Лорън Кейт
Паднали ангели (10)

9
Състояние на невинност

В понеделник вечерта мис София стоеше зад един подиум в предната част на най-просторната класна стая в сградата „Августин“, като се опитваше да разиграва театър на сенките с ръцете си. Беше свикала последно занятие за преговор за учениците от класа си по религия преди обичайния тест за средата на срока на другия ден, и тъй като Лус вече беше пропуснала занятията от цял един месец, предположи, че има много да наваксва.

Което обясняваше защо беше единствената, която изобщо се преструваше, че си води бележки. Никой от другите ученици дори не забелязваше, че вечерното слънце, което проникваше през тесните западни прозорци, проваля импровизираната постановка на мис София, напомняща за едновремешен фотоапарат с дървена кутия. А Лус не искаше да привлече вниманието към факта, че се опитва да внимава, като стане, за да дръпне прашните щори.

Когато слънцето докосна тила на Лус, тя изведнъж осъзна от колко отдавна седи в тази стая. Тази сутрин по време на часа по световна история беше гледала как утринното слънце проблясва като грива около оредяващата коса на господин Коул. Беше изтърпяла задушаващата горещина в средата на следобеда по време на биологията при Албатроса. Сега беше почти вечер. Слънцето бе обиколило целия кампус, а Лус почти не бе ставала от чина. Усещаше тялото си толкова твърдо като металния стол, на който седеше, а ума си — затъпял като молива, който се беше отказала да използва, за да си води бележки.

Каква беше тая работа с „театъра на сенките“? Да не би тя и останалите ученици да са на пет години?

Но после се почувства виновна. От цялото преподавателско тяло тук, мис София беше най-милата, дори онзи ден внимателно беше дръпнала Лус настрани да обсъдят колко е изостанала с писането на разработката за родословното дърво на семейството си. Наложи се Лус да се престори на зашеметена от благодарност, когато в продължение на един час мис София отново я „разходи“ през основните указания. Почувства се леко засрамена, но да се прави на тъпа беше далеч повече за предпочитане, отколкото да признае, че е била твърде заета да бленува за един определен съученик, за да посвети време на проучването си.

Сега мис София стоеше в дългата си рокля от черен креп, като сключи изискано палци и вдигна ръце във въздуха, подготвяйки се за следващото изпълнение. Отвън пред прозореца през слънцето премина облак. Лус отново насочи вниманието си към лекцията, когато забеляза, че на стената зад мис София внезапно се появи истинска сянка.

— Както всички помните от прочитането на „Изгубеният рай“ миналата година, когато Бог дал на ангелите свободно да изберат къде да останат — каза мис София, като си пое дъх в микрофона, закрепен на ревера й с цвят на слонова кост и разпери пръсти в съвършена имитация на ангелски криле — имало един, който пресякъл границата. — Мис София театрално сниши глас и Лус проследи как тя закриви показалците си нагоре, така че ангелските криле се преобразиха в дяволски рога.

Зад Лус някой промърмори: „Голяма работа, това е най-старият трик на света“.

От момента, в който мис София беше започнала лекцията си, изглеждаше, сякаш поне един човек в стаята апострофираше всяка дума, която излизаше от устата й. Може би защото Лус нямаше религиозно възпитание като останалите от тях, или може би защото съчувстваше на мис София, но изпитваше все по-силно желание да се обърне и да изшътка на заядливците.

Беше раздразнена. Уморена. Гладна. Вместо да тръгнат под строй на вечеря заедно с останалото училище, двайсетте ученици, записани в класа по религия на мис София, бяха уведомени, че ако ще присъстват на „избираемото занимание“ — печално погрешно название, уведоми я Пен — учебно занятие, храната ще им бъде сервирана в стаята, където се провеждаше занятието, за да се спести време.

Яденето — не вечеря, нито дори и обяд, просто късно следобедно похапване, което би могло да мине за всичко — беше странно преживяване за Лус, на която и без друго й беше доста трудно да намери нещо, което би могла да яде, в наблягащата на месото столова. Ранди просто беше избутала в стаята една количка с потискащи сандвичи и няколко кани с хладка вода.

Сандвичите до един бяха със загадъчно студено месо, майонеза и сирене, и Лус завистливо беше гледала как Пен поглъща шумно един след друг, оставяйки корички със следи от зъби, докато ядеше. Лус беше на ръба да махне болонската наденичка от един сандвич, когато Кам си проправи път с блъскане и застана до нея. Беше разтворил юмрук и в шепата му се показа купчинка пресни смокини. Наситено пурпурните им обвивки изглеждаха като скъпоценни камъни в ръката му.

— Какво е това? — беше попитала тя, като успя да се усмихне.

