Лорън Кейт
Паднали ангели (12)

11
Грубо събуждане

— Уплашена ли си? — попита Даниел. Беше наклонил глава настрани, лек ветрец рошеше русата му коса. Прегръщаше я, и макар да беше обгърнал кръста й в здрава хватка, усещането от допира беше леко и гладко, като от копринен шал. Самата тя беше сплела пръсти зад голия му врат.

Беше ли уплашена? Разбира се, че не. Та тя беше с Даниел. Най-сетне в обятията му. По-истинският въпрос, който се таеше някъде в ума й, беше: Трябваше ли да е уплашена? Не можеше да е сигурна. Дори не знаеше къде се намира.

Усещаше мирис на дъжд във въздуха, някъде наблизо. Но и двамата с Даниел бяха сухи. Усещаше как дълга бяла рокля се дипли надолу до глезените й. Дневната светлина почти беше угаснала. Лус усети как я пробожда съжаление, задето беше пропиляла залеза, сякаш можеше да направи нещо, за да го спре. По някакъв начин знаеше, че тези последни лъчи светлина бяха скъпоценни като последните капки мед в буркан.

— Ще останеш ли с мен? — попита тя. Гласът й беше едва доловим шепот, почти заглушен от нисък гръмотевичен тътен. Силен порив на вятъра се завихри около тях и блъсна косата на Лус в очите й. Даниел я обгърна по-здраво с ръце, докато можеше да смеси дъха си с неговия, можеше да усети мириса на кожата му върху своята.

— Завинаги — прошепна той в отговор. Сладкият звук на гласа му я изпълни.

От лявата страна на челото му имаше малка драскотина, но тя забрави за нея, когато Даниел обгърна бузата й с длан и придърпа лицето й по-близо. Тя наклони глава назад и почувства как цялото й тяло се отпуска с очакване.

Най-после, най-сетне, устните му се спуснаха върху нейните с настойчивост, която я остави без дъх. Той я целуна, сякаш му принадлежеше, така естествено, сякаш тя беше някаква отдавна изгубена частица от него, която най-сетне можеше да си възвърне.

После заваля дъждът. Той накваси косите им, започна да се стича надолу по лицата им и в устите им. Дъждът бе топъл и опияняващ, като самите целувки.

Лус протегна ръка зад гърба му да го придърпа по-плътно, и ръцете й се плъзнаха по нещо меко като кадифе. Тя прокара по него едната си ръка, после другата, като търсеше къде започва и къде свършва то, а после надзърна отвъд сияещото лице на Даниел.

Нещо се вееше зад него.

Криле. Лъскави и преливащи във всички цветове на дъгата, размахващи се бавно, без усилие, блеснали в дъжда. Беше ги виждала преди, или може би беше виждала някъде нещо, подобно на тях.

— Даниел — ахна тя. Крилете завладяха зрението и ума й. Те сякаш се вихреха в милион цветове и от тях я болеше главата. Опита се да гледа в друга посока, в която и да е друга посока, но от всички страни всичко, което виждаше, освен Даниел, бяха безкрайните розови и сини отблясъци на небето, оцветено от залеза. Докато не сведе очи и не обхвана с поглед едно последно нещо.

Земята.

На хиляди километри под тях.

* * *

Когато отвори очи, светлината беше твърде ярка, кожата й беше твърде суха, а тилът й се цепеше от болка. Небето беше изчезнало, а също и Даниел.

Поредният сън.

Само че този я беше оставил почти омаломощена от желание.

Намираше се в стая с бели стени. Легнала на болнично легло. От лявата й страна през средата на стаята беше спусната тънка като хартия завеса, която я отделяше от нещо шумолящо от другата страна.

Лус предпазливо докосна чувствителното място в основата на врата си и изскимтя.

Опита се да се ориентира. Не знаеше къде се намира, но имаше отчетливото чувство, че вече не е в „Меч и Кръст“. Надиплената й бяла рокля всъщност беше — тя опипа бедрата си — торбест болничен халат. Усещаше как всяка частица от съня се изплъзва — всичко, освен онези криле. Те бяха толкова истински, а допирът им — толкова кадифен и плавен. Стомахът й се разбунтува. Сви юмруци и отново ги разпусна, давайки си остро сметка колко са празни.

