засегна толкова дълбоко, така близо до сърцето, че беше сигурна, че всички около нея можеха само с един поглед да разберат точно какво се е случило.

Пен нетърпеливо потропваше с молива си по чина на Лус. Но Лус не знаеше как да обясни. Габ беше прекъснала пикника й с Кам, преди Лус да успее да осмисли какво в действителност се случва. Или предстои да се случи. Но онова, което беше странно, и което тя не можеше да проумее, беше защо всичко това й се струваше толкова по-маловажно от онова, което се беше случило в гимнастическия салон с Даниел.

Мис София стоеше в средата на компютърната зала и щракаше с пръсти като учителка в забавачницата, за да привлече вниманието на учениците. Безбройните й наредени една над друга сребърни гривни звънтяха като камбанки.

— Ако някой от вас е проследявал собственото си родословно дърво — надвика тя врявата на тълпата, — тогава сигурно знаете какви съкровища лежат заровени в корените.

— О, за бога, моля ви, убийте тази метафора — прошепна Пен. — Или убийте мен. Едното или другото.

— Ще имате двайсет минути достъп до интернет, за да започнете да проучвате собственото си родословно дърво — каза мис София, като почука по един хронометър. — Едно поколение продължава приблизително двайсет, до двайсет и пет години, така че се стремете да се върнете поне шест поколения назад.

Стон.

От седма маса ясно се чу въздишка — Даниел.

Мис София се обърна към него:

— Даниел? Имаш ли проблем с тази задача?

Той въздъхна отново и сви рамене:

— Не, съвсем не. Чудесно. Родословното ми дърво. Сигурно ще е интересно.

Мис София наклони иронично глава:

— Ще приема това изказване за ентусиазирано одобрение. — Обръщайки се отново към класа, тя каза: — Вярвам, че ще намерите род, който си струва да проследите в писмено проучване с дължина десет до петнайсет страници.

На Лус й беше невъзможно да се съсредоточи върху това точно сега. Не и когато имаше толкова много други неща за осмисляне. Тя и Кам в гробището. Може и да не пасваше на стандартното определение за „романтично“, но Лус почти предпочиташе така. Това не приличаше на нищо друго, което беше правила преди. Да бяга от час, за да се мотае из всичките онези гробове. Да споделя с него този пикник, докато той пълнеше отново чашата й с идеално приготвено кафе с мляко. Да се забавлява със страха си от змии. Е, можеше да мине и без случката със змията, но Кам поне се беше държал мило в случая. По-мило, отколкото Даниел през цялата седмица.

Никак не й беше приятно да го признае, но беше вярно. Даниел не проявяваше интерес.

Кам, от друга страна…

Тя го гледаше изучаващо, на няколко маси по-нататък. Намигна й, преди да затрака по клавиатурата си. Значи я харесваше. Кали нямаше да може да млъкне колко очевидно е хлътнал по нея.

Прииска й се да се обади на Кали сега, да изхвърчи от библиотеката и да помоли да направи заданието за родословното дърво друг път. Да говори суперлативи по адрес на някое друго момче беше най-бързият — може би единственият — начин да избие Даниел от главата си. Но съществуваше тази ужасна политика на „Меч и Кръст“ по отношение на телефоните, и всички останали ученици около нея, които изглеждаха толкова прилежни. Малките очички на мис София обхождаха класа в търсене на размотаващи се ученици.

Лус въздъхна, победена, и отвори търсачката на компютъра си. Не можеше да мръдне оттук още двайсет минути — без нито една от мозъчните й клетки да се е отдала на задачата. Последното, което искаше да прави, беше да проучва собственото си скучно семейство. Вместо това отпуснатите й пръсти изцяло по своя инициатива започнаха да набират тринайсет букви:

„Даниел Григори“.

„Търсене“.