Лорън Кейт
Паднали ангели (14)

13
Докосната в корените

Лус чуваше как кецовете й удрят силно паважа. Усещаше как влажният вятър дърпа черната й тениска. Почти долавяше вкуса на горещ катран от една прясно асфалтирана част на паркинга. Но когато обви ръце около двете сгушени същества близо до входа на „Меч и Кръст“ в събота сутринта, всичко това беше забравено.

Никога в живота си не се беше чувствала толкова щастлива да прегърне родителите си.

От дни съжаляваше колко студено и дистанцирано беше преминала срещата им в болницата и нямаше да допусне отново същата грешка.

И двамата се олюляха, когато тя се хвърли към тях. Майка й започна да се кикоти, а баща й я тупна звучно по гърба с длан, „както правят коравите типове“. Беше преметнал на врата огромната си камера. Изправиха се и задържаха дъщеря си на една ръка разстояние. Изглежда, искаха да огледат добре лицето й, но щом го видяха, собствените им лица помръкнаха. Лус плачеше.

— Миличка, какво има? — попита баща й, като отпусна ръка върху главата й.

Майка й затършува из огромния си син несесер за запаса си от хартиени кърпички. С широко отворени очи, тя разлюля една пред носа на Лус и попита:

— Сега сме тук. Всичко е наред, нали?

Не, не всичко беше наред.

— Защо не ме заведохте у дома онзи ден? — попита Лус, почувствала се отново сърдита и наранена. — Защо ги оставихте да ме върнат тук?

Баща й посърна:

— Всеки път, когато говорехме с директора, той казваше, че се справяш прекрасно, че си се върнала в часовете, като боеца, който отгледахме. Възпаление на гърлото от пушека и малка цицина на главата. Мислехме, че това е всичко. — Той облиза устни.

— Имаше ли още нещо? — попита майка й.

Един поглед, разменен между родителите й, й подсказа, че вече бяха водили този спор. Майка й сигурно беше умолявала да дойдат отново на посещение по-скоро. Бащата на Лус, който проявяваше по-сдържана обич, сигурно просто бе тропнал с крак.

Нямаше начин да им обясни какво се беше случило онази нощ, или какво преживяваше оттогава. Наистина се беше върнала право в клас, макар и не по собствен избор. И физически наистина беше добре. Просто работата беше там, че във всяко друго отношение — емоционално, психологически, от романтична гледна точка — беше напълно сломена.

— Просто се опитваме да следваме правилата — обясни бащата на Лус, като премести едрата си ръка и стисна врата й. От тежестта цялата й поза се размести и й стана неудобно да стои неподвижно, но от толкова отдавна не се беше намирала толкова близо до хора, които обича, че не смееше да се отдръпне. — Защото искаме само най-доброто за теб — добави баща й. — Трябва да вярваме, че тези хора — той посочи към страховитите сгради около кампуса, сякаш те олицетворяваха Ранди и директора Удел и останалите — знаят за какво говорят.

— Не знаят — каза Лус, като хвърли поглед към мръсните грозни сгради и пустия училищен двор. Дотук нищо в това училище не й се струваше твърде смислено.

Настоящият повод: това, което наричаха „Денят на родителите“. Бяха вдигнали толкова шум около това — какъв късмет имали учениците да получат привилегията да видят собствената си плът и кръв. И въпреки това до обяд имаше десет минути, а колата на родителите на Лус беше единствената на паркинга.

— Това място е пълна гавра — каза тя, като прозвуча достатъчно цинично, че и двамата й родители да се спогледат разтревожено.

— Лус, миличка — каза майка й, като я галеше по косата. Лус усети, че не беше свикнала с това, колко е къса. Пръстите й притежаваха майчински инстинкт да проследят призрака на някогашната коса на Лус чак надолу до гърба й. — Просто искаме един хубав ден с теб. Баща ти донесе всичките ти любими неща за ядене.

Баща й смутено вдигна пъстра покривка от съшити парчета плат и голямо, подобно на куфарче съоръжение, изработено от ракита, което Лус не беше виждала никога преди. Обикновено, когато си правеха пикник, всичко беше много по-небрежно, с книжни пликове от бакалията и стар скъсан чаршаф, метнат на тревата, край навеса за лодки пред къщата им.

