Лорън Кейт
Паднали ангели (5)

4
Гробищна смяна

Ахх, вторник. Ден за гофрети. Откакто Лус се помнеше, летните вторници означаваха прясно кафе, препълнени купи с малини и бита сметана и купчина хрупкави златистокафяви гофрети, която сякаш нямаше свършване. Дори това лято, когато родителите й започнаха да се държат, сякаш бяха леко уплашени от нея, денят на гофретите беше нещо, на което можеше да разчита. Можеше да се претърколи в леглото във вторник сутрин, и преди да си даде сметка, за каквото и да е друго, инстинктивно разбираше кой ден е.

Лус подуши, докато идваше бавно на себе си, после подуши отново малко по-усърдно. Не, нямаше ухание на смес за гофрети с обезмаслено мляко, нямаше нищо, освен оцветения мирис на лющеща се боя. Разтърка сънените си очи и обхвана с поглед тясната си спалня. Приличаше на кадър от телевизионно шоу за ремонтиране на жилища, заснет преди ремонта. Дългият кошмар, какъвто бе представлявал понеделникът, възкръсна в паметта й: предаването на клетъчния й телефон, случката с месното руло и мятащите светкавици очи на Моли в столовата; как Даниел я отблъсна в библиотеката. Лус нямаше понятие какво го кара да бъде толкова злобен.

Седна в леглото да погледне през прозореца. Още беше тъмно: слънцето дори още не се беше подало над хоризонта. Никога не се будеше толкова рано. Помисли си, че дори ако я притиснеха да го направи, всъщност не можеше да си спомни някога да е виждала изгрева на слънцето. Честно казано, нещо в самото действие на наблюдаването на изгрева винаги я беше изпълвало с нервност — миговете на очакване, онези мигове точно преди слънцето да надзърне над хоризонта, докато седеше в тъмнината, загледана през редица от дървета. Идеално време за сенки.

Лус издаде очевидно изпълнена с тъга по дома, самотна въздишка, която я накара да се почувства още по-изпълнена с мъка по дома и самотна. Какво щеше да прави през трите часа между пукването на зората и първия си час? Зазоряване — защо думата отекваше в ушите й? О. Да му се не види. Спомни си, че има да изтърпява наказание.

Измъкна се забързано от леглото, препъвайки се във все още опакованата си торба, и дръпна друг скучен черен пуловер от върха на купчина скучни черни пуловери. Нахлузи вчерашните черни джинси, трепна, когато зърна в огледалото ужасно чорлавата си от спането глава, и се опита да прокара пръсти през косата си, хуквайки през вратата.

Беше задъхана, когато стигна високите до кръста, украсени със сложни фигури порти от ковано желязо на гробището. Задушаваше се от натрапчивия мирис на вонящ змиярник и се чувстваше твърде самотна с мислите си. Къде бяха всички останали? Дали тяхното определение за „зазоряване“ беше различно от нейното? Сведе очи към часовника си. Беше почти шест и петнайсет.

Бяха й казали единствено да чака в гробището, а Лус беше напълно сигурна, че това е единственият вход. Застана на прага, където зърнестият асфалт на паркинга отстъпваше място на обезобразен парцел, пълен с плевели. Забеляза едно самотно глухарче, и й мина през ума, че ако беше по-малка, щеше да скочи към него, а после да си пожелае нещо и да издуха пухчето. Но желанията на сегашната Лус й се струваха твърде тежки за нещо толкова леко.

Изящните порти бяха единственото, което отделяше гробището от паркинга. Доста забележителни за училище с толкова много бодлива тел навсякъде. Лус прокара ръка по портите, проследявайки с пръсти изящните фигури с флорални мотиви. Портите сигурно датираха от дните на Гражданската война, за които говореше Ариана, от времето, когато в гробището бяха погребвали загинали войници. Когато училището към него не бе приютявало разглезени психари. Когато цялото място е било не така обрасло и не толкова обвито в сенки.

