Лорън Кейт
Паднали ангели (11)

10
Където има дим

— Какво чакаш? — попита Пен едва миг след като Даниел си беше тръгнал заедно с Роланд. — Да вървим. — Тя дръпна Лус за ръката.

— Къде да вървим? — попита Лус. Сърцето й още блъскаше в гърдите от разговора с Даниел — и от това, че го беше видяла да си тръгва. Очертанията на изваяните му рамене в коридора изглеждаха по-едри от самия Даниел.

Пен почука лекичко с кокалчетата на пръстите си по челото на Лус.

— Ехо? В библиотеката, както споменах в бележката си… — Тя обхвана с поглед неразбиращото изражение на Лус. — Нито една от бележките ми ли не получи? — Тя се плесна раздразнено по крака. — Но аз ги връчих на Тод, за да ги предаде на Кам, който пък да ги предаде на теб.

— „Пони Експрес“. — Кам се промъкна да застане пред Пен и връчи на Лус две сгънати късчета хартия, които държеше между показалеца и средния си пръст.

— Я стига. Да не би конят ти да е умрял от изтощение по пътя? — изпухтя Пен, като дръпна бележките. — Дадох ти ги преди близо час. Какво те забави толкова? Не си ги прочел…

— Разбира се, че не. — Обиден, Кам притисна ръка към широките си гърди. Носеше плътен черен пръстен на средния си пръст. — Ако си спомняш, Лус загази, задето си предаваше бележки с Моли.

— Не съм си предавала бележки с Моли…

— Както и да е — каза Кам, като отново измъкна бележките от ръката на Пен и най-сетне ги предаде на Лус. — Само се грижех възможно най-добре за интересите ти. Чаках подходящата възможност.

— Е, благодаря ти. — Лус пъхна бележките в джоба си, погледна Пен и извинително сви рамене.

— Като говорим за изчакване на подходящия момент — каза той, — онзи ден бях навън и видях това. — Той извади червена кадифена кутийка за бижута и я отвори да я види Лус.

Пен се провря зад рамото на Лус, за да може да погледне.

Вътре върху тънка златна верижка имаше малка кръгла висулка с вдълбана линия в средата и малка змийска глава на върха.

Лус го погледна. Присмиваше ли й се?

Той докосна висулката:

— Помислих си, след онзи ден… исках да ти помогна да се изправиш пред страха си — каза той, като звучеше почти нервно, изплашен, че тя може да не приеме. Редно ли беше да приеме? — Само се шегувам. Просто ми хареса. Уникално е: напомни ми за теб.

Наистина беше уникално. И много красиво, и накара Лус да се почувства странно недостойна.

— Ходил си да пазаруваш? — улови се да пита, защото сега беше по-лесно да обсъжда как Кам е излязъл от кампуса, отколкото да попита: „Защо аз?“ — Мислех си, че идеята на поправителното училище е, че всички сме закотвени тук.

Кам леко повдигна брадичка и очите му се усмихнаха.

— Има начини — каза той тихо. — Ще ти покажа някой път. Бих могъл да ти покажа… тази вечер?

— Кам, скъпи — каза един глас зад гърба му. Беше Габ, която го потупваше по рамото. Един тъничък кичур от косата й отпред беше сплетен на френска плитка и прибран с шнола зад ухото й, като съвършена малка лента за коса. Лус се загледа завистливо в нея.

— Имам нужда от помощта ти за организирането — измърка Габ.

Лус се огледа и осъзна, че бяха единствените четирима души, останали в класната стая.

— По-късно организирам малко парти в стаята си — каза Габ, като притисна брадичка в рамото на Кам, за да се обърне към Лус и Пен. — Всички идвате, нали?

Габ, чиято уста винаги изглеждаше лепкава от гланц за устни, неизменно се появяваше с разлюлени руси коси в мига, щом някое момче заговореше Лус. Макар Даниел да беше казал, че между тях няма нищо, Лус знаеше, че никога няма да бъде приятелка с това момиче.

