Лорън Кейт
Паднали ангели (19)

18
Погребаната война

Лус хвърли поглед към потрепващата светлина в началото на гробището и затича с всичка сила към нея. Профуча надолу покрай разбитите надгробни камъни, оставяйки Пен и мис София далече назад. Не я беше грижа, че острите, извиващи се клони на вечнозелените дървета дращеха ръцете и лицето й, докато тичаше, или че туфи от дълбоко вкоренени плевели препъваха краката й.

Трябваше да стигне там долу.

Чезнещата тъничка резка на полумесеца светеше съвсем слабо, но имаше и друг източник на светлина — тя идваше от задната част на гробището. Нейната цел. Приличаше на чудовищна, носеща безброй облаци гръмотевична буря. Само дето се случваше на земята.

Осъзна, че сенките я бяха предупреждавали — вече от дни. Сега мрачното им представление се беше превърнало в нещо, което дори Пен можеше да види. А останалите ученици, които бяха побягнали напред, сигурно също го бяха забелязали. Лус не знаеше какво може да означава това. Само че, ако Даниел беше там долу при тези зловещи потрепващи светлини… тя беше виновна за всичко.

Дробовете й горяха, но образът на Даниел, застанал под прасковените дървета, я тласкаше напред. Нямаше да спре, докато не го намереше — защото и без друго беше тръгнала да го намери, да тикне книгата под носа му и да извика, че му е повярвала, че една частица от нея му е вярвала през цялото време, но е била прекалено уплашена, за да приеме необяснимото им минало. Щеше да му каже, че не смята да позволи на страха да я отблъсне, не и този път, вече не. Защото знаеше нещо, разбираше нещо, чието сглобяване й бе отнело твърде много време. Нещо налудничаво и странно, което правеше миналите им съвместни преживявания едновременно по-правдоподобни и по-невероятни. Знаеше кой — не, какво — беше Даниел. Част от нея беше стигнала сама до това осъзнаване — че можеше да е живяла преди и да го е обичала преди. Само че не беше разбирала какво означаваше, до какво водеше в крайна сметка всичко това — привличането, което изпитваше към него, сънищата й — досега.

Но нищо от това нямаше значение, ако не успееше да слезе там долу навреме, за да намери някакъв начин да отблъсне сенките. Нищо от това нямаше значение, ако те стигнеха до Даниел, преди нея. Тя събаряше стръмните редове от увивни растения, но котловината в средата на гробището още беше толкова далече.

Зад нея се чу глух тропот на стъпки. После — пронизителен глас.

— Пениуедър! — Беше мис София. Тя настигаше Лус, викайки през рамо към Пен, която — забеляза Лус — внимателно се опитваше да прескочи един повален надгробен камък. — Ама че си мудна!

— Не! — изкрещя Лус. — Пен, мис София, не слизайте тук! — Не искаше да бъде отговорна за това, че е изпречила някой друг на пътя на сенките.

Мис София стоеше застинала върху един прекатурен бял надгробен камък и се взираше нагоре към небето, сякаш изобщо не беше чула Лус. Вдигна тънките си ръце във въздуха, сякаш за да се защити. Лус примижа в нощта и си пое дъх през зъби. Нещо се движеше към тях, нахлувайки заедно с порива на мразовития вятър.

Отначало си помисли, че са сенките, но това беше нещо различно и по-страховито, като назъбен, неравен воал, осеян с тъмни дупки, които позволяваха през тях да проникнат мънички точици небе. Тази сянка се състоеше от милион мънички черни парченца. Буйна, пърхаща буря от мрак, разстилащ се във всички посоки.

— Скакалци! — изпищя Пен.

Лус потръпна. Гъстият рояк още беше далече, но плътният звук от блъскането на крилете се усилваше с всяка изминала секунда. Като удрянето на хиляди птичи криле. Като враждебна стремително нахлуваща тъмнина, обхващаща бързо земята. Идваше. Щеше да се нахвърли върху нея, може би върху всички тях, тази вечер.

— Това не е добре! — гръмко нареждаше мис София към небето. — Предполага се, че в нещата трябва да има някакъв ред!

Пен спря запъхтяна до Лус и двете се спогледаха объркано. По горната устна на Пен бяха избили мънистени капчици пот, а лилавите й очила непрекъснато се плъзгаха надолу заради влажната горещина.

— Тя започва да губи контрол — прошепна Пен, като посочи рязко с палец към мис София.

— Не. — Лус поклати глава. — Тя е наясно с някои неща. А ако мис София е уплашена, ти не бива да си тук, Пен.

— Аз ли? — попита Пен, объркана, вероятно защото още от първия ден в училище именно тя беше тази, която наставляваше Лус. — Не мисля, че която и да е от нас би трябвало да е тук.

