Лорън Кейт
Паднали ангели (13)

12
Тлен

В мъгливия здрач над гробището кръжеше лешояд. От смъртта на Тод бяха минали два дни и Лус не можеше нито да яде, нито да спи. Стоеше по черна рокля без ръкави в подобното на кръгла купа гробище, където цялото училище „Меч и Кръст“ се беше събрало да засвидетелства последна почит на Тод. Сякаш една бездушна едночасова церемония беше достатъчна. Особено след като единственият параклис в кампуса беше превърнат в басейн, а церемонията трябваше да се проведе в мрачното блатисто гробище.

От злополуката насам никой не се допускаше извън училището, а преподавателите бяха олицетворение на суровото мълчание. Лус беше прекарала последните два дни, избягвайки погледите на останалите ученици, които до един я наблюдаваха с различна степен на мнителност. Онези, които не познаваше много добре, сякаш я гледаха с лек страх. Други, като Роланд и Моли, я зяпаха по друг, много по-безсрамен начин, сякаш в оцеляването й имаше нещо мрачно завладяващо. Тя понасяше възможно най-търпеливо изпитателните погледи по време на учебните занятия и бе щастлива вечер, когато Пен се отбиваше да й донесе димяща чаша джинджифилов чай, или Ариана пъхнеше под вратата й мръсен лист с игра на думи, от онези истории, в които трябваше да попълниш липсващите думи.

Отчаяно копнееше за нещо, каквото и да е, което да отклони ума й от неловкото чувство, като в онези вицове, в които чакаш „да падне другата обувка“. Защото знаеше, че то се задава. Във формата на второ посещение от полицията, или от сенките — или и двете.

Онази сутрин със съобщение по училищната радиоуредба ги бяха уведомили, че мероприятията за вечерта ще бъдат отменени от уважение към смъртта на Тод, и че занятията ще бъдат разпуснати един час по рано, за да имат учениците време да се преоблекат и да пристигнат на гробището в три часа. Сякаш цялото училище и без друго не беше облечено като за погребение през цялото време.

Лус никога не беше виждала толкова много хора, събрани на едно място в кампуса. Ранди се беше настанила в центъра на групата, в сива плисирана пола с дължина до средата на прасеца и плътни черни обувки с каучукови подметки. Просълзената мис София и въоръженият с носна кърпичка господин Коул стояха зад нея в траурни дрехи. Госпожица Трос и треньорката Даянте стояха, облечени в черно, скупчени заедно с група други преподаватели и хора от администрацията, които Лус не беше виждала никога преди.

Учениците бяха насядали в подредени по азбучен ред редици. Отпред Лус видя Джоел Бланд, момчето, което беше спечелило състезанието по плуване миналата седмица, да се секне в мръсна носна кърпа. Лус беше в затънтените задни редици на учениците с буквата „П“, но видя Даниел, дразнещо настанен в редицата на учениците с „Г“ до Габ, два реда напред. Беше облечен безупречно в прилепнал черен блейзър на тънко райе, но главата му сякаш беше по-ниско сведена от тези на всички наоколо. Дори в гръб, Даниел успяваше да изглежда съкрушително мрачен и сериозен.

Лус си помисли за белите божури, които й беше донесъл. Ранди не й позволи да вземе вазата със себе си, когато си тръгна от болницата, затова Лус беше занесла цветята горе в стаята си и беше проявила доста изобретателност, като отряза горната част на пластмасова бутилка за вода с чифт ножички за маникюр.

Цветовете бяха ароматни и успокояващи, но посланието, което предаваха, беше неясно. Обикновено когато някое момче ти купуваше цветя, не беше нужно да предполагаш какви са чувствата му. Но с Даниел подобни предположения винаги бяха лоша идея. Беше много по-безопасно да предполага, че й ги беше донесъл, защото така се правеше, когато някой преживее травма.

