Лорън Кейт
Паднали ангели (4)

3
Притъмняване

Лус криволичеше надолу по влажния коридор на спалните помещения към стаята си, повлякла след себе си червената си туристическа торба със скъсаната дръжка на рамо. Стените тук бяха с цвета на прашна черна дъска — а навсякъде цареше странна тишина, като изключим приглушеното жужене на жълтите флуоресцентни лампи, които висяха от покритите с петна от влага окачени тавани.

Преди всичко Лус бе изненадана да види толкова много затворени врати. В „Доувър“ винаги й се искаше повече усамотение, отдих от вихрещите се из целия коридор купони в спалните помещения, които започваха внезапно по всяко време. Не можеше да стигнеш до стаята си, без да се препънеш в групичка момичета, седнали с кръстосани крака в еднакви джинси, или притисната към стената целуваща се двойка.

Но в „Меч и Кръст“… е, или всички вече се залавяха с курсовите работи по трийсет страници… или в противен случай общуването тук беше от много по-затворена разновидност.

И като стана дума за това, самите затворени врати бяха гледка, която си заслужаваше да се види. Ако учениците в „Меч и Кръст“ бяха изобретателни по отношение на нарушенията в изискванията за облеклото, то бяха направо гениални, когато ставаше дума да придадат личен характер на обитаваното пространство. Лус вече беше минала покрай врата с мънистена завеса, и друга — с изтривалка със сензор за движение, която я насърчи „да си продължава по пътя, мамка му“, когато мина край нея.

Спря пред единствената празна врата в сградата. Стая 63. Дом, горчив дом. Затършува за ключа си в предния джоб на раницата, пое си дълбоко дъх и отвори вратата на килията си.

Оказа се не толкова ужасно. Или може би не толкова ужасно, колкото очакваше. Имаше прилично голям прозорец, който се отвори с плъзгане, за да пропусне вътре малко не така задушен нощен въздух. А зад стоманените решетки изгледът към осветения от луната училищен двор всъщност беше донякъде интересен, ако не се замисляше твърде много за гробището, което се намираше отвъд него. Имаше дрешник и малка мивка, бюро, на което да работи — като се замислеше сега, най-тъжното нещо в стаята беше нейното отражение, което Лус зърна набързо в огледалото в цял ръст зад вратата.

Бързо извърна очи, знаейки твърде добре какво щеше да намери в отражението. Лицето си с изпит и уморен вид. Лешниковите си очи, изпъстрени с тревога. Косата си, подобна на козината на истеричния миниатюрен пудел на семейството след дъждовна буря. Пуловерът на Пен й стоеше като торба. Трепереше. Следобедните й занятия не бяха по-приятни от сутрешните, главно заради факта че най-големият й страх се беше сбъднал: Цялото училище вече беше започнало да я нарича „Месното руло“. И за нещастие, до голяма степен като ястието, чието име носеше, прякорът явно щеше да й се лепне.

Искаше да си разопакова нещата, да превърне безличната стая 63 в свое собствено местенце, където можеше да отиде, когато имаше нужда да избяга и да се почувства добре. Но стигна само дотам, да отвори ципа на раницата, преди да рухне съкрушена върху незастланото легло. Чувстваше се толкова далече от къщи. Бяха нужни само двайсет и две минути път с кола, за да стигне от белосаната задна врата с разхлабени панти на къщата си до ръждивите входни порти от ковано желязо на „Меч и Кръст“, но със същия успех можеше да са двайсет и две години.

През първата половина от мълчаливото пътуване с кола с родителите й тази сутрин, всички квартали в съседство изглеждаха до голяма степен едни и същи: сънливи южняшки предградия на средната класа. Но после бяха продължили по високия път през мочурищата към брега, и теренът ставаше все по-блатист и по-блатист. Възвишение, покрито с мангрови дървета, показваше, че навлизат в мочурищата, но скоро дори те намаляха. Последните десет мили от пътя до „Меч и Кръст“ бяха мрачни и потискащи. Сивкаво-кафяви, безлични, изоставени. У дома в Тъндърболт, хората из града все се шегуваха за странно запомнящата се воня на плесен тук: Разбираш, че се намираш в мочурищата, когато колата ти започне да вони на тъмната мека почва на мочурищата.

