Лорън Кейт
Паднали ангели (22)

Епилог

Две големи светлини

Цяла нощ той я гледаше как спи неспокойно на тясното брезентово походно легло. Един-единствен зеленикавокафяв фенер, окачен на една от ниските дървени греди в колибата от дървени трупи осветяваше тялото й. Мекият му блясък подчертаваше лъскавата й черна коса, разпиляна по възглавницата: бузите й бяха гладки и розови от банята.

Всеки път, щом морето се блъснеше с рев в пустия бряг отвън, тя се мяташе настрани. Късото потниче обгръщаше тялото й, така че когато тънкото одеяло се събереше около тялото й, той точно различаваше мъничката трапчинка, белязала гладкото й ляво рамо. Беше я целувал толкова много пъти преди.

Тя ту въздишаше насън, ту дишаше равномерно, после простенваше, потънала дълбоко в някакъв сън. Но той не можеше да каже дали това бе стон от болка или от удоволствие. На два пъти тя извика името му.

Даниел искаше да се спусне плавно долу до нея. Да слезе от жълтеникавочервените стари кутии от муниции, върху които бе стъпил високо в зимника с наклонени греди на колибата от дървени трупи. Но тя не можеше да знае, че той е там. Не можеше да знае, че той е някъде наблизо. Или какво щяха да й донесат следващите няколко дни.

Зад гърба си, в изцапания със сол допълнителен прозорец за защита от буря, той зърна с крайчеца на окото си минаваща сянка. После на стъклото на прозореца се потропа едва чуто. Като откъсна с усилие очи от тялото й, той тръгна към прозореца и освободи резето. Навън се лееше пороен дъжд, който се смесваше с водите на морето. Черен облак затуляше луната и не й позволяваше да огрее със светлината си лицето на посетителя му.

— Може ли да вляза?

Кам бе закъснял.

Макар че Кам притежаваше силата просто да се появи изневиделица до Даниел, Даниел бутна прозореца и го отвори по-широко, за да му позволи да се покатери през него. Толкова много неща бяха твърде церемониални тези дни. Беше важно да е ясно и за двамата, че Даниел доброволно е пуснал Кам да влезе.

Лицето на Кам още беше обвито в сянка, но не му личеше да е пропътувал хиляди мили в дъжда. Тъмната му коса и кожата му бяха сухи. Златистите му криле, сега плътни и твърди, бяха единствената част от него, която блестеше. Сякаш бяха направени от двайсет и четири каратово злато. Макар че ги подпъхна спретнато под себе си, когато седна до Даниел върху разнебитен дървен сандък, крилата на Кам се накланяха от силата на гравитацията към тези на Даниел — сребристи и преливащи се в цветовете на дъгата. Това беше естественото състояние на нещата, някакво необяснимо упование. Даниел не можеше да се отдръпне, без да изгуби възможността да вижда безпрепятствено Лус.

— Тя е толкова прекрасна, когато спи — каза Кам тихо.

— Затова ли искаше тя да заспи за цяла вечност?

— Аз? Никога. Щях да убия София заради онова, което се опита да направи — а не да я оставя да избяга на свобода в нощта, както направи ти. — Кам се наведе напред, като опря лакти на парапета на галерията. Долу под тях Лус уви завивките по-плътно около врата си. — Аз просто я искам. Знаеш защо.

— Тогава ми е жал за теб. В крайна сметка те чака разочарование.

Кам издържа на погледа на Даниел и разтърка челюст, като се подсмихна злобно:

— О, Даниел, липсата ти на прозорливост ме изненадва. Тя още не е твоя. — Той хвърли крадешком нов продължителен поглед към Лус. — Тя може и да си мисли, че е. Но и двамата знаем колко малко разбира тя.

Крилете на Даниел се изопнаха върху лопатките на раменете му, но връхчетата се протягаха напред. По-близо до тези на Кам. Не можеше да го спре.

— Примирието продължава осемнайсет дни — каза Кам. — Макар да имам предчувствие, че може да имаме нужда един от друг преди този момент.

После се изправи, като избута кутията назад с крак. От стърженето по тавана над главата й очите на Лус потрепнаха, но двамата ангели се снишиха обратно сред сенките, преди погледът й да успее да се спре някъде.

Те застанаха един срещу друг, всеки — все още изтощен от битката, всеки — знаещ, че това бе просто намек за онова, което предстоеше.

Бавно, Кам протегна бледата си дясна ръка.

Даниел протегна своята.

И докато Лус сънуваше отдолу най-прелестните разперващи се криле — каквито никога не беше виждала преди — двама ангели под наклонените покривни греди си стиснаха ръцете.