— Маринована бамя? — попита Лус с глас, който много напомняше на този на малката Луси. Никой не можеше да каже, че родителите й не се стараеха.

Баща й кимна.

— И сладък чай, и бисквити с бяла плънка. Настъргано сирене чедър с допълнително чушки „халапеньо“, точно както ги обичаш. О — каза той, — и още едно нещо.

Майката на Лус бръкна в дамската си чанта, извади дебел, запечатан червен пощенски плик и го подаде на Лус. За един съвсем кратък миг болка сви стомаха на Лус, когато си спомни писмата, които беше свикнала да получава. Откачена убийца. Смъртоносно момиче.

Но когато погледна почерка върху плика, лицето й разцъфна в огромна усмивка.

Кали.

Тя разкъса плика и измъкна картичка, отпред върху която имаше черно-бяла фотография на две стари дами, седнали да им фризират косите. Вътре всеки милиметър от картичката беше запълнен с едрия, енергичен почерк на Кали. Имаше и няколко отделни изписани с грозновати драскулки листа, защото не й беше стигнало мястото на картичката.

Скъпа Лус,

Тъй като сега времето ни за телефонни разговори е толкова смехотворно недостатъчно (Моля те, можеш ли да се примолиш за още малко? Напълно несправедливо е), ще проявя старомодно отношение към теб и ще се заема с писането на епично писмо. Приложени са всички най-дребни нещица, които ми се случиха през последните две седмици. Независимо дали ти харесва, или не…

Лус притисна плика до гърдите си, все още широко усмихната, жадуваща да погълне писмото веднага щом родителите й поемат към къщи. Кали не я беше изоставила. А родителите й седяха точно до нея. Лус от твърде отдавна не се беше чувствала така обичана. Посегна и стисна ръката на баща си.

Оглушително изсвирване накара родителите й да подскочат.

— Това е просто звънецът за обяд — обясни тя: те изглеждаха облекчени. — Хайде, има някой, с когото искам да се запознаете.

Докато вървяха от горещия, обвит в мараня паркинг към училищния двор, където се провеждаха встъпителните мероприятия от Деня на родителите, Лус започна да вижда кампуса през очите на родителите си. Забеляза отново провисналия покрив на главната канцелария и отблъскващия мирис на гнилоч от презрелите праскови в горичката до гимнастическия салон. Начинът, по който оранжевеещата като портокал ръжда беше превзела кованото желязо на гробищните порти. Осъзна, че само за две седмици беше напълно привикнала към многобройните грозни гледки на „Меч и Кръст“.

Родителите й изглеждаха почти ужасени. Баща й посочи към една загиваща лоза, която се виеше немощно около разнебитената ограда на входа на училищния двор.

— Това са лози от сорт „Шардоне“ — каза той, като трепна, защото когато едно растение страдаше, същото изпитваше и той.

Майка й притискаше чантата към гърдите си с две ръце, при което и двата й лакътя стърчаха навън — позата, която заемаше, когато се озовеше в квартал, където си мислеше, че може да я нападнат и ограбят. А дори още не бяха видели „червените очи“. Родителите й, които твърдо се противопоставяха на дребни неща, като това, Лус да си вземе уебкамера, щяха да бъдат ужасени от представата за постоянното наблюдаване в училището й.

Лус искаше да ги предпази от всички ужаси на „Меч и Кръст“, защото започваше да проумява как да се справи с тукашната система — а понякога — и да я победи. Едва онзи ден Ариана й беше организирала „бягане с препятствия“ — като например тичане през кампуса, за да посочи всички „мъртви червени очи“, чиито батерии се бяха изтощили или бяха потайно „сменени“, успешно създавайки слепите петна в училището. Не беше нужно родителите й да знаят за всичко това: просто трябваше да прекарат един хубав ден с нея.

Пен полюшваше крака, седнала на трибуните, където двете с Лус се бяха разбрали да се срещнат по обяд. Държеше в ръка кутийка с бира.