Но все пак: Той й беше донесъл цветя! Ако сега се наведеше напред в сгъваемия си стол и погледнеше към спалното помещение, през металните решетки на третия прозорец отляво надясно, почти можеше да ги различи.

— „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ — напевно редеше някъде отпред в тълпата наетият свещеник, който получаваше заплащането си на час. — „Докле се върнеш в земята, от която си взет, защото пръст си и в пръст ще се върнеш“^[1].

Той беше слаб мъж на около седемдесет години, загърнат в голямо черно сако, в което направо се губеше. Връзките на износените му черни обувки бяха разръфани; лицето му беше грубо и загоряло от слънцето. Говореше в микрофон, прикрепен към стара пластмасова преносима стереоуредба, която изглеждаше като от осемдесетте години. Звукът, който излизаше, беше наситен със статично електричество, пращящ и накъсан, и едва се носеше през тълпата.

Всичко в тази църковна служба беше неподходящо и напълно погрешно.

Никой не показваше каквато и да е почит към Тод с присъствието си тук. Цялата възпоменателна служба приличаше повече на опит да научат учениците колко нечестен може да бъде животът. Фактът, че тялото на Тод дори не беше там, говореше твърде много за отношенията на училището — или за пълната липса на такива — с починалото момче. Никой от тях не го беше познавал; никой нямаше да го опознае. Имаше нещо фалшиво в това, да стоят тук днес в тази тълпа, нещо, което се влошаваше още повече от неколцината души, които плачеха. Това накара Лус да изпита чувството, че Тод беше дори по-непознат за нея, отколкото в действителност.

Нека Тод почива в мир. Нека останалите просто продължат нататък.

Бял качулат бухал бухаше тихо във високия клон на дъба над главите им. Лус знаеше, че някъде наблизо има гнездо с люпило новородени бухалчета. Чуваше уплашеното бухане на майката всяка нощ през тази седмица, последвано от енергичното размахване на крилете на бащата, който се завръщаше от нощния си лов.

И после всичко свърши. Лус се надигна от стола си, усещайки се отмаляла от несправедливостта на всичко това. Тод беше толкова невинен, колкото тя беше виновна, макар да не знаеше за какво.

Когато последва останалите ученици, които вървяха в индийска нишка към така наречения прием, една ръка се обви около кръста й и я дръпна назад.

Даниел?

Но не, беше Кам.

Зелените му очи потърсиха нейните и сякаш доловиха разочарованието й, което само я накара да се почувства по-зле. Прехапа устна, за да сдържи напиращото ридание. Това, че виждаше Кам, не биваше да я разплаква — просто беше толкова емоционално изцедена, люлееща се на ръба на припадък. Захапа устната си толкова силно, че усети вкус на кръв, после избърса устата си с ръка.

— Хей — каза Кам, като приглаждаше косата на тила й. Тя трепна. Все още имаше там цицина, след като си беше ударила главата на стълбите. — Искаш ли да отидем някъде и да поговорим?

Вървяха с останалите през тревата към приема, устроен под сянката на един от дъбовете. Многобройни столове бяха поставени почти един върху друг. Разположена наблизо сгъваема маса за карти беше осеяна с купчини бисквити със застоял вид, извадени от кутиите, в които се бяха намирали първоначално, но все още във вътрешните си пластмасови опаковки. Евтина пластмасова купа за пунш беше напълнена с подобна на сироп червена течност и беше привлякла няколко мухи, така, както би могъл да ги привлече някой труп. Приемът беше толкова жалък, че малцина от останалите ученици изобщо си направиха труда да се приближат. Лус мярна Пен в черен костюм с пола, да се ръкува със свещеника. Даниел беше извърнал поглед от всички тях и шепнеше нещо на Габ.

Когато Лус се обърна отново към Кам, той леко прокара пръст по ключицата й, после поспря за миг в падинката на шията й. Тя вдиша дълбоко и почувства как кожата й настръхва.