— Не можеш да живееш само на хляб, нали? — беше казал той.

— Не ги яж. — Габ се беше хвърлила към тях, като измъкна смокините от пръстите на Лус и ги метна в боклука. За пореден път беше прекъснала личния им разговор и беше сложила на мястото на смокините в празната длан на Лус шепа фъстъчени дражета „М&М“ от купено от автомата пакетче. Габ носеше пъстра лента за коса. Лус си представи как смъква рязко нещото от главата й и го хвърля в боклука.

— Тя е права, Лус. — Беше се появила Ариана, която гледаше гневно Кам. — Кой знае с каква дрога ги е наблъскал?

Лус се беше засмяла, защото, разбира се, Ариана се шегуваше, но когато никой друг не се усмихна, тя млъкна и пъхна дражетата „М&М“ в джоба си, точно когато мис София призова всички да сядат по местата си.

* * *

Сякаш часове по-късно, всички те още бяха хванати като в капан в класната стая, а мис София беше стигнала само от Зората на Сътворението до войната в Небесата. Още не бяха стигнали дори до Адам и Ева. Стомахът на Лус издаде къркорещ звук в знак на протест.

— А знаем ли всички кой е бил злият ангел, разбунтувал се срещу Бог? — попита мис София, сякаш четеше книжка с картинки на групичка деца в библиотеката. Лус очакваше всички в стаята да пропеят детински: „Да, мис София“.

— Някой знае ли? — повтори мис София.

— Роланд! — подметна полугласно Ариана.

— Точно така — каза мис София и главата й се люшна в невинно кимване. Тя просто недочуваше. — Сега го наричаме Сатана, но през годините той е действал под много прикрития — Мефистофел, или Белиал, дори Луцифер според някои.

Моли, която седеше пред Лус и през последния час люлееше гърба на стола си, така че той се удряше в чина на Лус, с ясната цел да я подлуди, бързо пусна през рамо листче хартия върху чина на Лус.

Лус… Луцифер… нещо общо?

Почеркът й бе тъмен и гневен, и трескав. Лус видя как високите й скули се повдигат в подигравателна усмивка. В миг на породена от глада слабост, Лус започна яростно да дращи отговор на гърба на бележката на Моли. Че е кръстена на Лусинда Уилямс, най-великата жива певица и авторка на текстове за песни, на чийто концерт, който за малко щял да бъде отложен заради дъжда, се състояла първата среща на родителите й. Че след като майка й се подхлъзнала на пластмасова чаша, паднала по кално свлачище и се приземила в обятията на баща й, не беше напуснала тези обятия цели двайсет години. Че нейното име символизира нещо романтично — а какво можеше Моли с мръсната си уста да покаже за себе си? И че във всеки случай, ако в цялото това училище има някой, който може да се похвали с близка прилика със Сатаната, това не е получателката на бележката, а онази, която я изпращаше.

Очите й се забиха като свредели в тила на прясно боядисаната в алено коса на Моли — късо подстригана отстрани и отзад и малко по-дълга отгоре. Лус беше готова да запрати към нея сгънатия лист хартия и да рискува да си навлече гнева й, когато мис София насочи вниманието си към осветената кутия.

Беше вдигнала двете си ръце над главата, дланите й бяха извърнати нагоре и свити така, че да обхванат въздуха. Когато ги свали, сенките на пръстите й, очертани на стената, заприличаха чудодейно на размахани ръце и крака, като на човек, който скача от мост или изскача от сграда. Гледката беше толкова причудлива, толкова мрачна и въпреки това така добре пресъздадена, че изплаши Лус. Тя не можеше да извърне очи.

— В продължение на девет дни и девет нощи — каза мис София — Сатаната и неговите ангели падали все по-надолу и по-надолу от Рая.

Думите й раздвижиха нещо в паметта на Лус. Тя погледна през две редици към Даниел, който срещна погледа й за половин секунда, преди да зарови лице в тетрадката си. Но този втори поглед беше достатъчен, и изведнъж всичко възкръсна в паметта й: сънят, който й се беше явил предишната нощ.

Беше редактирана история на срещата й с Даниел при езерото. Но в съня й, когато Даниел се сбогува с нея и се гмурна отново във водата, Лус имаше смелостта да го последва. Водата беше топла, толкова уютна, че тя дори не се беше почувствала мокра, а навсякъде около нея кръжаха пасажи от виолетови риби. Тя плуваше толкова бързо, колкото можеше, и отначало й се стори, че рибите й помагат и я бутат към Даниел и към брега. Но скоро множествата риби започнаха да затъмняват и замъгляват зрението й, и тя вече не можеше да го вижда. Рибите заприличаха на сенки, зловещо изглеждащи, и се приближаваха все повече и повече, докато тя вече не виждаше нищо, почувства как потъва, как се изплъзва, надолу в тинестите дълбини на езерото. Въпросът не беше в това, че не може да диша: въпросът беше дали някога ще успее да се издигне отново на повърхността. Въпросът беше дали ще изгуби Даниел завинаги.

