Лорън Кейт
Паднали ангели (16)

15
Бърлогата на лъвовете

Лус отдавна не се беше поглеждала хубаво в огледалото. Никога не беше имала нещо против отражението си — ясните лешникови очи, дребните, прави зъби, гъстите ресници — и водопад от гъста черна коса. Това беше тогава. Преди миналото лято.

След като майка й острига цялата й коса, Лус беше започнала да избягва огледалата. Не беше само заради късата й подстрижка: Лус си мислеше, че вече не й харесваше коя е, затова не искаше да вижда никакви доказателства. Започна да свежда поглед към ръцете си, когато ги миеше в банята. Издаваше глава напред, когато минаваше покрай прозорци с матови стъкла и избягваше пудриери с огледалца.

Но двайсет минути преди предполагаемата си среща с Кам, Лус стоеше пред огледалото в празната момичешка тоалетна в „Августин“. Предположи, че изглежда добре. Косата й най-после израстваше и от тежестта някои от къдриците й започваха да се разпускат. Провери зъбите си, после изправи рамене и се втренчи в огледалото, сякаш гледаше Кам в очите. Трябваше да му каже нещо, нещо важно, и искаше да е сигурна, че може да си придаде изражение, което изискваше той да я приеме насериозно.

Днес той не се беше появил в часовете. Нито пък Даниел, затова Лус предположи, че господин Коул е поставил и двамата на нещо като изпитателен срок. Или това, или си лекуваха раните. Но Лус не се съмняваше, че Кам ще я чака днес.

Не искаше да го вижда. Изобщо. От мисълта как юмруците му се забиват в Даниел й се повдигаше. Но тя беше виновна, че изобщо се бяха сбили. Беше подвела Кам — и вече нямаше значение дали го бе направила, защото беше объркана, или поласкана, или поне мъничко заинтересувана. Важното беше днес да бъде пряма с него. Между тях нямаше нищо.

Пое дълбоко дъх, издърпа ризата си надолу върху бедрата, и бутна вратата на тоалетната, за да я отвори.

Когато се приближи към портите, не можа да го види. Но пък трудно беше да се види каквото и да е, освен паркинга. Лус не се беше връщала до входа на училището, откакто бяха започнали ремонтите там, и се изненада колко сложно беше да маневрира през разкъртения паркинг. Заобиколи дупките в настилката и се опита да се наведе и да се промъкне под радара на ремонтния екип, като махаше с ръка да пропъди асфалтовите изпарения, които сякаш никога не се разпръскваха.

Нямаше и следа от Кам. За миг тя се почувства глупаво, сякаш се беше „вързала“ на някоя шега. По високите метални порти беше избила на пъпчици червена ръжда. Лус погледна през тях към гъстата горичка от вековни брястове отсреща през пътя. Изпука с кокалчетата си, спомняйки си онзи път, когато Даниел й беше казал, че мрази, когато тя прави така. Но него го нямаше да я види как го прави — нямаше никой. После забеляза сгънат лист хартия с името си отгоре. Беше закачен на магнолията със сив ствол и гъсти клони до разбитата телефонна кабина.

Ще те спася от Мероприятията довечера. Докато останалите ни съученици правят възстановка на битка от Гражданската война — тъжно, но вярно — ти и аз ще се забавляваме лудешки и без никакви задръжки. Черен седан със златист регистрационен номер ще те докара при мен. Помислих си, че и на двамата ще ни дойде добре доза чист въздух.

К.

Лус се закашля от изпаренията. Свежият въздух беше едно, но черен седан, който да я вземе от кампуса? За да я доведе при него, сякаш той беше някакъв монарх, който просто можеше да си урежда да му водят жени, когато пожелае? Къде беше той, във всеки случай?

Нищо от това не беше част от плана й. Беше се съгласила да се срещне с Кам само за да му каже, че е твърде дързък и че тя наистина не може да си представи да се забърква с него. Защото — макар че никога нямаше да му каже — всеки път, когато юмрукът му бе удрял Даниел предишната вечер, нещо в нея беше трепвало и беше почвало да кипи. Явно трябваше да убие тази малка история с Кам още в зародиш. Златното колие със змията беше в джоба й. Време беше да го върне.

Само дето сега се чувстваше глупаво, задето беше предположила, че Кам просто иска да поговорят. Разбира се, че щеше да крие още нещо в ръкава си. Беше от тези типове.

Свистене на автомобилни гуми, забавящи ход, накара Лус да обърне глава. Един черен седан плавно спря пред портите. Матовият прозорец откъм страната на шофьора се смъкна и една космата ръка се подаде навън и вдигна слушалката от телефонната кабина пред портите. След миг слушалката беше затръшната отново на вилката и шофьорът просто натисна с всичка сила клаксона.

Най-после големите метални порти се разтвориха със скърцане и колата потегли напред, като спря пред нея. Вратите се отключиха безшумно. Наистина ли щеше да се качи в тази кола и да потегли кой знае накъде, за да се срещне с него?

