Лорън Кейт
Паднали ангели (7)

6
Няма спасение

Рано, още в зори в четвъртък сутринта, някакъв високоговорител изпука и оживя в коридора пред стаята на Лус:

— Внимание, ученици от „Меч и Кръст!“

Лус се обърна със стон на другата страна, но колкото и силно да притискаше възглавницата към ушите си, това не помагаше особено да заглуши лаенето на Ранди по високоговорителя.

— Имате точно девет минути да се явите в гимнастическия салон за годишната проверка на физическата ви пригодност. Както знаете, не гледаме с одобрение на онези, които се скатават, така че побързайте и бъдете готови за телесно оценяване.

Проверка на физическата пригодност? Телесно оценяване? В шест и трийсет сутринта? Лус вече съжаляваше, че беше останала на партито толкова до късно снощи… и че беше останала будна до още по-късно в леглото под влияние на стреса.

Точно когато започна да си представя как Даниел и Габ се целуват, на Лус беше започнало да й прилошава — онова особено прилошаване, което идваше от осъзнаването, че се беше озовала в ролята на глупачка. Нямаше как да се върне на партито. Можеше само да се откъсне от стената и да се промъкне обратно в стаята си в общежитието, за да размишлява върху странното чувство, което изпитваше, когато беше около Даниел — онова, което глупаво и лекомислено беше приела като някакъв вид свързаност. Беше се събудила все още с лошия вкус от последиците на партито в устата. Последното, за което искаше да мисли сега, беше физическата пригодност.

Преметна крака от леглото и стъпи на студения винилов под. Докато си миеше зъбите, се опита да си представи какво можеше да имат предвид в „Меч и Кръст“ с „телесно оценяване“. Плашещи образи на съучениците й — Моли, правеща десетки лицеви опори със злобно изражение на лицето, Габ, издигаща се без усилие по дълго трийсет стъпки въже към небето — нахлуха в ума й. Единственият й шанс да не се направи на глупачка — отново — беше да се опита да изтика Даниел и Габ от ума си.

Прекоси южния край на кампуса, за да стигне до гимнастическия салон. Беше обширна готическа постройка с извисяващи се контрафорси и кулички от камъни, каквито често се срещат в полята, които й придаваха вид повече на църква, отколкото на място, където човек би отишъл да се поти с физически упражнения. Когато Лус се приближи до сградата, пластът кудзу, който покриваше фасадата, прошумоля в утринния ветрец.

— Пен — провикна се Лус, когато зърна облечената си в екип за бягане приятелка да си връзва маратонките на една пейка. Лус сведе поглед към униформените си черни дрехи и черни ботуши и внезапно изпадна в паника, че е изпуснала някое указание относно правилата за облеклото. Но пък някои от другите ученици се мотаеха отвън пред сградата и никой от тях не изглеждаше много по-различно от нея.

Очите на Пен бяха уморени.

— Толкова съм скапана — простена тя. — Снощи доста се увлякох с това караоке. Помислих си, че ще компенсирам, като се опитам поне да изглеждам атлетично.

Лус се засмя, докато Пен се бореше неумело с двойния възел на обувката си.

— Във всеки случай, какво стана с теб снощи? — попита Пен. — Така и не се върна на партито.

— О — каза Лус, като спря на място. — Реших да…

— Аааааах. — Пен покри ушите си с ръце. — Всеки звук е като пневматичен чук в мозъка ми. Искаш ли да ми кажеш по-късно?

— Да — каза Лус. — Разбира се. — Двойните врати към гимнастическия салон бяха широко отворени. Ранди излезе навън в тежки гумени обувки с дървена подметка, като държеше неизменния си тефтер с прикрепващи се страници. Махна на учениците да се приближат напред и те един по един започнаха да се нижат, за да им посочат къде да отидат за проверка на пригодността.

— Тод Хамънд — извика Ранди, когато хлапето с олюляващите се колене се приближи. Раменете на Тод се огъваха напред като квадратни скоби, а Лус забеляза на тила му останки от силен тен, какъвто имаха фермерите.

— Тежести — нареди Ранди, като бутна Тод вътре.