Някой сграбчи и стисна дясната й ръка. Лус обърна бързо глава и трепна. Беше предполагала, че е сама. Габ се беше настанила на ръба на избелял син стол на колелца, който по някакъв раздразнителен начин сякаш подчертаваше цвета на очите й.

На Лус й се искаше да се отдръпне — или поне очакваше, че иска да се отдръпне, но после Габ й отправи невероятно топла усмивка, която накара Лус да се почувства някак защитена, и осъзна, че се радва, задето не е сама.

— Колко от това беше сън? — промърмори тя.

Габ се засмя. На масата до нея имаше бурканче с крем за отстраняване на кожички от ноктите и тя започна да втрива бялото, ухаещо на лимон мазило във възглавничките на ноктите на Лус.

— Зависи — каза тя, като масажираше пръстите на Лус. — Но не обръщай внимание на сънищата. Знам, че всеки път, когато почувствам как светът ми се преобръща надолу с главата, нищо не ме успокоява така, както един маникюр.

Лус погледна надолу. Самата тя никога не си беше падала особено по лака за нокти, но думите на Габ й напомниха за майка й, която винаги предлагаше да отидат на маникюр, когато Лус бе имала лош ден. Докато ръцете на Габ бавно обработваха пръстите й, Лус се запита дали през всичките тези години не беше пропускала едно голямо удоволствие.

— Къде сме? — попита тя.

— Болницата „Лълуотър“.

Първото й излизане от кампуса и се беше озовала в болница на пет минути път от къщата на родителите си. Последното й идване тук беше, за да й направят три шева на лакътя, когато падна от колелото си. Баща й беше останал плътно до нея. Сега не се виждаше никъде.

— От колко време съм тук? — попита тя.

Габ погледна един бял часовник на стената и каза:

— Откриха, че си припаднала от вдишване на дим снощи около единайсет. Общоприето действаща процедура е да викат спешна медицинска помощ, когато намерят в безсъзнание някое хлапе от поправителното училище, но не се безпокой. Ранди каза, че съвсем скоро ще те пуснат да излезеш оттук. Веднага щом родителите ти дадат съгласието си…

— Родителите ми са тук?

— И изпълнени със загриженост за дъщеря си, чак до сцепените цъфнали краища на изрусената коса на майка ти. В коридора са, затънали в попълване на книжа. Казах им, че ще те наглеждам.

Лус изпъшка и притисна лице във възглавницата, при което дълбоката болка в тила й отново се пробуди.

— Ако не искаш да ги виждаш…

Но Лус не пъшкаше заради родителите си. Умираше да ги види. В паметта й възкръсваше библиотеката и пожарът, и новият вид сенки, които ставаха все по-ужасяващи всеки път, когато я намереха. Те винаги бяха мрачни и противни, винаги я караха да се чувства нервна, но снощи почти й се беше сторило, сякаш сенките искаха нещо от нея. А после се беше появило и онова друго нещо, онази повдигаща сила, която я беше освободила.

— Какъв е този поглед? — попита Габ, като наклони глава и размаха ръка във въздуха пред лицето на Лус. — За какво мислиш?

Лус не знаеше как да възприеме внезапното мило отношение на Габ към нея. Помощничка на медицинската сестра не приличаше точно на роля, каквато Габ доброволно би приела, а не можеше да се каже, че наоколо има хора, чието внимание можеше да обсеби. Габ сякаш дори не харесваше Лус. Едва ли би се появила тук просто така, по собствено съгласие, нали?

Но колкото и мило да се държеше Габ, нямаше обяснение за случилото се снощи. Ужасното, отвратително сборище в коридора. Чудноватото усещане, че нещо я тласка напред през чернотата. Странната, завладяваща фигура от светлина.