Но пък, не беше задължително да харесваш някого, за да отидеш на партито му, особено когато определени други хора, които наистина харесваш, вероятно щяха да са там…

Или пък може би трябваше да приеме предложението на Кам? Наистина ли й предлагаше да се измъкнат тайно? Едва вчера из класната стая бе плъзнал слух, след като Джулс и Филип, двойката с пиърсинги на езиците, не се появиха за часа на мис София. Очевидно се бяха опитали да излязат от кампуса посред нощ, някаква тайна уговорка беше пропаднала — и сега бяха в нещо като изолирана килия, чието местонахождение не беше известно дори и на Пен.

Най-странното от всичко беше, че мис София — която обикновено не търпеше шушукане — не беше наредила на ожесточено шепнещите ученици по време на часа й да млъкнат. Сякаш преподавателското тяло искаше учениците да си представят възможно най-тежкото наказание за нарушаване на някое от техните диктаторски правила.

Лус преглътна, вдигайки поглед към Кам. Той й предложи да я хване под ръка, като напълно пренебрегна Габ и Пен.

— Какво ще кажеш за това, хлапе? — попита той, като прозвуча толкова очарователно като в класическа холивудска сцена, че Лус напълно забрави за случилото се с Джулс и Филип.

— Съжалявам — намеси се Пен, като отговори от името и на двете и издърпа Лус, като я хвана за лакътя. — Но имаме други планове.

Кам погледна Пен, сякаш се опитваше да проумее откъде е изникнала така внезапно. Той умееше по някакъв начин да накара Лус да се почувства като по-добра, по-привлекателна версия на самата себе си. А тя умееше да му пресича пътя точно след като Даниел я беше накарал да се чувства точно по обратния начин. Но Габ още се въртеше до него, а Пен започваше да я тегли по-силно, затова накрая Лус просто помаха с ръката, в която все още стискаше подаръка на Кам.

— Ами, може би следващия път! Благодаря за колието!

Оставяйки Кам и Габ объркани в класната стая зад гърба им, Пен и Лус изхвърчаха от сградата „Августин“. На Лус й се струваше злокобно да бъде сама в тъмната сграда толкова късно, и от забързаното шляпане на сандалите на Пен по стълбите пред нея се досещаше, че и тя изпитва същото.

Отвън беше ветровито. Една кукумявка бухаше тихичко в клоните на ниската палма, където бе кацнала. Когато минаха под дъбовете успоредно на сградата, безредно растящи филизи испански мъх се докоснаха леко до тях като оплетени кичури коса.

— „Може би следващия път?“ — имитира Пен гласа на Лус. — Това пък за какво беше?

— Нищо… не знам. — Лус искаше да смени темата. — Така правиш да звучим много изискано, Пен — каза тя, като се смееше, докато вървяха с усилие по зелените площи на училището. — Други планове… Мислех си, че си се забавлявала на партито миналата седмица.

— Ако беше успяла да прочетеш скорошните ми бележки, щеше да видиш защо имаме по-важни занимания.

Лус си изпразни джобовете, откри отново петте недоядени дражета „М&М“, и ги подели с Пен, която изрази съвсем типичната за нея надежда, че идват от чисто място, но въпреки това ги изяде.

Лус разгъна първата бележка на Пен, която приличаше на преснимана страница от някоя от папките в подземния архив:

Габриел Гивънс

Камерън Брийл

Лусинда Пракс

Тод Хамънд

Предишно местонахождение:

Всички — в Североизточната част на САЩ, с изключение на Т. Хамънд (Орландо, Флорида)

 

Ариана Алтер

Даниел Григори

Мери Маргарет Зейн

Предишно местонахождение:

Лос Анжелис, Калифорния

За групата на Лусинда беше отбелязано, че е пристигнала в „Меч и Кръст“ на петнайсети септември тази година. Втората група беше пристигнала на петнайсети март, три години по-рано.

— Коя е Мери Маргарет Зейн? — попита Лус, като посочи.

— Само нашата изключително добродетелна Моли — каза Пен.

Името на Моли беше Мери Маргарет?

— Нищо чудно, че е толкова бясна на целия свят — каза Лус. — Е, откъде взе всичко това?