Въпреки че беше израснала в Тъндърболт, Лус всъщност не беше толкова запозната с далечната източна част на окръга. Като дете винаги просто беше предполагала, че това е, защото нямаше никаква причина да идва тук — всички магазини, училища, и всички познати на семейството й, бяха в западния край. Източната страна просто не беше толкова развита. Това беше всичко.

Липсваха й родителите й, които бяха сложили върху най-горната тениска в раницата й лепяща бележка — „Обичаме те! Прайс никога не рухват!“ Липсваше й спалнята й, от която се разкриваше изглед към доматените насаждения на баща й. Липсваше й Кали, която несъмнено вече й беше изпратила поне десет текстови съобщения, които тя така и нямаше да види. Липсваше й Тревър…

Или, добре де, не беше точно така. Онова, което й липсваше, беше начинът, по който беше чувствала живота, когато най-напред започна да говори с Тревър. Когато си имаше някого, за когото да мисли, ако не можеше да спи през нощта, нечие име, което да драска глуповато в тетрадките си. Истината беше, че Лус и Тревър всъщност така и нямаха шанс да се опознаят взаимно чак толкова добре. Единственото нещо за спомен, което имаше, беше снимката, която Кали бе щракнала тайно, от отсрещния край на футболното игрище между две от сериите му от клякания, когато той и Лус си бяха говорили в продължение на петнайсет секунди за… сериите му от прикляквания. А единствената среща, на която беше отишла с него, дори не беше истинска среща — просто един откраднат час, когато я беше издърпал от останалите присъстващи на партито. Един час, за който щеше да съжалява до края на живота си.

Беше започнало съвсем невинно — просто двама души, тръгнали на разходка долу край езерото — но не след дълго Лус започна да усеща как сенките се промъкват над тях. После устните на Тревър докоснаха нейните, и топлината се разля из тялото й, а очите му побеляха от ужас… и секунди по-късно животът, какъвто го беше познавала, си беше отишъл с издигналия се пламък.

Лус се претърколи и зарови лице в свивката на ръката си. Беше прекарала месеци, оплаквайки смъртта на Тревър, а сега, докато лежеше в тази непозната стая, с металните пръчки, впиващи се в кожата й през тънкия дюшек, почувства егоистичната безполезност на всичко това. Не беше познавала Тревър повече, отколкото познаваше… ами, например, Кам.

Почукване на вратата накара Лус да се изстреля от леглото. Откъде знаеше някой, че ще я намери тук? Отиде на пръсти до вратата, дръпна я и я отвори. После подаде глава в съвсем пустия коридор. Дори не беше чула стъпки отвън, а нямаше и следа, че някой току-що е почукал.

Освен книжното самолетче, забодено с месингово кабарче в средата на корковата дъска за съобщения до вратата й. Лус се усмихна, когато видя името си, написано с черен маркер по протежение на крилото, но когато разгъна бележката, единственото, написано вътре, беше черна стрелка, която сочеше право надолу по коридора.

Ариана наистина я беше поканила да намине тази вечер, но това беше преди случката с Моли в столовата. Оглеждайки се надолу по пустия коридор, Лус се зачуди дали да последва тайнствената стрелка. После хвърли поглед назад към огромната си раница, към пристъпа на самосъжаление, който дебнеше да я връхлети, щом започне да разопакова багажа си. Сви рамене, затвори вратата, пъхна в джоба ключа от стаята си и тръгна.

