Лорън Кейт
Паднали ангели (21)

20
Зазоряване

Зазоряване. Зората на последния ден, който Лус щеше да посрещне в „Меч и Кръст“ за — ами, всъщност, не знаеше за колко време напред. Едно-единствено гукане на див гълъб отекна в тъмнооранжевото небе, когато тя пристъпи през обвитите в кудзу врати на гимнастическия салон. Бавно се отправи към гробището, ръка за ръка с Даниел. Мълчаха, докато вървяха през неподвижната трева на училищния двор.

Точно преди да излязат от параклиса, един по един, останалите бяха прибрали крилете си. Беше отрезвяващ, изтощителен процес, който ги остави отпуснати като в летаргия, щом се върнаха в човешки образ. Докато наблюдаваше трансформацията, Лус не можеше да повярва как масивните, блестящи криле можеха да станат толкова малки и немощни, като накрая изчезнаха в кожата на ангелите.

След като всичко свърши, тя беше прокарала ръка по голия гръб на Даниел. За първи път той й се стори спокоен, чувствителен към докосването й. Но кожата му беше гладка и без нито едно петънце, като на бебе. А в лицето му, в лицата на всички тях, Лус все още можеше да види сребърната светлина, която се излъчваше вътре в тях, блестяща във всички посоки.

Накрая бяха отнесли тялото на Пен обратно нагоре по стръмните каменни стълби до параклиса, бяха почистили стъклата от олтара, и го бяха положили там. Нямаше начин да успеят да я погребат тази сутрин — не и докато гробището гъмжеше от смъртни, както беше предсказал Даниел.

За Лус беше невероятно мъчително да приеме, че ще трябва да се задоволи да прошепне няколко последни думи на приятелката си в параклиса. Всичко, което се сети да каже, беше: „Сега си при баща си. Знам, че той е щастлив да те има отново при себе си“.

Даниел щеше да погребе Пен както трябва веднага щом училището се успокоеше — а Лус щеше да му покаже къде е гробът на бащата на Пен, за да може Пен да бъде положена до него. Това беше най-малкото, което можеше да направи.

Сърцето й бе натежало, докато прекосяваха кампуса. Усещаше джинсите и късото си потниче разтеглени и мръсни. Ноктите й се нуждаеха от едно хубавичко изтъркване, и тя се радваше, че наоколо няма огледала, за да види какво става с косата й. Толкова много й се искаше да можеше да върне обратно тъмната половина от нощта — да можеше да спаси Пен, най-вече, — и в същото време да запази красивите части. Върховната тръпка от това, че беше сглобила истинската самоличност на Даниел. Моментът, когато той се появи пред нея в целия си блясък. Моментът, когато стана свидетелка как на Ариана и Габ им пораснаха криле. Толкова голяма част от това беше толкова прекрасно.

Толкова много от него беше довело до пълно, ужасно унищожение.

Можеше да го почувства в атмосферата, като епидемия. Можеше да го прочете върху лицата на многобройните ученици, които се шляеха из училищния двор. Беше малко прекалено рано някой от тях да се осъзнае сам, което означаваше, че сигурно всички бяха чули, видели или усетили някаква част от битката, състояла се снощи. Какво щяха да знаят? Дали някой вече търсеше Пен? Или мис София? Какво ли смяташе някой от тях, че се е случило? Всички се бяха разделили по двойки и разговаряха с приглушен шепот. Лус копнееше да се позавърти по-близо до тях и да подслуша.

— Не се тревожи. — Даниел стисна ръката й. — Просто имитирай някое от обърканите изражения на лицата им. Никой няма да се усъмни в нас.

Макар че Лус се чувстваше безкрайно биеща на очи, той беше прав. Погледът на никой от останалите ученици не се задържа върху тях двамата по-дълго, отколкото върху който и да е друг.

При портите на гробището проблясваха синьо-бели лампи на полицейски коли, които хвърляха отблясъци върху листата на дъбовете отгоре. Входът беше отцепен с жълта полицейска лента.

Лус видя черния силует на Ранди, очертан на фона на изгрева пред тях. Тя крачеше пред входа на гробището и крещеше в блутуут слушалка, прикрепена към яката на безформеното й поло.