Лус изпита внезапна болка в гърдите, подобна на онази, която беше почувствала, когато трябваше да се сбогува с Кали. Извърна поглед от Пен. Сега между тях имаше разцепление, дълбоко разделение, което ги отделяше една от друга, сякаш прерязвайки пространството между тях с нож, заради миналото на Лус. Беше й омразна мисълта да го признае, да насочи и вниманието на Пен към него, но знаеше, че щеше да е по-добре, по-безопасно, ако пътищата им се разделят.

— Аз трябва да остана — каза тя, като си пое дълбоко дъх. — Трябва да намеря Даниел. Ти трябва да се върнеш в спалното помещение, Пен. Моля те.

— Но ти и аз… — каза Пен дрезгаво — бяхме единствените…

Преди да успее да чуе края на изречението, Лус се отправи към средата на гробището. Към мавзолея, където беше видяла Даниел да седи, потънал в размишления, вечерта в Деня на родителите. Тя прескочи забързано последните надгробни камъни, после се плъзна надолу по наклонена купчина влажна, гниеща тор, докато теренът най-накрая стана равен. Спря пред огромния дъб в котловината в средата на гробището.

Едновременно разгорещена, раздразнена и ужасена, тя се облегна на ствола на дървото.

После, през клоните на дървото, го видя.

Даниел.

Изпусна всичкия въздух от дробовете си и почувства как коленете й се подкосиха. Един поглед към далечния му, тъмен профил, толкова красив и величествен, й подсказа, че всичко, за което бе намеквал Даниел — дори онова важно нещо, което тя бе проумяла сама — всичко беше вярно.

Той стоеше върху мавзолея, със скръстени ръце, загледан нагоре, където бурният облак от скакалци току-що беше преминал над тях. Тънката лунна светлина хвърляше сянката му като полумесец от тъмнина, който се спускаше от широкия, плосък покрив на криптата. Тя затича към него, като криволичеше през надвисналия испански мъх и наклонените стари статуи.

— Лус! — Той я забеляза, докато приближаваше към основата на мавзолея. — Какво правиш тук? — Гласът му не показваше щастие, че я вижда — по-скоро шок и ужас.

Аз съм виновна, прииска й се да изкрещи, докато се приближаваше към подножието на мавзолея. И го вярвам, вярвам на нашата история. Прости ми, че някога съм те напускала, няма да го направя никога повече. Имаше още едно нещо, което искаше да му каже. Но той беше далече над нея, а ужасният грохот на сенките беше твърде силен, а въздухът твърде гъст и мъглив, за да се опита да го накара да я чуе, както беше застанала под него.

Гробницата беше от солиден мрамор. Но в един от барелефите, с изображение на паун, имаше голямо нащърбено място, и Лус го използва, за да опре на него пръстите на крака си. Обикновено хладният камък беше топъл на пипане. Потните й длани се хлъзнаха няколко пъти, докато се напрягаше да достигне върха. Да стигне до Даниел, който трябваше да й прости.

Беше изкачила само няколко стъпки от стената, когато някой я потупа по рамото. Извърна се рязко, ахна, когато видя, че това бе Даниел, и изгуби опора. Той я улови, обгръщайки талията й, преди тя да успее да се хлъзне към земята. Но той беше цял един етаж над нея само секунда преди това.

Тя зарови лице в рамото му. И макар че истината все още я плашеше, това, че беше в обятията му, я накара да се почувства като морето, намерило своя бряг, като пътешественик, завърнал се след дълго, трудно, далечно пътуване — най-сетне завърнал се у дома.

— Избра чудесен момент да се върнеш — каза той. Усмихна се, но усмивката му беше натежала от тревога. Очите му все така гледаха отвъд нея, в небето.

— Значи и ти го виждаш? — прошепна тя.

Даниел просто я погледна, неспособен да отговори. Устната му потрепери.

— Разбира се, че да — прошепна тя, защото всичко си идваше на мястото. Сенките, неговият разказ, тяхното минало. Задушаващ вик напираше в нея.

— Как можеш да ме обичаш? — изхълца тя. — Как можеш дори да ме понасяш?

Той обхвана лицето й с ръка.

— За какво говориш? Как можеш да кажеш това?

Сърцето й гореше от бързите удари.

— Защото… — Тя преглътна. — Ти си ангел.

Ръцете му се отпуснаха вяло.

— Какво каза?