Спря пред една врата от другата страна на коридора да погледне един огромен плакат на Сони Тери — сляп музикант, за когото знаеше от сбирката с изподраскани грамофонни плочи на баща си, че е невероятен блус изпълнител на хармоника. Наведе се напред да прочете името върху корковата дъска, и сепнато осъзна, че стоеше пред стаята на Роланд Спаркс. Незабавно, дразнещо, се включи онази частичка от мозъка й, която започна да пресмята вероятностите Роланд да се мотае заедно с Даниел, докато от Лус ги отделяше само една тънка врата.

Механично жужене накара Лус да подскочи. Гледаше право в наблюдателна камера, забита в стената над вратата на Роланд. „Червените очи“. Следящи всяко нейно движение. Отдръпна се, смутена по причини, които никоя камера нямаше да е в състояние да съзре. Във всеки случай, беше дошла тук да види Ариана — чиято стая, осъзна тя, по една случайност беше от другата страна на коридора, точно срещу Роланд.

Пред стаята на Ариана, Лус почувства леко сантиментално пробождане. Цялата врата беше покрита със стикери, от онези, които се лепяха по автомобилните стъкла — някои щамповани, други очевидно изработени на ръка. Имаше толкова много, че се застъпваха, всеки надпис наполовина покриваше, а после противоречеше на онзи преди него. Лус се засмя полугласно, като си представи как Ариана събира безразборно стикерите: („Гаднярите са върхът“… „Дъщеря ми е ученичка на изпитателен срок в «Меч и Кръст»“… „Не гласувайте за кандидат 666“), а после ги плясва на уж случайни — но усърдно избрани — места върху територията си.

Лус можеше да стои така и да се забавлява с четене на стикерите по вратата на Ариана цял час, но скоро започна да се смущава, че стои пред стая в спалните помещения, в която беше само наполовина сигурна, че наистина е поканена. Тогава видя второто хартиено самолетче. Смъкна го от корковата дъска и разгъна съобщението:

Скъпа моя Лус,

Ако наистина си се появила да се мотаем заедно тази вечер, браво на теб! Ще си изкараме прооосто чудесно. Ако си ме изоставила, то тогава… долу лапите от личната ми бележка, РОЛАНД! Колко пъти трябва да ти казвам? За бога.

Както и да е: знам, че ти казах да наминеш довечера, но от възстановителното посещение при сестрата (щастливият край на електрошоковото ми лечение днес) трябваше да тичам на поправителен урок по биология с Албатроса. Което идва да рече, че си запазвам правото за друг път!

Невротично твоя,

А.

Лус стоеше с бележката в ръце, несигурна какво да прави сега. Изпита облекчение, когато прочете, че за Ариана се полагат грижи, но все пак й се искаше да може да я види лично. Искаше сама да чуе безгрижието в гласа на Ариана, за да знае как да се чувства по отношение на случилото се в столовата днес. Но докато стоеше там в коридора, Лус изпитваше все по-голяма несигурност как да възприеме събитията от деня. Изпълни я тиха паника, когато най-после осъзна, че беше сама, след мръкване, в „Меч и Кръст“.

Зад нея се открехна врата. На пода под краката й се разтвори тънък сноп светлина. Лус чу от някаква стая да се носи музика.

— К’ви ги вършиш? — Беше Роланд, застанал на вратата на стаята си в скъсана бяла тениска и джинси. Плитчиците му бяха прибрани в жълта гумена лента на темето и беше вдигнал хармоника към устните си.

— Дойдох да се видя с Ариана — каза Лус, като се опитваше да се въздържи да погледне зад него, за да види дали в стаята има още някой. — Трябваше да…

— Няма никой вкъщи — каза той със загадъчен тон. Лус не знаеше дали има предвид Ариана, или останалите деца в спалните помещения, или нещо друго. Той изсвири няколко ноти на хармониката, като през цялото време не сваляше очи от Лус. После задържа вратата малко по-широко отворена и повдигна вежди. Тя не можеше да прецени дали я кани да влезе.

— Е, просто минавах на път за библиотеката — излъга тя бързо, като се обърна отново в посоката, от която беше дошла. — Трябва да потърся една книга.