— Изрових го от една от кутиите, които мис София свали онзи ден — каза Пен. — Това е нейният почерк.

Лус вдигна поглед към нея:

— Какво значи това? За какво й е да отбелязва това? Мислех, че имат отделно датите на пристигането на всички ни в досиетата ни.

— Така е. Аз също не мога да го проумея — каза Пен. — И искам да кажа, въпреки че ти се появи по същото време като останалите хлапета, не изглежда да имаш нещо общо с тях.

— Не бих могла да имам по-малко общо с тях — каза Лус, като си представи сдържаното изражение, което винаги беше сякаш залепено на лицето на Габ.

Пен се почеса по брадичката.

— Но когато Ариана, Моли и Даниел се появиха, те вече се познаваха. Мисля, че идват от същия разпределителен пункт в Ел Ей.

Някъде съществуваше ключ към историята на Даниел. Трябваше да има нещо повече, свързано с него, отколкото някакъв разпределителен пункт в Калифорния. Но като си спомни реакцията му — онзи ужас, от който лицето му пребледня при мисълта, че тя може да прояви интерес да узнае каквото и да е за него — е, това накара Лус да изпита чувството, че всичко, което тя и Пен правеха, беше напразно и незряло.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита Лус, внезапно подразнена.

— Не мога да проумея за какво й е на мис София да събира цялата тази информация. Макар че тя е пристигнала в „Меч и Кръст“ в същия ден като Ариана, Даниел и Моли… — Пен млъкна, без да си довърши изречението. — Кой знае? Може би това не значи нищо. Просто в архивите се споменава толкова малко за Даниел, че прецених, че е добре да ти покажа всичко, което открих. Оттук и експонат Б.

Тя посочи втората бележка в ръката на Лус.

Лус въздъхна. Част от нея искаше да се откаже от търсенето и да престане да изпитва смущение заради Даниел. По-напористата част от нея още копнееше да го опознае по-добре… което по някакъв странен начин беше далеч по-лесно, когато той не присъстваше технически, за да й дава нови поводи да изпитва смущение.

Тя погледна надолу към бележката: фотокопие на старомодно картонче от библиотечен каталог.

Григори, Д. „Пазителите: Митът в Средновековна Европа“. Серафим Прес, Рим, 1755.

Каталожен номер: Р999.318 ГРИ

— Звучи, сякаш някой от предците на Даниел е бил учен — каза Пен, като четеше през рамото на Лус.

— Сигурно това е имал предвид — каза полугласно Лус. Погледна Пен. — Той ми каза, че семейството му по традиция се занимавало с изучаване на религията. Това трябва да е имал предвид.

— Мислех, че е сирак…

— Не питай — каза Лус, като я прекъсна с махване на ръка. — Това му е болна тема. — Тя прокара пръст по заглавието на книгата. — Какви са тези Пазители?

— Има само един начин да открием — каза Пен. — Макар че може да се разкайваме за това. Защото това звучи като възможно най-скучната книга на света. И все пак — добави тя, като бършеше прашните кокалчета на ръцете си в ризата, — позволих си волността да проверя в каталога. Книгата би трябвало да е някъде из купчините. Можеш да ми благодариш по-късно.

— Бива си те — ухили се Лус. Нямаше търпение да се качи в библиотеката. Ако някой в семейството на Даниел беше написал книга, не беше възможно тя да е отегчителна. Или поне не и за Лус, във всеки случай. Но после тя сведе поглед към другото нещо, което още държеше в ръка. Кадифената кутийка за бижута от Кам.

— Какво мислиш, че означава това? — попита тя Пен, когато тръгнаха нагоре по настланите с мозайка стълби към библиотеката.

Пен сви рамене:

— Чувствата, които изпитваш към змиите, са…

— Омраза, агония, изключителна параноя, и отвращение — изброи Лус.

— Може би е като… ами, аз едно време се страхувах от кактуси. Не можех да се приближа до тях — не се смей, убождала ли си се някога на едно от тези неща? Остават в кожата ти с дни. Както и да е, една година, за рождения ми ден, татко ми донесе цели единайсет кактуса. Отначало ми идваше да ги метна по него. Но после, знаеш ли, свикнах с тях. Спрях да откачам всеки път, като се приближа до кактус. В крайна сметка, това определено свърши работа.