За последен път беше стояла край тези порти, за да се сбогува с родителите си. Тъгувайки за тях още преди да са потеглили, тя им беше махала с ръка от същото това място, до разбитата телефонна кабина вътре зад портите — и, спомни си тя, беше забелязала една от по-високотехнологичните охранителни камери. От онези с детектор за движение, следяща всяко нейно действие. Кам не можеше да избере по-лошо място, откъдето да я вземе колата.

Изведнъж в ума й изплуваха видения за подземна изолирана килия. Влажни бетонни стени и хлебарки, тичащи по краката й. Без истинска светлина. Из кампуса още се разпространяваха слухове за онази двойка, Джулс и Филип, които никой не беше виждал, откакто се бяха измъкнали тайно. Нима Кам мислеше, че Лус така отчаяно иска да го види, че би рискувала просто да се отдалечи от кампуса, право пред „очите“ на камерите?

Двигателят на колата още бръмчеше тихо на автомобилната алея пред нея. След миг шофьорът — мъж с тъмни очила, с дебел врат и оредяваща коса — протегна ръка. В нея имаше малък бял пощенски плик. Лус се поколеба за секунда, а после пристъпи напред, за да го вземе от пръстите му.

Материалите за писане на Кам. Плътно, кремаво картонче с неговото име, изписано с декадентски златист шрифт в долния ляв ъгъл.

Трябваше да спомена преди: „червеното око“ е обезвредено. Виж сама. Погрижих се за това, както ще се погрижа и за теб. Ще се видим скоро, надявам се.

Обезвредена? Да не искаше да каже…? Тя се осмели да хвърли поглед към камерата. Наистина го беше направил. Изрязано кръгче изолирбанд беше залепено точно върху обектива на камерата. Лус не знаеше как работеха тези неща или колко време щеше да е нужно на преподавателското тяло, за да разбере, но по някакъв странен начин изпитваше облекчение, че Кам се беше сетил да се погрижи за това. Не можеше да си представи Даниел да прояви такава предвидливост.

И Кали, и родителите й очакваха телефонни обаждания тази вечер. Лус беше прочела дългото десет страници писмо на Кали три пъти, и беше запомнила всички забавни подробности от пътуванията за уикенда до Нантъкет на приятелката си, но въпреки това нямаше понятие как да отговори на който и да е от въпросите на Кали за живота си в „Меч и Кръст“. Ако се обърнеше и влезеше вътре, не знаеше как дори ще започне да съобщава на Кали или на родителите си новите факти по странния, мрачен обрат, който бяха взели последните няколко дни. По-лесно беше изобщо да не им казва или поне докато не приключеше нещата по един или друг начин.

Плъзна се на луксозната бежова кожена задна седалка на седана и закопча предпазния колан. Шофьорът включи двигателя, без да каже и дума.

— Къде отиваме? — попита го тя.

— На едно усамотено местенце надолу по реката. Господин Брийл обича местния колорит. Просто се настани удобно и се отпусни, скъпа. Ще видиш.

Господин Брийл? Кой беше този човек? Лус никога не беше обичала да й казват да се отпусне, особено когато това напомняше на предупреждение да не задава повече въпроси. Въпреки това тя скръсти ръце на гърдите си, загледа се навън през прозореца и се опита да забрави какъв беше тонът на шофьора, когато я нарече „скъпа“.

През прозорците със затъмнени стъкла дърветата навън и сивият павиран път под тях изглеждаха кафяви. На завоя, чието западно разклонение водеше към Тъндърболт, черният седан свърна на изток. Движеха се в посока към брега. От време на време, когато техният път и този на реката се събираха, Лус виждаше кафявата вода, която лъкатушеше под тях. Двайсет минути по-късно колата забави скорост и спря пред разнебитен крайречен бар.

Беше построен от сиво, гниещо дърво, а върху набъбнала, подгизнала от водата табела над предната врата пишеше „Стикс“ с неравни червени букви, изписани на ръка с блажна боя. Гирлянда от найлонови флагчета с реклами на бира беше окачена на дървената греда под ламаринения покрив — жалък и посредствен опит за създаване на празнично настроение. Лус огледа изучаващо изображенията, нанесени с шаблон от копринен плат върху найлоновите триъгълници — палми и загорели от слънцето момичета по бикини, вдигнали бутилки с бира към широко усмихнатите си устни — и се запита кога за последен път на това място бе стъпвало истинско момиче от плът и кръв.

Двама по-възрастни типове, облечени в стил пънк-рок, седяха и пушеха на една пейка с изглед към водата. Дълги кичури коса висяха унило над застаряващите им чела, а кожените им якета имаха грозния, мръсен вид на нещо, което носеха още от младостта на стила „пънк“. Празното изражение върху загорелите им, отпуснати лица придаваше на цялата сцена още по-печален вид.