— Мисля, че трябва да го събудите — изкрещя тя в устройството. — В училището имаше инцидент. Непрекъснато ви повтарям… не знам.

— Редно е да те предупредя — каза Даниел на Лус, докато я насочваше далече от Ранди и мигащите светлини на полицейските коли, през дъбовата горичка, която обграждаше гробището от три страни. — Там долу ще ти се види странно. Стилът на воюване на Кам е по-неподреден от нашия. Не е кървав, просто е… различен.

Лус не смяташе, че много неща могат да я разтревожат на този етап. Няколко съборени статуи със сигурност нямаше да я разстроят. Проправяха си внимателно път през гората, трошливи есенни листа хрущяха под краката им. Лус си помисли как, снощи, тези дървета бяха погълнати от тътнещия облак сенки с форма на скакалци. Сега нямаше и следа от тях.

Скоро Даниел посочи към една лошо огъната част от изработената от ковано желязо ограда на гробището.

— Можем да влезем там, без да ни видят. Ще трябва да побързаме.

Когато излезе от укритието на дърветата, Лус бавно проумя какво искаше да каже Даниел с думите, че гробището изглежда различно. Стояха на ръба, недалече от гроба на бащата на Пен в източния ъгъл, но беше невъзможно да виждат на повече на няколко стъпки пред себе си. Въздухът над училищния двор беше толкова мрачен, че можеше дори да не се брои за въздух. Беше гъст, сив и зърнест, и Лус трябваше да размаха ръце през него като ветрило само за да вижда пред лицето си.

Тя потърка пръсти.

— Това да не е…

— Прах — каза Даниел, като взе ръката й, докато вървяха. Той можеше да вижда през него, не му се налагаше да се дави и да кашля, за да го изкара от дробовете си, както Лус. — По време на война ангелите не умират. Но битките им оставят след себе си този плътен килим от прах.

— Какво става с него?

— Не много, освен факта, че озадачава смъртните. В крайна сметка ще се слегне, а после те ще започнат да го изучават с цели купища. В Пасадена има някакъв луд учен, който мисли, че този прах идва от НЛО.

Потръпвайки, Лус си помисли за неразпознаваемия летящ черен облак от подобни на насекоми създания. Този учен можеше и да не е много далече от истината.

— Бащата на Пен е погребан тук горе — каза тя, като посочи, когато наближиха ъгъла на гробището. Колкото и зловеща да беше прахта, тя изпита облекчение, че всички гробове, статуи и дървета в пределите на гробището, изглежда, бяха останали непокътнати. Тя се смъкна на колене и избърса слоя прах от гробницата, за която смяташе, че е на бащата на Пен. Треперещите й пръсти леко почистиха буквите, от които почти й се доплака:

Станфорд Локууд,

НАЙ-ДОБРИЯТ БАЩА НА СВЕТА

Мястото до гроба на господин Локууд беше голо. Лус се изправи и печално тропна с крак по земята, мразейки мисълта, че приятелката й ще се присъедини към него там. Мразейки факта, че дори не можеше да присъства, за да почете Пен както трябва.

Хората винаги говореха за Рая, когато някой умреше, за това, как били сигурни, че покойният е там. Лус никога не беше имала чувството, че знае правилата, а сега се чувстваше още по-малко подготвена да говори за онова, което е могло или не е могло да бъде.

Тя се обърна към Даниел, със сълзи в очите й. Лицето му помръкна при вида на тъгата й.

— Ще се погрижа за нея, Лус — каза той. — Знам, че не е така, както ти искаше, но ще направим най-доброто, което можем.

Сълзите идваха по-трудно. Лус подсмърчаше и хълцаше, и си искаше Пен обратно толкова силно, че й се стори, че може да припадне.

— Не мога да я оставя, Даниел. Как мога?

Даниел нежно избърса сълзите й с опакото на дланта си.

— Това, което се случи с Пен, е ужасно. Огромна грешка. Но когато си тръгнеш днес, няма да я изоставяш. — Той положи ръка върху сърцето на Лус. — Тя е с теб.