— Пен, това са родителите ми, Хари и Дорийн Прайс — каза Лус, като посочи. — Мамо, татко, това е…

— Пениуедър Ван Сикъл-Локууд — каза Пен с официален тон, като протегна кутията с две ръце. — Благодаря ви, че позволихте да се присъединя към вас за обяд.

Неизменно любезни, родителите на Лус говореха мило и се усмихваха, без да задават никакви въпроси за това, къде е семейството на самата Пен, което Лус не бе имала време да обясни.

Беше поредният топъл, ясен ден. Яркозелените върби пред библиотеката се полюшваха леко на вятъра и Лус избута родителите си на място, където върбите скриваха повечето петна от сажди и изпочупени от пожара прозорци. Докато те разстилаха одеялото за пикник върху сух участък от тревата, Лус дръпна Пен настрани.

— Как си? — попита Лус, като знаеше, че ако тя бе онази, която трябваше да прекара цял ден, като седи и поздравява родителите на всички останали, освен своите, щеше да й е нужно сериозно ободряване.

За нейна изненада, Пен щастливо поклати глава.

— Сега вече е безкрайно по-добре от миналата година! — каза тя. — И заслугата за всичко е твоя. Днес нямаше да имам никакви посетители, ако вие не се бяхте отбили.

Комплиментът завари Лус неподготвена и я накара да се огледа из четириъгълния вътрешен двор, за да види как всички останали се справят с мероприятието. Въпреки все още полупразния паркинг, изглежда, че присъстващите на Деня на родителите бавно започваха да се увеличават.

Моли седеше на едно одеяло наблизо, между мъж с кучешка физиономия и една жена, и лакомо гризеше пуешко бутче. Ариана се беше свила на една седалка на трибуните, и шушукаше на по-голямо момиче, облечено в пънкарски стил със зашеметяваща наситенорозова коса. Най-вероятно голямата й сестра. Двете доловиха погледа на Лус и Ариана се ухили и помаха, после се обърна към другото момиче да прошепне нещо.

Около Роланд имаше голяма група хора, които подреждаха обяд за пикник върху голяма покривка за легло. Смееха се и се шегуваха, а няколко по-малки деца се замерваха с храна. Изглежда, че се забавляваха страхотно, до момента, когато една „граната“ във вид на царевичен кочан полетя и едва не удари изненадващо Габ, която вървеше през училищния двор. Тя се намръщи на Роланд, докато водеше някакъв мъж, достатъчно стар да й е дядо, като го потупваше по лакътя, докато вървяха към редица сгъваеми градински столове, подредени из откритото поле.

Отсъствието на Даниел и Кам се набиваше на очи — и Лус не можеше да си представи как ли изглежда семейството на който и да било от двамата. Колкото и разгневена и смутена да беше, след като Даниел я беше изоставил за втори път при езерото, все пак си умираше да зърне някой негов роднина. Но после, като си спомни тънкото досие на Даниел в помещението с архивите, Лус се запита дали той изобщо поддържаше връзка с някого в семейството си.

Майката на Лус подреждаше хапки със сирене чедър върху четири чинии, а баща й поставяше на върха на купчинките прясно нарязани чушки халапеньо. След една хапка устата на Лус пламна, точно както й харесваше. Пен явно не беше запозната с типичната за Джорджия храна, с която Лус беше израснала. Изглеждаше особено ужасена от маринованата бамя, но щом опита, отправи към Лус изненадана одобрителна усмивка.

Майката и бащата на Лус бяха донесли със себе си всички любими неща за ядене на Лус, до едно, дори пралините с американски орехи от семейната дрогерия надолу по пресечката. Дъвчеха шумно и щастливо от двете й страни, като явно бяха щастливи да напълнят устата си с нещо друго, освен разговори за смърт.

Лус би трябвало да се наслаждава на времето, което прекарваше с тях, и да прокарва всичко с любимия си сладък чай от Джорджия, но се чувстваше като натрапена дъщеря, задето се преструваше, че този блажен обяд е нещо нормално за „Меч и Кръст“. Целият този ден беше една голяма преструвка.

