Лорън Кейт
Паднали ангели (20)

19
Далече от очите

Най-горе на стълбите имаше равна тухлена стена. Задънените улици от всякакъв вид винаги бяха карали Лус да изпитва клаустрофобия, а тук беше още по-лошо заради ножа, насочен към гърлото й. Осмели се да хвърли поглед назад към стръмното стълбище, което бяха изкачили. Оттук падането изглеждаше много дълго и мъчително.

Мис София отново говореше на различни езици, като мърмореше под носа си, докато сръчно отваряше нова скрита врата. Тя блъсна Лус в мъничък параклис и заключи вратата зад тях. Вътре бе смразяващо студено и миришеше натрапчиво на тебеширен прах. Лус се насили да диша, да преглътне слюнката с вкус на жлъчка, събрала се в устата й.

Пен не можеше да е мъртва. Невъзможно беше цялото това нещо да се е случило току-що. Мис София не можеше да е толкова зла.

Даниел й беше казал да се довери на мис София. Беше казал на Лус да отиде с нея, докато той успее да дойде да я вземе…

Мис София не обръщаше внимание на Лус: просто се движеше из стаята, като палеше свещ след свещ, коленичейки пред всяка, и все така нареждаше нещо на език, който Лус не разбираше. Проблясващите дарохранителници показваха, че параклисът е чист и добре поддържан, което означаваше, че сигурно там скоро беше влизал някой. Но със сигурност мис София беше единствената в кампуса, която имаше ключ за скритата врата. Кой друг изобщо знаеше, че това място съществува?

Таванът от червени плочки беше наклонен и неравен. Широки, избелели гоблени обгръщаха стените: по тях имаше изображения на зловещи създания — получовеци, полуриби — които се биеха върху бушуващо море. Далече отпред имаше малък бял олтар, а по протежение на сивия каменен под имаше няколко реда прости дървени скамейки. Лус трескаво се заоглежда за изход, но нямаше други врати, и никакви прозорци.

Краката на Лус трепереха от ярост и страх. Агонизираше заради Пен, предадена и лежаща сама в подножието на стълбите.

— Защо правите това? — попита тя, като се отдръпна назад и се опря с гръб в сводестите врати на параклиса. — Аз ви имах доверие.

— Ти сама си си виновна за това, скъпа — каза мис София, като изви грубо ръката на Лус. После кинжалът отново опря в шията й и мис София я подкара към пътеката между скамейките в параклиса. — В най-добрия случай доверието е лекомислен стремеж. В най-лошия, е добър начин да си намериш смъртта.

Мис София побутна Лус към олтара:

— Сега бъди послушна и легни, става ли?

Тъй като ножът все още беше твърде близо до гърлото й, Лус направи каквото й казаха. Почувства хладно място върху шията си и вдигна ръка да го докосне. Когато отдръпна пръсти, връхчетата им бяха червени от малки като точици петънца кръв там, където ножът я беше убол. Мис София плесна ръката й, за да я накара да я свали.

— Ако мислиш, че това е лошо, би трябвало да видиш какво изпускаш навън — каза тя, с което накара Лус да потръпне. Даниел беше навън.

Олтарът представляваше квадратна бяла платформа — единична каменна плоча, не по-голяма от самата Лус. Изпита студ и се почувства отчаяно изложена на показ и уязвима върху него, като си представи скамейките, изпълнени с подобни на сенки богомолци, очакващи да започне изтезанието й.

Като погледна право нагоре, видя, че в този подобен на пещера параклис имаше прозорец — голяма розетка от цветно стъкло, подобна на капандура в тавана. Имаше сложна геометрична флорална шарка, с червени и пурпурни рози на тъмносин фон. На Лус щеше да й се струва много по-красиво, ако предлагаше изглед навън.

— Да видим, къде сложих… а, да! — Мис София посегна под олтара и измъкна оттам парче дебело въже. — Сега недей да се гърчиш — каза тя, като размаха ножа към Лус. После се залови да привързва Лус към четири дупки, пробити в повърхността на олтара. Първо всеки глезен, после всяка китка. Лус се опитваше да не се извива, докато я връзваха като за жертвоприношение. — Идеално — каза мис София, като дръпна здраво сложните възли.

— Планирали сте всичко това — осъзна Лус, ужасена.

Мис София се усмихна така мило, както първия ден, когато Лус беше влязла неуверено в библиотеката.

— Бих казала, че не е нищо лично, Лусинда, но всъщност е — изкиска се тя. — Отдавна чакам този миг насаме с теб.