— И въпреки това, не мога…

— Можеш, Лус. — Гласът му беше твърд. — Повярвай ми. Нямаш представа на колко много силни и невъзможни неща си способна. — Той извърна очи от нея, нататък към дърветата. — Ако в този свят е останало някакво добро, скоро ще разбереш.

Единично изсвирване от сирена на полицейска кола накара и двамата да подскочат. Затръшна се врата на кола, и недалече от мястото, където стояха, чуха хрущенето на ботуши по чакъла.

— Какво, по дяволите… Рони, обади се в централата. Кажи на шерифа да слезе тук.

— Да вървим — каза Даниел, като посегна да хване ръката й. Тя я плъзна в неговата, като потупа мрачно върха на надгробния камък на господин Локууд, после тръгна с Даниел обратно през гробовете близо до източния край на гробището. Стигнаха огънатата част от натруфената ограда от ковано желязо, после бързо се шмугнаха обратно в дъбовата горичка.

Студена въздушна стена се блъсна в Лус, докато вървяха. В клоните пред тях тя видя три малки, но настръхнали сенки, увиснали с главите надолу като прилепи.

— Побързай — нареди Даниел. Когато минаваха, сенките отстъпиха назад, разбрали някак, че не трябва да закачат Лус, когато Даниел беше до нея.

— Сега накъде? — попита Лус в края на дъбовата горичка.

— Затвори очи — каза той.

Тя го направи. Ръцете на Даниел обгърнаха талията й изотзад, и тя почувства как яките му гърди се притискат в раменете й. Повдигаше я от земята. Може би на трийсетина сантиметра, после по-високо, докато меките листа в короните на дърветата леко докоснаха раменете й, гъделичкайки врата й, докато Даниел се провираше през тях. Още по-високо, докато тя видя как те двамата се втурнаха свободни през гората и изтичаха на яркото утринно слънце. Изкушаваше се да отвори очи — и въпреки това усещаше инстинктивно, че това ще й дойде в повече. Не беше сигурна, че е готова. И освен това усещането за полъха на чистия въздух върху лицето й и бурния вятър в косата й беше достатъчно. Повече от достатъчно. Божествено. Като чувството, което бе изпитала, когато беше спасена и измъкната от библиотеката, сякаш беше възседнала гребена на вълна в океана. Сега знаеше със сигурност, че това също е било работа на Даниел.

— Сега можеш да отвориш очи — каза той тихо. Лус отново почувства земята под краката си и видя, че бяха на единственото място, където искаше да бъде. Под магнолията близо до края на езерото.

Даниел я прегърна силно.

— Исках да те доведа тук, защото това е едно място — едно от многото места, — където наистина съм искал да те целуна през последните няколко седмици. Почти изгубих контрол онзи ден, когато се гмурна право във водата.

Лус се изправи на пръсти, като наклони глава назад, за да целуне Даниел. През онзи ден и тя бе копняла да го целуне — а сега изпитваше нужда да го целуне. Целувката му беше единственото нещо, което й се струваше правилно, единственото нещо, което й вдъхваше утеха и й напомняше, че има причина да продължи, дори когато Пен не можеше. Нежният натиск на устните му я успокои, като топло питие посред зима, когато усещаше всяка частица от себе си толкова студена.

Твърде скоро той се дръпна назад, свел поглед към нея с най-тъжните очи.

— Има още една причина, заради която те доведох тук. Тази скала води до пътеката, по която ще трябва да тръгнем, за да те преместим някъде на безопасно място.

Лус сведе очи.

— О.

— Това не е сбогуване завинаги, Лус. Надявам се, че дори не е сбогуване задълго. Просто ще трябва да видим как… ще се развият нещата. — Той приглади косата й. — Моля те, не се тревожи. Винаги ще идвам за теб. Няма да те пусна да си тръгнеш, докато не разбереш това.

— Тогава отказвам да разбера — каза тя.

Даниел се усмихна под мустак:

— Виждаш ли онази поляна ей там? — Той посочи от другата страна на езерото, на около половин миля от тях, където малък горски участък се разтваряше и разкриваше плоско, тревисто хълмче. Лус никога не го бе забелязвала преди, но сега видя малък бял самолет с червени лампи върху крилете, които примигваха в далечината.