При звука на кратък, слаб залп от аплодисменти, Лус погледна през рамо към седалките, където Ранди стоеше до директора Удел — човек, когото Лус никога не беше виждала на живо преди. Разпозна го от необичайно неясния портрет, който висеше в главното фоайе на училището, но сега видя, че художникът е бил великодушен. Пен вече й беше казала, че директорът се появява в кампуса само за един ден в годината — на Деня на родителите — без изключения. Иначе бил отшелник, който не напускал имението си на Тиби Айлънд, дори не и когато почине ученик в повереното му училище. Бузите скриваха брадичката му, а тъповатите му очички се взираха в тълпата, изглежда, без да се съсредоточават върху нищо.

Ранди стоеше до него с ръце на хълбоците, обута в бели дълги чорапи. Беше си лепнала на лицето тънка усмивка, а директорът попиваше голямото си чело със салфетка. Днес и двамата бяха надянали на лицата си енергични изражения, но това явно им костваше твърде много.

— Добре дошли на сто петдесет и деветия ежегоден Ден на родителите в „Меч и Кръст“ — каза директорът Удел в един микрофон.

— Той шегува ли се? — прошепна Лус на Пен. Беше трудно да си представи Деня на родителите в предвоенния период.

Пен завъртя очи:

— Несъмнено печатна грешка. Казах им да му вземат нови очила за четене.

— Подготвили сме за вас дълъг и изпълнен със забавления ден на семейни мероприятия, като започваме с този непринуден пикник…

— Обикновено имаме само деветнайсет минути — вметна Пен настрани към родителите на Лус, които застинаха сковано.

Лус се усмихна над главата на Пен и изрече само с устни: „Тя се шегува“.

— След това ще имате избор на мероприятия. Нашата скъпа биоложка, госпожица Йоланда Трос, ще изнесе в библиотеката завладяваща лекция върху местната флора на Савана, която може да се намери в кампуса. Треньорката Даянте ще ръководи поредица от състезания, поощряващи участието на семействата, тук на моравата. А господин Станли Коул ще ви предложи историческа обиколка с гид из гробището на нашите почитани герои. Ще бъде много натоварен ден. И, да — каза директорът Удел с безвкусна, зъбата усмивка — ще бъдете подложени на тест по тези въпроси.

Това беше точно приятната и умерено банална шега, която да изтръгне известен сдържан смях от гостуващите членове на семействата. Лус завъртя очи към Пен. Този потискащ опит за добросърдечен смях даде твърде ясно да се разбере, че всички бяха дошли, за да облекчат съвестта си, гузна от това, че бяха оставили децата си в ръцете на преподавателското тяло на „Меч и Кръст“. Семейство Прайс също се засмяха, но продължаваха да гледат към Лус за напътствия как да се справят.

След обяда останалите семейства из училищния двор опаковаха нещата, които бяха донесли за пикника, и се оттеглиха в различни ъгли. Лус изпита чувството, че всъщност твърде малко хора участваха в организираните от училището мероприятия. Никой не беше последвал госпожица Трос горе до библиотеката, а досега само Габ и дядо й се бяха вмъкнали в един чувал от картофи в другия край на поляната.

Лус не знаеше накъде са се измъкнали Моли, Ариана или Роланд със семействата си, а още не беше видяла Даниел. Със сигурност знаеше, че родителите й ще бъдат разочаровани, ако не видят нищо от кампуса и не участват в никакви запланувани мероприятия. Тъй като „обиколката с гид“ на господин Коул изглеждаше най-малкото зло, Лус предложи да приберат остатъците от храната и да се присъединят към него край портите на гробището.

Докато отиваха натам, Ариана се залюля и се смъкна от най-горната седалка, като гимнастичка, която слиза от успоредка. Приземи се точно пред родителите на Лус.

— Привеееет — пропя тя, като възможно най-добре се стараеше да създаде впечатлението за откачалка.

— Мамо и татко — каза Лус, като стисна раменете им, — това е моята добра приятелка Ариана.

— А това — посочи Ариана към високото момиче с наситено розова коса, което бавно си проправяше път надолу по стълбите на трибуните, — е сестра ми, Анабел.