Беше странно — останалата част от кампуса беше плоска като лист хартия, но по някакъв начин гробището имаше вдлъбната форма, като на купа. Оттук виждаше склона на цялото обширно място пред нея. Редица след редица прости надгробни камъни се редяха по склоновете като зрители на арена.

Но към средата, в най-ниската точка на гробището, пътеката през землището се извиваше в лабиринт от по-големи гробници от дялан камък, мраморни статуи и мавзолеи. Вероятно в памет на офицерите от Конфедерацията, или просто на войниците, идващи от заможни семейства. Изглеждаха, сякаш отблизо ще са красиви. Но оттук дори само тежестта им сякаш теглеше гробището надолу, почти сякаш някакъв отводнителен канал поглъщаше цялото място.

Зад гърба й се разнесоха стъпки. Когато се извъртя рязко, Лус видя как иззад едно дърво изниква набита, облечена в черно фигура. Пен! Едва сдържа порива си да метне ръце около момичето. Лус никога не се беше радвала толкова да види някого — макар да й бе трудно да повярва, че Пен някога си навлича наказания.

— Не си ли закъсняла? — попита Пен, като спря на няколко стъпки от Лус и развеселено поклати глава към нея, сякаш за да каже: „Бедната новачка“.

— Тук съм от десет минути — каза Лус. — Не си ли ти тази, която е закъсняла?

Пен се ухили:

— Няма начин. Просто съм си ранобудна. Мен никога не ме наказват. — Тя сви рамене и побутна лилавите си очила нагоре по носа. — Но теб — да, заедно с още пет нещастни души, които вероятно се разгневяват все повече с всяка минута, докато те чакат долу при монолита. — Тя се изправи на пръсти и посочи зад Лус, към най-голямата каменна фигура, която се издигаше от средата на най-дълбоката част на гробището. Ако присвиеше очи, Лус можеше да различи едва забележимо група черни фигури, скупчени около основата му.

— Просто казаха, че сборният пункт е в гробището — каза Лус, която вече се чувстваше сломена. — Никой не ми каза къде да отида.

— Е, аз ти казвам: при монолита. Сега слизай там — каза Пен. — Няма да си спечелиш много приятели, като им отнемеш още по-голяма част от сутринта, отколкото вече си им отнела досега.

Лус преглътна. Част от нея искаше да помоли Пен да й покаже пътя. От тук горе приличаше на лабиринт, а Лус не искаше да се загуби в гробището. Внезапно изпита онова нервно чувство, което имаше, когато беше далеч от дома, и знаеше, че то само ще се засили там вътре. Започна да пука с кокалчетата на пръстите си, без да помръдва от мястото си.

— Лус? — каза Пен, като побутна леко раменете й. — Още стоиш тук.

Лус се опита да отправи към Пен храбра благодарствена усмивка, но трябваше да се задоволи с несръчна гримаса. После забърза надолу по склона и влезе в сърцето на гробището.

Слънцето още не беше изгряло, но се приближаваше, а именно тези последни няколко мига преди зазоряване винаги й се струваха най-страховити. Втурна се покрай редиците обикновени надгробни камъни. В някакъв момент сигурно са били изправени, но досега вече бяха толкова стари, че повечето от тях се бяха килнали на една или друга страна, придавайки на цялото място вида на комплект страховити плочки за игра на домино.

Зашляпа с черните си кецове през кални локви, тръгна с хрущене по мъртвите листа. Докато отмине участъка с обикновени парцели и стигне до по-специалните гробници, теренът беше станал доста равен, а тя беше напълно объркана. Спря да тича и се опита да си поеме дъх. Гласове. Ако се успокоеше, можеше да дочуе гласове.

— Още пет минути, после изчезвам — каза едно момче.

— Толкова по-зле, че мнението ви няма стойност, господин Спаркс. — Груб глас, който Лус разпозна от вчерашните си занятия. Госпожица Трос — Албатроса. След случката с месното руло Лус беше закъсняла за часа при нея и не може да се каже, че беше направила най-благоприятно впечатление на мрачната, закръглена преподавателка по естествени науки.

