Лорън Кейт
Паднали ангели (2)

1
Напълно непознати

Лус се втурна забързано в осветеното от флуоресцентни лампи фоайе на училището „Меч и Кръст“ с десет минути закъснение. Един от членовете на персонала, с издут гръден кош и червени бузи и тефтер с прикрепващи се страници, който стискаше под якия си като желязо бицепс, вече даваше заповеди — което означаваше, че Лус е изостанала.

— И така, помнете главното: медицинският пункт, легла и „червените очи“ — излая служителят на една скупчена групичка от други трима ученици, всичките застанали с гръб към Лус. — Помнете основните правила и никой няма да пострада.

Лус забърза да се присламчи към групата. Още се опитваше да разбере дали е попълнила правилно огромната купчина от книжа, дали този гид с бръсната глава, който стоеше пред нея, е мъж или жена, дали имаше някой, който да й помогне с тази огромна торба, дали родителите й щяха да се отърват от любимия й плимут „Фюри“ в мига, щом пристигнеха вкъщи, след като я оставиха тук. Цяло лято заплашваха да продадат колата, а сега имаха причина, която дори Лус не можеше да оспори: В новото училище на Лус на никого не беше позволено да има кола. В новото й поправително училище, за да сме точни.

Все още се опитваше да свикне с този термин.

— Бихте ли, ъ, бихте ли повторили това? — попита тя служителя. — Какво беше, лекарства…?

— Я виж ти кого е довяла бурята — каза служителят високо, после продължи, като изричаше думите бавно и ясно: — Медицинският пункт. Ако сте от учениците, които са на медикаменти, това е мястото, където ще отивате, за да се поддържате дрогирани, нормални, дишащи, каквото ще да е. — Жена, реши Лус, като изучаваше съществото. Никой мъж нямаше да е достатъчно ехиден, за да изрече всичко това с такъв сладък тон на гласа.

— Схванах. — Лус почувства, че й се повдига. — Медицинският пункт.

Вече от години не беше на лекарства. След нещастния случай миналото лято д-р Санфорд, нейният специалист в Хопкингтън — и причината, поради която родителите й я бяха изпратили на училище с пансион чак в Ню Хампшър — искаше да обмисли възможността отново да я сложи на лекарства. Макар че накрая го беше убедила в привидната си стабилност, беше нужен допълнителен месец на анализ от нейна страна, само за да стои далече от онези ужасни антипсихотични лекарства.

Това беше причината, поради която се записваше в горния курс на „Меч и Кръст“ цял месец след като академичната година беше започнала. Достатъчно неприятно беше да е нова ученичка, и Лус наистина беше нервна, че ще трябва да се впусне бързо в училищни занятия, в които всички останали вече бяха навлезли. Но както изглеждаше от днешната обиколка, тя не беше единственото ново хлапе, което пристигаше днес.

Крадешком хвърли поглед към другите трима ученици, застанали в полукръг около нея. В предишното й училище — подготвителното училище „Доувър“ — именно по време на обиколката на кампуса в първия ден се беше запознала с най-добрата си приятелка, Кали. В кампус, където всички други ученици на практика бяха откърмени заедно, щеше да е достатъчно, че Лус и Кали бяха единствените хлапета, които не се записваха тук като част от семейната традиция. На двете момичета не им отне много време да осъзнаят, че освен това споделяха една и съща страст към едни и същи стари филми — особено когато ставаше дума за Албърт Фини. След като през първата си година, докато гледаха „Две за из път“, откриха, че никоя от тях не можеше да приготви торбичка пуканки, без да задейства противопожарната аларма, Кали и Лус не се бяха отделяли една от друга. Докато… докато не им се наложи.

Днес до Лус стояха две момчета и едно момиче. Момичето изглеждаше достатъчно лесно за разгадаване — русо и красиво като от реклама на козметичните продукти „Нютрогена“, с маникюр в пастелно розово, който беше в тон с пластмасовата й папка с метални халки.

— Аз съм Габ — каза провлечено тя, като хвърли на Лус широка усмивка, изчезнала така бързо, както се бе появила, още преди Лус да успее да си каже името. Мимолетният интерес на момичето й напомняше повече за южняшка версия на момичетата в „Доувър“, отколкото на някой, когото би очаквала в „Меч и кръст“. На Лус й беше също толкова невъзможно да реши дали това е успокояващо или не, колкото и да си представи какво може да търси момиче, изглеждащо по този начин, в поправително училище.

От дясната страна на Лус стоеше момче с къса кестенява коса, кафяви очи и осеян с лунички нос. Но начинът, по който отказваше дори да срещне погледа й, а просто продължаваше да човърка една кожичка под нокътя на палеца си, остави в Лус впечатлението, че подобно на нея и той вероятно още беше зашеметен и объркан, че се е озовал тук.

Момчето вляво от нея, от друга страна, пасваше на образа, който Лус си беше изградила за това място, даже малко идеализирано. Беше висок и слаб, с преметната през рамо винилова чанта, каквито носеха диджеите, чорлава черна коса и големи, хлътнали зелени очи. Устните му бяха пълни и с естествен розов цвят, за какъвто повечето момичета биха извършили убийство. Върху светлата кожа на тила му сякаш проблясваше черна татуировка във формата на слънце с лъчи, показваща се от края на черната му тениска.

За разлика от другите двама, когато се обърна да срещне погледа й, той издържа на него и не отмести очи. Устата му беше стисната в права линия, но очите му бяха топли и живи. Взираше се в нея, застанал неподвижно като статуя, което накара Лус също да се почувства като вкопана на мястото си. Пое си въздух през зъби. Тези очи бяха напрегнати и мамещи и, ами, добре де, леко обезоръжаващи.

С няколко шумни прокашляния възпитателката прекъсна втренченото като в транс взиране на момчето. Лус се изчерви и се престори, че много усилено се чеше по главата.

— Онези от вас, които са се ориентирали в обстановката, са свободни да си вървят, след като оставите опасните си материали. — Възпитателката посочи голяма картонена кутия под табела, на която пишеше с големи черни букви: „непозволени материали“. — А когато казвам свободни, Тод — тя стовари ръка върху рамото на луничавото хлапе, при което то подскочи — имам предвид да тръгнете към гимнастическия салон, за да се срещнете с предварително определените ви наставници. Ти — посочи тя към Лус — пусни в кутията опасните си материали и остани при мен.