Анабел не обърна внимание на протегнатата ръка на Лус и бурно я притегли в отворените си обятия за продължителна, близка прегръдка. Лус почувства как костите им изхрущяха, когато се докоснаха. Силната прегръдка продължи достатъчно дълго, че Лус да се запита каква е целта й, но точно когато започваше да се чувства неловко, Анабел я пусна.

— Толкова е хубаво да се запознаем — каза тя, като пое ръката на Лус.

— Аналогично — каза Лус, като хвърли на Ариана кос поглед.

— Вие двете на обиколката с господин Коул ли отивате? — обърна се Лус към Ариана, която също гледаше Анабел, сякаш тя беше луда.

Анабел отвори уста, но Ариана бързо я пресече:

— По дяволите, не — каза тя. — Тези мероприятия са за пълни тъпанари. — Тя хвърли поглед към родителите на Лус. — Не искам да ви обидя.

Анабел сви рамене:

— Може би ще успеем да наваксаме по-късно! — провикна се тя към Лус, преди Ариана да я издърпа.

— Изглеждаха мили — каза майката на Лус с предпазливия тон, който използваше, когато искаше Лус да обясни нещо.

— Ъм, защо това момиче така се беше захласнало по теб? — попита Пен.

Лус погледна Пен, после родителите си. Наистина ли трябваше да защитава, и то пред тях, факта, че някой може да я хареса?

— Лусинда! — провикна се господин Коул, като махаше от иначе празния сборен пункт край портите на гробището. — Насам!

Господин Коул се ръкува топло с двамата й родители и дори стисна раменете на Пен. Лус се опитваше да реши дали трябва да е по-раздразнена от участието на господин Коул в Деня на родителите, или впечатлена от престорената му демонстрация на ентусиазъм. Но после той започна да говори и я изненада.

— Упражнявам се за този ден цяла година — прошепна той. — Това е възможност да изведа учениците на чист въздух и да обясня множеството чудни гледки на това място — о, наистина обожавам това. Това е най-близкото подобие на „изучаване на място“, което може да постигне един учител в поправително училище. Разбира се, през миналите години никой не се е появявал за моите обиколки, което значи, че вашата ми е встъпителна…

— Е, за нас е чест — избоботи бащата на Лус, като се усмихна широко на господин Коул. Лус веднага долови, че сега не говореше само онази негова страна, която си падаше по Гражданската война и жадуваше за оръдеен тътен. Той явно смяташе, че господин Коул обича драматизма. А баща й беше най-добрият съдник по отношение на характерите, когото познаваше.

Двамата мъже вече бяха започнали да слизат по стръмния склон при входа на гробището. Майката на Лус остави кошницата за пикник до портите и отправи към Лус и Пен една от баналните си усмивки.

Господин Коул помаха с ръка да привлече вниманието им.

— Първо, малко дребни факти. Коя — той повдигна вежди — бихте предположили, че е най-старата част от това гробище?

Докато Лус и Пен стояха, забили поглед в краката си — като избягваха погледа му, както по време на часовете — бащата на Лус се изправи на пръсти, за да хвърли поглед към някои от по-големите статуи.

— Подвеждащ въпрос! — изрева господин Коул, като потупваше изящните порти с орнаменти от ковано желязо. — Предната част на портите е построена от първоначалния собственик през 1831 г. Казват, че съпругата му, Еламена, имала прекрасна градина, и искала нещо да възпре токачките да не влизат в доматите й. — Той се засмя полугласно. — Това било преди войната. И преди ерозията. Продължаваме!

Докато вървяха, господин Коул неспирно изреждаше факт след факт за изграждането на гробището, историческия декор, на чийто фон е построено, и „човекът на изкуството“ — дори той използваше този термин небрежно — на когото беше хрумнала идеята за статуята на крилатия звяр на върха на монолита в средата на землището. Бащата на Лус обсипваше господин Коул с въпроси, докато майка й прокарваше ръце отгоре по някои от най-красивите надгробни камъни, като промърморваше: „О, боже!“ всеки път щом се спреше да прочете някой надпис. Пен тътреше крака след майката на Лус и може би й се искаше да се беше присламчила към различно семейство за този ден. А Лус вървеше най-отзад, като обмисляше какво би могло да се случи, ако сама разведе родителите си на обиколка из гробището.