— Значи искаш да кажеш — рече Лус, — че подаръкът на Кам всъщност е много сладък.

— Предполагам — каза Пен. — Но ако знаех, че си е паднал по теб, нямаше да му поверя личната ни кореспонденция. Съжалявам за това.

— Той не си пада по мен — понечи да каже Лус, като опипваше златната верижка в кутийката, представяйки си как ще изглежда тя върху кожата й. Не беше казала на Пен нищо за пикника си с Кам, защото… ами, всъщност, не знаеше точно защо. Имаше нещо общо с Даниел и с това как Лус все още не можеше да определи в какви отношения е — или в какви отношения искаше да бъде — с всеки от двамата.

— Ха — изкиска се Пен. — Което значи, че ти доста го харесваш! И изменяш на Даниел. Вече ми стана трудно да следя какви ги вършиш и да съм в крак с бройката на мъжете ти.

— Все едно става нещо интересно, с който и да е от двамата — каза мрачно Лус. — Мислиш ли, че Кам е прочел бележките?

— Ако го е направил, и въпреки това ти е подарил онова колие — каза Пен, — значи наистина е хлътнал по теб.

Влязоха в библиотеката и тежките двойни врати се затвориха зад тях с глух звук. Звукът отекна из стаята. Мис София вдигна очи от купищата книжа, покриващи осветеното й от настолна лампа бюро.

— О, здравейте, момичета — каза тя, като им се усмихна толкова широко, че Лус отново се почувства виновна, задето така се беше унесла в бленуване по време на лекцията й. — Надявам се краткото ми упражнение за преговор да ви е харесало — почти пропя тя.

— Много. — Лус кимна, макар че в упражнението не беше имало нищо кратко. — Дойдохме тук да преговорим още няколко неща преди изпита.

— Точно така — обади се Пен. — Вие ни вдъхновихте.

— Колко прекрасно! — Мис София размести книжата си и те изшумоляха. — Някъде имам списък с допълнителни четива. С удоволствие ще ви направя копие.

— Страхотно — излъга Пен, като леко побутна Лус към купчините с книги. — Ще ви кажем, ако ни потрябва!

Зад бюрото на мис София, в библиотеката беше тихо. Лус и Пен оглеждаха каталожните номера, докато подминаваха рафт след рафт на път към книгите по религия. Енергоспестяващите електрически крушки имаха детектори за движение и се предполагаше, че се включват всеки път, когато момичетата пресичаха някоя от пътеките между рафтовете, но само около половината работеха. Лус осъзна, че Пен още се държеше за ръката й, а след това си даде сметка, че не й се искаше да я пусне.

Момичетата стигнаха до обикновено претъпкания отдел за учене, където светеше само една настолна лампа. Всички други сигурно бяха на партито на Габ. Всички, с изключение на Тод. Той беше вдигнал крака върху стола отсреща и си даваше вид, че чете някакъв световен атлас с размерите на масичка за кафе. Когато момичетата минаха край него, той вдигна очи с мрачно изражение, което се дължеше или на това, че бе много самотен, или на леко раздразнение, че го безпокоят.

— Доста късничко сте тук — каза той с безразличие.

— Ти също — отвърна рязко Пен, като му се изплези театрално.

След като оставиха няколко рафта разстояние между себе си и Тод, Лус повдигна вежда към Пен:

— Това пък какво беше?

— Кое? — Пен се нацупи. — Той флиртува с мен. — Тя скръсти ръце на гърдите си и духна къдрица кафява коса от очите си. — Така да се каже.

— Да не сте в четвърти клас? — подкачи я Лус.

Пен заби показалец в Лус така силно, че тя щеше да подскочи, ако не се кикотеше толкова силно:

— Да познаваш някой друг, който би се разровил из семейната история на Даниел Григори заедно с теб? Не? И аз така си мислех. Остави ме на мира.