Четиримата тръгнаха с тътрене на крака към кутията и Лус гледаше смаяна, докато другите ученици започнаха да изпразват джобовете си. Момичето извади почти осемсантиметрово розово джобно ножче. Зеленоокото момче неохотно пусна в кутията флакон с боя и нож за картон. Дори злочестият Тод пусна няколко кутии кибрит и малък контейнер с гориво за запалка. Лус се почувства почти глупаво, задето самата тя не криеше някой опасен предмет — но когато видя как другите деца бъркат в джобовете си и хвърлят в кутията клетъчните си телефони, преглътна мъчително.

Когато се наведе напред да прочете табелата „непозволени материали“, видя, че клетъчните телефони, пейджърите и радиотелефоните бяха строго забранени. Нима не стигаше това, че не можеше да задържи колата си! Лус стисна с потната си ръка клетъчния телефон в джоба си — единствената й връзка с външния свят. Когато възпитателката видя изражението й, Лус получи няколко бързи шляпвания по бузата.

— Не ми припадай, хлапе, не ми плащат достатъчно да свестявам изпаднали в несвяст. Освен това имаш право на един телефонен разговор седмично в главното фоайе.

Един телефонен разговор… веднъж седмично? Но…

Сведе поглед към телефона си за последен път и видя, че беше получила две нови текстови съобщения. Не й се вярваше това да са последните й две текстови съобщения. Първото беше от Кали.

Обади се незабавно! Ще чакам до телефона цяла нощ, така че бъди готова да си кажеш всичко. И помни мантрата, която ти определих. Ще оцелееш! Между другото, без да гарантирам напълно, мисля, че всички са забравили напълно за…

Типично в стила на Кали, беше продължила толкова дълго, че скапаният клетъчен телефон на Лус беше прекъснал съобщението след четвъртия ред. В известен смисъл, Лус беше почти облекчена. Не искаше да чете за това как всички от старото й училище вече са забравили какво й се беше случило, какво беше направила, за да се озове на това място.

Тя въздъхна и превъртя надолу до второто си съобщение. Беше от майка й, която само преди няколко седмици беше овладяла умението да изпраща текстови съобщения, и която със сигурност не беше знаела за тази работа с единия телефонен разговор седмично, иначе никога нямаше да зареже дъщеря си тук. Нали така?

Хлапе, непрекъснато мислим за теб. Бъди добра и се опитай да ядеш достатъчно протеини. Ще говорим, когато можем. С обич, М & Т.

С въздишка, Лус осъзна, че родителите й трябва да са знаели. Как иначе да си обясни посърналите им лица, когато им беше помахала за довиждане пред портите на училището тази сутрин, с голямата си овързана торба в ръка? На закуска се беше опитала да се пошегува, че най-сетне ще изгуби онзи отвратителен акцент от Нова Англия, който беше усвоила в „Доувър“, но родителите й дори не се бяха усмихнали. Беше си помислила, че още са й ядосани. Никога не прибягваха до цялото това нещо с повишаването на гласовете, което означаваше, че когато Лус наистина оплеска нещата, просто възприеха старото мълчаливо отношение. Сега разбра странното държание от тази сутрин. Родителите й вече оплакваха загубата на контакт с единствената си дъщеря.

— Все още чакаме един човек — пропя възпитателката. — Чудя се кой ли е. — Вниманието на Лус рязко се върна отново към кутията за опасни материали, която сега преливаше от контрабандно внесени предмети, които тя дори не разпозна. Усещаше как зелените очи на тъмнокосото момче се взират в нея. Вдигна поглед и забеляза, че всички се взираха. Беше неин ред. Затвори очи и бавно разтвори пръсти, като остави телефона да се изплъзне от хватката й и с глухо тупване да се приземи на върха на купчината. Звукът, който означаваше, че е съвсем сама.

Тод и Габ се отправиха към вратата, без дори да хвърлят поглед в посока на Лус, но третото момче се обърна към възпитателката.

— Аз мога да я въведа в нещата — каза той, като кимна към Лус.

— Това не е част от сделката ни — отвърна възпитателката автоматично, сякаш беше очаквала този диалог. — Отново си нов ученик — това означава ограничения, каквито се налагат на новите ученици. Отново си в начална позиция. Ако не ти харесва, трябваше да помислиш хубаво, преди да нарушиш изискванията на условното освобождаване.

Момчето остана неподвижно, с безизразен поглед, докато възпитателката затегли Лус — която се беше вцепенила при думите „условно освобождаване“ — към края на коридор с пожълтели стени.

— Мърдайте — каза тя, сякаш нищо не се беше случило току-що. — Леглата. — Тя посочи гледащия на запад прозорец на далечна сграда от сиви тухли. Лус видя как Габ и Тод бавно се тътрят към тях, докато третото момче вървеше бавно, сякаш задачата да ги настигне беше на последно място в списъка му.

Спалните помещения бяха огромни и квадратни — солидна сива огромна сграда, чиито дебели двойни врати не издаваха с нищо възможността зад тях да има живот. Голяма каменна плоча стоеше забита в средата на лишената от живот ливада, и Лус си спомни от уебсайта думите „спално помещение «Полин»“, издълбани в нея. В мъгливата утрин изглеждаше още по-грозна, отколкото на блудкавата черно-бяла снимка.

Дори от това разстояние Лус виждаше черна плесен, покриваща фасадата на спалното помещение. Всички прозорци бяха запречени от редици дебели стоманени решетки. Присви очи. Това върху оградата около постройката бодлива тел ли беше?

Възпитателката сведе поглед към някаква схема, като прелистваше досието на Лус.

— Стая шейсет и три. Засега си хвърли чантата в кабинета ми с останалите. Можеш да си разопаковаш нещата днес следобед.

Лус повлече червената си торба с връзки отгоре към три други безлични черни куфара. После посегна по рефлекс за клетъчния си телефон, в който обикновено записваше нещата, които трябваше да запомни. Но щом ръката й затършува из празните й джобове, тя въздъхна и вместо това запомни номера на стаята.