— Лус — повика я Роланд.

Тя се обърна бързо. Още не се бяха запознали официално, и не очакваше той да знае името й. Усмихна й се бързо с очи и посочи с хармониката в противоположната посока.

— Библиотеката е натам — каза. Скръсти ръце на гърдите си. — Непременно погледни специалните сбирки в източното крило. Наистина си ги бива.

— Благодаря — каза Лус, изпълнена с истинска благодарност, докато сменяше посоката. Точно в този момент Роланд изглеждаше толкова реален, когато й помаха и изсвири няколко прощални ноти на хармониката, докато Лус си тръгваше. Може би по-рано я беше накарал да изпита нервност само защото го мислеше за приятел на Даниел. Доколкото й беше известно, Роланд можеше да е наистина мил човек. Настроението й се повиши, докато вървеше надолу по коридора. Първо бележката на Ариана беше жива и саркастична, после бе имала неочаквана среща с Роланд Спаркс, която не я беше накарала да се почувства неловко, плюс това наистина искаше да провери библиотеката. Нещата започваха да се оправят.

Близо до края на коридора, където спалното помещение правеше завой към библиотечното крило, Лус мина край единствената открехната врата на етажа. Тази врата не се отличаваше с особена украса, но някой я беше боядисал изцяло в черно. Когато се приближи, Лус чу отвътре да се носи гневен хеви метъл. Дори не й беше нужно да спира, за да прочете името на вратата. Беше на Моли.

Лус ускори крачка, внезапно давайки си сметка за всяко потропване на черните си каубойски ботуши по линолеума. Не беше осъзнала, че сдържа дъха си, докато не се вмъкна бързо през покритите с имитация на дървесни шарки врати на библиотеката и издиша шумно.

Заля я топло усещане, когато се огледа из библиотеката. Винаги беше обичала леко сладникавия дъх като на плесен, който можеше да се долови само в пълна с книги стая. Намираше утеха в долитащия от време на време тих звук от прелистване на страници. Библиотеката в „Доувър“ винаги й бе предлагала спасение и Лус се почувства почти смазана от облекчение, когато осъзна, че тази можеше да й предложи същото усещане за свещено убежище. Почти не можеше да повярва, че това място принадлежеше към „Меч и Кръст“. Беше почти… беше всъщност… уютно.

Стените бяха в наситен цвят на махагон, а таваните бяха високи. По протежение на едната стена имаше камина с тухлена плоча. Имаше дълги дървени маси, осветени от старомодни зелени лампи, и редове с книги, които се простираха по-далеч, отколкото стигаше погледът й. Дебел персийски килим заглушаваше звука от ботушите й, когато тръгна покрай входа.

Няколко души учеха — Лус не познаваше никого по име — но дори децата с най-агресивен вид не изглеждаха толкова заплашително със сведени над книгите глави. Приближи се до главното заемно гише, което представляваше обширен кръгъл участък в средата на помещението. Беше осеяно с купчини листове и книги и по него цареше уютен академичен безпорядък, който напомни на Лус за къщата на родителите й. Книгите бяха струпани на толкова високи купчини, че Лус почти не виждаше библиотекарката, седнала зад тях. Тя ровеше из някакви книжа с енергичността на човек, който промива златоносен пясък. Рязко вдигна глава, когато Лус се приближи.

— Привет! — Жената се усмихна — наистина се усмихна — на Лус. Косата й не беше сива, а сребриста, с блясък, който искреше дори на меката библиотечна светлина. Лицето й изглеждаше едновременно старо и младо. Имаше бледа, почти нажежена до бяло кожа, ясни черни очи и малък, заострен нос. Когато заговори на Лус, дръпна нагоре ръкавите на белия си кашмирен пуловер, при което се показаха безброй перлени гривни, които украсяваха двете й китки. — Мога ли да ти помогна да намериш нещо? — попита тя с щастлив шепот.