— Това за мен ли е? — попита тя. След всичко, което се беше случило, видът на един самолет трудно можеше да я смути. — Къде отивам?

Не можеше да повярва, че напуска едно място, което бе мразила, но където беше имала толкова многобройни наситени преживявания само за няколко кратки седмици. Какво щеше да бъде „Меч и Кръст“ оттук нататък?

— Какво ще стане с това място? И какво ще кажа на родителите си?

— Засега се опитай да не се тревожиш. Веднага щом си в безопасност, ще се справим с всичко друго, каквото трябва. Господин Коул може да се обади на родителите ти.

— Господин Коул ли?

— Той е на наша страна, Лус. Можеш да му се довериш.

Но тя се беше доверила на мис София. Едва познаваше господин Коул. Той приличаше толкова много на строг и суров учител. И тези мустаци… От нея се очакваше да остави Даниел и да се качи на някакъв самолет с учителя си по история? Главата й започна да пулсира.

— Има пътека, която върви покрай водата — продължи Даниел. — Можем да слезем там долу. — Той изви ръка и обгърна кръста й. — Или — предложи — можем да плуваме.

Хванати за ръце, те застанаха на ръба на червената скала. Бяха оставили обувките си под магнолията, но този път не смятаха да се връщат. Лус не мислеше, че ще е толкова страхотно усещане да се гмурне в студеното езеро по джинси и потниче, но с Даниел, усмихващ се до нея, всичко, което правеше, й се струваше като единственото, което трябваше да се направи.

Вдигнаха ръце над главите си и Даниел преброи до три. Краката им се повдигнаха от земята точно в един и същи момент, телата им се извиха във въздуха точно в една и съща форма, но вместо да се спуснат долу, както инстинктивно очакваше Лус, Даниел я изтегли по-високо, като си служеше само с връхчетата на пръстите.

Летяха. Лус се държеше за ръката на ангел и летеше. Короните на дърветата сякаш им се кланяха. Усещаше тялото си по-леко от въздух. Луната на ранното утро още се виждаше точно над линията на дърветата. Тя се спусна по-близо, сякаш Даниел и Лус бяха приливът. Водата се плискаше леко под тях, сребърна и подканваща.

— Готова ли си? — попита Даниел.

— Готова съм.

Лус и Даниел се понесоха надолу към дълбокото, прохладно езеро. Пореха повърхността с пръстите напред — най-дългото гмуркане в стил „лястовица“, което някой бе успявал да изпълни някога. Лус ахна, от студа, когато излязоха на повърхността, после започна да се смее.

Ръката на Даниел отново улови нейната, и той й даде знак да дойде при него на скалата. Изтегли се горе пръв, после протегна ръка надолу и повдигна Лус. Мъхът образуваше фин, мек килим, върху който да се протегнат. Лежаха на хълбок, с лице един към друг, подпрени на лакти.

Даниел сложи ръка върху падинката на хълбока й.

— Господин Коул ще чака, докато стигнем до самолета — каза той. — Това е последният ни шанс да бъдем насаме. Помислих си, че можем да се сбогуваме истински тук.

— Ще ти дам нещо — добави той, като пъхна ръка в ризата си и извади сребърния медальон, който го беше виждала да носи в училище. Притисна верижката в разтворената длан на Лус и тя осъзна, че това е медальон с капаче, с гравирана роза върху лицевата страна. — Някога беше твой — каза Даниел. — Много отдавна.

Лус отвори с щракване медальона и намери вътре мъничка фотография, зад стъклена плоскост. На снимката бяха те двамата: не гледаха в обектива, а всеки се взираше дълбоко в очите на другия, и двамата се смееха. Косата на Лус беше къса, както сега, а Даниел носеше папийонка.

— Кога е правена тази снимка? — попита тя, като вдигна медальона. — Къде сме?

— Ще ти кажа следващия път, когато те видя — каза той. Вдигна верижката над главата й и я сложи на шията й. Когато медальонът докосна ключицата й, тя почувства как дълбока горещина пулсира през него, стопляйки студената й, мокра кожа.