Тресавището, разположено досами двулентовата магистрала, беше започнало да залива асфалта, и пътят просто някак се губеше постепенно сред блатна трева и тиня. Лус никога не беше навлизала толкова навътре в речните тресавища.

Докато седеше, несигурна точно какво да прави, щом излезе от колата, и дали това въобще беше добра идея, предната врата на „Стикс“ се отвори с трясък и Кам излезе с дебнеща походка навън. Облягаше се хладнокръвно на остъклената врата, кръстосал крака един върху друг. Тя знаеше, че не може да я види през затъмнения прозорец на колата, но той вдигна ръка, сякаш можеше, и й махна да се приближи към него.

— Хубаво ще я оплескаме сега — промърмори Лус, преди да благодари на шофьора. Тя отвори вратата и беше посрещната от порив на солен вятър, докато изкачваше трите стъпала до дървения вход на бара.

Чорлавата коса на Кам висеше свободно около лицето му и изражението в зелените му очи беше спокойно. Единият ръкав на черната му тениска беше навит и издърпан нагоре над рамото, и Лус видя гладкото очертание на бицепса му. Опипа златната верижка в джоба си. Не забравяй защо си тук.

По лицето на Кам нямаше и следа от сбиването предишната вечер, което веднага я накара да се запита дали по лицето на Даниел имаше.

Кам й отправи любопитен поглед, като прокара език по долната си устна.

— Тъкмо пресмятах от колко ли утешителни питиета ще имам нужда, ако ми вържеш тенекия днес — каза той, като разтвори ръце за прегръдка. Лус пристъпи в тях. Много трудно беше да откаже на човек като Кам, дори и когато не беше напълно сигурна за какво моли той.

— Нямаше да те измамя — каза тя, после моментално се почувства виновна, защото знаеше, че беше изрекла думите от чувство за дълг, а не по романтичните причини, които Кам би предпочел. Беше тук само защото смяташе да му каже, че не иска да се забърква с него. — Е, какво е това място? И откога имаш личен шофьор?

— Дръж се за мен, хлапе — каза той, явно приел въпросите й като комплименти, сякаш на нея й харесваше да я откарват по разни барове, които смърдяха като вътрешността на сифон.

Изобщо не я биваше в тези неща. Кали винаги казваше, че Лус е неспособна на брутална откровеност и че именно затова се насажда в толкова много кофти ситуации с типове, на които би трябвало просто да откаже веднага. Лус трепереше. Трябваше да се разтовари от това. Тя затършува в джоба си и измъкна висулката.

— Кам.

— О, хубаво, донесла си го. — Той взе колието от ръцете й и я завъртя кръгом. — Дай да ти помогна да го сложиш.

— Не, чакай…

— Ето — каза той. — Наистина ти отива. Погледни. — Той я побутна по скърцащите дървени дъски на пода към прозореца на бара, където многобройни групи бяха разлепили съобщения за концерти — „Старите любови. Капки от омраза. Домашни фойерверки“. Лус би предпочела да разгледа някои от тях, вместо да се взира в отражението си. — Виждаш ли?

Не можеше наистина да различи чертите си в изпръсканото с кал стъкло на прозореца, но златната висулка проблясваше върху топлата й кожа. Притисна ръка към нея. Беше прекрасна. И толкова забележителна, с мъничката ръчно изработена змия, виеща се в средата. Не приличаше на никое от онези неща, които можеш да видиш по битаците на тротоара, където местни жители излагаха за продан занаятчийски произведения на надути цени за туристите; типични за щата Джорджия сувенири, произведени във Филипините. Зад отражението й в прозореца небето беше в наситено оранжев цвят като захарен бонбон, накъсан на места от тънки линии розови облаци.

— За снощи… — подхвана Кам. Тя смътно виждаше как розовите му устни се движат в стъклото над рамото й.

— Аз също исках да поговоря с теб за снощи — каза Лус, като застана до него. Виждаше самите връхчета на татуировката във форма на слънце с лъчи на тила му.

— Ела вътре — каза той, като я поведе обратно към наполовина излязлата от пантите остъклена врата. — Можем да поговорим там.

Отвътре барът беше с дървена ламперия, единствената светлина идваше от няколко мъждиви оранжеви лампи. По стената бяха окачени разклонени рога във всякакви размери и форми, а над бара висеше препариран гепард, който изглеждаше готов да се хвърли в атака всеки момент. Избеляла цветна композиция с надпис „Служители на клуб «Лос», окръг Пуласки, 1964–1965“ беше единствената друга украса на стената: на нея се виждаха стотина овални лица, които се усмихваха скромно над папийонки в пастелни цветове. Джубоксът свиреше Зиги Стардъст, а някакъв по-възрастен тип с бръсната глава и кожени панталони си тананикаше, танцувайки сам в средата на малка издигната сцена. Освен Лус и Кам единственият друг човек в заведението беше той.