— Освен ако някой не иска да си загуби социалните привилегии тази седмица — някой изпъшка сред надгробните камъни — всички ще чакаме търпеливо, сякаш нямаме нищо по-добро за вършене, докато госпожица Прайс реши да ни удостои с присъствието си.

— Тук съм — задъхано каза Лус, като най-сетне зави покрай огромна статуя на херувим.

Госпожица Трос стоеше с ръце на хълбоците, облечена в нещо подобно на вчерашната си свободна черна туника. Рядката й коса с миши цвят беше прилепнала към скалпа, а в матовите й кафяви очи се четеше единствено раздразнение от появата на Лус. Биологията винаги беше затруднявала Лус, а до този момент не правеше нищо, за да подобри оценката си по предмета на госпожица Трос.

Зад Албатроса бяха Ариана, Моли и Роланд, разпръснати около кръг от основи на колони, всичките с лице към голяма разположена точно в центъра им статуя на ангел. В сравнение с останалите статуи, тази изглеждаше по-нова, по-бяла, по-внушителна. А на изваяното бедро на ангела стоеше облегнат — без малко да не забележи — Даниел.

Носеше протритото черно кожено яке и яркочервения шал, които бяха привлекли погледа й вчера. Лус обхвана с поглед чорлавата му руса коса, която имаше вид, сякаш още не беше пригладена след съня… което я накара да си помисли как ли изглеждаше Даниел, когато спи… което пък я накара да се изчерви толкова силно, че когато свали поглед от пътя на косата му към очите му, вече беше напълно унизена.

А той вече я гледаше гневно.

— Съжалявам — избълва тя. — Не знаех къде трябва да се съберем. Кълна се, че…

— Спести си го — каза госпожица Трос, като прокара пръст по гърлото си. — Изгуби достатъчно време на всички. Сега, сигурна съм, че всички помните жалкото провинение, което сте извършили, за да се озовете тук. Можете да мислите за това през следващите два часа. Разделете се по двойки. Знаете процедурата. — Тя хвърли поглед към Лус и издиша продължително. — Добре, кой иска протеже?

За ужас на Лус, всички останали ученици забиха поглед в краката си. Но после, след една мъчителна минута, пети ученик се показа иззад ъгъла на мавзолея.

— Аз.

Кам. Черната му тениска с остро деколте обгръщаше плътно широките му рамене. Беше почти с трийсет сантиметра по-висок от Роланд, който се дръпна встрани, когато Кам се бутна покрай него и тръгна към Лус. Беше втренчил поглед в нея, докато крачеше напред, движейки се плавно и уверено, чувствайки се толкова добре в облеклото си на ученик от подготвително училище, колкото зле се чувстваше Лус. Част от нея искаше да извърне очи, защото се смущаваше от начина, по който Кам се взираше в нея пред всички. Но по някаква причина беше хипнотизирана. Не можеше да откъсне очи — докато Ариана не пристъпи между тях.

— Моя е — каза тя. — Аз първа си я заплюх.

— Не, не си — каза Кам.

— Да, направих го, ти просто не ме чу, както беше кацнал на онова странно местенце там. — Думите се изляха като порой от устата на Ариана. — Искам я.

— Аз… — понечи да отговори Кам.

Ариана наклони очаквателно глава. Лус преглътна. Дали Кам щеше да настои на своето и да каже, че той също я иска? Не можеха ли просто да забравят за това? Да си изпълнят наказанието в група от трима души?

Кам потупа Лус по ръката.

— Ще те настигна после, става ли? — обърна се към нея, сякаш това бе обещание, което го беше помолила да спази.

Останалите деца скочиха от надгробните камъни, по които бяха насядали, и вкупом се отправиха към един склон.

— Така. Ангелът отмъстител ли искаш, или дебеличките прегърнати влюбени?