— Ти си ангел, Даниел, знам го — каза тя, чувствайки как в нея се отварят шлюзове, все по-широко и по-широко, докато всичко просто се изля като водопад. — Не ми казвай, че съм луда. Имам сънища за теб, сънища, които са твърде реални, за да ги забравя, сънища, които ме накараха да те обикна още преди да си ми казал дори една мила дума. — Очите на Даниел изобщо не се промениха. — Сънища, в които имаш криле и ме издигаш високо в небе, което не разпознавам, и въпреки това зная, че съм била там, точно по този начин, в обятията ти, хиляда пъти преди. — Тя допря чело до неговото. — Това обяснява толкова много неща — колко си грациозен, когато се движиш, и книгата, която твоят прадядо е написал. Защо никой не ти дойде на посещение в Деня на родителите. Начинът, по който тялото ти сякаш се носи плавно във въздуха, когато плуваш. И защо, когато ме целуваш, се чувствам, сякаш съм в Рая. — Тя спря да си поеме дъх. — И защо можеш да живееш вечно. Единственото, което не мога да разбера, е какво, за бога, търсиш с мен. Защото аз съм си просто… аз. — Тя отново вдигна очи към небето, усещайки мрачното предвещание на сенките. — И съм виновна за толкова много неща.

Кръвта се беше отдръпнала от лицето му. И Лус можеше да направи само едно заключение:

— Ти също не разбираш защо — каза тя.

— Не разбирам какво още правиш тук.

Тя примигна и кимна нещастно, после понечи да си тръгне.

— Не! — Той я дръпна обратно. — Не си тръгвай. Просто въпросът е, че ти никога — ние никога — не сме… стигали толкова далече. — Той затвори очи. — Ще го кажеш ли пак? — попита той почти свенливо. — Ще ми кажеш ли… какво съм?

— Ти си ангел — повтори тя бавно, изненадана да види как Даниел затваря очи и простенва от удоволствие, почти сякаш се целуваха. — Влюбена съм в ангел. — Сега на нея й се прииска да затвори очи и да изстене. Наклони глава. — Но в моите сънища крилете ти…

Горещ, виещ вятър повя косо над тях, като почти изби Лус от обятията на Даниел. Той заслони тялото й със своето. Облакът от сенки в образа на скакалци се беше разстлал в балдахина от листата на едно дърво отвъд гробището и издаваше цвъртящи звуци в клоните. Сега насекомите се издигнаха в едно огромно множество.

— О, Господи — прошепна Лус. — Трябва да направя нещо. Трябва да го спра…

— Лус. — Даниел я погали по бузата. — Погледни ме. Не си направила нищо лошо. И не можеш да направиш нищо за… — Той посочи. — … това. — Той поклати глава. — Защо изобщо ти е хрумнало, че си виновна?

— Защото — каза тя, — цял живот виждам тези сенки…

— Трябваше да направя нещо, когато си дадох сметка за това, миналата седмица при езерото. Този е първият живот, в който ги виждаш — и това ме изплаши.

— Как можеш да знаеш, че не съм виновна аз? — попита тя, като си мислеше за Тод и за Тревър. Сенките винаги я навестяваха точно преди да се случи нещо ужасно.

Той я целуна по косата.

— Сенките, които виждаш, се наричат Вестители. Изглеждат лоши, но не могат да ти навредят. Всичко, което правят, е да преценят дадена ситуация и да се върнат да докладват на някой друг. Клюкари. Демоничната версия на групичка гимназистки.

— Но тези? — Тя посочи към дърветата, които заобикаляха гробището. Клоните им се размахваха, приведени под тежестта на гъстата, процеждаща се тъмнина.

Даниел отправи натам спокоен поглед.

— Това са сенките, които Вестителите са призовали. За битка.

Ръцете и краката на Лус изстинаха от страх.

— Що… хм… що за битка е това?

— Голямата битка — каза той простичко, като вдигна брадичка. — Но точно в момента просто се перчат. Все още имаме време.

Зад тях тихичко прокашляне накара Лус да подскочи. Даниел се поклони за поздрав на мис София, която стоеше в сянката на мавзолея. Косата й се беше измъкнала от фуркетите и изглеждаше разчорлена и подивяла, като очите й. После иззад гърба на мис София пристъпи напред още някой. Пен. Беше напъхала ръце в джобовете на якето си. Лицето й още беше зачервено, а пътят на косата й беше влажен от пот. Тя сви рамене към Лус, сякаш за да каже: Не знам какво, по дяволите, става, но не можех просто да те изоставя. Пряко волята си, Лус се усмихна.

Мис София пристъпи напред и вдигна книгата:

— Нашата Лусинда прави проучване.

Даниел разтърка челюстта си:

— Четеш това старо нещо? Изобщо не биваше да го пиша. — Звучеше почти свенливо — но Лус намести още едно парченце от техния пъзел.

— Ти си написал това — каза тя. — И си скицирал в полетата на страниците. И си залепил вътре онази наша снимка.

— Намерила си снимката — каза Даниел с усмивка, като я прегърна по-плътно, сякаш споменаването на снимката възкреси порой от спомени. — Разбира се.