Кам посочи две високи столчета. Износените зелени кожени възглавнички се бяха разцепили по средата и бежовият пълнеж избиваше навън като едри пуканки. На мястото, към което се насочи Кам, вече имаше полупразна чаша. Напитката в нея беше светлокафява и разредена с лед, чашата беше запотена.

— Какво е това? — попита Лус.

— Контрабанден алкохол от Джорджия — каза той, като отпи голяма глътка. — Не го препоръчвам за начало. — Когато тя го погледна с присвити очи, той каза: — Цял ден съм тук.

— Очарователно — каза Лус, като опипваше златното колие. — Ти на колко си — седемдесет? Да седиш сам в някакъв бар цял ден?

Макар и да не беше твърде пиян, не й се нравеше идеята да дойде чак до тук, за да скъса с него, и да го завари в състояние, в което да не може да я разбере. Освен това започваше да се чуди как ще се прибере обратно в училище. Дори не знаеше къде се намира това място.

— Оу — Кам разтърка гърдите си, точно до сърцето. — Лус, красотата на това, да си временно отстранен от училище е във факта, че никой не усеща отсъствието ти по време на часовете. Помислих си, че заслужавам малко време за възстановяване. — Той наклони глава. — Какво всъщност те притеснява? Това място ли? Или сбиването снощи? Или фактът, че не ни обслужват? — Той повиши глас, за да извика последните думи, достатъчно високо, че да накара огромен, снажен барман да излезе с олюляваща се походка от кухнята зад бара. Барманът имаше дълга, подредена на „етажи“ коса с малки плитчици, и татуировки, които приличаха на сплетена човешка коса, покриващи изцяло ръцете му. Беше невероятно мускулест и сигурно тежеше сто и петдесет кила.

Кам се обърна към Лус и се усмихна:

— Какво ще пиеш?

— Все ми е едно — каза Лус. — Всъщност нямам определени предпочитания.

— На моя купон пиеше шампанско — каза Кам. — Виждаш ли кой внимава? — Той я побутна с рамо. — Най-хубавото ви шампанско — обърна се той към бармана, който отметна глава назад и нададе престорен накъсан смях.

Без да направи опит да поиска личната карта на Лус, или дори да хвърли към нея достатъчно дълъг поглед, за да отгатне възрастта й, барманът се наведе към малък хладилник с плъзгаща се стъклена врата. Бутилките прозвънваха, докато ровеше и тършуваше. След доста време, според Лус, той се появи отново с миниатюрна бутилка „Фрекснет“. Май нещо оранжево плуваше на дъното.

— Не поемам отговорност за това — каза той, като я подаде.

Кам измъкна с пукот тапата и вдигна вежди към Лус. Тържествено наля напитката в чаша за вино.

— Исках да се извиня — каза той. — Знам, че прекалих. И се чувствам неудобно заради онова, което стана снощи с Даниел. — Изчака Лус да кимне, а после продължи: — Вместо да изпадам в ярост, трябваше просто да те послушам. На теб държа, не на него.

Наблюдавайки как мехурчетата се надигат във виното й, Лус си мислеше, че ако трябва да е честна, щеше да каже, че онзи, на когото държеше, беше Даниел, а не Кам. Трябваше да каже на Кам. Ако той вече съжаляваше, че не я беше послушал снощи, може би сега щеше да започне да я слуша. Тя вдигна чашата си, за да отпие, преди да заговори.

— О, чакай. — Кам сложи длан върху ръката й. — Не можеш да пиеш, докато не сме вдигнали тост за нещо. — Той вдигна чашата си и я погледна в очите. — Какво да бъде? Ти избери.

Остъклената врата се затръшна и типовете, които пушеха на входа, влязоха обратно вътре. По-високият, с мазна черна коса, чип нос и много мръсни нокти, хвърли един поглед на Лус и се отправи към тях.

— Какво празнуваме? — Той й се ухили похотливо, като побутна вдигнатата й чаша със своята. Наведе се към нея и тя почувства как плътта на бедрото му се притиска в нейното през фланелената му риза. — Първата вечер навън на сладураната? Кога е вечерният час?

— Празнуваме това, че ще си измъкнеш задника отново навън още в този миг — каза Кам толкова любезно, сякаш току-що беше съобщил, че Лус има рожден ден. Прикова зелените си очи върху мъжа, който оголи малките си, заострени зъби и едри венци.

— Навън, а? Само ако взема и нея със себе си.

Той понечи да сграбчи ръката на Лус. След начина, по който беше започнало сбиването с Даниел, Лус очакваше, че на Кам няма да му трябва особено оправдание да си изпусне отново нервите. Особено ако наистина пиеше тук цял ден. Но Кам остана забележително хладнокръвен.

Всичко, което направи, беше да перне ръката на онзи с бързината, грациозността и бруталната сила на лъв, който перва мишка.