После, някъде отдолу, се беше появил Даниел, с разперени като корабни платна ръце. Те разпръснаха рибите-сенки и обгърнаха Лус, и двамата заедно се издигнаха обратно към повърхността. Те пореха водата високо и още по-високо, като отминаха скалата и магнолията, където бяха оставили обувките си. Миг по-късно бяха толкова високо, че Лус дори не виждаше земята.

— И те се приземили — каза мис София, като опря ръце на подиума, — в пламтящите бездни на Ада.

Лус затвори очи и издиша. Било е само сън. За нещастие, това беше нейната реалност.

Тя въздъхна и подпря брадичка на ръцете си, спомнила си забравения отговор на бележката от Моли. Лежеше сгънат в ръцете й. Сега й се струваше глупав и прибързан. По-добре да не отговаря, та Моли да не разбере, че изобщо я е засегнала.

Едно хартиено самолетче се приземи върху лявата й ръка над лакътя. Тя погледна към далечния ляв ъгъл на класната стая, където седеше Ариана, заела преувеличена дяволита поза.

Предполагам, че не си се унесла в блянове за Сатаната.

Къде изприпкахте двамата с ДГ в събота следобед?

Лус цял ден не беше имала възможност да поговори с Ариана насаме. Но откъде знаеше Ариана, че Лус е тръгнала с Даниел? Докато мис София съсредоточено показваше с помощта на хартиените фигури деветте кръга на Ада, Лус проследи как Ариана изпраща ново съвършено насочено хартиено самолетче към чина й.

Също и Моли.

Тя посегна точно навреме, за да грабне самолетчето между боядисаните си с лъскав черен лак нокти, но този път Лус не смяташе да я остави да спечели. Тя грабна обратно самолетчето от хватката на Моли, при което шумно разкъса крилото му през средата. Лус имаше точно достатъчно време да пъхне в джоба си разкъсаната бележка, преди мис София рязко да се обърне.

— Лусинда и Моли — каза тя, като присви устни и подпря ръце на подиума. — Наистина се надявам, че това, което вие двете изпитвате нужда да обсъждате чрез неуважително предаване на бележки, каквото и да е то, може да бъде казано пред целия клас.

Умът на Лус препускаше бясно. Ако бързо не измислеше нещо, Моли щеше да го направи, и не се знаеше колко смущаващо щеше да бъде то.

— М-Моли просто казваше — заекна Лус, — че не е съгласна с вашето виждане за това как е разделен Адът. Тя има собствени представи.

— Е, Моли, ако имаш различна представа за подземния свят, определено бих искала да я чуя.

— Какво, по дяволите… — промърмори полугласно Моли. Тя прочисти гърло и се изправи. — Ами, вие описахте пастта на Луцифер като най-ниското място в преизподнята, което е причината, поради която всички предатели накрая попадат там. Но колкото до мен — каза тя, сякаш беше репетирала репликите, — аз мисля, че най-ужасното място в Ада — тя отправи продължителен, проницателен поглед назад към Лус — трябва да бъде запазено не за предателите, а за страхливците. Най-слабите, най-безгръбначните неудачници. Защото ми се струва, че предателите най-малкото са направили някакъв избор. Но страхливците? Те просто търчат наоколо и си гризат ноктите, като се боят да направят каквото и да било. Което е безспорно по-лошо. — Тя изрече дрезгаво: „Лусинда“ и прочисти гърло. — Но това си е просто моето мнение. — Тя си седна.

— Благодаря ти, Моли — каза предпазливо мис София. — Сигурна съм, че всички се чувстваме много просветени.

Не и Лус. Тя беше спряла да слуша към средата на тирадата на Моли, когато усети под лъжичката странно чувство, като от гадене.

Сенките. Усети ги, преди да ги види, надигащи се като бълбукащи мехурчета катран от земята. Пипало от тъмнина се сви около китката й и Лус погледна надолу, изпълнена с ужас. То се опитваше да се промъкне в джоба й. Мъчеше се да докопа книжното самолетче на Ариана. Та тя дори не го беше прочела още! Натика юмрук дълбоко в джоба си и използва два пръста и цялата сила на волята си, за да улови сянката и да я издърпа възможно най-силно.

Случи се нещо удивително. Сянката се сви, отдръпвайки се назад като наранено куче. Лус за пръв път успяваше да направи това.

В другия край на стаята тя срещна погледа на Ариана. Ариана беше наклонила глава на една страна и устата й висеше отворена.