— Защо? — попита Лус. — Какво искате от мен?

— Колкото до теб, просто искам да те елиминирам — каза мис София. — Даниел е онзи, когото искам да освободя.

Тя остави Лус върху олтара и отиде до една катедра близо до краката на Лус. Вдигна книгата на Григори върху катедрата и бързо запрелиства страниците. Лус си спомни мига, когато за пръв път я беше отворила и беше видяла лицето си до това на Даниел. Как накрая я бе осенило осъзнаването, че той е ангел. Тогава тя не знаеше почти нищо, и въпреки това беше сигурна: снимката означаваше, че тя и Даниел можеха да бъдат заедно.

Сега това й се струваше невъзможно.

— Просто си седиш там, бленувайки за него, нали? — попита мис София. Тя захлопна книгата и стовари юмрук върху корицата й. — Точно това е проблемът.

— Какво ви става? — Лус се надигна, изпъвайки въжетата, които я привързваха към олтара. — Какво ви влиза в работата какви чувства изпитваме Даниел и аз един към друг, или изобщо с кого излиза, който и да било от двама ни? — Тази психарка нямаше нищо общо с тях.

— Бих искала да си поговоря с онзи — който и да е той, — на когото е хрумнало, че е толкова гениална идея да постави съдбата на безсмъртните души на всички ни в ръцете на две болни от любов деца. — Тя вдигна треперещ юмрук високо във въздуха. — Искат балансът да бъде наклонен? Ще им покажа аз едно накланяне на баланса. — Върхът на кинжала й засия на светлината на свещите.

Лус отдръпна очи от острието.

— Вие сте луда.

— Ако желанието да доведа докрай най-дългата, най-голямата битка, водена някога, означава, че съм луда — тонът на мис София намекваше, че Лус е истинска тъпачка, задето вече не знае всичко това, — така да бъде.

Представата, че мис София може да има каквото и да е влияние в завършека на битката, не се вместваше в ума на Лус. Даниел водеше битка навън. Това, което ставаше тук вътре, не можеше да се сравнява с тази битка. Независимо дали мис София бе преминала на другата страна.

— Казаха, че ще бъде истински Ад на земята — прошепна Лус. — Краят на дните.

Мис София започна да се смее.

— Сега сигурно ти се струва така. Толкова ли си изненадана, че аз съм от добрите, Лусинда?

— Ако вие сте на страната на добрите — процеди Лус, — това не звучи като война, която си струва да се води.

Мис София се усмихна, сякаш беше очаквала Лус да каже точно тези думи.

— Твоята смърт може да е точно подтикът, от който се нуждае Даниел. Едно малко побутване в правилната посока.

Лус се загърчи върху олтара.

— Вие… вие не бихте ме наранили.

Мис София прекоси параклиса обратно в нейната посока и приближи лице. Изкуственият, напомнящ за бебешка пудра аромат на стара жена изпълни ноздрите на Лус и тя се задави.

— Разбира се, че бих — каза мис София, като разлюля буйната си сребриста разчорлена коса. — Ти си човешкият еквивалент на мигрената.

— Но аз просто ще се върна. Даниел ми каза. — Лус преглътна мъчително. След седемнайсет години.

— О, не, няма. Не и този път — каза мис София. — През онзи първи ден, когато влезе в библиотеката ми, видях нещо в очите ти, но не можах да определя точно какво. — Тя наведе глава и се усмихна на Лус. — Срещала съм те много пъти преди, Лусинда, и през повечето време си абсолютна досадница.

Лус се скова, почувствала се уязвима и изложена на показ, сякаш беше гола върху този олтар. Едно беше Даниел да я е срещал в други животи — но дали и други я бяха познавали?

— Този път — продължи мис София, — ти имаше известно предимство. Истинска искра. Но го нямаше до тази вечер, до тази прекрасна случайна забележка за твоите родители — агностици.

— Какво за родителите ми? — процеди Лус.

— Ами, скъпа, причината, поради която се връщаш отново и отново, е защото всички други пъти, когато си се раждала, си била въвеждана в религиозно вярване. Този път, когато родителите ти са избрали да не те кръщават, те успешно са оставили малката ти душа на разположение на всеки, който реши да посегне към нея. — Тя театрално сви рамене. — Отсъствието на ритуал, който да те въведе в религията, се равнява на ново прераждане за Лус. Малка, но съществена пролука в твоя житейски цикъл.

