Лорън Кейт
Паднали ангели (6)

5
Вътрешният кръг

— Никога повече не ме плаши така! — смъмри Кали Лус в сряда вечерта.

Беше точно преди залез-слънце, и Лус се беше свила в телефонната кабина на „Меч и Кръст“ — миниатюрно бежово оградено пространство в средата на предната канцелария. Далеч не беше усамотено, но поне никой друг не се мотаеше наоколо. Ръцете още я боляха от гробищната смяна по време на вчерашното наказание, гордостта й още беше наранена от начина, по който Даниел избяга в мига, щом ги издърпаха изпод статуята. Но за петнайсет минути Лус усилено се опитваше да изтика всичко това от ума си, да попие всяка блажено трескава дума, която най-добрата й приятелка успееше да изстреля в определеното време. Беше й толкова хубаво да чуе пронизителния глас на Кали, та почти не я беше грижа, че тя й крещи.

— Обещахме си, че няма да минава и час, без да си говорим — продължи обвинително Кали. — Помислих си, че някой те е изял жива! Или че може би са те натикали в изолатор, в някоя от онези усмирителни ризи, дето трябва да си прегризеш ръкава, за да си почешеш лицето. Съдейки по всичко, направо можеше да си слязла в деветия кръг на…

— Добре, мамо — каза Лус, като се засмя и встъпи в ролята си на инструктор по дишане на Кали. — Отпусни се. — За частица от секундата се почувства виновна, че не беше използвала правото си на едно телефонно обаждане, за да избере номера на истинската си майка. Но знаеше, че Кали щеше да откачи, ако някога откриеше, че Лус не се беше възползвала още от първата си възможност да се свърже с нея. И по някакъв странен начин, винаги беше успокояващо да чуе истеричния глас на Кали. Това беше една от многото причини, поради които двете си пасваха толкова добре: Прекомерната параноя на най-добрата й приятелка всъщност действаше успокояващо на Лус. Направо можеше да си представи Кали в стаята й в общежитието на „Доувър“, как крачи по яркооранжевото си килимче, с препарат за избелване на коса, разплескан по корема й, и пяна за педикюр, разделяща все още неизсъхналите оцветени в тъмночервено нокти на краката й.

— Не ме мамосвай! — тросна се Кали. — Разказвай. Какви са другите хлапета? Всичките ли са страховити и се тъпчат с диуретици като по филмите? Ами часовете ти? Как е храната?

През телефонната слушалка Лус дочуваше музиката от „Ваканция в Рим“, която се носеше на заден план от миниатюрния телевизор на Кали. Любимата сцена на Лус винаги беше онази, в която Одри Хепбърн се събуждаше в стаята на Грегъри Пек, все още убедена, че цялата предишна нощ е била сън. Лус затвори очи и се опита да си представи мислено кадъра. Като имитираше сънливия шепот на Одри, тя цитира репликата, която знаеше, че Кали ще разпознае:

— Имаше един мъж, той беше толкова зъл към мен. Беше прекрасно.

— Добре, принцесо, искам да чуя за твоя живот — подметна Кали.

За нещастие, в „Меч и Кръст“ нямаше нищо, което Лус дори би си помислила да опише като прекрасно. Като си помисли за Даниел за — о, за осемдесети път през този ден — осъзна, че единственият паралел между живота й и „Ваканция в Рим“ беше, че и тя, и Одри имаха мъж, който беше агресивно груб и не проявяваше интерес към тях. Лус опря глава на бежовия линолеум на стените на кабината. Някой беше издълбал думите „чакам добър случай“. При нормални обстоятелства, именно в този момент Лус щеше да си признае пред Кали всичко за Даниел.

Само че по някаква причина не го направи.

Каквото и да поискаше евентуално да каже за Даниел, то нямаше да се основава на нищо, случило се действително между тях. А Кали си падаше по момчета, които полагат усилие да покажат, че са достойни за теб. Щеше да иска да чуе неща от рода на това, колко пъти той е държал вратата на Лус, или пък дали е забелязал колко добър е френският й. Кали не смяташе, че има нещо лошо в това, момчетата да пишат глупави любовни стихове, от онези, които Лус никога не можеше да приеме на сериозно. Лус щеше да бъде жестоко лаконична по отношение на нещата, които имаше да каже за Даниел. Всъщност Кали щеше да е много по-заинтригувана да чуе нещо за някой като Кам.

— Ами, наистина има едно момче — прошепна Лус в телефонната слушалка.