— Отне ми известно време да разбера, но когато видях колко щастливи бяхме, нещо се разтвори в мен. И разбрах.

Тя обви ръка около шията му и притегли лицето му към своето, без дори да я е грижа, че мис София и Пен бяха там. Когато устните на Даниел докоснаха нейните, цялото мрачно, ужасяващо гробище изчезна — също и старите гробове, и малките групички сенки, които се таяха в дърветата; дори луната и звездите отгоре.

Когато за пръв път беше видяла снимката от Хелстън, тя я беше изплашила. Мисълта, че съществуваха всички тези версии на самата нея просто беше твърде прекалена, за да я възприеме. Но сега, в обятията на Даниел, можеше да почувства как всички те някак действат заедно — едно огромно множество от образи на самата нея, Лус, които бяха обичали същия Даниел отново и отново. Толкова много любов — тя се разливаше от сърцето и душата й, лееше се като порой от тялото й и изпълваше пространството между тях.

И тя най-после чу онова, което той беше казал, когато гледаха към сенките: че не е направила нищо лошо. Че нямаше причина да се чувства виновна. Можеше ли да е вярно? Нима беше невинна за смъртта на Тревър, за тази на Тод, както винаги беше вярвала? В мига, щом се запита, разбра, че Даниел й беше казал истината. И се почувства, сякаш се пробуждаше от дълъг кошмар. Вече не се чувстваше като момичето с офъканата коса и торбестите черни дрехи, вече не се чувстваше като вечната особнячка, страхуваща се от ужасното гробище, и основателно заточена в поправителното училище.

— Даниел — каза тя, като леко побутна раменете му назад, за да може да го погледне. — Защо не ми каза по-рано, че си ангел? Защо бяха всичките тези приказки, че си прокълнат?

Даниел я гледаше нервно.

— Не съм ядосана — успокои го тя. — Само се чудя.

— Не можех да ти кажа — рече той. — Всичко е навързано. Досега дори не знаех, че можеш да го откриеш сама. Ако ти бях казал твърде бързо или в неподходящия момент, ти щеше отново да си отидеш и щеше да се наложи да чакам. А вече чакам толкова дълго.

— Колко дълго? — попита Лус.

— Не толкова дълго, че да забравя как заради теб всичко си струва. Всяка жертва. Всяка болка. — Даниел затвори очи за момент. После хвърли поглед към Пен и мис София.

Пен седеше, опряла гръб в покрит с мъх черен надгробен камък. Коленете й бяха свити и вдигнати към брадичката и тя ожесточено си гризеше ноктите. Мис София беше сложила ръце на хълбоците си. Имаше вид, сякаш се кани да каже нещо.

Даниел отстъпи назад и Лус почувства как между тях се разнася силен полъх на хладен въздух.

— Още се страхувам, че всеки миг можеш да…

— Даниел… — обади се укорително мис София.

Той я прекъсна с махване на ръка:

— Да бъдем заедно не е толкова просто, както би ти се искало.

— Разбира се, че не — каза Лус. — Искам да кажа, ти си ангел, но сега, когато го знам…

— Лусинда Прайс. — Този път Лус беше мишената на гнева на мис София. — Не ти трябва да знаеш това, което той има да ти каже — предупреди тя. — И, Даниел, нямаш право. Това ще я убие…

Лус тръсна глава, объркана от молбата на мис София.

— Мисля, че мога да преживея малко истина.

— Не е малко истина — каза мис София, като пристъпи напред, за да застане между тях. — И няма да я преживееш. Както не си я преживявала и през хилядите години след Грехопадението.

— Даниел, за какво говори тя? — Лус се пресегна зад гърба на мис София да улови китката на Даниел, но библиотекарката отблъсна ръката й. — Мога да се справя с това — каза Лус, като почувства сухо кълбо от нерви в стомаха си. — Не искам повече тайни. Обичам го.

За пръв път казваше на глас тези думи на някого. Съжаляваше единствено, че беше отправила двете най-важни думи, които знаеше, към мис София, вместо към Даниел. Обърна се към него. Очите му блестяха.

— Да — каза тя. — Обичам те.

Пляс.

Пляс. Пляс.

Пляс. Пляс. Пляс. Пляс.

Бавни, силни аплодисменти прозвучаха иззад тях в дърветата. Даниел се отскубна и се обърна към гората, а стойката му се скова, докато Лус почувства как старият страх нахлува в нея, почувства се като закована на място от ужас при мисълта какво виждаше той в сенките, изплашена от онова, което той виждаше преди нея.

— О, браво. Браво! Наистина, трогнат съм до дъното на душата си, а е печално да го призная, че не са много нещата, които ме трогват тези дни.

На поляната излезе Кам. Около очите му имаше плътна, потрепваща златиста сянка, и тя блестеше върху лицето му на лунната светлина, като го правеше да изглежда като дива котка.