— Къде е Тод? — попита Лус, спомнила си изпълнените със страх очи на момчето. Беше изпуснала ръката му, бе полетяла, и после…

Тънката като хартия завеса изведнъж беше отметната назад, и се появи Ариана, с ролери с един ред колелца и униформа на червени и бели райета, напомнящи захарна пръчка. Късата й черна коса беше вдигната нагоре и сплетена в поредица джуфки на темето. Тя влезе с пързаляне вътре, понесла поднос, върху който се мъдреха три половинки от кокосови орехи, увенчани с коктейлни чадърчета в неонови цветове.

— Сега, нека изясня това — каза тя с гърлен, носов глас. — Слагате зеления лимон в кокоса и изпивате и двете — а, я чакай малко, намусени физиономии. Какво прекъсвам?

Ариана се завъртя и спря в долната част на леглото на Лус. Протегна ръка и й подаде кокосов орех с полюшващо се розово чадърче.

Габ скочи и грабна кокосовия орех първа, като подуши съдържанието му:

— Ариана, тя току-що преживя травма — укори я тя. — И за твое сведение онова, което прекъсна, беше темата за Тод.

Ариана отметна рамене назад.

— Точно затова й трябва нещо по-силно — възрази тя, като вдигна собственически подноса над главата си, докато двете с Габ се гледаха настойчиво.

— Чудесно — каза Ариана, като извърна поглед от Габ. — Ще й дам твоето скучно старо питие. — Тя подаде на Лус кокосовия орех със синята сламка.

Лус сигурно беше изпаднала в някакъв посттравматичен унес. Откъде бяха взели всичко това? Кокосови черупки? Коктейлни чадърчета? Все едно беше припаднала в поправителното училище, а се беше свестила в „Клуб Мед“^[1].

— Откъде взехте всичко това? — попита тя. — Искам да кажа, благодаря ви, но…

— Влагаме целия си капитал в общите начинания, когато се налага — каза Ариана. — Роланд ни помогна.

Известно време трите седяха и сърбаха през сламките леденостудените, вкусни напитки, докато накрая Лус не издържа:

— Е, да се върнем към Тод…?

— Тод — каза Габ, като прочисти гърло. — Работата е там… че той просто вдиша повече дим, отколкото ти, скъпа…

— Не е — изсъска Ариана. — Той си счупи врата.

Лус ахна, а Габ удари Ариана с чадърчето от напитката си.

— Какво? — каза Ариана. — Лус може да се справи с това. Щом в крайна сметка ще разбере, защо да го смекчаваме?

— Доказателствата все още не са окончателни — каза Габ, като натъртваше думите.

Ариана сви рамене:

— Лус беше там, трябва да е видяла…

— Не видях какво стана с него — каза Лус. — Бяхме заедно, а после някак нещо ни отхвърли и ни раздели. Имах лошо предчувствие, но не знаех — прошепна тя. — Значи той…

— Напусна този свят — каза тихо Габ.

Лус затвори очи. През тялото й премина мразовита тръпка, която нямаше нищо общо с питието. Спомни си как Тод блъскаше като обезумял по стените, потната му ръка, стиснала нейната, когато сенките се спуснаха с рев върху тях, ужасния миг, когато двамата бяха разделени, а тя беше твърде изтощена, за да отиде при него.

Той беше видял сенките. Сега Лус беше сигурна в това. И беше умрял.

След като Тревър умря, не минаваше и седмица, без някое изпълнено с омраза писмо да стигне до Лус. Родителите й започнаха да се опитват да преглеждат внимателно пощата, преди тя да успее да прочете отровните писма, но въпреки това до нея стигаха твърде много такива. Някои писма бяха написани на ръка, други бяха напечатани, едно дори беше с изрязани от списание букви, като писмата за искане на откуп. Убийца. Вещица. Бяха я наричали с толкова много жестоки прозвища, че с тях можеше да се запълни цял албум с изрезки, бяха й причинили достатъчно страдания, че да я принудят да остане заключена вкъщи цяло лято.

Мислеше си, че е направила толкова много, за да се отдалечи от този кошмар: остави миналото зад гърба си, когато дойде в „Меч и Кръст“, съсредоточи се върху уроците си, създаде си приятелства… о, Господи. Пое си дъх през зъби.