— Знаех си! — изпищя Кали. — Името.

Даниел. Даниел. Лус прочисти гърло:

— Кам.

— Прямо, без усложнения. Разбирам. Започни от началото.

— Е, всъщност още нищо не се е случило.

— Той мисли, че си прекрасна, дрън-дрън-дрън. Казах ти, че късо подстриганата коса те прави да изглеждаш като Одри. Стигай до хубавата част.

— Ами… — Лус млъкна рязко. Звукът от стъпки във фоайето я накара да замълчи. Подаде се леко навън от кабината и изпружи врат да види кой прекъсва най-хубавите й петнайсет минути от цели три дни насам.

Кам идваше към нея.

За вълка говорим… Тя преглътна ужасяващо неубедителните думи, които напираха на върха на езика й: Той ми даде перцето си за китара. Още беше в джоба й.

Кам се държеше небрежно, сякаш по някакъв късмет не я беше чул какво казва. Той сякаш беше единственото хлапе в „Меч и Кръст“, което не сменяше училищната си униформа с други дрехи в мига, щом часовете приключеха. Но наситеният черен цвят допринасяше за добрия му външен вид точно толкова, колкото правеше Лус да прилича на момиче от касата на някоя бакалница.

Кам въртеше в ръце златен джобен часовник, който се поклащаше от дълъг ланец, омотан около показалеца му. Лус проследи за миг светлата дъга, която описваше, почти хипнотизирана, докато Кам рязко удари циферблата на часовника в юмрука си и той спря. Кам погледна надолу към часовника, после вдигна очи към нея.

— Съжалявам. — Той смутено присви устни. — Мислех, че съм се записал за телефонния разговор в седем часа. — Той сви рамене. — Но сигурно съм го записал погрешно.

Сърцето на Лус се сви, когато погледна часовника си. Двете с Кали едва си бяха разменили петнайсет думи — как можеше петнайсетте й минути вече да са изтекли?

— Лус? Ало? — Кали звучеше нетърпеливо от другата страна на линията. — Държиш се странно. Има ли нещо, което не ми казваш? Да не си ме заместила вече с някое грубо момиче от поправителното училище? Какво ще кажеш за момчето?

— Шшшшт — изсъска Лус в телефонната слушалка. — Кам, чакай — извика тя, като отдръпна слушалката от устата си. Той вече беше на половината път до вратата. — Само секунда, тъкмо — тя преглътна — тъкмо тръгвах.

Кам пъхна джобния часовник в предния джоб на черния си блейзър и забърза обратно към Лус. Повдигна вежди и се засмя, когато чу в слушалката как гласът на Кали се усили:

— Да не си посмяла да ми затвориш — възропта Кали. — Нищо не си ми разказала. Нищо!

— Не искам да вбесявам никого — пошегува се Кам, като посочи телефона, от който се носеха звуци, подобни на лай. — Вземи и моето време, ще ми се реваншираш друг път.

— Не — каза Лус бързо. Колкото и отчаяно да й се искаше да продължи да говори с Кали, предполагаше, че Кам вероятно изпитва същото към онзи, на когото беше дошъл да се обади. А за разлика от много хора в това училище, единствено Кам се беше държал с нея мило. Не искаше да го кара да се отказва от реда си за телефона, особено сега, когато тя щеше да е твърде нервна, за да клюкарства с Кали по негов адрес.

— Кали — каза тя, като въздъхна в слушалката. — Трябва да вървя. Ще се обадя отново възможно най… — Но дотогава в ухото й вече се чуваше само смътното жужене на сигнала „свободно“. Самият телефон беше нагласен да прекратява всеки разговор при изтичането на петнайсет минути. Сега видя малкия таймер в основата му, на който примигваха три нули. Дори не бяха успели да се сбогуват, а сега щеше да се наложи да чака още цяла седмица, за да се обади. Времето се разпростря в ума на Лус като безкрайна пропаст.

— Най-добра приятелка завинаги? — попита Кам, като се облегна на стената на кабината до Лус. Тъмните му вежди все още бяха извити. — Имам три по-малки сестри, на практика мога да подуша вибрациите „най-добра приятелка“ през телефона. — Наведе се напред, сякаш се канеше да подуши Лус, което я накара да се изкиска… а след това да замръзне. Неочакваната му близост беше накарала сърцето й да се разтупти бързо.