Още не разбираше защо не можеше просто да остане с родителите си: къщата им в Тъндърболт беше на по-малко от половин час път от „Меч и Кръст“. Беше толкова хубаво да е отново у дома, в Савана, където, както майка й винаги казваше, дори вятърът духаше лениво. По-мекото, по-бавно темпо на Джорджия допадаше на Лус далеч повече, отколкото Нова Англия.

Но „Меч и Кръст“ не й напомняше за Савана. Не й напомняше за почти никое друго място, освен за безжизненото, безцветно място, където съдът бе постановил да я изпратят на пансион. Онзи ден беше подслушала телефонния разговор на баща си с директора, докато кимаше с типичния си маниер на смутен преподавател по биология и казваше:

— Да, да, може би за нея ще е най-добре да е под непрекъснат надзор. Не, не, не бихме искали да се намесваме в системата ви.

Явно баща й не беше виждал условията за надзора над единствената му дъщеря. Това място приличаше на затвор с максимални мерки за сигурност.

— А какво за — как го казахте — „червените очи“? — обърна се Лус към възпитателката, готова да бъде освободена от обиколката.

— „Червените очи“ — каза възпитателката, като посочи към малко армирано с тел устройство, висящо от тавана: обектив с проблясваща червена светлина. Лус не го беше видяла преди, но щом възпитателката посочи първото, тя осъзна, че устройствата са навсякъде.

— Камери?

— Много добре — каза възпитателката, с изпълнен със снизхождение глас. — Изтъкваме присъствието им, за да ви напомняме. През цялото време, навсякъде, ви наблюдаваме. Така че не оплесквай нещата — тоест, ако ти е възможно да се сдържиш.

Всеки път, когато някой й говореше така, сякаш беше абсолютна психопатка, Лус започваше да вярва малко повече, че е истина.

Спомените я бяха преследвали през цялото лято — в сънищата й и в редките моменти, когато родителите й я оставяха сама. Нещо се беше случило в онова бунгало, и всички (включително Лус) си умираха да разберат точно какво. Всички — полицията, съдията, социалният работник — се бяха опитали да изтръгнат истината от нея, но тя беше в също толкова пълно неведение относно всичко, колкото и те. Тя и Тревър си бяха подмятали шеги цяла вечер, гонейки се един друг надолу до редицата бунгала на езерото, далече от останалите участници в забавата. Беше се опитала да обясни, че това е една от най-хубавите нощи в живота й, докато не се превърна в най-лошата.

Беше прекарала толкова много време в повторно мислено преживяване на онази нощ, отново чуваше смеха на Тревър, усещаше ръцете му плътно около талията си и се опитваше да укроти предчувствието си, че наистина е невинна.

Но сега сякаш всяко правило и изискване в „Меч и Кръст“ работеше против тази представа, сякаш намекваше, че всъщност тя е опасна и трябва да бъде контролирана.

Лус почувства една здрава ръка върху рамото си.

— Виж — каза възпитателката. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ти си далеч от най-тежкия случай тук.

Това беше първият човечен жест на възпитателката към Лус, и тя вярваше, че целта е била да я накара да се почувства по-добре. Но. Бяха я изпратили тук заради подозрителната смърт на момчето, в което беше лудо влюбена, и въпреки това тя беше „далеч от най-тежкия случай тук“? Лус се запита с какво точно си имаха работа в „Меч и Кръст“.

— Добре, ориентирането приключи — каза възпитателката. — Сега трябва да се оправяш сама. Ето ти карта, ако ти е нужно да откриеш нещо друго. — Тя подаде на Лус фотокопие на грубо начертана на ръка карта, после хвърли поглед към часовника си. — Имаш един час преди първото си занятие, но сапуненият ми сериал започва след пет минути, така че — тя махна с ръка към Лус — измитай се. И не забравяй — каза тя, като посочи за последен път нагоре към камерите. — „Червените очи“ те наблюдават.

Преди Лус да успее да отговори, пред нея се появи кльощаво, тъмнокосо момиче, което размаха дългите си пръсти в лицето й.

— Ооооооо — провлече подигравателно момичето, с глас, с какъвто се разказват истории за призраци, като танцуваше в кръг около Лус. — „Червените очи“ тееее наблюдааават.

— Изчезвай оттук, Ариана, преди да съм наредила да ти направят лоботомия — каза възпитателката, макар от първата й кратка, но искрена усмивка да бе ясно, че изпитваше някаква грубовата привързаност към лудото момиче.

Ясно беше също и че Ариана не отвръщаше на обичта й. Тя направи неприличен жест към възпитателката, после се втренчи в Лус, предизвиквайки я да се обиди.

— А само заради това — каза възпитателката, като надраска яростно някаква бележка в тефтера си — си спечели задачата днес да разведеш мис Слънчице наоколо.

Тя посочи към Лус, която изглеждаше всичко друго, но не и слънчева в черните си джинси, черни ботуши и черна тениска. В графата „Изисквания за облеклото“ в сайта на „Меч и Кръст“ жизнерадостно се заявяваше, че, стига да имат добро поведение, учениците са свободни да се обличат както желаят, само с две малки условия: стилът трябва да е скромен, а цветът трябва да е черен. И това ми било свобода.

Твърде широкото поло с голяма яка, което майката на Лус я беше принудила да облече тази сутрин, не допринасяше с нищо за подчертаването на извивките на тялото й; нямаше я вече дори най-хубавата черта от външността й: гъстата й черна коса, която преди се спускаше надолу до кръста, беше почти напълно остригана. След пожара в бунгалото скалпът й бе останал опърлен, а косата й — раздърпана и неравна, така че след дългото, мълчаливо пътуване от „Доувър“ до вкъщи, майка й беше настанила Лус във ваната, беше донесла електрическата самобръсначка на баща й, и безмълвно й беше обръснала главата. През лятото косата й беше поизраснала малко, достатъчно някога завидните й чупки да кръжат в тромави букли точно под ушите.

Ариана я оглеждаше преценяващо, като потупваше с пръст по бледите си устни.

— Идеално — каза тя, като пристъпи напред, за да хване Лус под ръка. — Точно си мислех, че един нов роб наистина ще ми е от полза.