Възможно ли беше Ариана и Габ да бяха намеквали именно за това в гробището? Главата на Лус започна да пулсира. Пелена от червени петънца замъгли зрението й и тя чу звънтене в ушите си. Примигна бавно, почувствала дори това леко докосване от затварянето на клепачите си като взрив из цялата си глава. Почти се зарадва, че вече лежи. Иначе може би щеше да припадне.

Ако това беше наистина краят… ами, не можеше да бъде.

Мис София се наведе плътно към лицето на Лус и заедно с думите от устата й се разлетя слюнка.

— Когато умреш тази вечер — умираш завинаги. Това е. Капут. В този живот не си нищо повече от това, което изглеждаш: едно глупаво, себично, невежо, разглезено момиченце, което си мисли, че дали светът ще живее, или ще умре, зависи от това, дали то ще успее да излезе с някакво привлекателно момче в училище. Дори ако със смъртта ти не би се постигнало нещо толкова дългоочаквано, бляскаво и велико, пак щях да се наслаждавам на този момент, докато те убивам.

Лус загледа как мис София вдигна ножа и допря пръст до острието му.

Умът на Лус беше замаян. През целия ден се бяха случили толкова много събития, които трябваше да осмисли, толкова много хора й казаха толкова различни неща. Сега кинжалът беше вдигнат над сърцето й и очите й отново се замаяха. Почувства натиска на острието върху гърдите си, почувства как мис София обхожда опипом с острието гръдната й кост, за да намери мястото между ребрата й, и си помисли, че във влудяващата реч на мис София имаше някаква истина. Да възлага толкова много надежда на силата на истинската любов — която, струваше й се, тя самата едва започваше да съзира — беше ли наивно? В крайна сметка, истинската любов не можеше да спечели онази битка навън. Може би дори не беше в състояние да я спаси от смърт точно там на този олтар.

Но трябваше. Сърцето й още биеше за Даниел — а докато това не се променеше, нещо дълбоко в Лус вярваше в тази любов, в силата й да я превърне в по-добра версия на самата нея, да превърне нея и Даниел в нещо бляскаво и добро…

Лус извика, когато острието бодна кожата й — а после и от ужас, когато прозорецът от цветно стъкло над тях сякаш се разтресе и въздухът около нея се изпълни със светлина и шум.

Неясен звук на великолепна музика. Ослепително ярка светлина.

Значи беше умряла.

Кинжалът се беше забил по-дълбоко, отколкото беше усетила. Лус продължаваше към следващото място. Как иначе да обясни сияйните, преливащи се във всички цветове на дъгата сенки, които кръжаха над нея, спускайки се от небето, водопада от проблясващи светлинки, небесното сияние? На топлата сребриста светлина беше трудно да види ясно каквото и да било. Плъзгайки се по кожата й, на допир тя беше като най-меко кадифе, като белтъчна глазура върху торта. Въжетата, с които бяха вързани ръцете и краката й, бяха разхлабени, после се смъкнаха, и тялото й — или може би това беше душата й — можеше свободно да се понесе нагоре в небето.

Но после тя чу как мис София изкряска жално:

— Не още! Случва се твърде скоро! — Старата жена беше отдръпнала рязко кинжала от гърдите на Лус.

Лус примигна бързо. Китките й. Незавързани. Глезените й. Свободни. Мънички късчета синьо и червено, зелено и златисто рисувано стъкло се бяха посипали навсякъде по кожата й, по олтара, по пода под него. Прободоха я като жила, когато ги бръсна от себе си, и оставиха мънички струйки кръв по горната част на ръцете й. Тя присви очи нагоре към зейналата дупка в тавана.

В такъв случай, не беше мъртва, а спасена. От ангели.

Даниел беше дошъл за нея.

Къде беше той? Тя почти не виждаше. Искаше й се да гази през светлината, докато пръстите й го намерят, сключат се зад тила му и никога, никога, никога вече не го пуснат.

Към тялото на Лус и около него се носеха само живите блясковопрозрачни силуети, като пълна стая с проблясващи пера. Те долетяха на ята към нея, като се погрижиха за местата по тялото й, където я бяха порязали разбитите стъкла. Снопове ефирна светлина, които сякаш по някакъв начин отмиха кръвта от ръцете й и от дълбоката порезна рана в гърдите й, докато тялото й беше напълно възстановено.

Мис София беше изтичала до далечната стена и неистово бърникаше по тухлите, опитвайки се да намери тайната врата. Лус искаше да я спре — да я накара да отговаря за това, което беше направила, и за онова, което едва не беше сторила, — но после част от сребърната блещукаща светлина придоби едва доловим виолетов оттенък и започна да оформя очертанията на фигура.