— Ако не харесваш колието — каза той, като се наведе и доближи лице до нейното — мога да ти взема нещо друго.

Устните му бяха толкова близо до врата й, че Лус притисна ръка към рамото му и отстъпи назад.

— Наистина ми харесва — каза тя, като си мислеше за кутията, която лежеше на бюрото й. В крайна сметка кутията се бе озовала точно до цветята от Даниел, а тя беше прекарала половината предишна нощ, като местеше поглед напред-назад между тях и преценяваше подаръците и намеренията, които се криеха зад тях. Кам беше толкова по-ясен, по-лесен за разгадаване. Сякаш той беше алгебрата, а Даниел беше висшата математика. А тя винаги беше обичала висшата математика, начина, по който понякога й отнемаше цял час да пресметне едно просто доказателство.

— Мисля, че колието е страхотно — каза тя на Кам. — Просто все още не съм имала възможност да го нося.

— Съжалявам — рече той, като присви устни. — Не бива да те притискам.

Тъмната му коса беше пригладена назад с гел и разкриваше по-голяма част от лицето му от обикновено. Правеше го да изглежда по-възрастен, по-зрял. А начинът, по който я гледаше, беше толкова напрегнат, с изпитателно впити в нея зелени очи, сякаш одобряваше всичко, което се съдържаше в нея.

— През последните два дни мис София все повтаряше да те оставим на спокойствие. Знам, че е права, толкова много ти се струпа. Но е редно да знаеш колко много мислех за теб. През цялото време. Исках да те видя.

Той погали бузата й с опакото на ръката си и Лус почувства набъбващите сълзи. Наистина й се беше струпало толкова много. И се чувстваше ужасно заради това, че ето сега беше готова да се разплаче не заради Тод — чиято смърт наистина имаше значение, и би трябвало да има още по-голямо значение — а по егоистични причини. Защото последните два дни й припомниха твърде много от болката за Тревър и за живота й преди „Меч и Кръст“, неща, с които смяташе, че се е справила и които никога не можеше да обясни, на никого. Още сенки за отблъскване.

Кам сякаш усети това, или поне част от него, защото я взе в прегръдките си, притисна главата й към силните си, широки гърди, и я залюля на една страна, после на друга.

— Всичко е наред — каза той. — Всичко ще се оправи.

А може би не се налагаше да му обяснява нищо. Сякаш колкото по-объркана се чувстваше отвътре, толкова по-достъпен ставаше Кам. Ами ако беше достатъчно само да си стои тук в прегръдките на някой, който държеше на нея, да остави простата му привързаност да я успокои за малко?

Толкова хубаво беше просто да я прегръщат.

Лус не знаеше как да се отдръпне от Кам. Винаги се беше държал толкова мило. А тя наистина го харесваше, и все пак, по причини, които я караха да се чувства виновна, той някак започваше да я дразни. Беше толкова съвършен и услужлив, и точно това, от което тя би трябвало да има нужда точно сега. Просто… той не беше Даниел.

Едно кексче се появи над рамото й. Лус разпозна ръката с маникюр, която го държеше.

— Там има пунш, който трябва да се изпие — каза Габ, като подаде едно кексче и на Кам. Той погледна гневно покритата му с глазура горна част. — Добре ли си? — обърна се Габ към Лус.

Лус кимна. Габ за пръв път се беше появила точно когато Лус искаше някой да я спаси. Усмихнаха се една на друга и Лус вдигна кексчето си в знак на благодарност. Отхапа малка, сладка хапка.

— Пуншът звучи страхотно — каза Кам със стиснати зъби. — Защо не ни донесеш няколко чаши, Габ?

Габ завъртя очи към Лус.

— Направи услуга на някой мъж и той ще започне да те третира като робиня.

Лус се засмя. Кам беше малко объркан, но за нея беше очевидно какво се опитваше да направи.