— Пениуедър Ван Сикъл-Локууд — изрева тя след това, при което Пен се сниши и отново затисна ушите си с длани. — В басейна — нареди Ранди, като пъхна ръка в една картонена кутия зад гърба си и метна на Пен червен цял бански костюм — спортен, като онези, които използваха състезателките по плуване.

— Лусинда Прайс — продължи Ранди, след като се консултира със списъка си. Лус пристъпи напред и изпита облекчение, когато Ранди каза: — Също в басейна. Лус посегна да улови целия бански костюм във въздуха. Беше разтегнат и тънък като парче пергамент между пръстите й. Поне миришеше на чисто. Донякъде.

— Габриел Гивънс — каза след това Ранди, и когато се извъртя рязко, Лус видя новия си най-нелюбим човек да се приближава нехайно в черни къси панталони и тънко черно потниче. Тя беше в това училище от три дни… как така вече беше докопала Даниел?

— Здрастиии, Ранди — каза Габ, като провлачваше думите с акцент, от който на Лус й се прииска да последва примера на Пен и сама да си затули ушите.

Всичко, само не и басейна, пожела си Лус. Всичко, само не и басейна.

— Басейнът — каза Ранди.

Докато вървеше до Пен към момичешката съблекалня, Лус се опитваше да не поглежда назад към Габ, която въртеше около показалеца си с френски маникюр нещо, което изглеждаше като единствения моден бански в купчината. Вместо това се съсредоточи върху сивите каменни стени и старите религиозни символи, с които бяха покрити. Мина покрай изящно издялани дървени кръстове с барелефните им изображения на Страстите Христови. На нивото на очите висеше поредица от избелели триптихи, по които само кръглите ореоли на фигурите все още бяха запазили блясъка си. Лус се наведе напред да огледа по-добре дълъг свитък, написан на латински, затворен в стъклена витрина.

— Вдъхновяващ декор, нали? — попита Пен, като тикна в гърлото си два аспирина с глътка вода от чантата си.

— Какви са всичките тези неща? — попита Лус.

— Древна история. Единствените оцелели реликви от времето, когато на това място още са се провеждали неделни литургии, през дните на Гражданската война.

— Това обяснява защо прилича толкова много на църква — каза Лус, като поспря пред мраморна репродукция на Микеланджеловата „Пиета“.

— Както и с всичко друго в тази адска дупка, напълно са оплескали работата, като са го осъвременили. Искам да кажа, кой строи басейн насред стара църква?

— Шегуваш се — каза Лус.

— Де да бях. — Пен завъртя очи. — Всяко лято директорът си върти в миниатюрния мозък да опита да ме натовари със задачата да преобразя това място. Няма да си го признае, но всички тези неща, свързани с Бог, наистина го влудяват — каза тя. — Проблемът е, че дори да имах желание да се захвана енергично с това, няма да имам представа какво да правя с всичките тези боклуци, или дори как да ги разчистя, без да оскърбя, кажи-речи всички и самия Бог.

Лус си спомни безупречните бели стени в гимнастическия салон на „Доувър“ — безкрайни редици от професионално заснети снимки на училищни първенства, всичките покрити с една и съща дебела хартия, всички — изложени в еднакви златни рамки. Единственият коридор в „Доувър“, който беше по-окичен с изображения на почитани личности, беше входът, който бе именно мястото, на което всички бивши ученици, издигнали се сега до щатски сенатори и стипендианти на „Гугенхайм“ и обикновени милиардери, излагаха заснетите в близък план снимки на лицата си.

— Може да закачиш всички снимки от досиетата на сегашните възпитаници — предложи Габ иззад тях.

Лус понечи да се засмее — наистина беше забавно… и странно, почти сякаш Габ току-що беше прочела мислите й — но после си спомни гласа й от снощи, докато казваше на Даниел, че няма никого, освен нея. Лус бързо преглътна всякаква представа за връзка с нея.

— Изоставате! — изкрещя непозната учителка по физическо, появила се изневиделица. Тя — поне Лус си помисли, че е жена — имаше гъста накъдрена кафява коса, хваната назад в конска опашка, прасци като бутове шунка, и жълтеещи „невидими“ шини, покриващи горните й зъби. Тя гневно натика момичетата в една съблекалня, където всяка получи катинар с ключ и беше изблъскана към празно шкафче. — Никой не се скатава в часовете на треньорката Даянте!