— А Пен? — попита тя, като хапеше устната си.

— Пен е добре — каза Ариана. — Пишат за нея на първа страница, като свидетелка на пожара. И двете с мис София се измъкнаха, смърдящи като димна яма от Източна Джорджия, но иначе невредими.

Лус издиша шумно. Най-после една добра новина. Но под тънките като хартия болнични чаршафи цялото й тяло трепереше. Със сигурност скоро същите хора като онези, които бяха дошли при нея след смъртта на Тревър, щяха да я посетят отново. Не само онези, които бяха писали гневните писма. Д-р Санфорд. Служителят, натоварен да отговаря за нея след условното й освобождаване. Полицията.

Точно както преди, щяха да очакват от нея да сглоби цялата история. Да си спомни всяка отделна подробност. Но, разбира се, точно както преди, тя нямаше да е в състояние. В един миг той беше до нея, бяха само двамата. А в следващия…

— Лус! — В стаята нахълта Пен, която държеше голям кафяв балон с хелий. Беше с форма на руло лейкопласт и отгоре със сини ръкописни букви пишеше „Дръж се!“ — Какво е това? — попита тя, като погледна критично другите три момичета. — Някакво „пижамено парти“?

Ариана беше отвързала кънките си и се покатери на малкото легло до Лус. Държеше по едно питие във всяка ръка и беше облегнала глава на рамото на Лус. Габ нанасяше безцветен лак върху свободната ръка на Лус.

— Да — изкикоти се Ариана. — Присъедини се към нас, Пенилоуфър. Тъкмо се канехме да поиграем на „Истина или осмеляване“. Ще те оставим да започнеш първа.

Габ се опита да прикрие смеха си с изискано престорено кихане.

Пен сложи ръце на хълбоците си. Лус изпита съчувствие към нея, а освен това беше и малко уплашена. Пен изглеждаше доста разгневена.

— Един от съучениците ни умря снощи — внимателно произнесе Пен. — А Лус можеше да пострада наистина сериозно. — Тя поклати глава. — Как можете вие двете да се размотавате така в подобен момент?

— Оооо — каза Ариана, като погледна към Пен със сериозно лице. — Ти го харесваше, нали?

Пен вдигна една възглавница от стола зад гърба си и замери с нея Ариана. Въпросът беше в това, че Пен беше права. Наистина беше странно, че Ариана и Габ приемаха смъртта на Тод… почти лековато. Сякаш непрекъснато виждаха да се случват такива неща. Сякаш това не им се отразяваше така, както се отразяваше на Лус. Но те не можеха да знаят онова, което знаеше Лус за последните мигове на Тод. Не можеха да знаят защо тя се чувстваше толкова зле точно сега. Тя потупа долната част на леглото, за да подкани Пен да седне, и й подаде онова, което беше останало в леденостудения кокосов орех.

— Излязохме през задния изход и после… — Лус дори не можеше да изрече думите. — Какво стана с теб и мис София?

Пен хвърли мнителен поглед към Ариана и Габ, но никоя от двете не направи опит да подметне неприятна забележка. Пен се предаде и се настани на ръба на леглото.

— Тъкмо се качих там да я питам за… — Тя отново хвърли поглед към другите две момичета, после погледна многозначително Лус. — Да й задам онзи въпрос. Тя не знаеше отговора, но искаше да ми покаже една друга книга.

Лус съвсем беше забравила за издирването, което двете с Пен бяха предприели снощи. Струваше й се толкова далечно, и толкова неуместно, след онова, което се беше случило.

— Отдалечихме се на две крачки от бюрото на мис София — продължи Пен — и с ъгълчето на окото си видях мощна струя светлина. Искам да кажа, чела съм за спонтанно възпламеняване, но това беше…

Дотогава вече и трите момичета се навеждаха напред. Историята на Пен беше новина за първа страница.

— Нещо трябва да го е предизвикало — каза Лус, като се опитваше да си представи мислено бюрото на мис София. — Но не мисля, че в библиотеката имаше някой друг.