— Нека да позная. — Кам изправи гръб и повдигна брадичка. — Искаше да узнае всичко за лошите момчета от поправителното училище?

— Не! — Лус ожесточено поклати глава, за да отрече, че в ума й изобщо се въртят мисли за момчета… докато не осъзна, че Кам само се шегуваше. Изчерви се и се опита да се пошегува в отговор. — Тоест, казах й, че тук няма нито едно добро момче…

Кам примигна.

— Точно затова е толкова вълнуващо. Не мислиш ли? — По някакъв начин успяваше да стои съвсем неподвижен, което накара Лус да застане съвсем неподвижна, а това пък накара тиктакането на часовника в джоба му да й се стори по-силно, отколкото беше възможно.

Застинала до Кам, Лус внезапно потръпна, когато нещо черно връхлетя в коридора. Сянката сякаш съвсем умишлено заподскача по плоскостите на тавана, като затъмни една, после следваща, а после — трета. По дяволите. Никога не беше добре да е насаме с някого — особено някой, толкова съсредоточен върху нея, както беше Кам в момента — когато се появяха сенките. Почувства как се дръпва рязко, като се опитваше да изглежда спокойна, докато тъмнината се въртеше около вентилатора на тавана във вихрен танц. Ако беше само това, би могла да го понесе. Може би. Но освен това сянката издаваше най-страшния от ужасните си звуци — звук, подобен на онзи, който Лус беше чула, докато гледаше как едно невръстно бухалче пада от ниската палма, на която бе кацнало, и се задушава до смърт. Искаше й се Кам просто да спре да я гледа. Искаше й се да се случи нещо, което да отклони вниманието му. Искаше й се…

Да влезе Даниел Григори.

И тогава той наистина влезе. Беше спасена от прекрасното момче, облечено в прокъсани джинси, целите на дупки, и още по-прокъсана тениска. Не изглеждаше точно като спасител — прегърбен над тежката купчина с библиотечни книги, със сиви торбички под сивите очи. Даниел всъщност изглеждаше някак разбит. Русата му коса падаше унило над очите, а когато те се спряха върху Лус и Кам, Лус видя как се присвиват. Беше толкова заета да се измъчва с мисълта какво ли беше направила този път, за да подразни Даниел, че почти не осъзна невероятното нещо, което се беше случило. В мига, преди вратата към фоайето да се затвори зад тях, сянката се плъзна през нея и изчезна в нощта. Сякаш някой бе разчистил целия пясък от коридора с прахосмукачка.

Даниел само кимна в тяхната посока и дори не забави ход, докато минаваше.

Лус погледна Кам, който наблюдаваше Даниел. Обърна се към Лус и каза по-високо, отколкото беше необходимо:

— За малко да забравя да ти кажа. Устройвам малко парти в стаята си довечера след Социалните мероприятия. Много ще се радвам да дойдеш.

Даниел още беше достатъчно близо, за да ги чуе. Лус нямаше представа какви са тези Социални мероприятия, но преди това трябваше да се срещне с Пен. Имаха намерение да отидат заедно.

Погледът й остана прикован в тила на Даниел, макар да знаеше, че трябва да отговори на Кам за партито, и това наистина не би трябвало да е толкова трудно, но когато Даниел се обърна и погледна назад към нея с очи, за които тя можеше да се закълне, че са изпълнени с печал, телефонът зад гърба й започна да звъни, а Кам посегна към него и каза:

— Трябва да проведа този разговор, Лус. Ще бъдеш ли там?

Даниел кимна, почти незабележимо.

— Да — каза Лус на Кам. — Да.

* * *

— Още не разбирам защо трябва да тичаме — задъхваше се Лус двайсет минути по-късно. Опитваше се да не изостава от Пен, докато се придвижваха с усилие обратно през училищното землище към аудиторията за тайнственото Социално мероприятие в сряда вечер, което Пен още не беше обяснила. Лус едва имаше достатъчно време да стигне горе до стаята си, да си сложи набързо гланц за устни и по-хубавите джинси, в случай че социалното мероприятие беше от онзи вид. Още се опитваше да забави дишането си след сблъсъка с Кам и Даниел, когато Пен нахълта в стаята й, за да я извлече обратно през вратата.

— Хората, които хронично закъсняват, никога не разбират многобройните начини, по които объркват програмата на точните и нормалните хора — каза Пен на Лус, докато шляпаха през един особено подгизнал участък на ливадата.

— Ха! — Зад тях избухна смях.