Лус и Пен се вмъкнаха тромаво в избелелите си, торбести бански костюми. Лус потръпна при вида на отражението си в огледалото, после покри с хавлията колкото можеше по-голяма част от тялото си.

Във влажното помещение с басейна, тя мигновено разбра за какво беше говорила Пен. Самият басейн беше огромен, с олимпийски размери, едно от малкото добре изградени съоръжения, на които се беше натъкнала досега в кампуса. Но не това го правеше забележителен — осъзна Лус със страхопочитание. Басейнът беше разположен точно в средата на някогашната масивна църква.

Покрай стените близо до високия, сводест таван имаше редица красиви прозорци от цветно стъкло, само с няколко счупени парчета. По протежение на стената имаше осветени от свещи каменни ниши. На мястото, където вероятно някога се беше намирал олтарът, бе инсталиран трамплин за скокове във вода. Ако Лус не беше възпитана в агностицизъм, а по-скоро като богобоязлив вярващ, който ходи редовно на църква, като останалите си приятели в началното училище, може би щеше да си помисли, че тук е извършено истинско светотатство.

Някои от другите ученици бяха вече във водата, задъхвайки се, докато завършваха обиколките. Вниманието на Лус обаче беше привлечено от учениците, които не бяха във водата. Моли, Роланд и Ариана се бяха пръснали по седалките покрай стената. Заливаха се от смях за нещо. Роланд почти се беше превил надве, а Ариана бършеше сълзи от очите си. Носеха много по-привлекателни бански костюми, отколкото Лус, но никой от тях нямаше вид, сякаш възнамерява да пристъпи към басейна.

Лус опипа подгизналия си цял бански. Искаше й се да отиде при Ариана — но точно докато преценяваше положителните (възможно влизане в един елитен свят) и отрицателните (треньорката Даянте да я упрекне, заклеймявайки я като човек, за когото физическите упражнения влизат в разрез с убежденията му) последствия, до групата с бавна дебнеща стъпка се приближи Габ. Сякаш вече беше най-добра приятелка с всички тях. Тя седна точно до Ариана и веднага започна също да се смее, сякаш каквато и да беше шегата, тя вече я беше схванала.

— Те винаги имат извинителни бележки да не влизат в басейна — обясни Пен, като изгледа гневно тълпата популярни ученици по седалките. — Не ме питай как им се разминава.

Лус стоеше колебливо отстрани край басейна, неспособна да настрои съзнанието си да възприеме указанията на треньорката Даянте. При вида на Габ и компания, скупчили се на седалките в стил „готини хлапета“, й се прииска Кам да беше там. Можеше да си го представи, с як и мускулест вид, в лъскав черен бански, как й маха да се приближи към групичката, широко усмихнат, карайки я незабавно да се почувства добре приета, дори важна.

Лус изпитваше мъчителна нужда да се извини, задето се беше измъкнала по-рано от партито му. Което беше странно — те не бяха заедно, така че Лус едва ли беше длъжна да обяснява на Кам появите и изчезванията си. В същото време обаче й харесваше, когато той й обръщаше внимание. Харесваше й начинът, по който миришеше той — някакъв мирис на свобода и открито пространство, все едно шофираш със смъкнати прозорци на колата през нощта. Харесваше й как той се настройваше изцяло на нейната честота, когато тя говореше, застанал неподвижно, сякаш не виждаше и не чуваше друг, освен нея. Дори й беше харесало как я повдигна по време на партито, така че краката й се отделиха от земята, пред очите на Даниел. Не искаше да прави нищо, за да накара Кам да преразгледа отношението си към нея.

Когато треньорката наду свирката си, Лус, много сепната, се изправи рязко, после със съжаление сведе поглед, когато Пен и останалите ученици близо до нея скочиха вкупом напред, в басейна. Погледна към треньорката Даянте за напътствия.

— Ти сигурно си Лусинда Прайс — тази, дето вечно закъснява и никога не слуша? — въздъхна треньорката. — Ранди ми каза за теб. — Задачата е: осем дължини в басейна, избери си стила, в който си най-добра.