— Аз ще отида да взема питиетата — каза Лус, готова да си отдъхне за малко. Тя се отправи към масата за карти и купата с пунш. Точно прогонваше една муха, кацнала върху пунша, когато някой прошепна в ухото й:

— Искаш ли да се махнем оттук?

Лус се обърна, готова да си измисли някакво извинение за пред Кам, че не, не може да се измъкне — не сега и не с него. Но този, който протегна ръка и докосна основата на китката й с палеца си, не беше Кам.

Беше Даниел.

Тя леко се поколеба. Времето й за телефонни разговори в сряда беше след десет минути и тя отчаяно искаше да чуе гласа на Кали или гласовете на родителите си. Да поговори за нещо, което ставаше извън тези порти от ковано желязо, нещо различно от мрачните й преживявания през последните два дни.

Но да се махне оттук? С Даниел? Улови се, че кима.

Кам щеше да я намрази, ако я видеше да си тръгва, а той щеше да види. Сигурно я наблюдаваше. Тя почти усещаше зелените му очи върху тила си. Но, разбира се, трябваше да отиде. Тя пъхна длан в тази на Даниел:

— Моля те.

Всички техни докосвания бяха или случайни, или единият от тях — обикновено Даниел — се бе отдръпвал рязко, преди внезапната топлина, която Лус изпитваше, да може да се превърне в нарастваща горещина. Не и този път. Лус погледна надолу към ръката на Даниел, която здраво държеше нейната, и цялото й тяло закопня за още. Още топлина, още тръпки, още от самия Даниел. Беше почти — но не съвсем — толкова хубаво, колкото се беше чувствала в съня си. Почти не чувстваше как краката й се движат под нея, само усещаше как я завладява плавното му докосване.

Сякаш едва бе примигнала, а вече се бяха изкачили до портите на гробището. Под тях, някъде далече, останалата част от възпоменателната служба се разлюля и се изгуби от погледа им, докато двамата я оставяха зад гърба си.

Даниел спря внезапно и съвсем неочаквано пусна ръката й. Тя потрепери: отново й беше студено.

— Ти и Кам — каза той, като остави думите да увиснат във въздуха като въпрос. — Май прекарвате много време заедно?

— Звучи, сякаш тази идея не ти харесва особено — каза тя и на мига се почувства глупаво, задето се преструва на свенлива. Само искаше да го подкачи за това, че прозвуча малко ревниво, но лицето и тонът му бяха съвсем сериозни.

— Той не е… — подхвана Даниел. Загледа как един червеноопашат ястреб каца в клоните на дъба над главите им. — Не е достатъчно добър за теб.

Лус беше чувала хора да изричат тази реплика хиляди пъти преди. Всички все това казваха. Не е достатъчно добър. Но когато думите излязоха от устните на Даниел, прозвучаха важно, дори някак верни и уместни, не смътни и пренебрежителни, както винаги й бе звучала тази фраза в миналото.

— Е, добре тогава — каза тя тихо, — а кой е?

Даниел сложи ръце на хълбоците си. Дълго се усмихваше мълчаливо.

— Не знам — рече накрая. — Това е необичаен въпрос.

Лус не очакваше точно този отговор.

— Едва ли е чак толкова трудно — каза тя, като натъпка ръце в джобовете си, защото й се искаше да протегне ръка към него. — Да е достатъчно добър за мен.

Очите на Даниел сякаш помръкваха: цялото виолетово, което се виждаше в тях преди миг, се превърна в наситено, тъмно сиво.

— Да — каза той. — Да, трудно е.

Той разтърка челото си и когато го направи, косата му се отметна назад само за миг. Достатъчно дълго. Лус видя хваналата коричка рана на челото му. Зарастваше, но Лус можеше да определи, че е скорошна.

— Какво е станало с челото ти? — попита тя, като посегна към него.