Лус моментално изпита симпатия към тази жена и погледна надолу към табелката с името на бюрото й. София Блис^[1]. Прииска й се да имаше какво да потърси в библиотеката. От всички, разполагащи с някакъв авторитет тук, които беше видяла през този ден, тази жена беше първата, към която всъщност с готовност би се обърнала за помощ. Но тя просто се шляеше тук… а после си спомни какво беше казал Роланд Спаркс.

— Нова съм тук — обясни тя. — Лусинда Прайс. Бихте ли ми казали къде се намира източното крило?

Жената отправи към Лус онази усмивка, показваща, че е разпознала човек, който обича да чете, която Лус получаваше от библиотекарите през целия си живот.

— Право натам — каза тя, като посочи към една редица високи прозорци от другата страна на стаята. — Аз съм мис София, и ако списъкът с имената, който са ми дали, е верен, ти си в семинара ми по религия във вторник и четвъртък. О, чудесно ще се забавляваме! — Тя намигна. — Междувременно, ако имаш нужда от нещо друго, аз съм тук. За мен е удоволствие да се запознаем, Лус.

Лус благодари с усмивка, ведро каза на мис София, че ще се видят утре в час, и тръгна към прозорците. Едва след като се раздели с библиотекарката, се зачуди на странния, интимен начин, по който жената се беше обърнала към нея с галеното й име.

Точно беше излязла от главната отделена за учене част на библиотеката и минаваше през високите, изящни лавици с книги, когато нещо тъмно и страховито мина над главата й. Вдигна очи.

Не. Не и тук. Моля ви. Оставете ми само това едничко място.

Когато сенките я навестяваха, Лус никога не беше сигурна точно къде свършваха — или колко дълго няма да ги има.

Не можеше да определи какво се случваше сега. Нещо беше различно. Беше ужасена, да, но не изпитваше студ. Всъщност, чувстваше се леко поруменяла и сгорещена. В библиотеката беше топло, но не беше чак толкова топло. А после погледът й падна върху Даниел.

Той гледаше към прозореца, с гръб към нея, наведен над подиум, на който с бели букви пишеше „специални колекции“. Ръкавите на износеното му кожено яке бяха вдигнати и навити около лактите, а русата му коса блестеше под светлините. Раменете му бяха прегърбени и Лус отново изпита инстинктивно желание да се сгуши в тях. Отърси го от ума си и се изправи на пръсти да го види по-добре. Оттук не можеше да е сигурна, но той изглеждаше, сякаш рисува нещо.

Като наблюдаваше лекото движение на тялото му, докато той рисуваше, Лус изпита чувството, че вътрешностите й горят, сякаш беше погълнала нещо горещо. Не можеше да проумее защо, противно на всякакъв здрав разум, изпитваше това необосновано предчувствие, че Даниел я рисува.

Не биваше да отива при него. В края на краищата, тя дори не го познаваше, на практика никога не беше говорила с него. Единственото им общуване дотук включваше един среден пръст и няколко злобни погледа. И въпреки това по някаква причина й се струваше много важно да разбере какво имаше върху онзи рисувателен блок.

После проумя. Сънят от предната нощ. Изведнъж той проблесна за кратко отново в съзнанието й. В съня беше късно през нощта — влажно и мразовито, а тя беше облечена в нещо дълго и надиплено. Стоеше облегната на закрит със завеса прозорец в непозната стая. Единственият друг човек там беше един мъж… или момче — така и не успя да види лицето му. Скицираше портрета й върху дебело тесте хартия. Косата й. Шията. Изящното очертание на профила й. Тя стоеше зад него, твърде изплашена, за да му даде да разбере, че гледа, твърде заинтригувана, за да извърне очи.

Лус рязко се дръпна напред, когато почувства как нещо я стисна леко отзад за рамото, а после се понесе над главата й. Сянката се беше появила отново. Черна и плътна като завеса.