Лус кимна и застана, присвила пръстите на краката си над ръба на басейна. Едно време обичаше да плува. Когато баща й я научи в общинския басейн на Тъндърболт, дори беше получила награда като най-малкото дете, осмелило се да влезе в дълбокия край без пояс. Но това беше преди години. Лус дори не си спомняше кога е плувала за последен път. Отопленият открит басейн на „Доувър“ винаги я беше изкушавал с искрящата си вода — но той беше затворен за всички, които не бяха в отбора по плуване.

Треньорката Даянте прочисти гърло:

— Може би не си схванала, че това е състезание… и ти вече губиш.

Това беше най-жалкото и нелепо „състезание“, което Лус беше виждала, но това не попречи състезателният й дух да се покаже на бял свят.

— И… все още губиш — каза треньорката, като хапеше свирката си.

— Не за дълго — каза Лус.

Огледа конкуренцията. Момчето от лявата й страна ожесточено плюеше вода и тромаво плуваше в свободен стил. Отдясно Пен, запушила носа си, лениво и плавно се носеше по водата, отпусната по корем върху розова плавателна дъска от лека пластмаса. За частица от секундата Лус хвърли поглед към тълпата по седалките. Моли и Роланд гледаха; Ариана и Габ бяха рухнали една върху друга в дразнещ пристъп на кикот.

Нея обаче не я беше грижа на какво се смеят. Така да се каже… Беше изключила.

Със сгънати над главата ръце, Лус се гмурна, усещайки как гърбът й се изви в дъга, когато се плъзна в хладната вода. Малко хора можеха да го направят наистина добре — обясни веднъж баща й на осемгодишната Лус при басейна. Но усъвършенстваш ли веднъж стила „бътерфлай“, това беше най-бързият начин за придвижване във водата.

Оставяйки раздразнението да я тласка напред, Лус повдигна горната част на тялото си, докато тя се измъкна от водата. На мига си припомни движението и започна да движи ръцете си като криле. Заплува така усърдно, както от много време не беше правила нищо. Почувствала се отмъстена, тя обиколи останалите плувци веднъж, после отново.

Наближаваше края на осмата си обиколка, когато главата й се показа над водата достатъчно дълго, за да чуе как Габ изрича с бавния си глас:

— Даниел.

Подобно на свещ, на която някой е духнал пламъка, инерцията на Лус изчезна. Тя свали крака и зачака да види какво още има да каже Габ. За нещастие, не чу друго, освен грубо плискане, а, миг по-късно — свирката.

— И победителят е — каза треньорката Даянте с удивено изражение — Джоел Бранд. — Кльощавото хлапе с шини на зъбите от съседния коридор изскочи от басейна и започна да надава бурни викове, за да ознаменува победата си.

В съседния коридор Пен зарита с крака и спря.

— Какво стана? — попита тя Лус. — Ти имаше размазваща преднина пред него.

Лус сви рамене. Габ — ето това се беше случило, но когато погледна през рамо към редовете със седалки, Габ я нямаше, а Ариана и Моли бяха изчезнали заедно с нея. На мястото на тълпата беше останал единствено Роланд, а той беше погълнат от някаква книга.

Адреналинът на Лус се беше повишавал усилено, докато плуваше, но сега беше рухнала толкова силно, че Пен трябваше да й помогне да излезе от басейна.

Лус загледа как Роланд скача от седалките.

— Доста добре се представи там — каза той, като й подхвърли една хавлия и ключа от шкафчето в съблекалнята, на което бе изгубила следите. — За малко.

Лус улови ключа във въздуха и се загърна с хавлията. Но преди да успее да каже нещо нормално, например: „Благодаря за хавлията“ или „Предполагам, че просто не съм във форма“, вместо това чудатата нова страна от характера й, безразсъдната и прибързаната, изтърси:

— Даниел и Габ заедно ли са, или какво?

Голяма грешка. Огромна. От изражението в очите му разбра, че въпросът й ще стигне право до Даниел.

— О, разбирам — каза Роланд и се засмя. — Е, не бих могъл наистина да… — Той сведе поглед към нея, почеса се по носа и й отправи нещо като съчувствена усмивка. После посочи към отворената врата на коридора, и когато проследи пръста му, Лус видя спретнатия рус силует на Даниел да минава край тях. — Защо не го попиташ сама?