— Това е толкова невероятно сладко — каза той. — И той също просто те обича — нали, любовнико? Нали, Даниел?

— Кам — изрече предупредително Даниел. — Не прави това.

— Да правя какво? — попита Кам, като вдигна лявата си ръка във въздуха. Щракна веднъж с пръсти и едно малко пламъче, колкото от кибритена клечка, пламна във въздуха над ръката му. — Имаш предвид това?

Ехото от щракването му с пръсти сякаш се зарея бавно, звукът му беше отразен от гробниците в гробището, за да се усили и размножи, докато отскачаше напред-назад. Отначало звукът се стори на Лус като още аплодисменти, сякаш някаква демонична аудитория, изпълнена с тъмнина, ръкопляскаше подигравателно на любовта на Лус и Даниел, така, както беше направил Кам. Но после си спомни тътнещите като гръмотевици удари на криле, които беше чула по-рано. Задържа дъха си, докато звукът прие формата на онези хиляди късчета прелитаща тъмнина. Роякът от сенки с форма на скакалци, който беше изчезнал в гората, отново се издигна над тях.

Барабанящият им звук беше толкова силен, че Лус трябваше да затули ушите си. На земята Пен се беше присвила с глава между коленете. Но Даниел и мис София стоически наблюдаваха небето, докато какофонията се усилваше и се променяше. Започна да звучи повече като много шумни работещи пожарникарски пръскачки… или като съскане на хиляди змии.

— Или това? — попита Кам, като сви рамене, когато ужасната, безформена тъмнина се слегна около него.

Всички насекоми започнаха да се уголемяват и разгъват, като станаха толкова огромни, колкото никое насекомо не можеше да бъде, капещи като лепило и разрастващи се в черни съставени от отделни сегменти тела. После, сякаш се учеха как да си служат с образуваните си от сенки крайници, докато се оформяха, бавно се повдигнаха на многобройните си крака и излязоха напред, като богомолки, израснали до човешки ръст.

Кам ги посрещна, когато закръжиха около него. Скоро те бяха оформили солидна армия от въплътена нощ зад него.

— Съжалявам — каза той, като се плесна силно с длан по челото. — Ти май ми каза да не правя това?

— Даниел — прошепна Лус. — Какво става?

— Защо обяви край на примирието? — запита той Кам.

— О, ами… Нали знаеш какво казват за отчаяните времена. — Кам се ухили злобно. — А да те гледам как покриваш тялото й с онези твои съвършено ангелски целувки… това ме караше да се чувствам толкова отчаян.

— Млъквай, Кам! — изкрещя Лус, мразейки мисълта, че изобщо му беше позволила да я докосва.

— Когато му дойде времето. — Очите на Кам се завъртяха към нея. — О, да, ще се караме, бейби. Заради теб. Отново. — Той поглади брадичка и присви зелените си очи. — По-сериозно този път, мисля. Малко повече жертви. Приеми го.

Даниел взе Лус в обятията си.

— Кажи ми защо, Кам. Дължиш ми поне това.

— Знаеш защо — изрече с гръмовен глас Кам, като посочи Лус. — Тя е все още тук. Не за дълго, обаче.

Той сложи ръце на хълбоците си и поредица плътни черни сенки, сега с форма на безкрайни дебели змии, се плъзнаха нагоре по тялото му, обгръщайки ръцете му като гривни. Той обичливо потупа главата на най-голямата.

— И този път, когато твоята любима се взриви и се превърне в онова трагично малко облаче пепел, това ще бъде завинаги. Виждаш ли, всичко е различно този път. — Кам се усмихна сияйно, и на Лус й се стори, че Даниел потрепери само за миг.

— О, само че едно нещо си е същото — и наистина имам слабо място относно твоята предсказуемост, Григори. — Кам пристъпи напред. Легионите му от сенки се придвижиха бавно в синхрон с него, като накараха Лус и Даниел, и Пен, и мис София да отстъпят леко назад. — Ти се страхуваш — каза той, като посочи театрално към Даниел. — А аз — не.

— Това е, защото нямаш нищо за губене — процеди Даниел. — Никога не бих си разменил мястото с теб.

— Хммм — каза Кам, като се потупа с пръст по брадичката. — Ще се погрижим за това. — Той се огледа, ухилен. — Трябва ли да ти го произнеса по букви? Да. Чувам, че може да имаш нещо по-голямо за губене този път. Нещо, което ще направи унищожаването й толкова по-приятно.

— За какво говориш? — попита Даниел.

От лявата страна на Лус, мис София отвори уста и издаде подобна на вой поредица от диви звуци. Диво размаха ръце над главата си в рязко подобно на танц движение, с почти прозрачни очи, сякаш беше в някакъв транс. Устните й потрепнаха в спазъм, и Лус шокирано осъзна, че тя говори едновременно на различни непознати езици.