Вече бяха стигнали далечния заден ъгъл на библиотеката, където всичките 999 книги бяха подредени по протежение на една-единствена оловносива книжна лавица. Пен приклекна и започна да проследява с пръст гръбчетата на книгите. Лус почувства тръпка, сякаш някой прокарваше пръст по врата й. Проточи глава покрай рамото на Пен и видя сиво облаче. Не черно, каквито обикновено бяха сенките, а по-светло, по-рехаво. Точно толкова неприятно.

Тя загледа, с широко отворени очи, как сянката се разтегна в дълга, къдрава нишка точно над главата на Пен. Спускаше се бавно, като игла с вдянат в нея конец, и на Лус не й се искаше да мисли какво можеше да се случи, ако сянката докоснеше приятелката й. Онзи ден в гимнастическия салон сенките за пръв път я бяха докоснали — и тя все още се чувстваше осквернена, почти мръсна от това. Не знаеше какво друго можеха да направят.

Нервна, нестабилна, Лус изпъна ръка като бейзболна бухалка. Пое си дълбоко дъх и замахна напред. Настръхна при леденостудения допир, когато отблъсна сянката — и фрасна Пен отгоре по главата.

Пен притисна ръце към черепа си и шокирано погледна назад към Лус:

— Какво ти става?

Лус се отпусна до нея и приглади косата на темето й:

— Много съжалявам. Имаше… стори ми се, че видях една пчела… да каца на главата ти. Паникьосах се. Не исках да те ужили.

Почувства колко напълно неубедително бе това оправдание и зачака приятелката й да й каже, че е луда — какво щеше да търси пчела в библиотеката? Зачака Пен да излезе.

Но кръглото лице на Пен омекна. Тя взе ръката на Лус в двете свои и я разтърси.

— И аз изпитвам ужас от пчели — каза тя. — Имам смъртоносна алергия. Ти в общи линии току-що ми спаси живота.

Сякаш изживяваха огромен обвързващ момент — само дето не беше така, защото Лус беше изцяло погълната от сенките. Само да имаше как да ги изтика от ума си, да отърси и да прогони сенките и усещането, което будеха в нея, без да прогони Пен.

Тази светлосива сянка будеше в Лус силно, неловко усещане. Еднаквостта на сенките никога не й се беше струвала успокояваща, но тези последни най-нови разновидности я смущаваха по един нов начин. Означаваше ли това, че още видове сенки успяват да се доберат до нея? Или просто започваше да ги различава по-добре? Ами онзи странен момент по време на лекцията на мис София, когато всъщност беше отблъснала една сянка, преди тя да успее да влезе в джоба й? Беше го направила, без да мисли, и не беше имала причина да очаква, че двата й пръста изобщо ще могат да се преборят с една сянка, но те бяха успели — тя хвърли поглед зад купчините с книги — поне временно.

Запита се дали беше създала някакъв прецедент за общуване със сенките. Само че дори самата Лус знаеше, че да нарече онова, което беше сторила на сянката, кръжаща над главата на Пен „общуване“, бе просто евфемизъм. Чувство на студ и гадене се надигна в стомаха й, когато осъзна, че онова, което беше започнала да причинява на сенките, беше по-скоро все едно… им даваше отпор.

— Изключително странна работа. — Пен се обади от пода. — Трябваше да е точно тук между „Речник на ангелите“ и онази ужасна, бълваща огън и жупел книга на Били Греъм. — Тя вдигна поглед към Лус. — Но е изчезнала.

— Мислех, че каза…

— Казах. Компютърът посочи, че книгата е на рафтовете, когато проверих днес следобед, но не можем да влезем в интернет толкова късно, за да проверим отново.

— Иди да питаш супермена Тод ей там — предложи Лус. — Може би я използва да си крие списанията „Плейбой“, които чете.

— Супер. — Пен я плесна по бедрото.

Лус знаеше, че бе подхвърлила шегата само за да се опита да омаловажи разочарованието си. Просто беше толкова вбесяващо. Не можеше да открие нищо за Даниел, без да се натъкне на препятствие. Не знаеше какво ще намери в страниците на книгата на неговия пра-пра-не-знам-си-какъв, но то поне щеше да й разкрие нещо повече за Даниел. Което трябваше да е по-добре от нищо.