Пен поклати глава:

— Нямаше. Мис София каза, че някоя жица в една от лампите трябва да е дала на късо. Каквото и да е станало, този пожар разполагаше с много гориво. Всичките й документи изгоряха без следа. — Тя щракна с пръсти.

— Но тя е добре, нали? — попита Лус, като опипваше тънкия като хартия ръб на болничната си нощница.

— Разстроена, но невредима — каза Пен. — Пожарникарските пръскачки най-сетне се появиха, но предполагам, че е изгубила доста неща. Като й казаха какво е станало с Тод, тя като че ли беше прекалено зашеметена, та изобщо да разбере.

— Може би всички сме прекалено зашеметени, за да разберем — каза Лус. Този път Габ и Ариана кимнаха от двете й страни. — Те… родителите на Тод… знаят ли? — попита тя, като се питаше как, за бога, щеше да обясни на собствените си родители какво се е случило.

Представи си ги как попълват книжа във фоайето. Дали изобщо щяха да искат да я видят? Дали щяха да свържат смъртта на Тод с тази на Тревър… и проследявайки двете ужасни истории, да стигнат до нея?

— Подслушах Ранди, докато говореше по телефона с родителите на Тод — каза Пен. — Май ще подадат съдебен иск. По-късно днес ще върнат тялото му във Флорида.

Това ли беше всичко? Лус преглътна.

— В четвъртък „Меч и Кръст“ ще проведе възпоменателна служба за него — каза тихо Габ. — Даниел и аз ще помогнем за организирането й.

— Даниел ли? — повтори Лус, преди да е успяла да се овладее. Хвърли поглед към Габ, и въпреки че тя бе смазана от печал, Лус неволно си припомни образа, в който най-напред беше видяла това момиче: русокоса прелъстителка с розови устни.

— Именно той ви намери двете снощи — каза Габ. — Отнесе ви от библиотеката в канцеларията на Ранди.

Даниел я беше носил? Тоест… беше обгръщал тялото й с ръце? Споменът за съня нахлу в паметта й и усещането, че лети — не, че се носи плавно — я завладя. Почувства се твърде прикована към леглото. Закопня болезнено за същото онова небе, онзи дъжд, за устата на Даниел, за зъбите му, за това езикът му отново да се слее с нейния. Лицето й се сгорещи, първо от желание, после от мъчителната невъзможност нещо от това да се случи, докато е будна. Онези великолепни, ослепителни криле не бяха единственото нереално и удивително нещо в онзи сън. Истинският Даниел щеше само да я занесе до стаята на училищната сестра. Никога нямаше да я пожелае, никога нямаше да я вземе в обятията си, не и по този начин.

— Лус, добре ли си? — попита Пен. Тя развяваше около пламналите бузи на Лус чадърчето от питието й.

— Чудесно — каза Лус. Беше невъзможно да избие от ума си онези криле. Да забрави усещането от лицето му, наведено над нейното. — Предполагам, че просто още се съвземам.

Габ я потупа по главата:

— Когато чухме какво се е случило, със сладки приказки придумахме Ранди да ни позволи да ти дойдем на свиждане — каза тя, като завъртя очи. — Не искахме да се събудиш сама.

На вратата се почука. Лус очакваше да види нервните изражения на родителите си, но не влезе никой. Габ се изправи и погледна Ариана, която не понечи да стане.

— Вие стойте тук. Аз ще се оправя с това.

Лус още беше зашеметена от онова, което й бяха казали за Даниел. Въпреки че изобщо не звучеше логично, искаше й се отвън пред вратата да е той.

— Как е тя? — попита един глас шепнешком. Но Лус го чу. Беше той. Габ промърмори нещо в отговор.

— Каква е цялата тази сбирка? — изръмжа Ранди пред стаята. Лус разбра със свито сърце, че това означава край на посещенията. — Онзи, който успя да ме уговори да ви пусна тук всичките, хулигани такива, получава наказание. И, не, Григори, няма да приема цветя или подкупи. Всички се качвайте в микробуса.