— Не знам — троснато каза той, като отблъсна ръката й, достатъчно силно, че тя да залитне назад. — Не знам откъде се е взело.

Изглеждаше по-разстроен от това, отколкото самата Лус, и този факт я изненада. Беше просто дребно ожулване, а нямаше как той да знае за съня й.

По чакъла зад тях се чуха стъпки. И двамата се извъртяха рязко.

— Казах ти, не съм я виждала — казваше Моли, като отърсваше от себе си ръката на Кам, докато се изкачваха по хълма, където се намираше гробището.

— Да вървим — каза Даниел, усетил всичко, което чувстваше тя — беше почти сигурна, че е способен на това — още преди тя да го стрелне с нервен поглед.

Разбра къде отиват още щом го последва. Зад превърнатата в гимнастически салон църква и навътре в гората. Точно както беше очаквала стойката му за скачане на въже, още преди изобщо да го види как тренира. Точно както знаеше за онова порязване, преди да го види.

Вървяха със съвсем еднакво темпо, крачките им бяха със съвсем еднаква дължина. Краката им докосваха тревата в един и същи миг, всеки път, докато стигнаха гората.

— Ако дойдеш на едно място повече от веднъж с един и същи човек — каза Даниел, почти сякаш говореше на себе си, — предполагам, че то вече не е само твое.

Лус се усмихна, поласкана, когато осъзна какво казваше Даниел: че никога преди не беше водил на езерото никой друг. Само нея.

Докато вървяха през гората, тя чувстваше допира на прохладната сянка под дърветата върху голите си рамене. Миришеше по същия начин, както винаги, както миришеха повечето гори по крайбрежието на Джорджия: напомнящ за дъбове мирис на тор, който Лус беше свикнала да свързва със сенките, но който сега свързваше с Даниел. Не биваше да се чувства в безопасност никъде след онова, което току-що се беше случило с Тод, но до Даниел имаше чувството, че диша спокойно за пръв път от дни.

Трябваше да вярва, че той я водеше обратно тук заради начина, по който беше побягнал от нея така внезапно последния път. Сякаш трябваше да опитат за втори път, за да поправят нещата. В края на онова, което в началото й се беше сторило почти като първа любовна среща, Лус се беше почувствала унизително измамена. Даниел сигурно беше разбрал това и се чувстваше виновен, задето така прибързано си беше тръгнал.

Стигнаха до магнолията, която бележеше наблюдателната точка на езерото. Слънцето оставяше златна диря по водата, докато бавно се придвижваше през гората на запад. Вечер всичко изглеждаше толкова различно. Целият свят сякаш сияеше.

Даниел се облегна на дървото и я загледа как наблюдава водата. Тя се премести и застана до него под восъчножълтите листа и цветята, които по това време на годината трябваше да са мъртви и изчезнали, но изглеждаха чисти и свежи като пролетни цветове. Лус вдъхна мускусния аромат и се почувства по-близка до Даниел, отколкото имаше причина — и беше очарована, че чувството сякаш се появи от нищото.

— Този път не сме облечени точно като за плуване — каза той, като посочи към черната рокля на Лус.

Тя опипа изящния подгъв на роклята с нанизани в него връзки, промушени през малки дупчици, спускащ се до коленете й, като си представи колко шокирана щеше да е майка й, ако тя съсипеше една хубава рокля, защото на двамата с някакво момче им се е приискало да се гмурнат в езеро.

— Може би може просто да си потопим краката?

Даниел посочи към стръмната пътека от червени камъни, която водеше надолу към водата. Катереха се по гъсти, жълто-кафяви тръстики и пясъчна амофила и се държаха за извитите стволове на вечнозелените дъбове, за да пазят равновесие. Тук брегът на езерото ставаше чакълест. Водата изглеждаше толкова неподвижна, че тя почти изпита чувството, че може да върви по нея.