Ярко пулсиране разтърси стаята. Светлина, толкова бляскава, че можеше да надмине по блясък слънцето, накара стените да се разтресат с тътен, а свещите — да се разлюлеят и потрепнат във високите си бронзови поставки. Зловещите гоблени се развяха и се заудряха с плясък в каменната стена. Мис София се сниши, но допирът на потрепващата светлина беше като дълбок масаж, чак надолу до костите на Лус. А когато светлината се концентрира, разстилайки топлина из стаята, тя прие формата, която Лус познаваше и обожаваше.

Даниел стоеше пред нея, пред олтара. Беше без риза, бос, само по бели ленени панталони. Усмихна й се, после затвори очи и разпери ръце отстрани на тялото си. После, предпазливо и много бавно, сякаш за да не я стресне, той издиша дълбоко и крилете му започнаха да се разгъват.

Появиха се постепенно, започвайки от основата на раменете му — два бели израстъка, разпростиращи се от гърба му, които ставаха по-високи, по-широки, по-плътни, докато се разгръщаха назад, и нагоре, и навън. Лус обхвана с поглед нащърбените краища, копнееща да ги докосне с ръце, с бузи, с устни. Вътрешната страна на крилете му засия с кадифен блясък във всички цветове на дъгата. Точно както в съня й. Само че сега, когато сънят най-сетне се сбъдваше, тя можеше за пръв път да погледне крилете му, без да почувства замайване, без да напряга очи. Можеше да попие с поглед целия блясък на Даниел.

Той още сияеше, сякаш осветен отвътре. Тя още виждаше ясно виолетово-сивите му очи и устата му с пълни устни. Силните му ръце и широките рамене. Можеше да протегне ръка и да се сгуши в светлината на любимия си.

Той посегна към нея. Лус затвори очи при докосването му, като очакваше нещо твърде неземно, не от този свят, на което човешкото й тяло да окаже съпротива. Но не. Това си беше просто, успокояващо, Даниел.

Тя протегна ръка зад гърба му да опипа крилете му. Посегна към тях нервно, сякаш можеха да я опарят, но те се разпериха плавно около пръстите й, по-меки от най-мекото кадифе, от най-луксозния килим. Точно каквото обичаше да си представя, че ще бъде усещането от докосването до пухкав, напоен със слънце облак, ако можеше да го вземе в шепи.

— Ти си толкова… прекрасен — прошепна тя в гърдите му. — Искам да кажа, винаги си бил прекрасен, но това…

— Плаши ли те? — прошепна той. — Боли ли те да гледаш?

Тя поклати глава:

— Мислех си, че може да ме заболи — каза тя, като си спомни сънищата си. — Но ме боли да не гледам.

Той въздъхна, облекчен:

— Искам да се чувстваш в безопасност с мен. — Искрящата светлина около тях падаше като конфети, и Даниел я притегли към себе си. — Това е твърде много, за да го възприемеш.

Тя наклони глава назад и разтвори устни, изгаряща от желание да направи точно това.

Прекъсна ги шумното затръшване на врата. Мис София беше намерила стълбите. Даниел кимна леко и ярка фигура от светлина се стрелна през тайната врата след жената.

— Какво беше това? — попита Лус, като гледаше с отворена уста след светлинната диря, която бързо изчезваше през отворената врата.

— Помощник. — Даниел обърна брадичката й назад.

А после, макар че Даниел беше с нея и тя се чувстваше обичана и защитена и спасена, почувства също да я пробожда и остра тръпка на несигурност, когато си спомни всички мрачни неща, които се бяха случили току-що, и Кам и неговите тътнещи черни създания. Из ума й все още се надбягваха толкова много въпроси, за които нямаше отговор, толкова много ужасни събития, които й се струваше, че никога няма да проумее. Като смъртта на Пен, бедната мила невинна Пен, жестокият й, безсмислен край. Мисълта завладя Лус и устната й започна да трепери.

— Пен е мъртва, Даниел — каза тя. — Мис София я уби. И за миг ми се стори, че е убила и мен.

— Никога не бих позволил това да се случи.

— Как се сети да ме потърсиш тук? Как така винаги знаеш как да ме спасиш? — Тя поклати глава. — О, Боже мой — прошепна бавно, когато истината я осени изведнъж. — Ти си моят ангел-пазител.

Даниел се подсмихна:

— Не точно. Макар да мисля, че ми правеше комплимент.