Кам проследи как онзи залитна няколко крачки назад. Тръсна ръка с отегчено изражение на лицето, после погали китката на Лус, която типът се беше опитал да сграбчи.

— Съжалявам за това. Та какво казваше за снощи?

— Казвах… — Лус почувства как кръвта се отдръпна от лицето й. Точно над главата на Кам подобно на отваряща се в прозявка уста се беше разтворила огромна бездна от непрогледна тъмнина, която се простираше напред и се разгръщаше, докато се превърна в най-голямата, най-черната сянка, която някога беше виждала. Полъх на леденостуден въздух изригна от сърцевината й и Лус почувства смразяващата студенина на сянката дори върху пръстите на Кам, които още обхождаха кожата й.

— О, Боже мой — прошепна тя.

Чу се трясък на стъкло, когато онзи тип разби високата си чаша в главата на Кам.

Кам бавно се изправи от стола си и отърси няколко късчета стъкло от косата си. Обърна се с лице към мъжа, който вероятно беше два пъти по-възрастен от него и няколко сантиметра по-висок.

Лус се сви на високото си столче, отдръпвайки се от онова, което усещаше, че предстои да се случи между Кам и другия тип. И от онова, което се боеше, че може да се случи с тази стелеща се, черна като нощта сянка над главата й.

— Престанете — каза рязко огромният барман, без дори да си прави труда да вдигне очи от списанието си „Файт“.

Типът веднага посегна да замахне сляпо по Кам, който понасяше свирепите юмручни удари, сякаш бяха леки пляскания на дете.

Лус не бе единствената удивена от хладнокръвното спокойствие на Кам. Танцьорът с кожените панталони се беше свил боязливо до джубокса. А след като удари Кам няколко пъти, дори типът с мазната коса отстъпи назад и остана да стои там, смутен.

Междувременно сянката се разстилаше по тавана, тъмни пипала израстваха като плевели и се спускаха все по-близо и по-близо над главите им. Лус трепна и се сниши точно когато Кам парира един последен юмручен удар от ядосания тип.

А после реши да отвърне на удара.

Беше само едно обикновено трепване на пръстите му, сякаш Кам изтупваше от себе си сухо листо. В един миг онзи тип се беше хвърлил към лицето му, но когато пръстите на Кам докоснаха гърдите на противника му, онзи полетя — изгуби опора под краката си и излетя във въздуха: изхвърлени бирени бутилки се разпиляха след него, докато гърбът му се блъсна в отсрещната стена близо до джубокса.

Той разтърка главата си и, стенейки, започна да се надига до приклекнало положение.

— Как го направи? — Очите на Лус бяха широко отворени.

Кам я пренебрегна, обърна се към по-ниския, по-набит приятел на онзи тип, и каза:

— Ти ли си следващият?

Вторият вдигна длани:

— Това не е моята битка, човече — каза той, като се дръпна.

Кам сви рамене, пристъпи към първия, и го повдигна от пода, като го хвана отзад за тениската. Крайниците на онзи увиснаха безпомощно във въздуха като на кукла. После, с едно ловко подмятане на китката, Кам го отхвърли към стената. Той сякаш почти залепна там, докато Кам се развихри, като го удряше и повтаряше отново и отново:

— Навън, казах ти!

— Достатъчно — извика Лус, но никой от тях не я чу, или не му пукаше. На Лус й призля. Искаше да откъсне очи от окървавения нос и венци на мъжа, прикован към стената, от почти свръхчовешката сила на Кам. Искаше да му каже да забрави за това; че ще се върне сама в училище. Най-много от всичко искаше да се махне от ужасната сянка, която сега покриваше тавана и се стичаше от стените. Грабна си чантата и изтича навън в нощта.

И право в нечии обятия.

— Добре ли си?

Беше Даниел.

— Как ме намери тук? — попита тя, като зарови лице в рамото му, без да се смути. Сълзи, с които не искаше да се справи, напираха вътре в нея.

— Хайде — каза той. — Да те измъкнем оттук.

Без да поглежда назад, тя плъзна ръката си в неговата. Нагоре по ръката й се разстла топлина и проникна в тялото й. И после сълзите започнаха да се леят. Не беше честно да се чувства толкова сигурна и защитена, когато сенките още бяха толкова близо.

Дори Даниел изглеждаше нервен и разстроен. Влачеше я през мястото толкова бързо, че тя почти трябваше да подтичва, за да го настигне.

Не искаше да поглежда назад, когато усети как сенките се изсипаха от вратата на бара и закръжиха във въздуха. Но пък и не й се налагаше. Те се носеха в постоянен поток над главата й, изсмуквайки цялата светлина по пътя си. Сякаш някой разкъсваше на парчета целия свят пред очите й. В носа й се загнезди противна воня на сяра, по-ужасна от всичко, което познаваше.