Не стана дума за вчерашните събития, или за бележката на Ариана, а по някакъв начин Лус не смяташе, че е редно да повдига, който и да е от тези въпроси пред нея сега. Вместо това погледна нагоре и откри, че от двете й страни стояха две гигантски статуи. По-близката до нея приличаше на творба на Роден. Голи мъж и жена, преплетени в прегръдка. В „Доувър“ беше изучавала френска скулптура и винаги беше смятала произведенията на Роден за най-романтичните творби. Но сега й беше трудно да погледне прегърнатите влюбени, без да помисли за Даниел. Даниел. Който я мразеше. Ако й беше нужно още някакво доказателство за това, след като той на практика се изстреля от библиотеката снощи, трябваше само да си припомни новия гневен поглед, който й беше отправил тази сутрин.

— Къде е ангелът отмъстител? — обърна се тя с въздишка към Ариана.

— Добър избор. Ей тук. — Ариана поведе Лус към масивна мраморна статуя на ангел, който спасяваше земята от задаваща се мълния. Може би е била интересна творба, по времето, когато е била изсечена. Но сега просто изглеждаше стара и мръсна, покрита с кал и зелен мъх.

— Не разбирам — каза Лус. — Какво ще правим?

— Ще търкаме и ще жулим — каза Ариана, почти напевно. — Обичам да се преструвам, че ги къпя. — С тези думи тя се изкатери тромаво по огромния ангел, като преметна крака през протегнатата да възпре мълнията ръка на статуята, сякаш цялата статуя беше як стар дъб, по който да се катери.

Ужасена, да не би да изглежда, сякаш си проси още неприятности от госпожица Трос, Лус започна да прокарва греблото през основата на статуята. Опита се да разчисти нещо, което приличаше на безкрайна купчина мокри листа.

Три минути по-късно, ръцете я боляха до смърт. Определено не се беше подготвила за такъв вид кална мръсна работа. Лус никога не беше наказвана в „Доувър“, но от онова, което беше дочувала, наказанието се състоеше в това, да напишеш на лист хартия: „Няма да плагиатствам от Интернет“ няколкостотин пъти.

Това беше жестоко. Особено когато всичко, което всъщност беше направила, беше да се блъсне, без да иска, в Моли в столовата. Опитваше се да не прави прибързани преценки в случая; но да чисти калта от гробовете на хора, които бяха мъртви повече от столетие? Лус мразеше живота си напълно точно сега.

После през дърветата най-сетне се процеди тънък лъч слънчева светлина и внезапно гробището придоби цвят. Лус на мига се почувства по-лека. Виждаше на повече от три метра пред себе си. Виждаше Даниел… който работеше рамо до рамо с Моли.

Сърцето на Лус се сви. Чувството на въздушна лекота изчезна.

Погледна Ариана, която я стрелна със съчувствен поглед, сякаш казваше: „Това е гадно“, но продължи да работи.

— Хей — прошепна високо Лус.

Ариана вдигна пръст към устните си, но направи знак на Лус да се покатери до нея.

Съвсем не така грациозно и ловко, Лус сграбчи ръката на статуята и се метна на пиедестала. Щом се увери напълно, че няма да се търкулне на земята, прошепна:

— Значи… Даниел и Моли са приятели?

Ариана изсумтя:

— Няма начин, абсолютно не могат да се понасят — каза тя бързо, после направи пауза: — Защо питаш?

Лус посочи към двамата, които не правеха каквото и да било, за да почистят наслоилата се мръсотия от определения им гроб. Стояха близо един до друг, подпираха се на греблата и водеха разговор, който Лус отчаяно искаше да чуе.

— На мен ми приличат на приятели.

— Това е наказание — каза рязко Ариана. — Трябва да сте по двойки. Да не мислиш, че Роланд и онзи кльощав досадник там са приятели? — Тя посочи към Роланд и Кам. Изглежда, спореха как е най-добре да си поделят работата по статуята на влюбените. — Приятелчета по наказание не е равно на приятели в истинския живот.

Ариана погледна отново към Лус, която почувства как лицето й посърва, въпреки упоритите й усилия да остане невъзмутима.