Лус изрита черните си балетни пантофки и опипа покритата с водни лилии повърхност с пръстите на краката си. Водата беше по-хладна, отколкото онзи ден. Даниел откъсна стрък пясъчна амофила и започна да извива дебелото й стъбло.

Погледна я.

— Мислиш ли си понякога да се махнеш оттук…?

— Непрекъснато — каза тя със стон, като предполагаше, че той изпитва същото желание. Разбира се, тя искаше да се махне колкото е възможно по-далече от „Меч и Кръст“. Всеки би искал. Но се опита поне да попречи на ума си да се развихри необуздано, насочвайки се към фантазии, в които тя и Даниел крояха планове за бягство.

— Не — каза Даниел, — имам предвид, дали наистина някога си обмисляла да отидеш някъде другаде? Да помолиш родителите ти да те прехвърлят? Просто… „Меч и Кръст“ май не е най-подходящото място за теб.

Лус седна на един камък срещу Даниел и обгърна коленете си с ръце. Ако той намекваше, че тя е отхвърлена сред едно ученическо тяло, пълно с отхвърлени хора, нямаше как да не се почувства леко обидена.

Тя прочисти гърло:

— Не мога да си позволя лукса сериозно да обмислям някое друго място. За мен „Меч и Кръст“ е — тя направи пауза — до голяма степен, последно отчаяно усилие за спасяване.

— Хайде де — каза Даниел.

— Ти не би разбрал…

— Бих. — Той въздъхна. — Винаги има още една спирка, Лус.

— Много пророчески думи, Даниел — каза тя. Почувства как повишава глас. — Но ако толкова много искаш да се отървеш от мен, какво правим? Никой не те е молил да ме влачиш тук със себе си.

— Не — каза той. — Имаш право. Исках да кажа, че не си като хората тук. Трябва да има по-добро място за теб.

Сърцето на Лус биеше бързо, както обикновено, когато беше близо до Даниел. Но това беше различно. Цялата тази сцена я караше да се облива в пот.

— Когато дойдох тук — каза тя, — си обещах, че няма да разказвам на никого за миналото си, или какво съм направила, за да попадна на това място.

Даниел отпусна глава в ръцете си.

— Онова, за което говоря, няма нищо общо със случилото се с онова момче…

— Знаеш за него? — Лицето на Лус се сгърчи. Не. Как можеше Даниел да знае? — Каквото и да ти е казала Моли…

Но знаеше, че е твърде късно. Именно Даниел я беше намерил заедно с Тод. Ако Моли му беше разказала всичко за това как Лус е била замесена и в друга загадъчна смърт при пожар, то тя изобщо не можеше да си представи как ще го обясни.

— Слушай — каза той, като улови ръцете й. — Това, което казвам, няма нищо общо с тази част от миналото ти.

Трудно й беше да го повярва.

— Тогава с Тод ли има нещо общо?

Той поклати глава:

— Свързано е с това място. Свързано е с разни неща…

Докосването на Даниел раздвижи бурно нещо в ума й. Започна да мисли за буйните сенки, които беше видяла онази нощ. Как се бяха променили толкова много, откакто бе пристигнала в това училище — от потайно промъкваща се, обезпокоителна заплаха до вече почти вездесъщи, напълно оформени ужаси.

Беше луда — сигурно това усещаше Даниел за нея. Може би я мислеше за хубава, но дълбоко в себе си знаеше, че е сериозно увредена. Именно затова искаше тя да си тръгне, за да не се изкушава да се обвърже с някоя като нея. Ако това си мислеше Даниел, той не знаеше и половината от истината.

— Може би има нещо общо със странните черни сенки, които видях в нощта, когато Тод умря? — каза тя, с надеждата да го стресне. Но веднага щом изрече думите, разбра, че намерението й беше не да уплаши Даниел още повече… а най-сетне да каже на някого. И без друго вече нямаше кой знае какво за губене.

— Какво каза? — попита той бавно.