Даниел хвана мис София за ръката и я разтърси:

— Не, напълно сте права: Няма логика — прошепна той, и Лус осъзна, че той разбираше странния език на мис София.

— Знаеш ли какво казва? — попита Лус.

— Позволете ни да превеждаме — извика познат глас от покрива на мавзолея. Ариана. До нея беше Габ. И двете сякаш бяха осветени в гръб и бяха обгърнати в странно сребърно сияние. Те скочиха долу от криптата, като се приземиха безшумно до Лус.

— Кам е прав, Даниел — каза Габ бързо. — Нещо е различно този път… нещо в Лус. Цикълът може да бъде прекъснат — и то не по начина, по който ние искаме. Искам да кажа… може да свърши.

— Някой да ми каже за какво говорите — каза Лус, намесвайки се в разговора. — Какво е различно? Как да бъде прекъснат? И във всеки случай, какъв е залогът при цялата тази битка?

Всички — Даниел, Ариана и Габ — се втренчиха в нея за миг, сякаш се опитваха да се сетят коя е, сякаш я познаваха отнякъде, но тя се беше променила толкова напълно само в един миг, че вече не разпознаваха лицето й.

Най-после Ариана проговори:

— Залог ли? — Тя разтърка белега на шията си. — Ако те спечелят — ще настъпи Адът на земята. Краят на света, какъвто го познават всички.

Черните силуети надаваха зловещи викове около Кам, като се боричкаха помежду си и си подвикваха злобно един на друг, в някаква отвратителна, дяволска загрявка преди битката.

— А ако ние спечелим? — Лус изрече мъчително думите.

Габ преглътна, после каза мрачно:

— Още не знаем.

Внезапно Даниел се препъна назад, далече от Лус, и посочи към нея:

— Т-тя не беше… — заекна той, като покри устата си. — Целувката — каза накрая, като пристъпи напред, за да хване ръката на Лус. — Книгата. Затова можеш…

— Минавай на част „Б“, Даниел — настойчиво каза Ариана. — Мисли бързо. Търпението е добродетел, а ти знаеш какво е отношението на Кам към добродетелите.

Даниел стисна ръката на Лус:

— Трябва да вървиш. Трябва да се махаш оттук.

— Какво? Защо?

Тя погледна към Ариана и Габ за помощ, после се сви и се отдръпна от тях, когато множество сребристи блещукащи светлинки се понесоха плавно над покрива на мавзолея. Като безкраен поток светулки, пуснати от огромен стъклен буркан за консервиране. Те се посипаха като дъжд по Ариана и Габ и очите им заблестяха. Това напомни на Лус за фойерверки — и за един Четвърти юли, когато светлината беше точно каквато трябва и тя се беше вгледала в ирисите на майка си и беше видяла отразените фойерверки — гръмък сребрист проблясък на светлина, сякаш очите на майка й бяха огледало.

Само дето тези трептящи светлинки не се превърнаха в дим като фойерверки. Когато докоснаха тревата на гробището, те разцъфнаха и се превърнаха в изящни, проблясващи дъгоцветни създания. Не бяха точно човешки форми, но бяха смътно различими. Великолепни, сияйни лъчи светлина. Създания, толкова пленителни, че Лус разбра на мига, че те бяха армия от ангелска сила, равна по могъщество и брой на огромната черна войска зад Кам. Ето така изглеждаше истинската красота и доброта — призрачно, светещо с приглушена светлина сборище от създания, толкова чисти, че болеше да гледаш право в тях, като най-славното и прекрасно слънчево затъмнение, или може би самият Рай. Би трябвало да се чувства успокоена, като стоеше на страната, която трябваше да надделее в тази битка. Но започваше да й прилошава.

Даниел притисна опакото на дланта си към бузата й.

— Има треска.

Габ потупа Лус по ръката и се усмихна лъчезарно.

— Всичко е наред, захарче — каза тя, като отмести ръката на Даниел. Провлеченият й говор беше някак успокояващ. — Ще го махнем оттук. Но ти трябва да вървиш. — Тя хвърли поглед през рамо към ордата черни сенки зад Кам. — Веднага.

Даниел притегли Лус към себе си за една последна прегръдка.

— Аз ще я взема — обади се високо мис София. Още държеше книгата под мишница. — Знам едно сигурно място.

— Вървете — каза Даниел. — Ще ви намеря веднага щом мога. Само ми обещайте, че ще побегнете оттук, и че няма да поглеждате назад.

Лус имаше толкова много въпроси.

— Не искам да те оставям.

Ариана пристъпи между тях и за последен път, грубо, побутна Лус към портите.