— Обожавам го — прошепна тя, докосвайки верижката.

— Зная, че Кам също ти подари златно колие — каза Даниел.

Лус не се беше сещала за бижуто, откакто Кам със сила го беше сложил на шията й в бара. Не можеше да повярва, че е било едва вчера. От мисълта да го носи й призля. Дори не знаеше къде е колието — и не искаше да знае.

— Той ми го сложи — каза тя, чувствайки се виновна. — Аз не…

— Знам — каза Даниел. — Каквото и да се е случило между теб и Кам, не е било по твоя вина. Той някак успя да запази голяма част от ангелското си обаяние, когато падна. Много е измамно.

— Надявам се да не го видя никога повече. — Тя потръпна.

— Страхувам се, че може и да го видиш. А там навън има още като Кам. Просто ще трябва да се довериш на интуицията си — каза Даниел. — Не знам колко време ще е нужно, за да ти разкажа за всичко, случило се в миналото ни. Но междувременно, ако изпиташ инстинктивно усещане, дори за нещо, което смяташ, че не знаеш, трябва да му се довериш. Вероятно ще бъдеш права.

— Значи да се доверявам на себе си дори когато не мога да имам доверие на онези около мен? — попита тя, с чувството, че това е част от всичко, което иска да каже Даниел.

— Ще се опитам да бъда близо до теб, за да ти помагам, и ще ти пращам вести колкото мога по-често, когато ме няма — каза Даниел. — Лус, ти владееш спомените от миналите си животи… дори ако все още не можеш да ги отключиш. Ако нещо ти се струва нередно, стой далече.

— Ти къде отиваш?

Даниел вдигна очи към небето.

— Да намеря Кам — каза той. — Имаме да се погрижим за още няколко неща.

Мрачният тон на гласа му накара Лус да се почувства нервна. Спомни си гъстия слой прах, който Кам беше оставил в гробището.

— Но нали след това ще се върнеш при мен? — каза тя. — Обещаваш ли?

— Аз… аз не мога да живея без теб, Лус. Обичам те. Това е важно не само за мен, но… — Той се поколеба, после поклати глава. — Не се тревожи за нищо от това сега. Само знай, че ще се върна за теб.

Бавно, неохотно, двамата се изправиха. Слънцето току-що се беше показало над дърветата и хвърляше мънички проблясващи късчета светлина с форма на звезди върху набраздената вода. Трябваше да преплуват съвсем късо разстояние оттук до калния бряг, който щеше да ги отведе до самолета. На Лус й се искаше той да е на цели километри от тях. Можеше да плува с Даниел до падането на нощта. И до всеки изгрев и залез след това.

Скочиха обратно във водата и заплуваха. Лус грижливо пъхна медальона под потничето си. Ако да се доверява на инстинктите си беше важно, то инстинктите й подсказваха никога да не се разделя с това колие.

Тя гледаше, отново изпълнена с благоговение, как Даниел започна бавното си, елегантно движение. Този път, на лунната светлина, тя знаеше, че крилете, преливащи във всички цветове на дъгата, които виждаше очертани в капчиците вода, не са плод на въображението й. Бяха истински.

Тя се движеше зад него, порейки водата със замах след замах. Твърде скоро, пръстите й докоснаха брега. Беше й омразен фактът, че дочу бръмченето на самолетния двигател по-нататък в сечището. Бяха стигнали до мястото, където щеше да се наложи да се разделят, и Даниел трябваше почти да я извлече от водата. От усещането, че е щастлива и мокра, беше преминала към чувството, че е вир-вода и замръзва. Тръгнаха към самолета: ръката му беше опряна на гърба й.

За изненада на Лус, господин Коул протягаше голяма хавлиена кърпа, когато скочи от пилотската кабина.

— Едно малко ангелче ми каза, че може да имаш нужда от това — каза той, като разгъна кърпата към Лус, която я пое с благодарност.

— Кого наричате „малък“? — Ариана изникна иззад едно дърво, последвана от Габ, която носеше книгата за Пазителите.

— Дойдохме да пожелаем bon voyage — каза Габ, като подаде книгата на Лус. — Вземи това — каза тя бодро, но усмивката й приличаше повече на намръщена гримаса.