Вратата към фоайето се отвори и влезе високото хлапе със зелени очи. Поклати глава и се обърна към Лус:

— На това място не се страхуват да събличат хората, за да ги претърсват. Така че, ако криеш някакви други опасни материали — той повдигна вежда и пусна в кутията шепа предмети, които тя не разпозна — спести си усилието.

Зад Лус, Ариана се изсмя полугласно. Момчето рязко вдигна глава, и когато забеляза Ариана, отвори уста, после я затвори, сякаш не беше сигурно как да постъпи.

— Ариана — каза с равен тон.

— Кам — отвърна тя.

— Познаваш ли го? — прошепна Лус, питайки се дали и в поправителното училище имаше същите клики като в подготвителните училища от рода на „Доувър“.

— Не ми напомняй — каза Ариана, като извлече Лус през вратата в сивата и влажна утрин.

От задния край на главната сграда се излизаше на очукан тротоар, граничещ с неподдържано поле. Тревата беше толкова израснала, че приличаше повече на празен парцел, отколкото на училищен двор, но едно избеляло табло за резултати и няколко гъсти редици дървени седалки твърдяха друго.

Зад училищния двор се намираха няколко постройки със суров и строг вид: сивото тухлено спално помещение в далечния ляв край, огромна стара грозна църква в далечния десен, и две други обширни постройки между тях, за които Лус предположи, че са класните стаи.

Това беше. Целият й свят беше сведен до жалката гледка пред очите й.

Ариана веднага се отклони вдясно от пътеката и поведе Лус към поляната, като я настани да седне върху една от подгизналите дървени седалки.

Съответното съоръжение в „Доувър“ направо излъчваше представата за трениращи атлетични колежани, така че Лус винаги беше избягвала да се навърта там. Но това пусто поле, с ръждясалите си, изкорубени футболни врати, говореше за нещо съвсем различно. Нещо, което на Лус не й беше толкова лесно да разгадае. Над тях се спуснаха три лешояда, а през голите клони на дъбовете вятърът унило плющеше. Лус потрепери и сгуши брадичка в изрязаната яка на полото си.

— И тъъъй… — рече Ариана. — Значи се запозна с Ранди.

— Мислех, че се казва Кам.

— Не говорим за него — каза бързо Ариана. — Имам предвид мъжкараната там вътре. — Ариана рязко посочи с глава към канцеларията, където бяха оставили възпитателката пред телевизора. — Какво мислиш, че е — мъж или жена?

— Ъъ, жена? — каза предпазливо Лус. — Това тест ли е?

Ариана се усмихна леко.

— Първият от много. И ти го издържа. Поне мисля, че го издържа. Полът на повечето преподаватели тук е предмет на постоянен, общоучилищен спор. Не се тревожи, ще навлезеш в нещата.

Лус помисли, че Ариана се шегува — а в този случай шегата беше страхотна. Но всичко това беше толкова невероятно различно от „Доувър“. В старото й училище бъдещите сенатори със зелени вратовръзки и напомадени коси на практика се бяха просмуквали през коридорите с лекото шумолене, което парите сякаш разстилаха над всичко.

Най-често другите хлапета в „Доувър“ бяха хвърляли на Лус коси погледи, сякаш я предупреждаваха да не изцапа белите стени с отпечатъците на пръстите си. Опита се да си представи Ариана там: лениво облегната на седалките, как пуска някаква висока, груба шега със сприхавия си глас. Опита се да си представи какво щеше да си помисли Кали за Ариана. В „Доувър“ не беше имало никой като нея.

— Добре, изплюй камъчето — нареди Ариана. Като се тръсна на най-горния ред седалки и направи знак на Лус да се присъедини към нея, тя попита: — Какво си направила, та да се озовеш тук?

Тонът на Ариана беше закачлив, но на Лус внезапно й се наложи да седне. Беше нелепо, но почти беше очаквала да изкара първия си ден в училище, без миналото да пропълзи и да й отнеме тънката фасада на спокойствието. Разбира се, че хората тук щяха да искат да знаят.

Почувства как кръвта блъска в слепоочията й. Случваше се всеки път, щом се опиташе да върне спомените си назад — наистина да ги върне назад — към онази нощ. Никога нямаше да престане да се чувства виновна заради случилото се с Тревър, но освен това усърдно се опитваше да не се остави да бъде завлечена надолу в сенките, които сега вече бяха единственото, което си спомняше за произшествието. Онези тъмни, неясни неща, за които никога не можеше да разкаже на никого.

Всъщност не, можеше да зачеркне това — беше започнала да разказва на Тревър за странното присъствие, което бе почувствала онази нощ, за гърчещите се силуети, надвиснали над главите им, заплашващи да развалят съвършената им вечер. Разбира се, дотогава вече беше твърде късно. Тревър вече го нямаше, тялото му беше обгорено до неузнаваемост, и Лус беше… беше ли?… виновна.

Никой не знаеше за мрачните силуети, които тя понякога виждаше в тъмнината. Винаги я бяха навестявали. Идваха и си отиваха от толкова отдавна, че Лус дори не можеше да си спомни първия път, когато ги беше видяла. Но си спомняше първия път, когато осъзна, че сенките не идваха за всеки — или, всъщност, не идваха за никого, освен за нея. Когато беше на седем години, семейството й беше на почивка в Хилтън Хед и родителите й я бяха завели на разходка с лодка. Беше точно около залез-слънце, когато сенките започнаха да се събират над водата, и тя се беше обърнала към баща си и беше попитала:

— Какво правиш, когато идват, татко? Защо не се страхуваш от чудовищата?

Родителите й я бяха уверили, че няма чудовища, но многократните настойчиви твърдения на Лус за присъствието на нещо потрепващо и тъмно й бяха докарали няколко прегледа при семейния очен лекар, а след това — очила, а после — прегледи при ушния лекар, след като беше допуснала грешката да опише дрезгавия свистящ шум, който сенките издаваха понякога — а после терапия, и след това още терапия, а накрая — предписанието за антипсихотични лекарства.

Но така и нищо не ги прогони.