— О, знаеш — каза тя и сега сви рамене, като се опитваше да омаловажи онова, което беше казала току-що. — Веднъж на ден, или някъде там, ме навестяват онези странни неща, които наричам „сенките“.

— Не се прави на сладка и невинна — рече рязко Даниел. И макар че тонът му я жегна, тя знаеше, че е прав. Беше й неприятна мисълта колко престорено небрежно прозвуча, когато всъщност цялата беше като оголен нерв. Но дали бе редно да му каже? Можеше ли? Той й кимаше да продължава. Очите му сякаш се пресягаха и измъкваха думите от нея.

— Продължава през последните дванайсет години — призна тя накрая, като се разтресе от силна тръпка. — По-рано се случваше само нощем, когато бях близо до вода или дървета, но сега… — Ръцете й трепереха. — Сега е почти непрекъснато.

— Какво правят?

Би си помислила, че просто се държи снизходително с нея, или се опитва да я накара да продължи, за да си направи шега за нейна сметка, само че гласът му беше станал дрезгав, а руменината се беше отдръпнала от лицето му.

— В началото обикновено кръжат точно ето тук. — Тя протегна ръка към тила на Даниел и го погъделичка, за да му покаже. Поне веднъж не просто се опитваше да се приближи физически до него — това наистина беше единственият начин, по който можеше да обясни. Особено след като сенките бяха започнали да престъпват границите на тялото й по такъв осезаем, физически начин.

Даниел не трепна, затова тя продължи:

— После понякога те стават наистина дръзки — каза тя, като застана на колене и сложи ръце на гърдите му. — И се блъскат право в мен. — Сега го гледаше право в лицето. Устната й потрепери и тя не можеше да повярва, че наистина говори откровено пред някого — камо ли пък пред Даниел — за ужасните неща, които виждаше. Гласът й се сниши до шепот и тя каза: — Напоследък не изглеждат удовлетворени, докато не… — тя преглътна — отнемат живота на някого и ме сломят.

Тя побутна съвсем леко раменете му, без ни най-малко да има намерение да му навреди, но дори съвсем лекото докосване на връхчетата на пръстите й беше достатъчно да събори Даниел.

Падането му я изненада толкова много, че без да иска, самата тя изгуби равновесие и се приземи в оплетен куп върху него. Даниел беше проснат по гръб и я гледаше с широко отворени очи.

Не биваше да му казва това. Ето я сега, лежеше просната върху него, и току-що беше разкрила най-дълбоката си тайна, именно онова, което наистина я определяше като лунатичка.

Как можеше все още така отчаяно да иска да го целуне в момент като този?

Сърцето й блъскаше невъзможно бързо в гърдите. После осъзна: Усещаше сърцата и на двама им, които препускаха бясно, притиснати едно към друго. Някакъв отчаян разговор, разговор, какъвто не можеха да водят с думи.

— Наистина ли ги виждаш? — прошепна той.

— Да — прошепна тя, обзета от желание да се изправи и да си вземе всичко изречено обратно. И въпреки това не можеше да се отдръпне от гърдите на Даниел. Опита се да прочете мислите му — какво би си помислил всеки нормален човек за признание като нейното. — Нека да позная — каза мрачно. — Сега си сигурен, че трябва да ме прехвърлят. В психиатрично отделение.

Той се оттласна и се измъкна изпод нея, като я остави да лежи почти по лице на скалата. Очите й се придвижиха нагоре по стъпалата му, към краката му, после към торса, и към лицето му. Той се взираше към гората.

— Това не се е случвало никога преди — каза той.

Лус се изправи на крака. Беше унизително да лежи там сама. Освен това той сякаш дори не беше чул какво е казала.

— Какво не се е случвало никога? Преди какво?

Той се обърна към нея и обгърна бузите й в шепите си. Тя затаи дъх. Той беше толкова близо. Устните му бяха толкова близо до нейните. Лус се ощипа по бедрото да се увери, че този път не сънува. Беше напълно будна.