Лус се изчерви:

— Тогава какъв ангел си?

— Точно в момента, един вид, съм между две специалности — каза Даниел.

Зад него, останалата сребърна светлина в стаята се разля в езерце и се раздели наполовина. Лус се обърна да я гледа, с думкащо в гърдите сърце, докато сиянието най-после се събра, както около фигурата на Даниел, около две отделни тела:

Ариана и Габ.

Крилете на Габ вече бяха разгънати. Бяха широки и меки като плюш, и три пъти по-големи от тялото й. Перести, с гладко набраздени краища, както изглеждаха ангелските криле върху поздравителните картички и във филмите, и със съвсем лек оттенък на възможно най-бледото розово около връхчетата. Лес забеляза, че пърхат съвсем леко — и че краката на Габ са на няколко сантиметра от земята.

Крилете на Ариана бяха по-гладки, по-лъскави и с по-ясно очертани краища, почти като на гигантска пеперуда. Отчасти полупрозрачни, те сияеха и хвърляха местещи се млечносинкави призми от светлина по каменния под отдолу. Подобно на самата Ариана, те бяха странни и примамливи, и не се спираха и за миг.

— Трябваше да се сетя — каза Лус и по лицето й се разля усмивка.

Габ се усмихна в отговор, а Ариана направи към Лус лек реверанс.

— Какво става навън? — попита Даниел, забелязал разтревоженото изражение върху лицето на Габ.

— Трябва да измъкнем Лус оттук.

Битката. Още ли не беше свършила? Ако всички — Даниел, и Габ, и Ариана — бяха тук, трябва да са победили — нали така? Очите на Лус се стрелнаха бързо към тези на Даниел. Изражението му не издаваше нищо.

— А някой трябва да тръгне след София — каза Ариана. — Не може да е действала сама.

Лус преглътна.

— Тя на страната на Кам ли е? Да не би да е нещо като… дявол? Паднал ангел? — Това беше един от малкото термини, които беше запомнила от лекцията на мис София.

Даниел беше стиснал зъби. Дори крилете му изглеждаха вцепенени от ярост.

— Не е дявол — промърмори той, — но едва ли може да се каже и че е ангел. Мислехме, че е на наша страна. Изобщо не биваше да я допускаме толкова близо.

— Тя беше сред двайсет и четиримата старейшини — добави Габ. Тя свали крака на земята и прибра бледорозовите си криле зад гърба, за да може да седне на олтара. — Много уважавана позиция. Държеше тази част от себе си добре скрита.

— Щом се качихме тук, тя сякаш полудя — каза Лус. Разтри мястото на шията си, където я беше пробол кинжалът.

— Те наистина са луди — каза Габ. — Но много амбициозни. Тя участва в тайна секта. Трябваше да го разбера по-рано, но сега знаците са много ясни. Те наричат себе си „Зесмелим“. Обличат се еднакво и всички притежават известна… елегантност. Винаги съм смятала, че целят по-скоро показност, отколкото нещо друго. Никой на Небето не ги приемаше на сериозно — уведоми тя Лус, — но сега ще ги приемат. Това, което тя направи тази вечер, е основание за прогонване. Може да й се наложи да вижда Кам и Моли по-често, отколкото си е мислила.

— Значи Моли също е паднал ангел — каза бавно Лус. От всичко, което беше научила днес, това звучеше най-смислено.

— Лус, всички сме паднали ангели — каза Даниел. — Просто някои от нас са на едната страна… а някои са на другата.

— Има ли някой друг тук, който да е — тя преглътна — на другата страна?

— Роланд — каза Габ.

— Роланд? — Лус беше зашеметена. — Но вие бяхте приятели с него. Винаги е бил толкова обаятелен и страхотен.

Даниел само сви рамене. Ариана бе тази, която изглеждаше угрижена. Крилете й удряха печално, нервно, и изпращаха полъх на прашен вятър.

— Ще си го върнем някой ден — каза тя тихо.

— Ами Пен? — попита Лус, чувствайки как в дъното на гърлото й се стяга възел и напират сълзи.

Но Даниел поклати глава, като стисна ръката й:

— Пен беше смъртна. Невинна жертва в една дълга, безсмислена война. Толкова съжалявам, Лус.

— Значи цялата онази светлина там…? — попита Лус. Гласът заседна в гърлото й. Все още не можеше да се застави да говори наистина за Пен.

— Просто една от много битки, които водим срещу демоните — каза Габ.