Щом чуха гласа на възпитателката, Ариана и Пен се свиха, после забързано се заловиха да натикат кокосовите черупки под леглото. Пен натъпка чадърчетата от напитките в кутията си за моливи, а Ариана пръсна във въздуха някакъв парфюм с аромат на ванилия и мускус. Пъхна на Лус късче ментова дъвка.

Пен се закашля, задавена от носещ се облак парфюм, после се наведе бързо към Лус и прошепна:

— Веднага щом се изправиш отново на крака, ще намерим книгата. Мисля, че и за двете ни ще е добре да сме постоянно заети, да съсредоточим мислите си върху разни неща.

Лус стисна ръката на Пен с благодарност и се усмихна на Ариана, която изглеждаше твърде заета да си връзва ролерите, за да ги е чула.

Точно в този миг Ранди нахълта през вратата:

— Още сбирки! — кресна тя. — Не е за вярване.

— Ние тъкмо… — понечи да каже Пен.

— Си тръгвахте — довърши вместо нея Ранди. Държеше в ръка букет диви бели божури. Странно. Бяха любимите на Лус. И беше толкова трудно да се намерят разцъфнали тук.

Ранди отвори един шкаф под мивката и затършува за минута, после измъкна малка, прашна ваза. Напълни я с мътна вода от крана, грубо пъхна божурите вътре, и ги остави на масата до Лус.

— Тези са от приятелите ти — каза тя, — които сега до един ще се сбогуват.

Вратата беше широко отворена и Лус виждаше Даниел, облегнат на рамката. Беше вдигнал брадичка, а сивите му очи бяха потъмнели от тревога. Срещна погледа на Лус и й се усмихна леко. Когато отметна косата от очите си, Лус видя на челото му малка, тъмночервена рана.

Ранди избута Пен, Ариана и Габ през вратата. Но Лус не можеше да откъсне очи от Даниел. Той вдигна ръка във въздуха и изрече с устни нещо, което тя предположи, че беше „Съжалявам“, точно преди Ранди да ги изблъска навън.

— Надявам се да не са те изтощили — каза Ранди, като се промъкна до вратата със сърдита гримаса.

— О, не! — Лус поклати глава, осъзнавайки колко много беше започнала да разчита на лоялността на Пен и странното умение на Ариана да разведрява и най-мрачното настроение. Габ също се държа мило с нея. А Даниел, макар че едва го беше видяла, беше направил повече за възстановяването на душевния й покой, отколкото изобщо би предположил. Беше се отбил да я види как е. Беше си мислил за нея.

— Хубаво — каза Ранди. — Защото часовете за свиждане още не са свършили.

Сърцето на Лус отново заби ускорено, докато очакваше да види родителите си. Но се чу само рязко потропване по линолеума, и скоро Лус видя дребничката фигура на мис София. Слабите й рамене бяха наметнати с пъстър есенен индийски шал, а устните й бяха оцветени в наситеночервено в тон с него. Зад нея вървяха нисък, плешив мъж в костюм, и двама полицаи, единият — топчест, а другият — слаб, и двамата с оредяващи коси и скръстени ръце.

Топчестият полицай беше по-млад. Той седна на стола до Лус, после — когато забеляза, че никой друг не беше понечил да седне — отново се изправи и пак скръсти ръце.

Плешивият пристъпи напред и подаде ръка на Лус.

— Аз съм господин Шулц, юридическият съветник на училището. — Лус сковано се ръкува с него. — Тези полицаи просто ще ви зададат няколко въпроса. Нищо, което може да бъде използвано в съда, само опит да уточним подробностите от злополуката…

— А аз настоях да съм тук по време на разпита, Лусинда — добави мис София, като излезе напред и погали Лус по косата. — Как си, миличка? — прошепна тя. — В състояние на предизвикана от шока амнезия?

— Добре съм…

Лус млъкна рязко, когато зърна още две фигури в рамката на вратата. Едва не избухна в сълзи, когато видя тъмнокосата, къдрава глава на майка си и големите очила на баща си с рамки от черупка на костенурка.

— Мамо — прошепна тя, твърде ниско, за да я чуе някой друг. — Татко.