Лус погледна назад и почувства как лицето й грейва, когато видя бледата, кльощава фигура на Ариана да подтичва, за да ги настигне. — Кой шарлатанин ти каза, че си нормална, Пен? — Ариана смушка Лус и посочи надолу: — Внимавай за плаващите пясъци!

Лус спря рязко, като разплиска вода около себе си, точно преди да нагази в един страховито тинест участък от ливадата.

— Моля ви, нека някой ми каже къде отиваме!

— Сряда вечер — каза Пен с равен тон. — Вечер за светски събития.

— Като… танцова забава или нещо от този род? — попита Лус: из ума й вече се мяркаха видения за Даниел и Кам на дансинга.

Ариана издаде презрителен звук.

— Танц със смъртоносната скука. Терминът „светски“ е от типичните заблуждаващи приказки на „Меч и Кръст“. Разбираш ли, от тях се изисква да планират светски събития за нас, но освен това те изпитват ужас да планират светски събития за нас. Омагьосан кръг.

— Така че вместо това — добави Пен — организират тези наистина ужасни мероприятия като филмови вечери, последвани от лекции за филма, или — Боже, помниш ли миналия семестър?

— Онзи, когато имаше цял симпозиум върху таксидермията?

— Толкова, толкова зловещо. — Пен поклати глава.

— Тази вечер, скъпа — провлече Ариана — ще ни се размине леко. Всичко, което трябва да направим, е да проспим един от трите филма, които се въртят периодично във видеотеката на „Меч и Кръст“. Кой мислиш, че ще е тази вечер, Пенилоуфър? „Звездният човек?“ „Джо срещу вулкана?“ Или „Уикенд при Бърни?“

— „Звездният човек“ е — изстена Пен.

Ариана стрелна Лус с изненадан поглед.

— Тя знае всичко.

— Чакайте малко — каза Лус, като заобиколи на пръсти подвижните пясъци и сниши гласа си до шепот, когато наближиха канцеларията на училището. — Ако всички сте гледали тези филми толкова пъти, защо така сте се разбързали да стигнете там?

Пен отвори тежките метални врати към „аудиторията“, което — осъзна Лус — беше евфемизъм за обикновена стара стая с ниски, окачени тавани и столове, подредени с лице към празна бяла стена.

— Не ти трябва да се закотвяш на горещия стол до господин Коул — обясни Ариана, като посочи учителя. Той беше забил нос дълбоко в някаква дебела книга, заобиколен от малкото останали празни столове в стаята.

Когато трите момичета пристъпиха през детектора за метал на вратата, Пен каза:

— Който седне там, трябва да му помага да раздаде ежеседмичните си „обзори на душевното здраве“.

— Което нямаше да е толкова лошо… — обади се Ариана.

— … Ако не се налагаше да стоим до късно, за да анализираме находките — довърши Пен.

— Следователно пропускайки — каза Ариана, като се ухили, насочвайки Лус към втория ред, докато шепнеше — купона след приключването.

Най-после бяха стигнали до същността на въпроса. Лус се подсмихна.

— Чух за това — каза тя, поне веднъж за разнообразие почувствала се поне малко вътре в нещата. — В стаята на Кам е, нали?

Ариана погледна Лус за секунда и прокара език по зъбите си. После плъзна поглед покрай нея, почти през нея.

— Хей, Тод — повика го тя, като помаха само с върховете на пръстите си. Бутна Лус в един стол, настани се на безопасното място до нея (все още през два стола от господин Коул), и потупа горещата седалка. — Ела да седнеш при нас, Т-ман!

Тод, който пристъпваше от крак на крак на прага, изглеждаше изпълнен с огромно облекчение да получи указание, каквото и да е указание. Тръгна към тях, като преглъщаше. Едва се беше стоварил на стола, когато господин Коул вдигна поглед от книгата си, почисти очилата си с носната си кърпа, и каза:

— Тод, радвам се, че си тук. Питам се дали можеш да ми помогнеш с една малка услуга след филма. Разбираш ли, диаграмата на Вен^[1] е много полезно средство за…

— Колко подло! — Пен внезапно подаде лице между Ариана и Лус.

Ариана сви рамене и извади огромна торбичка пуканки от голямата си чанта.

— Това е пределният брой нови ученици, за които мога да се грижа — каза тя, като подхвърли на Лус пуканка с много масло. — Късметлии.