* * *

Косата на Лус още беше вир-вода, а краката й бяха още боси, когато се улови, че се мотае пред вратата на голяма зала за вдигане на тежести. Беше възнамерявала да влезе право в съблекалнята, за да се преоблече и изсуши. Не знаеше защо тази история с Габ я вълнуваше толкова много. Даниел можеше да бъде с когото си иска, нали така? Може би Габ си падаше по момчета, които й показваха среден пръст.

Или по-вероятно на Габ не й се случваха такива неща.

Но тялото на Лус надделя над ума й, когато отново съзря Даниел. Беше с гръб към нея и стоеше в един ъгъл, като издърпваше едно въже за скачане от оплетена купчина. Тя го загледа как избра тънко морскосиньо въже с дървени дръжки, после го премести до едно открито пространство в средата на стаята. Златистата му кожа беше почти лъчиста, а всяко движение, което правеше, без значение дали изопваше дългия си врат в разтягащо упражнение, или се навеждаше да се почеше по изваяното коляно, изпълваше Лус с екстаз. Тя стоеше притисната към входа, без да си дава сметка, че зъбите й тракаха, а хавлията й беше подгизнала.

Когато той нагласи въжето зад глезените си точно преди да започне да скача, Лус бе връхлетяна от вълна на дежа вю. Не ставаше дума точно за усещането, че е виждала как Даниел скача на въже преди; по-скоро позата, която бе заел, бе това, което й се струваше напълно познато. Той застана със стъпала, разтворени на ширината на хълбоците, разтвори колене, и наведе рамене надолу, докато изпълваше гърдите си с въздух. Лус почти можеше да нарисува гледката.

Едва когато Даниел започна да върти въжето, Лус се изтръгна рязко от транса… и веднага изпадна в нов. Никога в живота си не беше виждала някой да се движи като него. Сякаш Даниел летеше. Въжето изплющя и се издигна над високото му тяло толкова бързо, че изчезна, а ходилата му — грациозните му, тесни стъпала… докосваха ли изобщо земята? Движеше се толкова бързо, че сигурно и самият той не броеше.

Високо изсумтяване и тупване в другия край на помещението с тежестите отклони вниманието на Лус. Тод лежеше на купчина в основата на едно от онези преплетени въжета за катерене. За миг й дожаля за Тод, който бе свел поглед към покритите си с мехури ръце. Преди да успее да погледне отново към Даниел, за да разбере дали изобщо е забелязал, мрачен студ, пролазил по крайчеца на кожата й, накара Лус да потръпне. Сянката се издигна към нея, отначало бавно, ледена, мрачна, започваща и свършваща неясно къде. После внезапно грубо се блъсна в тялото й и я принуди да залитне назад. Вратата на стаята с тежестите се затръшна в лицето й и Лус остана сама в коридора.

— Оу! — извика тя, не защото бе точно наранена, а защото сенките никога преди не я бяха докосвали. Погледна надолу към голите си ръце, където почти й се беше сторило, че я сграбчват нечии ръце, изблъсквайки я от гимнастическия салон.

Това беше невъзможно — тя просто стоеше на странно място; сигурно някакво течение беше нахлуло през гимнастическия салон. Тя неловко се приближи до затворената врата и притисна лице към малкия стъклен правоъгълник.

Даниел се оглеждаше, сякаш беше чул нещо. Беше сигурна, че не знаеше, че е била тя. Не беше намръщен.

Помисли си за предложението на Роланд просто да попита Даниел какво става, но бързо отпъди идеята. Беше невъзможно да пита Даниел каквото и да било. Не искаше да извиква на лицето му онова смръщено изражение.

Освен това всеки въпрос, който можеше да повдигне, щеше да е безполезен. Снощи вече беше чула всичко, което й трябваше. Трябваше да е някаква садистка, за да иска от него да признае, че е с Габ. Обърна се отново към съблекалнята, когато осъзна, че не можеше да си тръгне.

Ключът й.

Сигурно се бе изплъзнал от ръцете й, когато излезе, препъвайки се, от стаята. Повдигна се на пръсти да погледне надолу през малкото стъклено прозорче на вратата. Там беше — като бронзово препятствие върху плътното синьо килимче. Как беше прелетял толкова далече през стаята, толкова близо до мястото, където той тренираше? Лус въздъхна и бутна вратата назад да я отвори, като си помисли, че щом трябваше да влезе, поне щеше да го направи бързо.