Даниел също погледна нагоре и се намръщи, само че той имаше вид, сякаш просто се опитваше да си спомни къде е паркирал. Но после се случи най-странното нещо. Сенките се дръпнаха назад, като се изпариха и се превърнаха в черни локви, които се разляха и се разпръснаха.

Лус присви невярващо очи. Как Даниел беше направил това? Не го беше направил той, нали?

— Какво? — попита Даниел, с разсеян тон. Той отключи вратата откъм страната на пътника на бял форд „Таурус“ комби. — Нещо не е наред ли?

— Нямаме време да изброя безкрайно многото неща, които не са наред — каза Лус, като се отпусна на седалката на колата. — Погледни. — Тя посочи към входа на бара. Остъклената врата току-що се беше отворила със замах, за да излезе Кам. Сигурно беше проснал в безсъзнание другия тип, но нямаше вид, сякаш се е бил. Юмруците му бяха стиснати.

Даниел се ухили самодоволно и поклати глава. Лус отново и отново мушкаше безуспешно предпазния си колан в закопчалката, докато той се пресегна и отмести ръцете й. Тя затаи дъх, когато пръстите му леко докоснаха стомаха й.

— Има си номер — прошепна той, като намести закопчалката в жлеба.

Той включи двигателя, после бавно се изтегли на заден ход, подминавайки вратата на бара, без да бърза. Лус не можеше да измисли нищичко, което да каже на Кам, но й се стори идеално, когато Даниел смъкна прозореца и просто каза:

— Лека нощ, Кам.

— Лус — каза Кам, като вървеше към колата. — Не прави това. Не си тръгвай с него. Това ще свърши зле. — Тя не можеше да го погледне в очите, за които знаеше, че я умоляват да се върне. — Съжалявам.

Даниел просто потегли, без да обърне никакво внимание на Кам. Блатото изглеждаше мъгливо в здрача, а гората пред тях бе дори още по-мъглива.

— Все още не си ми казал как ме намери тук — каза Лус. — Или откъде знаеше, че съм отишла да се срещна с Кам. Или откъде си взел тази кола.

— На мис София е — обясни Даниел, като включи фаровете, когато дърветата се събраха над тях и обвиха пътя в гъста сянка.

— Мис София ти позволи да заемеш колата й?

— След години живот в онази част на Ел Ей, където се подвизават бандитите, скитниците и наркоманите — каза той, — може да се каже, че имам магически умения, когато се стигне до „заемане на коли“.

— Откраднал си колата на мис София? — сопнато възкликна Лус, като се запита как библиотекарката ще отбележи това развитие на нещата в папките си.

— Ще я върнем — каза Даниел. — Освен това тя беше доста заета с тазвечерната възстановка на Гражданската война. Нещо ми подсказва, че дори няма да забележи, че колата е изчезнала.

Едва тогава Лус осъзна с какво беше облечен Даниел. Обхвана с поглед синята униформа на войник от Съюза, чиято нелепа кафява кожена презрамка беше преметната по диагонал през гърдите му. Тя беше толкова ужасена от сенките, от Кам, от цялата зловеща сцена, че дори не беше спряла за миг, за да обхване напълно с поглед Даниел.

— Не се смей — каза Даниел, като сам се опитваше да не се засмее. — Тази вечер се измъкна от може би най-ужасното социално мероприятие за годината.

Лус не можа да се сдържи. Протегна ръка напред и леко перна с пръст едно от копчетата на Даниел.

— Срамота — каза тя, като придаде на гласа си провлечена южняшка интонация. — Тъкмо накарах да ми изгладят роклята, с която щях да бъда красавицата на бала.

Устните на Даниел бавно се извиха в усмивка, но после той въздъхна:

— Лус. Това, което направи тази вечер — положението можеше наистина да се влоши. Знаеш ли това?

Лус се загледа към пътя, подразнена, че настроението отново така внезапно бе станало мрачно. Една бухаща кукумявка отвърна на погледа й, кацнала на дърво.

— Нямах намерение да идвам тук — каза тя, което й се струваше вярно. Почти сякаш Кам я беше измамил. — Иска ми се да не бях — добави тя тихо, като се питаше къде ли беше сянката сега.

Даниел стовари юмрук върху волана и тя подскочи. Беше стиснал зъби, и на Лус й бе омразна мисълта, че именно тя беше станала причина да изглежда толкова разгневен.

— Просто не мога да повярвам, че си обвързана с него — каза той.

— Не съм — настоя тя. — Единствената причина, поради която се появих, беше, за да му кажа… — Беше безсмислено. Обвързана с Кам! Ако Даниел само знаеше, че тя и Пен прекарваха повечето си свободно време да проучват неговото семейство… е, вероятно щеше да е също толкова подразнен.

— Не е нужно да обясняваш — каза Даниел, като я прекъсна с махване на ръка. — Във всеки случай, вината е моя.