— Е, кой победи?

— Никой — каза Даниел горчиво. Вдигна голяма отломка от тавана от цветно стъкло и я метна през параклиса. Тя се разби на стотици мънички късчета, но, изглежда, с нищо не уталожи гнева му. — Никой никога не побеждава. Почти невъзможно е един ангел да унищожи друг. Всичко е просто голям бой, и всички се уморяват и решават да приключат за нощта.

Лус се сепна, когато в ума й се мярна странен образ. Във видението й една от дългите черни светкавици, които бяха поразили Пен, удряше Даниел точно по рамото. Тя отвори очи и погледна към дясното му рамо. По гърдите му имаше кръв.

— Наранен си — прошепна тя.

— Не — каза Даниел.

— Той не може да бъде ранен, той е…

— Какво е това в горната част на ръката ти, Даниел? — попита Ариана, като посочи към гърдите му. — Кръв ли е?

— На Пен е — каза рязко Даниел. — Намерих я в подножието на стълбите.

Сърцето на Лус се сви.

— Трябва да погребем Пен — каза тя. — До баща й.

— Лус, миличка — каза Габ, като се изправи. — Иска ми се да имаше време за това, но точно сега трябва да вървим.

— Няма да я изоставя. Тя си няма никой друг.

— Лус — каза Даниел, като разтриваше челото си.

— Тя умря в ръцете ми, Даниел. Защото не знаех никакъв по-добър вариант от това, да последвам мис София до онази стая за изтезания. — Лус погледна и тримата. — Защото никой от вас не ми каза нищо.

— Добре — каза Даниел. — Ще уредим нещата за Пен възможно най-добре. Но след това трябва да те отведем далече оттук.

Силен порив на вятъра нахлу през пролуката в тавана, като подухна пламъчетата на свещите и те потрепнаха, и разлюля останалите парчета стъкло в счупения прозорец. В следващия момент те се посипаха в дъжд от остри дълги и тесни отломки.

Точно навреме, Габ се плъзна от олтара и дойде да застане до Лус. Изглеждаше невъзмутима.

— Даниел е прав — каза тя. — Примирието, което обявихме след битката, важи само за ангелите. А сега, когато толкова много хора знаят за… — тя направи пауза, прочиствайки гърло — промяната в твоя статут на смъртна, там навън има мнозина лоши, които ще се заинтересуват от теб.

Крилете на Ариана я повдигнаха от земята.

— И мнозина добри, които ще се притекат на помощ, за да ги отблъснем — каза тя, като се плъзна към другата страна на Лус, сякаш за да я успокои.

— Все още не схващам — каза Лус. — Защо е толкова важно. Защо аз съм толкова важна? Само защото Даниел ме обича ли?

Даниел въздъхна:

— Това е част от всичко, колкото и невинно да звучи.

— Знаеш, че всички обичат да мразят щастливите двойки от влюбени гълъбчета — обади се Ариана.

— Скъпа, това е много дълга история — каза й Габ: гласът на разума.

— Можем да ти я разказваме само постепенно, глава по глава.

— И както с крилете ми — добави Даниел, — ще трябва сама да осъзнаеш голяма част от нея.

— Но защо? — попита Лус. Този разговор беше толкова смазващ. Чувстваше се като дете, на което казваха, че ще разбере всичко, когато порасне. — Защо не можете просто да ми помогнете да разбера?

— Можем да помогнем — каза Ариана, — но не можем да ти стоварим всичко наведнъж. По същия начин, както никога не бива да стряскаш някой, който ходи насън, за да се събуди. Прекалено опасно е.

Лус обви ръце около тялото си:

— Това би ме убило — каза тя, изричайки думите, които останалите заобикаляха.

Даниел обви ръце около нея.

— Случвало се е преди. А ти вече преживя достатъчно близки срещи със смъртта за една нощ.

— И какво? Сега просто трябва да напусна училище? — Тя се обърна към Даниел. — Къде ще ме заведеш?

Челото му се сбърчи и той извърна поглед от нея.

— Аз не мога да те отведа никъде. Ще привлече твърде много внимание. Ще се наложи да разчитаме на някой друг. Тук има един смъртен, на когото можем да се доверим. — Той погледна Ариана.

— Ще го доведа — каза тя, като се надигна.

— Няма да те оставя — каза Лус на Даниел. Устната й потрепери. — Току-що си те върнах обратно.

Даниел я целуна по челото, разпалвайки топлина, която се разнесе из тялото й.

— За щастие, все още имаме малко време.