Когато стаята притъмня, Лус се огледа наоколо, докато очите й се спряха върху Кам. Помисли си за прекъснатото си клюкарстване с Кали по телефона, и как приятелката й винаги казваше, че да гледаш филм с някое момче е най-добрият начин да разбереш разни неща за него, неща, които може и да не излязат наяве в разговор. Като гледаше Кам, Лус си помисли, че разбира какво е имала предвид Кали: Щеше да има нещо вълнуващо в това, да поглежда с крайчеца на окото си, за да разбере какви шеги се струват смешни на Кам, да се разсмее заедно с него.

Когато погледът му срещна нейния, Лус изпита смутено инстинктивно желание да извърне очи. Но после, преди да успее да го направи, лицето на Кам грейна в широка усмивка. Това я накара да се почувства забележително несмутена, че са я хванали да зяпа. Когато той вдигна ръка да й помаха, Лус не можеше да не си спомни как точно обратното се беше случило няколкото пъти, когато Даниел я беше хванал да го гледа.

Даниел пристигна заедно с Роланд, достатъчно късно, че Ранди вече да е преброила присъстващите, достатъчно късно, че единствените останали места за сядане да са на пода в предната част на стаята. Даниел мина през лъча светлина на прожектора и Лус за пръв път забеляза сребърна верижка на шията му, и нещо като медальон, пъхнато в тениската му. После той се сниши и тя напълно го изгуби от поглед. Не виждаше дори профила му.

Както се оказа, „Звездният човек“ не беше особено забавен; непрекъснатите имитации на Джеф Бриджис от страна на учениците обаче бяха. На Лус й беше трудно да задържи вниманието си върху сюжета. Освен това започваше да изпитва онова неловко, ледено усещане в тила. Нещо бе на път да се случи.

Когато сенките дойдоха този път, Лус ги очакваше. После започна да мисли за това и пресметна на пръсти. Сенките се появяваха обезпокояващо често и Лус не можеше да определи дали просто беше нервна в „Меч и Кръст“… или това означаваше нещо друго. Никога преди сенките не се бяха държали така…

Те се просмукаха над нея в аудиторията, после се плъзнаха по страните на киноекрана, а накрая се прокраднаха по очертанията на подовата настилка като разлято мастило. Лус се вкопчи в долната част на стола си и почувства как мъчителен болезнен страх набъбва през краката и ръцете й. Стегна всички мускули на тялото си, но не можеше да сдържи треперенето. Стисване по лявото коляно я накара да погледне към Ариана.

— Добре ли си? — изрече Ариана само с устни.

Лус кимна и обви ръце около раменете си, като се преструваше, че просто й е студено. Пожела си наистина да беше така, но точно тази мразовита тръпка нямаше нищо общо с твърде усърдната климатична инсталация на „Меч и Кръст“.

Почувства как сенките подръпват стъпалата й под стола. Останаха така, като непосилен товар по време на целия филм, а всяка минута се влачеше като цяла вечност.

* * *

Час по-късно, Ариана притисна око към шпионката на боядисаната в бронзов цвят врата на стаята на Кам в общежитието.

— Ю-хуу — пропя тя, като се кикотеше. — Веселбата започва!

Тя измъкна ярко розова боа от пера от същата вълшебна чанта от тъкан за килими, от която се бе появила торбичката с пуканки.

— Повдигни ме — каза тя на Лус, като люлееше крак във въздуха.

Лус преплете пръсти и ги постави под черния ботуш на Ариана. Проследи как Ариана се отблъсна от земята и покри с боата лицевата част на охранителната камера в коридора, докато посягаше зад устройството и го изключваше.

— И това изобщо не е подозрително, или нещо такова — каза Пен.

— На чия страна си? — изстреля в отговор Ариана. — На „червените“? Или на тези, които искат да се позабавляват?

— Просто казвам, че има по-хитри начини — изсумтя Пен, когато Ариана скочи долу. Ариана преметна боата върху раменете на Лус, и Лус се засмя и започна да се полюшва в такт с песента в стил „Мотаун“, която дочуваха през вратата. Но когато Лус подаде боата на Пен да я сложи за малко, с изненада видя, че тя още изглеждаше нервна. Пен си гризеше ноктите, а по челото й беше избила пот. Сред влажната южняшка септемврийска горещина, Пен носеше шест пуловера — на нея никога не й беше топло.

— Какво има? — попита Лус, като се наведе към нея.