— Съжалявам, Лус — каза тя. — Време е да оставиш тази битка на нас. Ние сме един вид професионалисти.

Лус почувства как ръката на Пен се плъзна в нейната, и скоро вече тичаха. Тичаха тежко и шумно към портите на гробището, толкова бързо, колкото беше тичала, когато тръгна да търси Даниел. Обратно нагоре по хлъзгавата наклонена купчина тор. Обратно през назъбените клони на вечнозелените дъбове и безредните купчини изпотрошени надгробни камъни. Прескочиха камъните и започнаха да подтичват нагоре по склона, устремени към далечната желязна арка на портите. Горещ вятър развя косата й, а миришещият на блато въздух все още беше гъсто напластен в дробовете й. Не можеше да открие луната, която да ги упътва, а светлината в средата на гробището сега беше изчезнала. Тя не разбираше какво става. Изобщо. И изобщо не й харесваше, че всички други разбираха.

Мълния от мрак удари земята пред нея, като пропука пръстта и отвори назъбен проход. Лус и Пен спряха с буксуване точно навреме. Зейналата пролука беше толкова широка, колкото Лус беше висока, дълбока колкото… ами, не можеше да види надолу до тъмното дъно. Ръбовете й цвъртяха и се пенеха.

Пен ахна.

— Лус, изплашена съм.

— Последвайте ме, момичета — обади се мис София.

Тя ги поведе надясно, като криволичеше сред тъмните гробове, докато взрив след взрив отекваха зад тях.

— Просто звуците на битката — изпухтя тя като някакъв странен екскурзовод. — Опасявам се, че това ще продължи известно време.

Лус трепваше при всеки трясък, но продължаваше да си пробива път напред, докато прасците й запламтяха, докато зад нея Пен нададе вопъл. Лус се обърна и видя приятелката си да се препъва: очите й се въртяха.

— Пен! — изпищя Лус, като протегна ръка да я улови точно преди да падне. Лус нежно я положи на земята и я претърколи. Почти й се прииска да не го беше правила. Рамото на Пен беше прерязано от нещо черно и назъбено. То се беше забило в кожата й, оставяйки овъглена линия от плът, която миришеше на горящо месо.

— Сериозно ли е? — прошепна дрезгаво Пен. Примигна бързо, явно раздразнена, че не е в състояние да повдигне глава, за да види сама.

— Не — излъга Лус, като поклати глава. — Просто порязване. — Тя се задави, опитвайки се да преглътне гаденето, надигнало се в нея, когато запретна оръфания черен ръкав на Пен. — Причинявам ли ти болка?

— Не знам — изхриптя Пен. — Не чувствам нищо.

— Момичета, защо се бавите? — Мис София се беше върнала.

Лус вдигна поглед към мис София, внушавайки й мислено да не казва колко лошо изглежда нараняването на Пен.

Тя не го направи. Кимна бързо на Лус, после протегна ръце под Пен и я повдигна като родител, който носи дете в леглото.

— Държа те — каза тя. — Вече не остава много време.

— Хей. — Лус последва мис София, която носеше тежестта на Пен, сякаш беше торба с перушина. — Вие как…

— Никакви въпроси, не и докато не бъдем далече от всичко това — каза мис София.

Далече. Нямаше нищо друго, което Лус да иска толкова малко, колкото да бъде далече от Даниел. А после, след като прекосиха прага на гробището и вече стояха на равния терен на училищния двор, тя не успя да се сдържи. Погледна назад. И мигновено разбра защо Даниел й беше казал да не го прави.

Виещ се сребристозлатен огнен стълб изригна от тъмната среда на гробището. Беше широк колкото самото гробище, като сплетена на плитка светлина, издигаща се на стотици метри във въздуха и изпаряваща облаците. Черните сенки подръпваха светлината, като от време на време изтръгваха тънички пипала и ги отнасяха, пищейки пронизително в нощта. Докато кълбящите се нишки се сменяха — веднъж повече сребърни, веднъж — повече златни, — звук, състоящ се от един-единствен акорд, започна да изпълва въздуха, наситен и неспирен, силен като могъщ водопад. Ниските ноти отекнаха като гръм в нощта. Високите ноти прозвънваха и изпълваха пространството около тях. Това беше най-величествената, най-съвършено балансираната божествена хармония, чувана някога на земята. Беше прекрасно и ужасяващо, и всичко вонеше на сяра.

Всички на мили наоколо сигурно бяха повярвали, че светът свършва. Лус не знаеше какво да мисли. Сърцето й се сви.

Даниел й беше казал да не поглежда назад, защото знаеше, че видът на ставащото ще я накара да поиска да отиде при него.

— О, не, няма да го направиш — каза мис София, като сграбчи Лус за врата и я повлече през кампуса. Когато стигнаха гимнастическия салон, Лус осъзна, че мис София бе носила Пен през цялото време, като си служеше само с една ръка.