— Виж, Лус, нямах предвид… — Тя замълча, без да си довърши изречението. — Добре, като оставим настрана факта, че ме накара да си изгубя поне двайсет минути от сутринта, нямам проблем с теб. Всъщност, мисля, че си донякъде интересна. Един вид, свежа. Така казано, не знам какво си очаквала по отношение на сантиментално-излиятелните приятелства тук в „Меч и Кръст“. Но нека да съм първата, която ще ти каже, че просто не е толкова лесно. Тези хора са тук, защото имат товар от провинения. Говоря за наистина тежки провинения, за които човек наистина трябва да си плати. Схващаш ли?

Лус сви рамене, обзета от смущение.

— Беше просто въпрос.

Ариана се подсмихна:

— Винаги ли се държиш толкова отбранително? Какво, по дяволите, си направила, за да попаднеш тук, във всеки случай?

На Лус не й се говореше за това. Може би Ариана беше права, щеше да е по-добре да не се опитва да се сприятелява. Скочи долу и отново се зае да атакува мъха в основата на статуята.

За нещастие, Ариана беше заинтригувана. Тя също скочи долу и стовари греблото си върху това на Лус, като го прикова на място.

— Ооо, кажи ми, кажи ми, кажи ми — насмешливо пропя тя.

Лицето на Ариана беше толкова близо до това на Лус, че напомни на Лус как вчера се беше навела над Ариана, след като тя започна да се гърчи в конвулсии. Бяха споделили един миг, нали? А част от Лус отчаяно искаше да поговори с някого. Лятото с родителите й беше толкова дълго и задушаващо. Въздъхна, като опря чело на дръжката на греблото.

От нервност, солен вкус изпълни устата й, но не можеше да преглътне, за да го прогони. Последния път, когато беше навлязла в тези подробности, беше заради съдебна заповед. Предпочиташе възможно най-скоро да ги забрави, но колкото по-дълго Ариана се взираше в нея с настойчивия си поглед, толкова по-ясни ставаха думите, и толкова по-близо напираха до върха на езика й.

— Една нощ бях с един приятел — започна да обяснява тя, като си пое дъх продължително и дълбоко. — И се случи нещо ужасно. — Затвори очи, като се молеше сцената да не оживее внезапно под червено-черния мрак на клепачите й. — Избухна пожар. Аз успях да се измъкна… а той — не.

Ариана се прозя, изпълнена с далеч по-малко ужас от историята, отколкото Лус.

— Както и да е — продължи Лус, — след това не можех да си спомня подробностите, как се случи. След това, което помнех — във всеки случай, след това, което казах на съдията — предполагам, са помислили, че съм луда. — Опита се да се усмихне, но усмивката й се стори насилена.

За изненада на Лус, Ариана стисна рамото й. И за секунда лицето й изглеждаше наистина искрено. После изражението отново се смени с ироничната усмивка.

— Всички сме толкова криворазбрани, нали? — Тя смушка Лус с пръст в корема. — Знаеш ли, Роланд и аз тъкмо си говорехме, че нямаме никакви приятели пиромани. А всички знаят, че ти трябва един добър пироман, за да извършиш каквато и да е лудория в поправителното училище, която да си струва усилието. — Тя вече кроеше планове. — Роланд мислеше, че може би онова другото ново хлапе, Тод… но аз по-скоро бих свързала съдбата си с теб. Трябва всички да обединим усилия някой път.

Лус преглътна с усилие. Не беше пироманка. Но беше приключила с разговорите за миналото си: дори нямаше желание да се защитава.

— Ооо, само почакай, докато Роланд научи — каза Ариана, като захвърли греблото си. — Ти си като сбъднатата ни мечта.

Лус отвори уста да възрази, но Ариана вече си беше тръгнала. Направо върхът, помисли си Лус, докато слушаше как обувките на Ариана шляпат в калта. Сега беше само въпрос на минути, преди мълвата да обиколи гробището и да стигне до Даниел.