Пен подръпна крайчеца на ръкава си и сви рамене. Имаше вид, сякаш тъкмо се канеше да отговори, когато вратата зад тях се отвори. Мярна се струйка цигарен дим, чу се оглушителна музика, и внезапно Кам ги посрещна с отворени обятия.

— Успя — каза той, като се усмихна на Лус. Дори на мъждивата светлина устните му блестяха, сякаш бяха изцапани с малини. Когато я гушна в прегръдка, тя се почувства мъничка и защитена. Прегръдката продължи само миг: после той се обърна да кимне за поздрав на другите две момичета, и Лус изпита лека гордост, че именно тя е получила прегръдката.

Зад гърба на Кам малката, тъмна стая беше претъпкана с хора. Роланд стоеше в един ъгъл, до грамофона, и беше вдигнал няколко плочи към светлината на черна лампа. Двойката, която Лус беше видяла във вътрешния двор преди няколко дни, се беше сгушила, притисната към прозореца. Момчетата с белите официални ризи, които приличаха на ученици от подготвително училище, се бяха скупчили заедно, и от време на време хвърляха погледи към момичетата. Ариана побърза да се стрелне през стаята към бюрото на Кам, което изглежда служеше и като бар. Почти веднага, тя намести между краката си бутилка шампанско и се смееше, докато се опитваше да измъкне тапата.

Лус беше смаяна. Не бе знаела как да се добере до алкохол дори в „Доувър“, където външният свят беше много по-достъпен. Кам се беше върнал в „Меч и Кръст“ само от няколко дни, но изглежда, вече знаеше как да вмъкне контрабандно всичко необходимо, за да организира истинска вечерна вакханалия, на която да се появи цялото училище. А по някакъв начин всички останали вътре смятаха това за нормално.

Все още застанала на прага, тя чу пукота, после радостните възгласи на останалите от тълпата, после гласът на Ариана, която се провикна:

— Лусиндааа, влизай вътре. Ще вдигна тост.

Лус усещаше привличането на партито, но Пен съвсем не изглеждаше толкова готова да се размърда.

— Ти върви — каза тя, като махна с ръка на Лус.

— Какво има? Не искаш ли да влезеш? — Истината беше, че самата Лус бе леко нервна. Нямаше представа какво става на подобни сбирки и тъй като още не беше сигурна колко надеждна е Ариана, определено щеше да се чувства по-добре, ако Пен беше до нея.

Но Пен се намръщи:

— Аз… не се чувствам на място тук. Моето място са библиотеките… указания за използване на Пауър Пойнт, такива неща. Ако ти е нужно да изровиш нечие досие, аз съм твоят човек. Но това… — Тя застана на пръсти и надникна в стаята. — Не знам. Хората там вътре просто ме смятат за някаква многознайка.

Лус се опита да докара най-добрата си отегчена гримаса.

— А мен пък ме мислят за парче месно руло; а ние пък мислим, че те са до един пълни откачалки. — Тя се засмя. — Не можем ли всички просто да се разбираме?

Пен бавно присви устна, после взе боата от пера и я преметна на раменете си.

— О, добре де — каза тя, като тръгна с тромави крачки и влезе вътре преди Лус.

Лус примигна, докато очите й се приспособят. Какофония изпълваше стаята, но чу смеещия се глас на Ариана. Кам затвори вратата зад гърба на Лус и я дръпна за ръката, така че тя да изостане назад, далече от сърцето на празненството.

— Наистина се радвам, че дойде — каза той, като сложи ръка на кръста й и наведе глава, за да може тя да го чуе в шумната стая. Тези устни изглеждаха направо съблазнителни особено когато изричаха думи от рода на: „Подскачах всеки път, щом някой почукаше, с надеждата, че си ти“.

Каквото и да беше привлякло Кам толкова бързо към нея, Лус не искаше да прави нищо, за да проваля положението. Той беше популярен и неочаквано грижлив, и вниманието му я накара да се почувства повече от поласкана. Накара я да се почувства по-удобно на това непознато ново място. Знаеше, че ако се опита да отговори на комплимента му, ще започне да пелтечи и няма да намери думите. Затова просто се засмя, което накара и него да се засмее, а после той я притегли в нова прегръдка.

Внезапно самата тя нямаше къде да сложи ръцете си, освен да ги обвие около врата му. Почувства се леко замаяна, когато Кам я притисна, повдигайки я леко от земята.