— Какво сте вие? — попита Лус, когато мис София я бутна през двойните врати.

Библиотекарката измъкна дълъг ключ от джоба на украсената си с мъниста червена плетена вълнена жилетка, и го плъзна в една част от тухлената стена в предната част на фоайето, която дори не приличаше на врата. Безшумно се отвори вход към дълго стълбище, и мис София направи знак на Лус да тръгне пред нея нагоре по стълбите.

Очите на Пен бяха затворени. Или беше в безсъзнание, или я болеше твърде много, за да ги държи отворени. Така или иначе, беше забележително тиха.

— Къде отиваме? — попита Лус. — Трябва да се махнем оттук. Къде е колата ви? — Не искаше да плаши Пен, но трябваше да стигнат до някой лекар. Бързо.

— Тихо, ако знаеш какво е добро за теб. — Мис София хвърли поглед към раната на Пен и въздъхна. — Отиваме в единственото помещение на това място, което не е било осквернено със спортно оборудване. Където можем да бъдем сами.

Дотогава Пен беше започнала да стене в ръцете на мис София. Кръвта от раната й се стичаше в гъста, тъмна струя върху мраморния под.

Лус огледа стръмното стълбище. Дори не му виждаше края.

— Мисля, че заради Пен трябва да останем тук долу. Ще трябва да доведем помощ съвсем скоро.

Мис София въздъхна и положи Пен върху камъка, като бързо отиде да заключи предната врата, през която току-що бяха дошли. Лус падна на колене пред Пен. Приятелката й изглеждаше толкова дребна и крехка. В мъждивата светлина, която идваше от изящния полилей от ковано желязо над тях, Лус най-после видя колко лошо беше ранена.

Пен беше единствената приятелка на Лус в „Меч и Кръст“, с която тя се чувстваше близка, единствената, която не я плашеше. След като беше видяла на какво са способни Ариана, Габ и Кам, малко неща звучаха смислено. Но едно звучеше: Пен беше единствената в „Меч и Кръст“, която беше като нея.

Само дето Пен беше по-силна от Лус. По-умна, по-щастлива и по-сговорчива. Тя беше причината, поради която Лус изобщо беше успяла да оцелее през тези първи няколко седмици в поправителното училище. Без Пен, кой знае къде ли щеше да бъде?

— О, Пен — въздъхна Лус. — Ще се оправиш. Ще се погрижим да те излекуват напълно.

Пен промърмори нещо неразбираемо, което накара Лус да се почувства нервна. Лус се обърна отново към мис София, която затваряше всички прозорци във фоайето един по един.

— Тя отпада бързо — каза Лус. — Трябва да повикаме лекар.

— Да, да — каза мис София, но нещо в тона й звучеше разсеяно. Изглеждаше погълната от затварянето на всички врати и прозорци в сградата, сякаш сенките от гробището идваха насам точно сега.

— Лус — прошепна Пен. — Изплашена съм.

— Недей. — Лус стисна ръката й. — Ти си толкова смела. През цялото това време беше такъв стълб на силата.

— Я стига — каза мис София иззад гърба й, с груб глас, с който Лус никога не я беше чувала да си служи. — Тя е стълб от сол.

— Какво? — попита объркана Лус. — Какво означава това?

Малките лъскави очи на мис София се бяха присвили до черни цепнатини. Лицето й се сбърчи и тя горчиво поклати глава. После, много бавно, като бръкна в ръкава на плетената си вълнена жилетка, извади дълъг сребърен кинжал.

— Това момиче само ни забавя.

Очите на Лус се разшириха, докато гледаше как мис София вдига кинжала над главата си. Замаяна, Пен не схвана какво става, но Лус определено разбра.

— Не! — изпищя тя, като посегна нагоре да спре ръката на мис София, да отблъсне кинжала. Но мис София знаеше какво прави и ловко блокира ръката на Лус, като я избута настрана със свободната си ръка, докато бавно прокарваше острието през гърлото на Пен.

Пен изсумтя и се закашля, дишането й стана накъсано. Очите й се завъртяха назад в ямките си, както правеха, когато мислеше. Само че тя не мислеше, а умираше. Най-после очите й срещнаха тези на Лус. После бавно се замъглиха и дишането на Пен утихна.

— Мъчително, но необходимо — каза мис София, като избърса острието в черния пуловер на Пен.

Лус се запрепъва назад, покрила устата си, неспособна да изпищи и неспособна да извърне поглед от умиращата си приятелка, неспособна да погледне жената, за която беше смятала, че е на тяхна страна. Внезапно осъзна защо мис София беше залостила всички врати и прозорци във фоайето. Не беше, за да попречи на някого да влезе. А за да попречи на нея да излезе.