Бумтенето на сърцето й стана толкова силно, че изпълни ушите й, заглушавайки тъмното шумолене на сенките, заглушавайки звука на стъпките й. Даниел откъсна поглед от работата си и сякаш вдигна очи точно към кръжащите сенки, но не се сепна като нея.

Разбира се, той не можеше да ги види. Спокойно съсредоточи вниманието си някъде навън през прозореца.

Горещината в тялото й се усили. Сега беше достатъчно близо, за да й се стори, че той може да усети как топлината се излъчва от кожата й.

Възможно най-тихо, Лус се опита да надзърне над рамото му към скицника. Само за миг умът й съзря извивката на собствената й гола шия, скицирана с молив върху листа. Но после примигна, а когато очите й се спряха отново върху листа, трябваше да преглътне с усилие.

Беше пейзаж. Даниел рисуваше разкриващата се от прозореца гледка към гробището в почти съвършени подробности. Лус никога не беше виждала нещо, което да я натъжи и наполовина толкова много.

Не знаеше защо. Беше откачено — дори за нея — да очаква странното й интуитивно предположение да се сбъдне. Нямаше причина Даниел да я рисува. Знаеше това. Точно както знаеше, че не бе имал причина да й покаже среден пръст тази сутрин. Но го беше направил.

— Какво правиш тук? — попита той. Беше затворил скицника и я гледаше сериозно. Пълните му устни бяха стиснати в права линия, а сивите му очи изглеждаха матови. Поне веднъж, за разнообразие, не изглеждаше ядосан: изглеждаше изтощен.

— Дойдох да взема една книга от „Специалните колекции“ — каза тя с треперещ глас. Но щом се огледа наоколо, бързо осъзна грешката си. „Специалните колекции“ не беше отдел за книги — беше открито пространство в библиотеката, използвано за излагане на картини от Гражданската война. Тя и Даниел стояха в малка галерия с бронзови бюстове на герои от войната, стъклени витрини, пълни със стари записи на заповеди, и конфедеративни топографски карти. Това беше единственият отдел на библиотеката, в който нямаше нито една книга за заемане.

— Успех — каза Даниел, като отвори отново скицника си, сякаш се сбогуваше предварително с нея.

Лус беше онемяла и смутена, и това, което иначе би сторила, бе да избяга. Но пък, сенките още дебнеха наблизо, а по някаква причина тя не се плашеше толкова от тях, когато беше близо до Даниел. Нямаше логика — все едно някой можеше да направи нещо, за да я предпази от тях.

Тя не помръдваше, като вкопана на мястото си. Той вдигна поглед към нея и въздъхна.

— Нека те попитам: харесва ли ти да се промъкват и да те дебнат?

Лус се сети за сенките и какво й причиняваха точно сега. Без да се замисли, недодялано поклати глава.

— Е, значи ставаме двама. — Той прочисти гърло и се втренчи в нея, давайки ясно да се разбере, че тя беше натрапницата.

Може би можеше да обясни, че се чувства малко замаяна и просто има нужда да поседне за миг. Подхвана:

— Виж, мога ли да…

Но Даниел си взе скицника и се изправи.

— Дойдох тук да се усамотя — каза той, като я прекъсна рязко. — Ако ти не смяташ да си тръгнеш, ще го направя аз.

Той натика скицника си в раницата. Когато се промуши покрай нея, рамото му докосна нейното. Колкото и кратко да беше докосването, дори през пластовете дрехи, Лус почувства стряскащо статично електричество.

За секунда Даниел също остана неподвижен. Обърнаха глави да погледнат назад един към друг, и Лус отвори уста. Но преди тя да успее да каже нещо, Даниел се обърна рязко и вече вървеше бързо към вратата. Лус гледаше как сенките се прокраднаха над главата му, завъртяха се вихрено в кръг, и после се втурнаха през прозореца навън в нощта.

Тя потрепери в мразовития студ, който оставиха след себе си, и дълго след това остана да стои в отдела със специалните колекции, като докосваше рамото си там, където го беше докоснал Даниел, чувствайки как топлината изстива.