— Стой тук — каза Пен, като се изправи. — Ще отида да попитам мис София дали някой е взел книгата днес.

Лус я загледа как тръгва бавно отново по дългата пътека към предното гише. Засмя се, когато Пен ускори крачка, за да подмине мястото, където седеше Тод.

Сама в задния ъгъл, Лус започна да опипва някои от другите книги по рафтовете. Бързо прехвърли на ум учениците в „Меч и Кръст“, но не успя да се сети за никакви вероятни кандидати за заемане на стара религиозна книга. Може би мис София я беше използвала като източник за упражнението за преговор по-рано. Лус се запита как ли се е чувствал Даниел, докато седеше там, заслушан как библиотекарката говори за неща, които вероятно се бяха обсъждали на масата за вечеря, докато е растял. На Лус й се искаше да узнае какво е било детството му. Какво беше станало със семейството му? Религиозно възпитание ли беше получил в сиропиталището? Или детството му бе приличало на нейното, в което единствените цели, преследвани с религиозна страст, бяха добрите оценки и академичните почести? Искаше да узнае дали Даниел някога беше чел тази книга на своя прародител и какво си беше помислил за нея, и дали самият той обичаше да пише. Искаше да знае какво ли правеше той точно сега на партито на Габ, и кога е рожденият му ден, и кой номер обувки носи, и дали някога бе пропилял дори секунда от времето си да си задава въпроси за нея.

Лус тръсна глава. Този „влак на мисълта“ отиваше право към Града на съжалението и тя искаше да слезе. Издърпа от рафта — твърде непривлекателния подвързан с плат „Речник на ангелите“ — и реши да се разсее с четене, докато Пен се върне.

Беше стигнала до падналия ангел Абадон, който се разкайваше, че се е съюзил със Сатаната и постоянно оплакваше злополучното си решение — прозявка — когато над главата й отекна оглушителен шум. Лус вдигна очи и видя червеното проблясване на противопожарната аларма.

— Тревога. Тревога — обяви монотонен глас като на робот по някакъв високоговорител. — Противопожарната аларма е задействана. Евакуирайте сградата.

Лус пъхна книгата обратно на рафта и с усилие се изправи на крака. В „Доувър“ непрекъснато правеха такива неща. След известно време се беше стигнало до момента, в който дори учителите не обръщаха внимание на провежданите всеки месец учебни тревоги, така че пожарната наистина беше започнала да задейства алармата, само за да накара хората да реагират. Лус напълно си представяше как управата на „Меч и Кръст“ устройва подобна демонстрация. Но когато се отправи към изхода, с изненада откри, че кашля. В библиотеката наистина имаше дим.

— Пен? — извика тя и чу собствения си глас да отеква в ушите й. Знаеше, че пронизителното пищене на алармата ще го заглуши.

Лютивият мирис на дим почти мигновено я върна към пожара онази нощ с Тревър. В ума и нахлуха образи и звуци, неща, които беше натикала така дълбоко в паметта си, че все едно бяха заличени. Досега.

Очите на Тревър, разширени от ужас, така че се виждаше само бялото им, на фона на оранжевия блясък. Отделните пипала на пламъците, докато огънят се разпростираше през всеки от пръстите му. Пронизителният, безкраен писък, който отекваше като сирена в главата й дълго след като Тревър се беше предал. И през цялото време тя стоеше там и гледаше, не можеше да престане да гледа, застинала в тази огнена баня. Не можеше да помръдне. Не можеше да направи нищо, за да му помогне. Затова той беше умрял.

Почувства как една ръка стисна лявата й китка и се завъртя, като очакваше да види Пен. Беше Тод. Бялото на очите му беше огромно, и той също кашляше.

— Трябва да се махаме оттук — каза той, като дишаше бързо. — Мисля, че в дъното има изход.

— Ами Пен и мис София? — попита Лус. Чувстваше се слаба и замаяна. Разтърка очи. — Бяха ей там. — Когато посочи пътеката към входа, видя колко по-гъст беше димът в тази посока.

За миг Тод имаше вид, сякаш се съмнява, но после кимна.