Когато навърши четиринайсет, Лус отказа да си пие лекарствата. Именно тогава откриха д-р Санфорд, и училището „Доувър“ наблизо. Отлетяха за Ню Хампшир, а баща й подкара взетата под наем кола по дълга, извита алея за коли до разположена на върха на един хълм внушителна сграда, наречена Шейди Холоус. Настаниха Лус пред един мъж в бяла престилка и я попитаха дали още има своите „видения“. Дланите на родителите й се потяха, докато стискаха ръцете й, с чела, набраздени от страх, че нещо е ужасно не наред с дъщеря им.

Никой не й заяви открито, че ако не каже на д-р Санфорд онова, което всички искаха от нея да каже, може да й се наложи да опознае много по-добре Шейди Холоус. Когато излъга и демонстрира нормално поведение, й позволиха да се запише в „Доувър“ и трябваше да посещава д-р Санфорд само два пъти месечно.

Позволиха на Лус да спре да взима ужасните хапчета веднага щом започна да се преструва, че вече не вижда сенките. Но все още не можеше да контролира времето, когато се появяваха. Знаеше само, че в мислите й местата, където бяха я спохождали в миналото — гъсти гори, кални води — се превърнаха в места, които избягваше на всяка цена. Знаеше само, че когато сенките идваха, обикновено ги придружаваше студена тръпка под кожата, отвратително усещане, което не приличаше на нищо друго.

Лус възседна една от седалките и притисна слепоочията си между палците и средните си пръсти. Ако смяташе да изкара днешния ден, трябваше да изтика миналото в потайните кътчета на ума си. Беше й непоносимо да изследва спомена за онази нощ, дори когато беше сама, така че нямаше начин да може да разкрие всички ужасни подробности на някаква странна, непозната маниачка.

Вместо да отговори, тя загледа Ариана, която лежеше отпусната назад на седалките, нахлузила чифт огромни черни слънчеви очила, които покриваха по-голямата част от лицето й. Беше трудно да се определи, но тя сигурно също се беше взирала в Лус, защото след секунда се надигна рязко от седалките и се ухили.

— Отрежи ми косата като твоята — каза тя.

— Какво? — ахна Лус. — Косата ти е прекрасна.

Беше вярно: Ариана имаше онези дълги, гъсти букли, за които Лус тъгуваше така отчаяно. Свободно пуснатите й черни къдри искряха на слънцето, като издаваха съвсем лек червен оттенък. Лус затъкна косата си зад ушите, макар тя все още да не беше достатъчно дълга, за да направи нещо друго, освен да увисне пред тях.

— Красива, друг път — каза Ариана. — Твоята е секси, предизвикателна. И аз я искам.

— О, ъм, добре — каза Лус. Това комплимент ли беше? Не знаеше дали от нея се очакваше да е поласкана или смутена от начина, по който Ариана приемаше, че може да има всичко, каквото поиска, дори ако това, което искаше, принадлежеше на някой друг. — Откъде ще намерим…

— Та-дам! — Ариана бръкна в чантата си и извади розовото джобно ножче, което Габ беше метнала в кутията за опасни материали. — Какво? — каза тя, като видя реакцията на Лус. — Винаги си нося „лепкавите пръсти“ в дните, когато пристигат нови ученици. Дори самата мисъл ми помага да изкарам летните жеги в гробницата… ъъ… в летния лагер на „Меч и Кръст“.

— Прекарала си цялото лято… тук? — трепна Лус.

— Ха! Думи на истински новобранец. Вероятно очакваш пролетна ваканция. — Тя подхвърли джобното ножче на Лус. — Няма излизане от тази адска дупка. Никога. Сега режи.

— Ами „червените очи“? — попита Лус, като се огледа наоколо с ножа в ръка. Някъде тук със сигурност трябваше да има камери.

Ариана поклати глава:

— Отказвам да си имам вземане-даване със страхопъзльовци. Можеш ли да се справиш с това, или не?

Лус кимна.

— И не ми казвай, че никога преди не си рязала коса. — Ариана грабна обратно ножчето от Лус, измъкна ножичките от него и й го подаде обратно. — Нито дума повече, докато не ми кажеш колко фантастично изглеждам.

В „салона“ на банята на родителите й, майката на Лус беше завързала останките от дългата й коса в чорлава конска опашка, преди да окастри цялото нещо. Лус беше сигурна, че трябва да има по-стратегически метод за рязане на коса, но като човек, който цял живот беше избягвал да се подстригва, отрязаната конска опашка почти изчерпваше познанията й по въпроса. Тя събра косата на Ариана в ръцете си, уви около нея една еластична лента, която свали от ръката си, хвана здраво малката ножица и започна да кълца.

Конската опашка падна в краката й и Ариана ахна и рязко се завъртя кръгом. Взе я от пода и я вдигна към слънцето. При тази гледка сърцето на Лус се сви. Самата тя още страдаше заради изгубената си коса и всички други загуби, които тя символизираше. Но Ариана просто остави по устните й да се разлее тънка усмивка. Прокара веднъж пръсти през опашката, после я пусна в чантата си.

— Страхотно — каза тя. — Продължавай.

— Ариана — прошепна Лус, преди да успее да се спре. — Вратът ти. Целият е…

— В белези? — довърши Ариана. — Може да се каже.

Кожата на врата на Ариана, от задната част на лявото й ухо чак надолу до ключицата, беше назъбена, мраморнобяла и лъскава. Мислите на Лус се насочиха към Тревър — към онези ужасни снимки. Дори родителите й не искаха да я погледнат, след като ги видяха. Сега й беше трудно да гледа Ариана.

Ариана сграбчи ръката на Лус и я притисна към кожата. Тя беше едновременно топла и студена. Беше едновременно гладка и груба.

— Не се страхувам от това — каза Ариана. — А ти?

— Не — каза Лус, макар че й се искаше Ариана да си махне ръката, за да може и тя да отдръпне своята. Стомахът й се разбунтува, когато се запита дали такава щеше да е на допир и кожата на Тревър.

— Страхуваш ли се от истинската си същност, Лус?