Останала отново сама, тя погледна статуята. Въпреки че вече беше разчистила огромна купчина мъх и тор, ангелът изглеждаше по-мръсен от всякога. Цялото начинание й се струваше абсолютно безцелно. Съмняваше се дали и без друго някой идва да посети това място. Съмняваше се също и че някой от останалите наказани още работи.

Погледът й случайно попадна върху Даниел, който наистина работеше. Много прилежно търкаше с телена четка някаква плесен от бронзовия надпис на една гробница. Дори беше запретнал ръкавите на пуловера си и Лус видя, че мускулите му се напрягаха, докато работеше. Въздъхна, и — не можеше да се сдържи — облегна лакът на каменния ангел, за да го наблюдава.

Винаги се е трудил толкова усърдно.

Лус бързо тръсна глава. Това пък откъде се беше взело? Нямаше представа какво означава. И въпреки това, именно тя си го беше помислила. Това беше от онези фрази, които понякога се оформяха в ума й точно преди да се унесе в сън. Безсмислен брътвеж, който никога не можеше да свърже с нищо извън сънищата си. Но ето че сега беше напълно будна.

Трябваше да се справи с цялата тази история с Даниел. Познаваше го от един ден, а вече чувстваше как се плъзга към много странно и непознато място.

— Вероятно е най-добре да стоиш далече от него — изрече един студен глас зад гърба й.

Лус рязко се извърна и откри Моли, в същата поза, в която я беше открила вчера: с ръце на хълбоците, с пламнали от гняв пробити ноздри. Пен й беше разказала, че изненадващото правило на „Меч и Кръст“, което позволяваше пиърсингите по лицата, идвало от нежеланието на самия директор да махне диамантената пластинка в ухото си.

— От кого? — попита тя Моли, със съзнанието, че звучи глупаво.

Моли завъртя очи:

— Просто ми имай доверие, когато ти казвам, че ще е изключително лоша идея да си паднеш по Даниел.

Преди Лус да успее да отговори, Моли беше изчезнала. Но Даниел — почти сякаш беше чул името си — гледаше право към нея. А после тръгна директно към нея.

Тя разбра, че слънцето се бе скрило зад облак. Ако успееше да се откъсне от втренчения му поглед, можеше да вдигне очи и да го види сама. Но не можеше да вдигне поглед, не можеше да извърне очи, и по някаква причина трябваше да присвие очи, за да го види. Почти сякаш Даниел излъчваше собствена светлина, която я заслепяваше. Неясен звънтящ шум изпълни ушите й, а коленете й започнаха да треперят.

Искаше да вдигне греблото си и да се престори, че не го е видяла да идва. Но беше твърде късно да си придава вид на хладнокръвна.

— Какво ти каза тя? — попита той.

— Ъм — поколеба се тя, като си блъскаше ума за някаква по-смислена лъжа. Не й хрумна нищо. Изпука с кокалчетата на пръстите си.

Даниел покри ръката й със своята.

— Мразя, когато правиш това.

Лус инстинктивно се отдръпна. Допирът на ръката му върху нейната беше толкова мимолетен и въпреки това почувства как лицето й пламна. Той искаше да каже, че това е болното му място, нали така? Че пукането на кокалчета го дразни винаги, който и да го прави? Защото думите, че мрази, когато тя прави това, намекваха, че я е виждал да го прави преди. А не беше възможно. Та той едва я познаваше.

Тогава защо имаше чувството, че са водили този спор и преди?

— Моли ми каза да стоя далеч от теб — каза тя накрая.

Даниел наклони глава на една страна, после на друга, сякаш обмисляше чутото:

— Вероятно е права.

Лус потръпна. Една сянка се понесе над тях, като затъмни лицето на ангела точно за толкова време, че Лус да се разтревожи. Тя затвори очи и се опита да диша, молейки се Даниел да не долови нищо странно.

Но паниката се надигаше в нея. Искаше да побегне. Не можеше да побегне. Ами ако се изгубеше в гробището?