Бележката — тя сигурно още чакаше Лус да прочете бележката.

Мис София изключи светлинната кутия:

— Мисля, че на артрита ми му стига толкова Ад за една вечер. — Тя се засмя, насърчавайки изтощените ученици да се засмеят заедно с нея. — Ако всички препрочетете седемте критични есета върху „Изгубеният рай“, които ви дадох, мисля, че ще бъдете повече от подготвени за утрешния изпит.

Когато останалите ученици забързаха да си приберат нещата в чантите и да се измъкнат от стаята, Лус разгъна бележката на Ариана:

Кажи ми, че не ти е излязъл с онзи неубедителен номер „Парил съм се по-рано“.

Оу. Определено трябваше да поговори с Ариана и да открие какво точно знаеше тя за Даниел. Но първо…

Той стоеше пред нея. Сребристата тока на колана му блестеше точно пред очите й. Тя си пое дълбоко дъх и вдигна поглед към лицето му.

Изпъстрените с виолетово-сиви очи на Даниел изглеждаха спокойни. Не беше говорила с него от два дни, откакто я беше оставил при езерото. Времето, което беше прекарал далече от нея, сякаш го бе подмладило.

Лус осъзна, че още държи разгъната на чина пред себе си издайническата бележка на Ариана. Преглътна с усилие и я пъхна обратно в джоба си.

— Исках да се извиня, задето си тръгнах така внезапно онзи ден — каза Даниел: звучеше странно официално. Лус не знаеше дали от нея се очаква да приеме извинението му, но той не й даде време да реагира. — Предполагам, че си се върнала благополучно на сушата?

Тя се опита да се усмихне. Мина й през ума да разкаже на Даниел за съня, който беше сънувала, но за щастие осъзна, че щеше да бъде ужасно странно.

— Как ти се стори занятието за преговор? — Даниел изглеждаше сдържан, скован, сякаш никога преди не бяха разговаряли. Може би се шегуваше.

— Беше истинско мъчение — отговори Лус. Винаги се беше дразнила, когато умни момичета се преструваха, че не схващат нещо, просто защото предполагаха, че едно момче би искало да чуе точно това. Лус обаче не се преструваше: наистина беше мъчение.

— Хубаво — рече Даниел: изглеждаше доволен.

— И на теб ли ти беше омразно?

— Не — каза той загадъчно, и сега на Лус й се прииска да беше излъгала, за да прозвучи по-заинтригувана, отколкото беше в действителност.

— Значи… ти е харесало — каза тя, като искаше да каже нещо, каквото и да е, за да го задържи до себе си, да го накара да продължи да говори. — Какво точно ти хареса в това?

— Може би „хареса ми“ не е точната дума. — След дълга пауза каза: — Изучаването на тези неща… е традиция в семейството ми. Предполагам, че няма как да не почувствам някаква връзка.

На Лус й трябваше известно време да осъзнае напълно думите му. Умът й се насочи към мухлясалия стар склад в приземния етаж, където беше зърнала състоящото се от един-единствен лист досие на Даниел. Досието, в което се твърдеше, че Даниел е прекарал по-голямата част от живота си в Окръжното сиропиталище на Лос Анжелис.

— Не знаех, че имаш някакви роднини — каза тя.

— Защо ти е да знаеш? — каза троснато Даниел.

— Не знам… Тоест, искам да кажа, значи имаш?

— Въпросът е защо изобщо си въобразяваш, че знаеш нещо за семейството ми — или за мен?

Лус почувства как стомахът й се присви. Видя как в разтревожените очи на Даниел проблясва предупреждението: „Внимание, преследвач“. И разбра, че отново беше оплескала нещата с него.

— Ей, Ди. — Роланд се появи иззад тях и сложи ръка на облеченото в тениска рамо на Даниел. — Искаш ли да останеш да видиш дали няма да има още една едногодишна лекция, или ще се чупим?

— Да — каза тихо Даниел, като хвърли към Лус последен кос поглед. — Да се махаме оттук.

Разбира се — очевидно — тя трябваше да хукне още преди няколко минути. Например, още при първото инстинктивно желание да разкрие някакви подробности от досието на Даниел. Един умен, нормален човек щеше да отклони разговора или да смени темата с нещо съвсем не толкова странно, или най-малкото да си държи затворена голямата уста.

Но… Ден след ден Лус доказваше, че — особено когато ставаше дума за Даниел — беше неспособна да направи каквото и да било, което влизаше в категорията „нормално“ или „умно“.

Наблюдаваше как Даниел се отдалечава заедно с Роланд. Даниел не погледна назад, и всяка стъпка, с която се отдалечаваше от нея, я караше да се чувства все по-странно и по-странно самотна.