— Вината е твоя ли?

Дотогава Даниел беше отбил от пътя и беше спрял колата в края на песъчлива пътека. Той изключи фаровете и се загледаха към океана. Мъглявото небе имаше наситен тъмновиолетов оттенък, а гребените на вълните изглеждаха почти сребърни и искряха. Жилавата трева по брега плющеше на вятъра, като издаваше силен, тъжен свирещ звук. Ято проскубани чайки бяха кацнали в редица по протежение на парапета на дървеното мостче и си чистеха перата.

— Загубихме ли се? — попита тя.

Даниел не й обърна внимание. Излезе от колата, затвори вратата и тръгна към водата. Лус изчака десет мъчителни секунди, като гледаше как силуетът му се смалява в пурпурния здрач, а после изскочи от колата, за да го последва.

Вятърът удряше косата в лицето й. Вълните се блъскаха в брега, като завличаха по обратния си път усукани върви от мидени черупки и водорасли. Край водата въздухът беше по-хладен. Всичко имаше наситено солен мирис.

— Какво става, Даниел? — попита тя, като подтичваше по протежение на дюната. Чувстваше се по-тежка, когато вървеше в пясъка. — Къде сме? И какво искаш да кажеш с това, че ти си виновен?

Той се обърна към нея. Изглеждаше толкова съкрушен, маскарадната му униформа беше цялата измачкана, сивите му очи — унили. Ревът на вълните почти надви гласа му.

— Просто имам нужда от малко време да помисля.

Лус почувства как в гърлото й отново се надига буца. Най-после бе престанала да плаче, но Даниел правеше всичко това толкова трудно.

— Защо ме спасяваш тогава? Защо изминаваш целия път чак дотук да ме вземеш, после ми крещиш, после ме пренебрегваш? — Тя избърса очи с края на черната си тениска и от полепналата по пръстите й морска сол усети смъдене. — Не че това е много различно от начина, по който се отнасяш с мен през повечето време, но…

Даниел се извъртя и се удари с две ръце по челото.

— Не разбираш, Лус. — Той поклати глава. — Там е работата — ти никога не разбираш.

В гласа му нямаше никаква злоба. Всъщност, беше почти прекалено мил. Сякаш тя беше твърде тъпа, за да схване онова, което беше толкова очевидно за него, каквото и да беше то. Което я вбесяваше.

— Не разбирам? — попита тя. — Аз не разбирам? Нека ти кажа нещо за това, какво разбирам. Мислиш се за много умен ли? Прекарах три години на пълна академична стипендия в най-доброто училище, подготвящо ученици за цялата страна. А когато ме изритаха, трябваше да подам молба — да подам молба! — за да не заличат от компютърните архиви академичната ми справка.

Даниел се отдалечи, но Лус го преследваше, като правеше по една крачка напред на всяка крачка назад, която той правеше с широко отворени очи. С което вероятно го подлудяваше, но какво от това? Той си го търсеше всеки път, когато се отнасяше снизходително с нея.

— Знам латински и френски, а в средния курс печелих олимпиадата три поредни години.

Беше го притиснала към парапета на дървения мост и се опитваше да се сдържи да не го ръчка с пръст в гърдите. Не беше свършила.

— Освен това решавам неделната кръстословица, понякога за по-малко от час. Имам непогрешимо добро чувство за посока… макар и невинаги, когато става дума за момчета.

Тя преглътна и замълча за момент да си поеме дъх.

— А някой ден ще бъда психиатър, който наистина слуша пациентите си и помага на хората. Ясно? Така че не продължавай да ми говориш, сякаш съм глупава, и не ми казвай, че не разбирам, просто защото аз не мога да дешифрирам твоето непостоянно, откачено, противоречиво и, искрено казано — тя вдигна поглед към него, като изпусна шумно дъха си — наистина нараняващо поведение. — Тя бръсна една сълза, ядосана на себе си, задето се е впрегнала толкова.

— Млъкни — каза Даниел, но го каза тихо и толкова нежно, че за изненада и на двамата Лус се подчини.

— Не мисля, че си глупава. — Той затвори очи. — Мисля, че си най-умният човек, когото познавам. И най-милият. И — той преглътна, като отвори очи да я погледне право в лицето — най-красивият.

— Извинявай?

Той се загледа към океана.

— Просто съм… толкова уморен от това — каза той. Наистина звучеше изтощен.

— От какво?

Той хвърли поглед към нея с най-тъжното изражение на лицето, сякаш беше изгубил нещо скъпоценно. Това беше онзи Даниел, когото познаваше, макар че не можеше да обясни как или откъде. Това беше онзи Даниел, когото тя… обичаше.

— Можеш да ми покажеш — прошепна тя.

Той поклати глава. Но устните му все още бяха толкова близо до нейните. А изражението в очите му беше толкова привлекателно. Почти сякаш искаше тя да му покаже първа.