Даниел проследи погледа й към небето:

— Какво има?

— Нищо.

— Е, ще го направиш ли? — попита той, като скръсти ръце на гърдите си, сякаш я предизвикваше.

— Кое? — попита тя. Да побегне ли?

Даниел пристъпи към нея. Сега беше на по-малко от трийсетина сантиметра. Тя затаи дъх. Задържа тялото си съвсем неподвижно. Зачака.

— Ще стоиш ли далече от мен?

Почти прозвуча, сякаш флиртуваше.

Но Лус беше напълно смутена. Челото й бе влажно от пот, и тя притисна слепоочия между двата си пръста, като се опитваше да овладее отново тялото си, опитваше се да го изтръгне от неговия контрол. Беше напълно неподготвена да отговори на флирта. Тоест, ако той наистина флиртуваше.

Тя отстъпи назад:

— Предполагам.

— Не те чух — прошепна той, като повдигна вежда и пристъпи още една крачка по-близо.

Лус отново се дръпна назад, този път по-далече. Почти се блъсна в основата на статуята и почувства как зърнестото каменно стъпало на ангела одраска гърба й. Втора, по-тъмна, по-студена сянка профуча над тях. Можеше да се закълне, че Даниел потръпна заедно с нея.

А после дълбокият тътен на нещо тежко стресна и двамата. Лус ахна, когато горната част на мраморната статуя се залюля над тях, като клон на дърво, полюшван от ветреца. За секунда сякаш кръжеше във въздуха.

Лус и Даниел стояха втренчени в ангела. И двамата знаеха, че всеки момент ще падне. Главата на ангела се наведе бавно към тях, сякаш той се молеше — а после цялата статуя набра скорост и започна да се устремява надолу. Лус почувства как ръката на Даниел се обвива около китката й мигновено, здраво, сякаш знаеше точно къде започва и къде свършва тя. Другата му ръка покри главата й и я натисна надолу, точно когато статуята рухна върху тях. Точно на мястото, където бяха преди секунда. Приземи се с мощен трясък — с главата напред в калта, с все още опрени в пиедестала крака, оставяйки малък триъгълник отдолу, където се бяха снишили Даниел и Лус.

Задъхваха се, плътно един до друг: очите на Даниел бяха изплашени. Между телата им и статуята имаше само няколко сантиметра.

— Лус? — прошепна той.

Тя можа единствено да кимне.

Очите му се присвиха:

— Какво видя?

После се появи една ръка и Лус почувства как я издърпват от пространството под статуята. Усети драскане по гърба, а после — полъх на вятър. Отново видя потрепване на дневна светлина. Всички участници в наказанието стояха със зяпнали уста, с изключение на госпожица Трос, която гледаше гневно, и Кам, който помогна на Лус да се изправи на крака.

— Добре ли си? — попита Кам, като я огледа бързо за ожулвания и синини и изтупа малко пръст от рамото й. — Видях статуята да пада и притичах да опитам да я спра, но тя вече беше… сигурно си била наистина ужасена.

Лус не реагира. Ужасът беше само част от онова, което беше изпитала.

Даниел, вече на крака, дори не се обърна да види дали тя е добре. Просто си тръгна.

Челюстта на Лус увисна, докато го гледаше как си отива, докато гледаше как, изглежда, никой от другите не се интересуваше, че той се беше измъкнал.

— Какво направихте? — попита госпожица Трос.

— Не знам. В един миг стояхме — Лус хвърли поглед към госпожица Трос, — ъм… работехме… там. И в следващия момент статуята просто падна.

Албатросът се наведе да огледа разбития ангел. Главата му се беше пукнала право през средата. Тя взе да мърмори нещо за природни сили и стари камъни.

Но онова, което се загнезди в Лус, беше гласът в ухото й, дори след като всички останали се бяха заловили отново за работа. Беше Моли, само на сантиметри зад рамото й, която прошепна:

— Май някой ще трябва да започне да слуша, когато давам съвети.