— Дай й хубавите неща — каза Ариана, като смушка Габ.

Габ извади от раницата си термос и го подаде на Лус. Тя повдигна капачката. Беше горещ шоколад и ухаеше невероятно. Лус намести книгата и термоса в подсушените си с хавлията ръце, внезапно почувствала се богата. Но знаеше, че щом се качи на самолета, ще се почувства празна и сама. Притисна се към рамото на Даниел, възползвайки се от близостта му, докато още можеше.

Погледът на Габ беше ясен и силен.

— Ще се видим скоро, окей?

Но очите на Ариана се стрелнаха надалече, сякаш не искаше да погледне Лус.

— Не прави никакви глупости, като например да се превърнеш в купчина пепел. — Тя провлачи крака по пепелта. — Имаме нужда от теб.

— Вие имате нужда от мен? — попита Лус. Тя беше имала нужда от Ариана, за да й покаже всички правила и ограничения в „Меч и Кръст“. Беше имала нужда от Габ онзи ден в болницата. Но защо биха имали нужда те от нея?

Двете момичета само се усмихнаха печално в отговор, преди да се оттеглят в гората. Лус се обърна към Даниел, като се опитваше да забрави, че господин Коул още стоеше на няколко стъпки от тях.

— Ще ви оставя за малко насаме — каза господин Коул, схващайки намека. — Лус, от момента, в който запаля двигателя, остават три минути до излитането. Ще те чакам в пилотската кабина.

Даниел я дръпна бързо и притисна чело към нейното. Когато устните им се доближиха, Лус се опита да задържи всяка частица от този момент. Щеше да се нуждае от този спомен така, както се нуждаеше от въздух.

Защото какво, ако след като Даниел я оставеше, целият живот започнеше да й се струва просто като поредния сън? Отчасти кошмарен сън, но все пак сън. Как беше възможно да изпитва онова, което мислеше, че изпитва, към някого, който дори не беше човек?

— Това е всичко — каза Даниел. — Внимавай. Остави господин Коул да те напътства, докато дойда. — Откъм самолета се чу остро изсвирване — господин Коул им казваше да приключват. — Опитай се да запомниш каквото казах.

— Коя част? — попита Лус, обзета от лека паника.

— Колкото можеш повече — но главно, че те обичам.

Лус подсмръкна. Гласът щеше да й изневери, ако се опиташе да каже нещо. Беше време да върви.

Започна да подтичва към отворената врата на пилотската кабина, чувствайки как горещите пориви на вятър откъм витлата на самолета едва не я събориха. Имаше стълба с три стъпала и господин Коул протегна ръка да й помогне да се качи. Той натисна едно копче и стълбата се прибра в самолета. Вратата се затвори.

Лус погледна към сложното контролно табло. Никога не се беше качвала в толкова малък самолет. Никога досега не беше влизала в пилотска кабина. Навсякъде имаше проблясващи лампички и копчета. Тя погледна господин Коул.

— Знаете ли как да управлявате това нещо? — попита тя, като бършеше очи с кърпата.

— Военновъздушни сили на Съединените щати, Петдесет и девета дивизия, на вашите услуги — каза той, като й козирува.

Лус непохватно козирува в отговор.

— Жена ми винаги казва на хората да не ме предизвикват да започна да разправям за дните си като летец в Нам — каза той, като отпусна широк сребрист механизъм за превключване на скорости. Самолетът се разтресе и се задвижи. — Но ни предстои дълъг полет, а аз имам запленена публика.

— Имате предвид „пленена публика“ — изпусна се тя.

— Това беше добро. — Господин Коул я смушка в ребрата. — Шегувам се — каза той, като се засмя сърдечно. — Не бих те подложил на това. — Начинът, по който се обърна към нея, когато се засмя, й напомни за начина, по който винаги се смееше баща й, когато гледаха някой забавен филм, и това я накара да се почувства малко по-добре.

Сега колелата се въртяха бързо и „пистата“ пред тях изглеждаше къса. Щеше да се наложи да се вдигнат от земята съвсем скоро, иначе в крайна сметка щяха да налетят право в езерото.