— Не — отново каза бързо Лус. Сигурно беше напълно очевидно, че лъже. Затвори очи. Всичко, което искаше от „Меч и Кръст“, беше ново начало, място, където хората не я гледаха така, както я гледаше Ариана точно сега. Пред портите на училището тази сутрин, когато баща й беше прошепнал в ухото й девиза на семейство Прайс — „Прайс никога не рухват“^[1] — това й се бе струвало възможно, но Лус вече се чувстваше толкова изтощена и уязвима. — Е, как се случи? — попита тя, като сведе очи.

— Помниш ли как аз не те притиснах да говориш, когато отказа да ми кажеш какво си направила, за да попаднеш тук? — попита Ариана, като повдигна вежди.

Лус кимна.

Ариана посочи към ножиците:

— Оформи я хубаво отзад, става ли? Направи ме да изглеждам наистина хубава. Направи ме да изглеждам като теб.

Дори с точно същата подстрижка, Ариана пак щеше да изглежда само като твърде недохранена версия на Лус. Докато Лус се опитваше да подравни първата прическа, която правеше през живота си, Ариана се впусна в обяснения за особеностите на живота в „Меч и Кръст“.

— Онзи килиен блок там е сградата „Августин“. Там се провеждат така наречените ни „социални“ събития в сряда вечер. И всичките ни учебни занятия — каза тя, като посочи една сграда с цвят на пожълтели зъби, през две постройки вдясно от спалното помещение. Изглеждаше проектирана от същия садист, който бе изработил проекта за „Паулин“. Беше потискащо квадратна, потискащо напомняща за крепост, укрепена със същата бодлива тел и прозорци с решетки. Неестествено изглеждаща сива мъгла обгръщаше стените като мъх, и заради нея беше невъзможно да се види дали там има някой.

— Откровено предупреждение — продължи Ариана. — Ще намразиш учебните занятия тук. Няма да си човешко същество, ако това не стане.

— Защо? Какво толкова им е лошото? — попита Лус. Може би Ариана просто не обичаше училището като цяло. С черния лак за нокти, черна очна линия, и с черната чанта, която изглеждаше достатъчно голяма да побере само новото й джобно ножче, застанала в далечния десен край на училищния двор, тя не изглеждаше точно ученолюбива.

— Учебните занятия тук са бездушни — каза Ариана. — По-лошо — те отнемат душата ти. Бих казала, че от осемдесетте деца на това място, са ни останали само три души. — Тя погледна нагоре. — Неспоменати, във всеки случай…

Това не звучеше обещаващо, но Лус се беше хванала за друга част от отговора на Ариана:

— Чакай, в цялото това училище има само осемдесет деца? — През лятото, преди да постъпи в „Доувър“, Лус беше изучавала задълбочено дебелия Наръчник за бъдещи ученици, запаметявайки всички статистически сведения. Но всичко, което беше научила досега за „Меч и Кръст“, я беше изненадало, карайки я да осъзнае, че постъпваше в поправителното училище напълно неподготвена.

Ариана кимна, при което Лус, без да иска, клъцна кичурче коса, което бе смятала да остави. Опааа. Да се надяваме, че Ариана нямаше да забележи — или може би просто щеше да реши, че изглежда предизвикателно.

— Осем класа, по десет деца в група. Доста бързичко ще опознаеш и кътните зъби на всички — каза Ариана. — И обратното.

— Предполагам — съгласи се Лус, като хапеше устна. Ариана се шегуваше, но Лус се запита дали щеше да седи тук с тази хладна иронична усмивка в пастелно сините си очи, ако знаеше точното естество на историята, заради която Лус беше тук. Колкото по-дълго Лус успееше да запази миналото си в тайна, толкова по-добре щеше да е за нея.

— И ще трябва да страниш от тежките случаи.

— Тежки случаи?

— Децата с гривни за проследяване на китките — каза Ариана. — Около една трета от общия брой на учениците.

— И те са онези, които…

— … с които не ти е работа да се замесваш. Вярвай ми.

— Защо, какво са направили? — попита Лус.

Колкото и да й се искаше да запази в тайна собствената си история, на Лус не й харесваше начинът, по който Ариана се отнасяше с нея като с някакво невинно и наивно същество. Каквото и да бяха направили тези деца, то едва ли можеше да е по-лошо от онова, което всички й казваха, че е направила. Или пък можеше? В края на краищата, тя не знаеше почти нищо за тези хора и това място. Възможностите пробудиха студен сив страх под лъжичката й.

— О, нали знаеш — провлачи Ариана. — Подстрекателство и подпомагане на терористични атаки. Накълцали родителите си и ги изпекли на шиш. — Тя се обърна да намигне на Лус.

— Млъквай — каза Лус.

— Говоря сериозно. На тези психари са им наложени много по-строги ограничения, отколкото на останалите откачалки тук. Наричаме ги окованите.

Лус се разсмя на драматичния тон на Ариана.

— Подстрижката ти е готова — каза тя, като прокара ръце през косата на Ариана, за да й придаде обем. Всъщност изглеждаше наистина страхотно.

— Сладко — каза Ариана. Обърна се с лице към Лус. Когато прокара пръсти през косата си, ръкавите на черния й пуловер се отметнаха назад, оголвайки горната част на ръцете й, и Лус зърна черна гривна, осеяна с редици сребърни габърчета, а на другата китка — друга гривна, която изглеждаше по-… механична. Ариана я улови, че гледа, и дяволито повдигна вежди.

— Нали ти казах — рече тя. — Абсолютни шибани психари. — Тя се ухили. — Хайде, да продължим с останалата част от обиколката.

Лус нямаше кой знае какъв избор. Тромаво се смъкна от седалките и последва Ариана, като се сниши, когато един от лешоядите се спусна опасно ниско. Ариана, която явно не забеляза, посочи към обрасла в лишеи църква в далечния десен край на училищното землище.

— Тук ще откриете нашия великолепен гимнастически салон — каза тя, като възприе носовия тон на екскурзовод. — Да, да, за неопитното око изглежда като църква. Било е. Намираме се в един вид „втора употреба“ архитектурно произведение. Истинският ад тук в „Меч и Кръст“. Преди няколко години се появи някакъв психар, пощурял на тема „здравословен живот“, и взе да бръщолеви за прекалено натъпканите с лекарства тийнейджъри, които съсипвали обществото. Дари адски много пари, за да превърнат църквата в гимнастически салон. Сега силните на деня смятат, че можем да изразходваме „отрицателните си емоции и енергия“ по „по-естествен и продуктивен начин“.