Когато я свали обратно, Лус се обърна към останалите участници в партито, и първото, което видя, беше Даниел. Но тя мислеше, че той не харесва Кам. И въпреки това, той седеше с кръстосани крака на леглото, бялата му тениска проблясваше във виолетово на ултравиолетовата светлина. Щом очите й го откриха, беше трудно да гледа, накъдето и да било другаде. В което нямаше логика, защото едно прекрасно и дружелюбно момче стоеше точно зад нея и я питаше какво ще иска за пиене. Другото прекрасно, безкрайно по-недружелюбно момче, седнало срещу нея, не биваше да е онова, към което не можеше да спре да гледа. А той се взираше в нея. Толкова съсредоточено, със загадъчен примижал поглед в очите, който Лус си помисли, че никога няма да разшифрова, дори и да го видеше хиляда пъти.

Единственото, което осъзнаваше, беше ефектът, който това имаше върху нея. Всички други в стаята се замъглиха пред очите й и тя се разтопи. Можеше да отвръща на втренчения му поглед цяла нощ, ако не беше Ариана, която се бе покатерила върху бюрото и се провикна, вдигнала чашата си във въздуха.

— За Лус — произнесе наздравица тя, като отправи към Лус невинна усмивка. — Която очевидно се беше замечтала и пропусна цялата ми приветствена реч, и която никога няма да узнае колко невероятно забележителна беше — не беше ли забележителна, Ро? — наведе се тя да попита Роланд, който я потупа утвърдително по глезена.

Кам пъхна пластмасова чаша с шампанско в ръката на Лус. Тя се изчерви и се опита да отмине тоста със смях, когато всички събрани на партито повториха като ехо:

— За Лус! За Месното Руло!

До нея Моли се промъкна тихо и прошепна в ухото й по-кратка версия:

— За Лус, която никога няма да разбере.

Няколко дни по-рано Лус щеше да се отдръпне. Тази вечер просто завъртя очи, после обърна гръб на Моли. Всяка дума, изречена някога от това момиче, беше накарала Лус да се почувства засегната, но покажеше ли го, това сякаш само насърчаваше Моли. Затова Лус просто се сниши, за да седне на стола пред бюрото заедно с Пен, която й подаде дълго парче черна лакрица.

— Можеш ли да повярваш? Мисля, че наистина се забавлявам — каза Пен, като дъвчеше щастливо.

Лус захапа лакрицата и отпи малка глътка от пенливото шампанско. Не особено приятна на вкус комбинация. Нещо като нея и Моли.

— Е, Моли към всички ли се държи гадно, или аз съм специален случай?

За секунда Пен имаше вид, сякаш щеше да даде различен отговор, но после потупа Лус по гърба.

— Просто обичайното й обаятелно държание, скъпа моя.

Лус огледа стаята — цялото това свободно леещо се шампанско, натруфения луксозен грамофон на Кам, окачената светлоотразяваща сфера, която се въртеше над главите им, хвърляйки звезди по лицата на всички.

— Откъде вземат всички тези неща? — зачуди се тя на глас.

— Говори се, че Роланд може да вмъкне контрабандно всичко в „Меч и Кръст“ — каза небрежно Пен. — Не че някога съм го молила.

Може би това беше имала предвид Ариана, когато каза, че Роланд знае как да намира разни неща. Единствената непозволена вещ, която Лус можеше да си представи да иска достатъчно отчаяно, че да помоли за него, беше клетъчен телефон. Но пък… Кам й беше казал да не слуша Ариана по въпроса за нещата, които ставаха вътре в училището. Което щеше да е безпроблемно, само дето толкова голяма част от това парти, изглежда, беше благодарение на Роланд. Колкото повече се опитваше да разплете въпросите, които я занимаваха, толкова по-малко схващаше. Вероятно трябваше просто да се придържа към ролята на човек, който е достатъчно „вътре“, за да получава покани за сбирките.

— Добре, всички вие, отхвърлени окаяници — каза Роланд високо, за да привлече вниманието на всички. Звукът на грамофона беше утихнал до статичния пукот между отделните песни. — Ще започнем втората част от вечерта — „Микрофонът е ваш“ — и приемам заявки за караоке.

— Даниел Григори! — подвикна Ариана през преплетените си ръце.

— Не! — подвикна Даниел в отговор, без да пропуска дори един такт.

— Ауу, мълчаливецът Григори пропуска още една възможност — каза Роланд в микрофона. — Сигурен ли си, че не искаш да изкараш твоята версия на „Хрътката от ада по следите ми“?