Тук изтърпях първото си наказание…

А тук един падащ мраморен ангел за малко не ме обезглави…

А тук едно момче от поправителното училище, което никога не бихте одобрили, ме доведе на най-странния пикник в живота ми.

— Кам — провикна се господин Коул, докато водеше обиколката около монолита.

Кам стоеше заедно с висок, тъмнокос мъж в ушит по поръчка черен делови костюм. Никой от тях не чу господин Коул, нито видя групата, която беше повел на обиколка. Разговаряха тихо и сочеха с много заинтригуван вид към дъба — така, както Лус беше виждала преподавателя си по драма да сочи, когато учениците поставяха някоя сцена в пиеса.

— Да не би двамата с баща ти да пристигате със закъснение на нашата обиколка? — обърна се господин Коул към Кам, този път по-високо. — Пропуснахте по-голямата част от нея, но все още има един-два интересни факта, които, сигурен съм, мога да съобщя.

Кам бавно обърна глава в тяхната посока, после обратно към спътника си, който изглеждаше развеселен. Лус не мислеше, че мъжът, с класическия си висок ръст, и смугла и елегантна външност и с огромния си златен часовник, изглежда достатъчно стар, за да е баща на Кам. Но може би просто възрастта не му личеше. Очите на Кам обходиха бързо голата шия на Лус, и за кратко той изглеждаше разочарован. Тя се изчерви, защото усещаше как майка й попива с поглед цялата сцена и се пита какво ли точно става.

Кам не обърна внимание на господин Коул и се приближи към майката на Лус, като притегли ръката й към устните си, преди изобщо някой да е успял да ги запознае.

— Вие сигурно сте по-голямата сестра на Лус — каза той закачливо.

От лявата й страна Пен издаде в лакътя си звук, сякаш й се повдига, и прошепна така, че само Лус да я чуе:

— Моля те, кажи ми, че и на още някого му се гади.

Но майката на Лус изглеждаше някак замаяна, по начин, който накара Лус — а явно, и баща й — да се почувстват неудобно.

— Не, не можем да останем за обиколката — заяви Кам, като намигна на Лус и се дръпна назад точно когато бащата на Лус се приближи. — Но беше толкова прекрасно — той хвърли поглед към всеки от тримата, като пренебрегна само Пен — да ви срещна тук. Да вървим, татко.

— Кой беше този? — прошепна майката на Лус, когато Кам и баща му, или който и да беше онзи човек, изчезнаха обратно нагоре към гробището.

— О, просто един от обожателите на Лус — каза Пен, като се опита да разведри настроението, а постигна точно обратното.

— Един от? — Бащата на Лус се втренчи надолу към Пен.

В светлината на късния следобед Лус за пръв път видя няколко сиви кичурчета в брадата на баща си. Не искаше да прекара последните мигове от днешния ден, като убеждава баща си да не се безпокои за момчетата от поправителното й училище.

— Няма нищо, татко. Пен се шегува.

— Искаме да внимаваш, Лусинда — каза той.

Лус си помисли за онова, което Даниел беше намекнал — доста силно — онзи ден. Че може би тя изобщо не би трябвало да е в „Меч и Кръст“. И изведнъж отчаяно й се прииска да повдигне въпроса пред родителите си, да ги моли и умолява да я отведат далече оттук.

Но именно същият този спомен за Даниел накара Лус да си сдържи езика. Вълнуващият допир на кожата му върху нейната, когато го беше блъснала на земята при езерото, начинът, по който очите му понякога бяха най-тъжното нещо, което бе виждала. Струваше й се едновременно напълно откачено и напълно вярно, че може би си струваше да преживее целия този ад в „Меч и Кръст“ само за да прекара още малко време с Даниел. Просто да види дали от това може да излезе нещо.

— Мразя сбогуванията — промълви майката на Лус, като прекъсна мислите на дъщеря си, за да я притегли в отривиста прегръдка. Лус сведе поглед към часовника си и лицето й посърна. Не знаеше как следобедът беше отминал толкова бързо, как беше възможно вече да е време да си вървят.