Лус изстена. Винаги беше ненавиждала часовете по физическо.

— Момиче точно по мой вкус — каза съчувствено Ариана. — Треньорката Даянте е самото зло.

Докато подтичваше, за да не изостава от нея, Лус обхвана с поглед останалата част от училищното землище. Четириъгълният вътрешен двор на „Доувър“ беше толкова добре поддържан, целият подрязан и осеян с насадени на равни интервали, внимателно подкастрени дървета. Училището „Меч и Кръст“ имаше вид, сякаш беше просто изтърсено и зарязано насред блато. Плачещи върби се поклащаха към земята, покрай стените на едри листа растеше кудзу, а на всяка трета крачка под краката им се разнасяше жвакащ звук.

И работата не беше само в начина, по който изглеждаше мястото. Всеки влажен дъх, който Лус си поемаше, засядаше в дробовете й. Дори само дишането в „Меч и Кръст“ я караше да се чувства, сякаш потъваше в подвижни пясъци.

— Очевидно архитектите са били доста сдържани по отношение на въпроса как да модернизират стила на сградите на старата военна академия. Крайният резултат е, че накрая сме се сдобили с нещо, което е наполовина затвор, наполовина средновековна зала за изтезания. И никакъв градинар — каза Ариана, като изтръска с крак някаква слуз от военните си ботуши. — Гадост. О, а там е гробището.

Лус проследи сочещия пръст на Ариана до далечния ляв край на четириъгълния вътрешен двор, точно зад спалното помещение. Още по-дебела пелена от мъгла висеше над оградения със стени земен участък. Покрай три от страните му растеше гъста дъбова гора. Не можеше да види вътре в гробището, което сякаш почти потъваше под повърхността на земята, но усещаше мириса на разложение и чуваше хора на цикадите, които бръмчаха в дърветата. За секунда й се стори, че видя тъмното профучаване на сенките — но примигна и те изчезнаха.

— Това е гробище?

— Да. Това е било военна академия, по време на Гражданската война. Така че тук са погребвали всичките си мъртъвци. Доста е страховито. И — бооже мой — каза Ариана, като придаде на гласа си престорен южняшки акцент — вони чак до Небесата. — После намигна на Лус: — Доста се мотаем там.

Лус погледна Ариана да види дали се шегува. Ариана просто сви рамене.

— Добре де, беше само веднъж. И беше едва след едно наистина бурно парти, на което всички бяха надонесли разни лекарства.

Това вече беше нещо, което Лус разпозна.

— Аха! — засмя се Ариана. — Току-що видях там да проблясва светлинка. Значи някой все пак е наясно. Е, Лус, скъпа, може и да си ходила на забави в пансиона, но никога не си виждала щур купон, така, както го правят хлапетата в поправителното училище.

— Каква е разликата? — попита Лус, като се опита да заобиколи факта, че всъщност никога не беше присъствала на голямо парти в „Доувър“.

— Ще видиш. — Ариана направи пауза и се обърна към Лус. — Ще се отбиеш довечера и ще останеш за малко с нас, става ли? — Тя изненада Лус, като я хвана за ръката. — Обещаваш ли?

— Но аз си мислех, че каза да стоя далече от тежките случаи — пошегува се Лус.

— Правило номер две — не ме слушай! — Ариана се засмя, като клатеше глава. — Аз съм подлежаща на освидетелстване откачалка!

Тя отново започна да подтичва и Лус се повлече след нея.

— Чакай, а кое беше правило номер едно?

— Не изоставай!

* * *

Когато свърнаха зад ъгъла на сивата тухлена учебна сграда, Ариана спря на място.

— Придай си вид на хладнокръвна — каза тя.

— Хладнокръвна — повтори Лус.

Сякаш всички останали ученици се бяха скупчили около задушените от кудзу дървета пред сградата „Августин“. Никой не изглеждаше точно щастлив, че се мотае навън, но и никой не изглеждаше готов да влезе вътре.

В „Доувър“ нямаше особени изисквания по отношение на облеклото, затова Лус не беше свикнала с еднаквостта, която това придаваше на една група ученици. Но пък, макар че всички хлапета тук носеха едни и същи черни джинси, черни тениски с изрязана поло яка и черни пуловери, завързани на раменете или около кръста, въпреки всичко имаше съществени разлики в начина, по който изглеждаха в крайна сметка.

Група татуирани момичета, застанали в кръг, със скръстени ръце, бяха окичени чак до лактите с гривни. Черните кърпи в косите им напомниха на Лус един филм за момичешка банда с мотоциклети, който беше гледала веднъж. Беше го взела под наем, защото си беше помислила: Какво може да е по-готино от изцяло момичешка мотоциклетна банда? Сега погледът на Лус срещна този на едно от момичетата отсреща на ливадата. Косото примижаване на издължените с помощта на черна очна линия очи на момичето накара Лус бързо да отмести поглед в друга посока.

Едно момче и едно момиче, хванати за ръце, бяха избродирали с пайети отзад на черните си пуловери фигури с формата на черепи и кръстосани кости. На всеки няколко секунди някой от тях придърпваше другия, за да го целуне по слепоочието, по долната част на ухото, или по окото. Когато обвиха ръце един около друг, Лус видя, че всеки от двамата носеше на китката си примигващото проследяващо устройство във форма на гривна. Изглеждаха малко груби, но беше очевидно колко са влюбени. Всеки път, щом видеше как проблясват халките на езиците им, Лус усещаше как от чувството за самота нещо я присвива в гърдите.

Зад влюбените, групичка руси момчета стояха притиснати към стената. Всичките бяха с пуловери, въпреки горещината. И всички носеха отдолу бели официални ризи, чиито колосани яки стърчаха право нагоре. Черните им панталони стигаха точно до горната част на лъснатите им официални обувки. От всички ученици във вътрешния двор тези момчета най-много напомниха на Лус за учениците в „Доувър“. Но един по-внимателен поглед бързо й помогна да ги отдели от момчетата, които бе свикнала да познава. Момчета като Тревър.