— Мисля, че това е твоята песен, Роланд — каза Даниел. Слаба усмивка се разля по устните му, но Лус изпита чувството, че това беше смутена усмивка, усмивка, която сякаш казваше: „Нека някой друг застане в светлината на прожекторите, моля ви“.

— Той е прав, народе — засмя се Роланд. — Макар да е известно, че караоке изпълнението на Робърт Джонсън може да опразни стаята. — Измъкна един албум на Р. Л. Бърнсайд от купчината и посочи към грамофона в ъгъла. — Нека вместо това се отправим на юг.

Когато започнаха басовите ноти на електрическа китара, Роланд застана в средата на сцената, която всъщност представляваше просто квадратен метър осветено от луната празно пространство в средата на стаята. Всички останали пляскаха с ръце или тропаха с крака в такт, но Даниел беше навел поглед към часовника си. Лус продължаваше да го вижда как й кимна във фоайето по-рано тази вечер, когато Кам я покани на партито. Сякаш по някаква причина Даниел искаше тя да е там. Разбира се, сега, когато се бе появила, той не показваше с нищо, че забелязва съществуването й.

Само ако можеше да го хване насаме…

Роланд така обсебваше вниманието на гостите, че единствено Лус забеляза, когато по средата на песента, Даниел се изправи, промъкна се покрай Моли и Кам, и безшумно се измъкна през вратата.

Това беше нейният шанс. Докато всички около нея аплодираха, Лус бавно се изправи на крака.

— Още! — провикна се Ариана. После, забелязала, че Лус се надига от стола си, каза: — О, я виж ти, моето момиче ли излиза да пее?

— Не! — Лус не искаше да пее пред тази пълна стая с хора — не повече, отколкото искаше да признае истинската причина, поради която се беше изправила. Но ето я — стоеше права точно насред първото си парти в „Меч и Кръст“, докато Роланд тикаше микрофона под брадичката й. Сега какво?

— Аз… просто се чувствам гадно заради, ъъ, Тод. Задето пропуска това. — Гласът на Лус се върна към нея като ехо по говорителите. Вече съжаляваше за злополучната си лъжа и за факта, че сега вече нямаше връщане назад. — Помислих си, че ще е добре да изтичам долу и да видя дали е приключил с господин Коул.

Изглежда, никое от другите деца нямаше и най-малко понятие как да приеме това. Само Пен се провикна боязливо:

— Върни се бързо!

Моли се усмихваше подигравателно на Лус:

— Първа любов — каза тя, като имитираше любовно гукане. — Колко романтично.

Я чакай, те да не мислеха, че харесва Тод? О, на кого му пукаше — единственият човек, за когото Лус наистина не искаше да си помисли това, беше именно човекът, когото се опитваше да последва навън.

Без да обръща внимание на Моли, Лус хукна към вратата, където Кам я посрещна със скръстени ръце.

— Искаш ли компания? — попита я с надежда.

Тя поклати глава. По каквато и друга задача да беше тръгнала, вероятно щеше да пожелае компанията на Кам. Но не точно сега.

— Връщам се веднага — каза тя весело. Преди да успее да забележи разочарованието върху лицето му, тя се измъкна навън в коридора. След гръмкия шум на партито, тишината звънтеше в ушите й. Отне й секунда, преди да успее да различи приглушени гласове точно зад ъгъла.

Даниел. Щеше да разпознае гласа му навсякъде. Но не беше толкова сигурна с кого говори той. Момиче.

— Съж’лявам — каза момичето… с ясно различим южняшки акцент.

Габ? Даниел се измъкваше, за да се срещне с русата и боядисана Габ?

— Няма да се повтори — продължи Габ. — Кълна се, че…

— Не може да се повтаря — прошепна Даниел, но тонът му почти крещеше: „кавга между влюбени“. — Ти обеща, че ще бъдеш там, а не беше.

Къде? Кога? Лус беше в агония. Запромъква се по коридора, като се опитваше да не издаде звук.

Но двамата бяха замлъкнали. Лус можеше да си представи как Даниел взема ръцете на Габ в своите. Можеше да си го представи как се навежда към нея за дълга, страстна целувка. Пелена от всепоглъщаща завист се разстла по гърдите на Лус. Зад ъгъла един от тях въздъхна.

— Ще трябва да ми се довериш, скъпи — чу тя да казва Габ, със захарно сладък глас, който накара Лус да реши веднъж завинаги, че я мрази. — Аз съм единственият човек, когото имаш.