Тялото й се тресеше от нерви, когато се изправи на пръсти и се наведе към него. Сложи ръка на бузата му и той примигна, но не помръдна. Тя се движеше бавно, толкова бавно, сякаш се страхуваше да не го стресне, и всеки миг самата тя се чувстваше като вкаменена. И тогава, когато бяха почти толкова близо, че очите й се разкривиха, тя ги затвори и притисна устни към неговите.

Едно съвсем нежно, леко като перце докосване на устните им беше всичко, което ги свързваше, но през тялото на Лус премина огън, който никога не бе усещала преди, и тя разбра, че се нуждаеше от още от него — от целия — от Даниел. Щеше да е прекалено да иска и той да се нуждае от нея по същия начин, да я обгръща в обятията си така, както бе правил толкова много пъти в сънищата й, да отвърне на изпълнената й с желание целувка с по-силна.

Но той го направи.

Мускулестите му ръце обвиха кръста й. Той я придърпа към себе си и тя почувства ясната чиста линия на двете им тела, които се свързваха — крака, преплетени с други крака, бедра, притиснати към бедра, гърди, повдигащи се във взаимен ритъм. Даниел я притисна назад към парапета на дървеното мостче, като я прикова по-плътно към себе си, докато тя не можеше да помръдне, докато я настани точно там, където й се искаше да бъде. И всичко това — без нито веднъж да раздели страстно притиснатите им устни.

После започна наистина да я целува — отначало леко, като издаваше леки, прекрасни мъркащи звуци в ухото й. После дълго, сладко и нежно, по протежение на челюстта и надолу по шията, като я накара да изстене и да наклони глава назад. Подръпна леко косата й и тя отвори очи, за да зърне за миг първите звезди, изгряващи на нощното небе. Почувства се толкова близко до Рая, както никога преди.

Най-после Даниел се върна отново към устните й, като я целуна невероятно силно и настойчиво — засмука долната й устна, после прокара крайчето на мекия си език точно покрай зъбите й. Тя отвори уста по-широко, отчаяно копнееща да приеме в себе си по-голяма част от него, най-сетне освободила се от страха си да му покаже колко много копнее за него. Да напасне силата на целувките му със своите.

Имаше пясък в устата и между пръстите на краката, от соления вятър кожата й беше настръхнала, а от сърцето й се изливаше най-сладкото, подобно на магия чувство.

В този момент беше готова да умре за него.

Той се отдръпна и се загледа надолу към нея, сякаш искаше тя да каже нещо. Тя му се усмихна и го целуна леко по устните, като остави своите да се задържат върху неговите. Не знаеше думи, не знаеше никакъв по-добър начин да предаде онова, което изпитваше, онова, което искаше.

— Още си тук — прошепна той.

— Не могат и насила да ме извлекат — засмя се тя.

Даниел направи крачка назад, и когато отправи към нея мрачен поглед, усмивката му изчезна. Започна да крачи пред нея, като разтриваше челото си с ръка.

— Какво има? — попита тя небрежно, като го подръпна за ръкава, за да се наведе за нова целувка. Той прокара връхчетата на пръстите си по лицето й, през косата й, около шията й. Сякаш се опитваше да се увери, че тя не е сън.

Дали това бе първата й истинска целувка? Смяташе, че едва ли би трябвало да брои Тревър, така че технически наистина беше. А всичко й се струваше толкова правилно, сякаш беше предопределена за Даниел и той — за нея. Той миришеше… прекрасно. Устата му имаше сладък и наситен вкус. Беше висок и силен, и…

… се изплъзваше от прегръдката й.

— Къде отиваш? — попита тя.

Присви коленете си и се сниши с няколко сантиметра, като се облегна на дървения парапет и погледна към небето. Имаше вид, сякаш нещо го боли.

— Каза, че нищо не може да те откъсне — изрече той приглушено. — Но ще го сторят. Може би просто закъсняват.

— Те ли? Кои? — попита Лус, като се огледа из пустия плаж. — Кам ли? Мисля, че го загубихме.

— Не. — Даниел започна да се отдалечава надолу по дървения мост. Трепереше. — Невъзможно е.

— Даниел.

— То ще дойде — прошепна той.

— Плашиш ме. — Лус вървеше зад него, като се опитваше да не изостава. Защото внезапно, макар да не искаше, изпита чувството, че знае какво имаше предвид той. Не Кам, а нещо друго, някаква друга заплаха.

Лус усещаше ума си замъглен. Думите на Даниел отекваха в ума й, отеквайки със зловеща истинност, но доводите зад тях й убягваха. Подобно на частица от сън, който не можеше да си спомни изцяло.

— Говори ми — каза тя. — Кажи ми какво става.

Той се обърна, с лице, бледо като цвят на божур, с ръце, протегнати така, сякаш се предаваше.

— Не знам как да го спра — прошепна той. — Не зная какво да правя.