— Добре — каза, като продължаваше да я държи за китката, когато се приведоха и затичаха към предните врати на библиотеката. Завиха надясно, когато една от пътеките им се стори особено изпълнена от дим, после се озоваха с лице към стена от книги, без никаква представа накъде да бягат. И двамата спряха и ахнаха. Димът, който само миг по-рано кръжеше точно над главите им, сега се спускаше ниско и притискаше раменете им.

Дори приклекнали под него, те се давеха и задъхваха. И виждаха само на няколко стъпки пред себе си. Като внимаваше да не пуска ръката на Тод, Лус се завъртя в кръг, внезапно несигурна от коя посока бяха дошли. Протегна ръка и опипа нагорещената метална лавица на един от стелажите с книги. Дори не различаваше буквите по гръбчетата на книгите. В кой раздел бяха — този на книгите, започващи с „Д“ или на онези с „О“?

Нямаше знаци, които да ги насочат към Пен и мис София, нито такива, които да ги упътят към изхода. Лус почувства как през тялото й преминава прилив на паника, от който й стана още по-трудно да диша.

— Сигурно вече са излезли през предните врати — извика Тод: не звучеше напълно убеден. — Трябва да се върнем!

Лус прехапа устна. Ако нещо се случеше на Пен…

Едва виждаше Тод, който стоеше точно пред нея. Беше прав, но кой беше обратният път? Тя кимна безмълвно и почувства как ръката му тегли нейната.

Дълго време тя се движеше, без да знае къде отиват, но докато тичаха, димът лека-полека се разнасяше, докато накрая тя видя червеното проблясване на табелата за аварийния изход. Лус въздъхна облекчено, докато Тод затърси опипом дръжката на вратата и накрая я отвори.

Намираха се в коридор, който Лус не беше виждала никога преди. Тод затръшна вратата зад тях. Ахнаха и напълниха дробовете си с чист въздух. Имаше толкова хубав вкус, че на Лус й се прииска да впие зъби в него, да изпие цял галон от него, да се окъпе в него. Двамата с Тод кашляха, за да прогонят дима от дробовете си, докато започнаха да се смеят — неловък, само наполовина изпълнен с облекчение смях. Смяха се, докато Лус заплака. Но дори когато свърши да плаче и да кашля, очите й продължаваха да сълзят.

Как можеше да вдишва този въздух, когато дори не знаеше какво е станало с Пен? Ако Пен не беше успяла да се измъкне — ако беше припаднала някъде вътре — тогава Лус отново беше предала някого, на когото държеше. Само че този път щеше да бъде безкрайно по-лошо.

Тя избърса очите си и загледа как изпод пролуката в основата на вратата излиза къдраво облаче дим. Още не бяха в безопасност. В края на коридора имаше друга врата. През стъклото на вратата Лус видя как клонът на някакво дърво се поклащаше в нощта. Издиша шумно. След няколко минути щяха да бъдат навън, далече от задушаващите изпарения.

Ако бяха достатъчно бързи, можеха да заобиколят до предния вход и да се уверят, че Пен и мис София са се измъкнали благополучно.

— Хайде — обърна се Лус към Тод, който се беше превил на две и хриптеше. — Трябва да продължаваме.

Той се изправи, но Лус видя, че наистина е изтощен. Лицето му беше зачервено, очите му бяха обезумели и мокри. Почти трябваше да го влачи към вратата.

Толкова се беше съсредоточила върху задачата да се измъкне, че й отне твърде дълго време да разгадае силния, свистящ шум, който бе надвиснал над тях, заглушавайки алармите.

Когато вдигна поглед, видя вихрушка от сенки. Безброй сенки в сиво и в най-наситеното черно. Би трябвало да може да вижда само до тавана над главата си, но сенките сякаш някак се простираха отвъд него. В някакво непознато и скрито небе. Бяха преплетени една в друга, и въпреки това бяха отделни и ясно различими.

Сред тях беше най-светлата, сивкавата, която беше видяла по-рано. Сега вече не беше с форма на игла, а изглеждаше почти като пламъче на кибритена клечка. Полюшваше се над тях в коридора. Нима наистина тя беше отблъснала тази безформена тъмнина, когато заплашваше да докосне главата на Пен? От спомена я засърбяха дланите, а пръстите на краката й се присвиха.