Дори само застанали заедно, тези момчета излъчваха някаква особена грубост. Беше там, в изражението на очите им. Беше трудно да се обясни, но Лус внезапно съзна, че точно като нея всеки в това училище имаше минало. Всички тук вероятно имаха тайни, които не биха искали да споделят. Но не можеше да определи дали това осъзнаване я накара да се почувства по-изолирана, или не толкова.

Ариана забеляза, че погледът на Лус пробягва по останалите деца.

— Всички правим каквото можем, за да изкараме деня — каза тя, като сви рамене. — Но в случай че не си забелязала ниско кръжащите лешояди, това място доста вони на смърт. — Тя седна на една пейка под една плачеща върба и потупа мястото до себе си като покана към Лус.

Лус събори купчина мокри, гниещи листа, но точно преди да седне, забеляза друго нарушение на правилата за облеклото.

Много привлекателно нарушение на правилата за облеклото.

Беше увил около врата си яркочервен шал. Навън ни най-малко не беше студено, но над черния си пуловер той носеше и черно кожено рокерско яке. Може би защото беше единственото цветно петно в двора, но Лус не беше в състояние да гледа нищо друго, освен него. Всъщност, всичко друго така бледнееше в сравнение с него, че за един дълъг миг Лус забрави къде се намира.

Обхвана с поглед наситено златистата му коса и цвета на кожата в тон с нея. Високите скули, тъмните слънчеви очила, които покриваха очите му, меките очертания на устните му. Във всички филми, които беше гледала, и във всички книги, които беше чела, обектът на любовта беше зашеметяващо привлекателен — с изключение на един дребен недостатък — леко счупеният зъб, сплеснатият кичур коса, който му придаваше някакъв чар, бенката на лявата буза. Знаеше защо — ако героят беше твърде чист и неопетнен, щеше да рискува да е недостъпен. Но достъпен или не, Лус винаги беше имала слабост към неустоимо великолепните. Като този тип.

Той се беше облегнал на стената на сградата, с леко скръстени на гърдите ръце. И за частица от секундата Лус си представи себе си, сгушена в тези ръце. Тръсна глава, но видението й си остана толкова ясно, че едва не скочи към него.

Не. Това беше лудост. Нали? Дори в училище, пълно с откачалки, Лус добре си даваше сметка, че тази инстинктивна реакция е ненормална. Та тя дори не го познаваше.

Той говореше с едно по-дребно хлапе с множество плитчици и зъбата усмивка. И двамата се смееха силно и искрено — по начин, който накара Лус да изпита странна ревност. Опита се да върне мислите си назад и да си спомни колко време беше минало, откакто се беше смяла, истински се беше смяла, по този начин.

— Това е Даниел Григори — каза Ариана, като се надвеси навътре и прочете мислите й. — Разбирам, че е привлякъл вниманието на някого.

— Меко казано — съгласи се Лус, смутена, когато си даде сметка как ли изглежда на Ариана.

— Ами, да, ако ти харесват подобни неща.

— Какво може да не ми харесва? — каза Лус, неспособна да попречи на думите да се изтърколят от устата й.

— Приятелят му ей там е Роланд — каза Ариана, като кимна в посока на хлапето с плитчиците. — Страхотен е. От онези типове, които успяват да се доберат до разни неща, нали се сещаш?

Всъщност не, помисли си Лус, като прехапа устна.

— Какви неща?

Ариана сви рамене, като отряза с отмъкнатото джобно ножче стърчащ конец от едно скъсано място на черните си джинси.

— Просто разни неща. От типа „поискай, и ще ти се даде“. Само трябва да кажеш какво искаш, и той ще го намери.

— Ами Даниел? — попита Лус. — Неговата история каква е?

— О, тя не се предава — засмя се Ариана, после се прокашля. — Никой не знае в действителност — каза тя. — Той се придържа твърде упорито към образа си на загадъчен мъж. Може да е чисто и просто типичният задник от поправителното училище.

— Наясно съм със задниците — каза Лус, макар че още щом думите излязоха от устата й, й се прииска да можеше да си ги вземе назад. След онова, което се беше случило с Тревър — каквото и да се беше случило — тя беше последният човек, който би трябвало да прави преценки за нечия личност. Но, което беше по-важно — в редките моменти, когато споменеше дори съвсем мимолетно онази нощ, движещият се черен балдахин на сенките се връщаше при нея, почти сякаш беше отново при езерото.

Отново хвърли поглед към Даниел. Той си свали очилата и ги пъхна в якето си, после се обърна да я погледне.

Погледът му улови нейния и Лус проследи как очите му се разшириха, а след това бързо се присвиха, в изражение, наподобяващо изненада. Но не — беше нещо повече. Когато очите на Даниел срещнаха нейните, дъхът й заседна на гърлото. Разпозна го отнякъде.

Но щеше да запомни, ако беше срещнала някой като него. Щеше да запомни как се е почувствала напълно разтърсена, както се чувстваше точно в момента.

Когато Даниел й хвърли бърза усмивка, тя осъзна, че още се гледат в очите. Топла струя нахлу в тялото й и тя трябваше да се хване за пейката, за да се закрепи. Почувства как в отговор устните й се разтеглят нагоре в усмивка, но после той вдигна ръка във въздуха.

И й показа среден пръст.

Лус ахна и сведе очи.

— Какво? — попита Ариана, в пълно неведение за случилото се току-що. — Няма значение — каза тя. — Нямаме време. Усещам, че скоро ще удари звънецът.

Звънецът удари, сякаш по поръчка, и всички ученици вкупом се затътриха бавно към сградата. Ариана теглеше Лус за ръката и я заливаше с указания къде и кога да се срещне отново с нея. Но Лус все още замаяно се съвземаше от факта, че такъв напълно непознат човек й беше показал среден пръст. Моментното опиянение, което Даниел бе предизвикал в нея, беше изчезнало, и сега тя искаше да знае само едно: Какъв му беше проблемът на този тип?

Точно преди да влезе забързано в първия си час, тя се осмели да хвърли поглед назад. Лицето му беше безизразно, но тя нямаше как да сбърка — гледаше я как се отдалечава.