— Нали ще ни се обадиш в сряда? — попита баща й, като я целуна по двете бузи, както винаги правеше френската страна от семейството му.

Докато вървяха обратно нагоре към паркинга, родителите на Лус стиснаха ръцете й. Всеки от двамата отново я прегърна силно и я обсипа с поредица от целувки. Когато се ръкуваха с Пен и й пожелаха всичко хубаво, Лус видя една видеокамера, закрепена за тухлената постройка на изхода, която подслоняваше разбита телефонна кабина. Към „червените очи“ сигурно имаше прикрепен детектор за движение, защото камерата се движеше, следейки движението им. Тази не беше включена в обиколката на Ариана и със сигурност работеше. Родителите на Лус не забелязаха нищо — и може би така беше по-добре.

После те вече се отдалечаваха, като на два пъти погледнаха назад, за да помахат на двете момичета, застанали на входа към главното фоайе. Баща й включи двигателя на стария си „Крайслер Нюйоркър“ и смъкна прозореца.

— Обичаме те — провикна се той толкова високо, че Лус щеше да се смути, ако не й беше толкова тъжно да ги види как си отиват.

Лус помаха в отговор.

— Благодаря — прошепна тя. За бонбоните и за бамята. За това, че прекарахте тук целия ден. За това, че взехте Пен под крилото си, без да задавате въпроси. За това, че още ме обичате, въпреки факта, че ви плаша.

Когато задните светлини на колата изчезнаха зад завоя, Пен потупа Лус по гърба.

— Мислех си да отида да видя татко. — Тя подритна земята с носа на ботуша си и свенливо вдигна очи към Лус. — Някакъв шанс да искаш да дойдеш? Ако не, разбирам, като се има предвид, че това включва още една разходка вътре… — Тя посочи с палец назад към вътрешността на гробището.

— Разбира се, че ще дойда — каза Лус.

Тръгнаха покрай гробището, като останаха високо на ръба, докато стигнаха далечния източен ъгъл, където Пен спря пред един гроб.

Беше скромен, бял и покрит с пласт жълто-кафяви борови иглички. Пен се смъкна на колене и започна да го почиства.

„СТАНФОРД ЛОКУУД — гласеше простичкият надпис върху надгробния камък, — НАЙ-ДОБРИЯТ БАЩА НА СВЕТА“.

Лус дочу трогателния глас на Пен зад надписа и почувства как в очите й избиват сълзи. Не искаше Пен да види — в края на краищата, Лус все още си имаше родители. Ако някой би трябвало да плаче точно сега, това би трябвало да е… Пен наистина плачеше. Опитваше се да го прикрие, като подсмръкна съвсем леко и избърса няколко сълзи с разръфания край на пуловера си. Лус също се смъкна на колене и започна да й помага да почисти игличките. Обви ръце около приятелката си и я прегърна колкото можеше по-здраво.

Когато се отдръпна и благодари на Лус, Пен бръкна в джоба си и извади писмо.

— Обикновено му пиша нещо — обясни тя.

Лус искаше да даде на Пен един миг насаме с баща й, затова стана, направи крачка назад и се извърна, като се отправи надолу по склона към средата на гробището. Очите й още бяха малко замъглени, но и се стори, че вижда някои да седи сам на върха на монолита. Да. Момче, обгърнало коленете си с ръце. Не можеше да си представи как се е покатерил горе, но той беше там.

Изглеждаше вцепенен и самотен, сякаш беше седял там цял ден. Не видя Лус или Пен. Изглежда, не виждаше нищо. Но на Лус не й беше нужно да е достатъчно близо да види онези виолетово-сиви очи, за да разбере кой е.

През цялото това време Лус търсеше обяснения защо досието на Даниел беше толкова оскъдно, какви тайни криеше изчезналата книга на неговия прародител в библиотеката, накъде се беше зареял умът му в онзи ден, когато беше попитала за семейството му. Защо винаги се беше държал толкова противоречиво с нея.

След такъв изпълнен с емоции ден със собствените й родители, мисълта изпълни Лус с такава тъга, че почти я събори на колене. Даниел беше сам на света.