Тод заблъска по стените, сякаш коридорът ги застигаше и ги притискаше. Лус знаеше, че са безкрайно далече от вратата. Тя затърси опипом ръката му, но потните им длани се плъзгаха една от друга. Обви здраво пръсти около китката му. Той беше бял като призрак, присвит близо до пода, почти разтреперан. Ужасен стон се откъсна от устните му.

Защото сега димът изпълваше коридора?

Или защото той също усещаше сенките?

Невъзможно.

И въпреки това лицето му беше измъчено и ужасено. Много по-измъчено и ужасено сега, когато сенките бяха над главите им.

— Лус? — Гласът му потрепери.

Ново пълчище сенки се издигна точно на пътя им. Плътна черна пелена от тъмнина се разстла по стените и Лус вече не можеше да вижда вратата. Тя погледна Тод — дали той я виждаше?

— Бягай! — изкрещя тя.

Можеше ли той изобщо да побегне? Лицето му беше пепеливо, а клепачите му висяха затворени. Беше на косъм от припадъка. Но после изведнъж й се стори, че я носи.

Или нещо носеше и двамата.

— Какво, по дяволите? — изкрещя Тод.

Краката им докоснаха пода само за миг. Чувството беше, сякаш се носеше върху гребена на океанска вълна, лек гребен от пяна, който я издигна по-високо, изпълвайки тялото й с въздух. Лус не знаеше накъде отива — дори не виждаше вратата, само зъбещи се мастиленочерни сенки навсякъде наоколо. Кръжаха, но не я докосваха. Би трябвало да е ужасена, но не беше. По някакъв начин се чувстваше защитена от сенките, сякаш нещо я пазеше като щит — нещо течно, но непроницаемо. Нещо странно познато. Нещо силно, но също и нежно. Нещо…

Невероятно бързо тя и Тод се озоваха на вратата. Краката й отново се допряха до пода и тя се блъсна в резето на вратата към аварийния изход.

После въздъхна. Задави се. Задъха се. Повдигна й се.

Дрънчеше друга аларма. Но нейният звук се чуваше някъде далече.

Вятърът шибаше врата й. Бяха навън! Застанали на малък перваз. Ред стълби водеше надолу към училищния двор, и макар че всичко в главата й сякаш беше замъглено и пълно с дим, на Лус й се стори, че чува гласове някъде наблизо.

Върна се назад, за да се опита да открие какво се беше случило току-що. Как тя и Тод бяха успели да се промъкнат през най-плътната, най-черната, непробиваема сянка? И какво бе онова, което ги беше спасило? Лус почувства отсъствието му.

Почти й се искаше да се върне и да го потърси.

Но коридорът беше тъмен, а очите й още сълзяха, и тя вече не различаваше гърчещите се сенки. Може би си бяха отишли.

После се появи назъбена светлина, нещо, което приличаше на дървесен ствол с клони — не, на торс с издължени, широки крайници. Пулсиращ, почти виолетов стълб светлина, който кръжеше над тях. Това, по някакъв абсурден начин, накара Лус да се сети за Даниел. Привиждаха й се разни неща. Пое си дълбоко дъх и се опита да примигне, за да прогони от очите си сълзите, предизвикани от дима. Но светлината още беше там. Тя по-скоро усети, отколкото чу как тя я вика, как я успокоява, като приспивна песен насред военна зона.

Затова не видя задаващата се сянка.

Сянката се блъсна с всичка сила в нея и Тод, като разкъса хватката, в която се държаха, и подхвърли Лус във въздуха.

Тя се приземи на купчинка в подножието на стълбите. Мъчителен стон се откъсна от устните й.

В продължение на един дълъг миг главата й пулсираше. Никога не беше усещала толкова дълбока и изгаряща болка. Тя извика в нощта, сред сблъсъка на сянка и светлина отгоре над главата й.

Но после всичко случило се й дойде в повече, и Лус се предаде и затвори очи.