После той почти насила се отдръпна. Застана пред нея, като дишаше бързо, сковано отпуснал ръце отстрани до тялото си.

— Кажи ми отново какво си видяла.

Лус се извърна и застана с лице към езерото. Бистрата синя вода се плискаше леко в брега и тя си помисли дали да не се гмурне вътре. Точно това бе направил Даниел последния път, когато положението беше станало твърде напрегнато за него. Защо да не можеше и тя да го направи?

— Може би ще се изненадаш да узнаеш това — каза тя. — Но за мен не е особено приятно и вълнуващо да седя тук и да говоря за това колко напълно ненормална съм. — Особено с теб.

Даниел не отговори, но тя усещаше очите му върху себе си. Когато най-после събра смелост да го погледне, той я гледаше със странно, обезпокоително, скръбно изражение — изражение, в което ъгълчетата на очите му се свеждаха надолу, а особеният им сив цвят беше най-тъжното нещо, което Лус беше виждала. Почувства се, сякаш по някакъв начин го беше предала. Но това беше нейното ужасно признание. Защо трябваше Даниел да изглежда толкова покрусен?

Той пристъпи към нея и се наведе, докато очите му се втренчиха право в нейните. На Лус й беше почти непоносимо. Но не можеше и да се застави да помръдне. Каквото и да се случеше, за да прекъсне този транс, то трябваше да бъде направено от Даниел — който се приближаваше още по-плътно, като накланяше глава към нейната и затваряше очи. Устните му се разтвориха. Дъхът на Лус заседна в гърлото й.

Тя също затвори очи. Също наклони глава към него. Също разтвори устни.

И зачака.

Целувката, за която копнееше, не дойде. Тя отвори очи, защото не се случи нищо, освен прошумоляването на някакъв клон. Даниел беше изчезнал. Тя въздъхна, съкрушена, но не и изненадана.

Странното беше, че почти можеше да види пътеката, по която беше тръгнал да се връща през гората. Сякаш беше някакъв ловец, който можеше да проследи с точност въртенето на някой лист и да го остави да я отведе обратно при Даниел. Само дето тя не беше нищо подобно, а дирята, която Даниел беше оставил след себе си, беше някак по-голяма, по-ясна и в същото време — още по-неуловима. Сякаш някакъв виолетов проблясък осветяваше пътя му обратно през гората.

Като виолетовия отблясък, който беше видяла по време на пожара в библиотеката. Привиждаха й се разни неща. Закрепи се на скалата и извърна поглед за миг, като разтриваше очи. Но когато погледна отново, беше съвсем същото: Само в една равнина на зрението й — сякаш гледаше през бифокални очила, предписани небрежно, всичко — вечнозелените дъбове и червената тор под тях, и дори песните на птиците в клоните — сякаш се люлееше нефокусирано. И не просто се люлееше, окъпано в онази съвсем лека виолетова светлина, но и сякаш издаваше едва доловимо ниско жужене.

Тя рязко се завъртя обратно, ужасена да застане лице в лице с него, ужасена от мисълта какво означаваше то. Нещо се случваше с нея и тя не можеше да каже на никого за това. Опита се да се съсредоточи върху езерото, но дори то притъмняваше и й ставаше трудно да го вижда.

Беше сама. Даниел я беше изоставил. А на негово място бе останала тази пътека, по която тя не знаеше как — или не искаше — да се промъкне. Когато слънцето потъна зад планините, а езерото доби цвета на сиви дървени въглища, Лус се осмели да хвърли още един поглед назад към гората. Пое си въздух през зъби не съвсем сигурна, разочарование ли трябва да изпитва, или облекчение. Това си беше гора като всяка друга, без потрепваща светлина или виолетово жужене. Без никакъв знак, че Даниел изобщо някога е бил там.