Докато посягаше за ключа си, хвърли крадешком последен поглед към Даниел. Темпото му се забавяше все повече, но краката му все още почти не докосваха земята. А после, с един последен въздушно лек скок, той спря и се обърна с лице към нея.

За миг не каза нищо. Тя почувства как се изчервява и наистина й се прииска да не носеше такъв ужасен бански костюм.

— Здрасти — беше всичко, което й хрумна да каже.

— Здрасти — отвърна той, с много по-спокоен тон. После, като посочи към банския й, попита: — Спечели ли?

Лус издаде тъжен, неуверен смях и поклати глава:

— Ни най-малко.

Даниел присви устни:

— Но ти винаги си била…

— Винаги съм била какво?

— Искам да кажа, имаш вид, сякаш умееш да плуваш добре. — Той сви рамене. — Това е всичко.

Тя пристъпи към него. Стояха само на трийсетина сантиметра един от друг. Капчици вода падаха от косата й и потропваха като дъжд по настилките в гимнастическия салон.

— Не това смяташе да кажеш — настоя тя. — Каза, че аз винаги съм била…

Даниел се зае да намотава въжето за скачане около китката си.

— Да, нямах предвид конкретно теб. Исках да кажа, в общия случай. Предполага се винаги да те оставят да спечелиш първото си състезание тук. Негласно приет кодекс на поведение между нас, „старите кримки“.

— Но Габ също не спечели — каза Лус, като скръсти ръце на гърдите си. — А е нова. Тя дори не влезе в басейна.

— Тя не е точно нова, просто се връща след малко… почивка. — Даниел сви рамене, без да издава нищо от чувствата си към Габ. Очевидният му опит да изглежда незаинтересован изпълни Лус с още по-голяма ревност. Тя го загледа как свърши да навива на кълбо въжето за скачане, как ръцете му се движеха почти толкова бързо като краката. А ето я нея — толкова непохватна и самотна, и обзета от студ, и изолирана от всичко и от всички. Устната й потрепери.

— О, Лусинда — прошепна той, въздишайки тежко.

Цялото й тяло се стопли при този звук. Гласът му беше толкова близък и познат.

Искаше й се отново да изрече името й, но той се беше извърнал. Окачи въжето за скачане на една кука на стената.

— Трябва да се преоблека преди часовете.

Тя положи длан върху ръката му:

— Чакай.

Той се изтръгна от нея, сякаш беше преживял шок — и Лус също го почувства, но това беше приятен шок.

— Имаш ли понякога чувството… — Вдигна очи към неговите. Отблизо видя колко необикновени бяха. Отдалече изглеждаха сиви, но отблизо в тях имаше виолетови петънца. Познаваше още някого с такива очи…

— Мога да се закълна, че сме се срещали преди — каза тя. — Луда ли съм?

— Луда ли? Нима не си тук точно заради това? — каза той, като я побутна леко.

— Говоря сериозно.

— Аз също. — Лицето на Даниел беше безизразно. — И за сведение — той посочи нагоре към примигващо устройство, прикрепено към тавана — „червените очи“ наистина следят за натрапници.

— Не ти се натрапвам. — Тя настръхна, давайки си съвсем ясно сметка за разстоянието между телата им. — Можеш ли честно да кажеш, че нямаш представа за какво говоря?

Даниел сви рамене.

— Не ти вярвам — настоя Лус. — Погледни ме в очите и ми кажи, че греша. Че никога в живота си не съм те виждала преди тази седмица.

Сърцето й затуптя бясно, когато Даниел пристъпи към нея, поставяйки двете си ръце на раменете й. Палците му пасваха идеално във вдлъбнатините на ключицата й, а при топлината на докосването му й се прииска да затвори очи — но не го стори. Гледаше как Даниел сведе глава, така че носът му почти докосваше нейния. Почувства дъха му върху лицето си. Долови лек дъх на сладост по кожата му.

Той направи онова, за което го молеше. Погледна я в очите и изрече, много бавно, много ясно, така че да не може да разбере погрешно думите му:

— Никога в живота си не си ме виждала преди тази седмица.