— Знам какво си мислиш — изкрещя той, за да надвика рева на двигателя. — Не се тревожи, правя го непрекъснато!

И точно преди калният бряг отдолу да свърши, той дръпна силно лоста между тях, и носът на самолета се издигна към небето. Хоризонтът се изгуби от погледа им за миг и стомахът на Лус се люшна заедно с него. Но миг по-късно движението на самолета се успокои, а гледката пред тях се уталожи само до дървета и ясното звездно небе. Под тях беше блещукащото езеро. С всяка секунда то ставаше все по-далечно. Бяха излетели на запад, но самолетът правеше кръг, и скоро в прозореца на Лус се появи гората, през която тя и Даниел току-що бяха прелетели. Тя се взря в нея, притиснала лице към прозореца, за да потърси Даниел с поглед, и преди самолетът да поеме отново в права посока, й се стори, че видя съвсем леко виолетово проблясване. Стисна медальона на шията си и го поднесе към устните си.

Сега под тях беше останалата част от кампуса, а точно зад нея — обвитото в мъгла гробище. Мястото, където скоро щеше да бъде погребана Пен. Колкото по-високо се издигаха, толкова по-голяма част виждаше Лус от училището, където беше излязла наяве най-голямата й тайна — макар и по толкова по-различен начин, колкото тя някога си беше представяла, че ще се случи.

— Наистина са опустошили това място — каза господин Коул, като клатеше глава.

Лус нямаше представа колко знаеше той за събитията, случили се снощи. Изглеждаше толкова нормален и все пак се справяше без усилие с всичко това.

— Къде отиваме?

— На един малък остров отвъд крайбрежието — каза той, като посочи в далечината към морето, където хоризонтът изчезваше в черен мрак. — Не е много далече.

— Господин Коул — каза тя, — срещали сте родителите ми.

— Приятни хора.

— Ще мога ли да… Бих искала да говоря с тях.

— Разбира се. Ще измислим нещо.

— Те никога не биха могли да повярват на нищо от това.

— А ти можеш ли? — попита той, като й се усмихна криво, докато самолетът се издигаше по-високо, заемайки хоризонтално положение във въздуха.

Точно там беше работата. Тя трябваше да повярва, всичко — от първото тъмно потрепване на сенките, до момента, когато устните на Даниел намериха нейните, до мига, когато Пен лежеше мъртва върху мраморния олтар на параклиса. Всичко трябваше да е истинско.

Как иначе би могла да издържи, докато види отново Даниел? Тя стисна медальона на шията си, който съдържаше спомени от цял един живот. Нейните спомени — беше й напомнил Даниел, спомени, които тя трябваше да отключи.

Не знаеше какво съдържат те — беше й също толкова неизвестно, колкото и това, къде я водеше господин Коул. Но тази сутрин в параклиса тя се беше почувствала като част от нещо, докато стоеше до Ариана, Габ и Даниел. Не объркана, изплашена и смутена… а така, сякаш можеше да бъде значима и важна, не само за Даниел — а за всички тях.

Погледна през предното стъкло. Досега сигурно вече бяха минали солните залежи и пътя, по който бе пътувала с кола, за да стигне до онзи ужасен бар, за да се срещне с Кам, и дългата ивица песъчлив бряг, където за първи път беше целунала Даниел. Бяха излезли над откритото море, в което — някъде там далече — се намираше следващата цел на Лус.

Никой не й беше казал направо, че предстоят още битки, но Лус чувстваше в себе си истината: че бяха в началото на нещо продължително, важно и трудно.

Заедно.

И независимо дали битките бяха ужасни или спасителни, или и двете, Лус не искаше вече да бъде пионка. През тялото й си проправяше път странно чувство — чувство, просмукано от всичките й предишни животи, цялата любов, която бе изпитвала към Даниел, и която бе унищожавана твърде много пъти преди това.

То накара Лус да поиска да се изправи редом с него и да се бори. Да се пребори да остане жива достатъчно дълго, за да изживее живота си до него. Да се бори за единственото, за което знаеше, че е достатъчно добро, достатъчно благородно, достатъчно силно, за да си струва да рискува всичко.

 

 

Любовта.