Те се втурнаха към леглото, като я прегърнаха силно и стиснаха ръцете й. Ужасно й се искаше да ги прегърне, но се чувстваше твърде слаба, за да направи нещо повече от това да остане неподвижна и да поеме познатата утеха от докосването им. Очите им бяха точно толкова изплашени, колкото се чувстваше тя.

— Какво се случи, милинка? — попита майка й.

Тя не можеше да изрече и дума.

— Казах им, че си невинна — каза мис София, като се обърна да напомни на полицаите: — Избягвайте изтъкването на зловещи прилики.

Разбира се, те разполагаха със сведения за злополуката с Тревър, и разбира се, че ченгетата щяха да намерят станалото за… заслужаващо отбелязване в светлината на смъртта на Тод. Лус имаше достатъчно опит с полицаи, за да знае, че в крайна сметка щеше само да ги вбеси и подразни.

Слабият полицай имаше дълги сивеещи бакенбарди. Изглежда, че отворената папка с досието й в ръката му изискваше пълното му внимание, защото той нито веднъж не вдигна поглед към нея.

— Госпожице Прайс — каза той с бавен провлачен южняшки акцент. — Защо двамата с господин Хамънд сте били сами в библиотеката в такъв късен час, когато всички останали ученици са били на парти?

Лус хвърли поглед към родителите си. Майка й хапеше начервените си устни. Лицето на баща й беше бяло като чаршафа на леглото.

— Не бях с Тод — каза тя, без да разбира накъде върви разпитът. — Бях с приятелката ми, Пен. И мис София също беше там. Тод четеше сам и когато започна пожарът, изгубих Пен, а Тод беше единственият, когото успях да намеря.

— Единственият, когото сте успели да намерите… за да направите какво?

— Почакайте една минутка. — Господин Шулц излезе напред и прекъсна полицая. — Ще позволите ли да ви напомня, че това е било злополука. Не разпитвате заподозрян.

— Не, искам да отговоря — каза Лус. В тази мъничка стая имаше толкова много хора, че тя не знаеше накъде да гледа. Погледна изпитателно полицая: — Какво имате предвид?

— Избухлив човек ли сте, госпожице Прайс? — Той стисна папката. — Бихте ли се нарекли „самотница“?

— Достатъчно — прекъсна го баща й.

— Да, Лусинда е сериозна ученичка — добави мис София. — Тя не хранеше лоши чувства към Тод Хамънд. Случилото се е злополука и нищо повече.

Полицаят хвърли поглед към отворената врата, сякаш му се искаше мис София да се премести от външната й страна.

— Да, мадам. Е, с тези случаи в поправителните училища, оправдаването по липса на доказателства невинаги е най-отговорното…

— Ще ви кажа всичко, което знам — каза Лус, като смачка чаршафа на топка в юмрука си. — Нямам какво да крия.

Тя ги преведе през случилото се възможно най-добре, като говореше бавно и ясно, за да не кара родителите си да повдигат нови въпроси, и за да могат полицаите да си водят бележки. Не си позволи да се отдаде на емоциите, което май беше точно какво очакваха всички. И — след като пропусна появата на сенките — историята звучеше много смислено и логично.

Бяха хукнали към задната врата. Бяха намерили изхода в края на дълъг коридор. Стълбите се спускали бързо и стръмно от перваза, а те и двамата с Тод бягали толкова силно, че нямало как да спрат и се претърколили по стълбите. Тя изгубила следите му и си ударила главата достатъчно силно, че да се събуди тук дванайсет часа по-късно. Това беше всичко, което си спомняше.

Не им остави много материал за оспорване. Това беше само истинският й спомен за нощта, с който да се пребори — сама.

Когато всичко приключи, господин Шулц наклони въпросително глава към полицаите, сякаш питаше: „Е, доволни ли сте сега?“, а мис София се усмихна широко на Лус, сякаш двете заедно бяха успели в нещо невъзможно. Майката на Лус изпусна дълга въздишка.

— Ще обмислим това в полицейското управление — каза слабият полицай, като затвори досието на Лус с такова примирение, сякаш искаше да му благодарят за услугите му.

После четиримата излязоха от стаята и Лус остана сама с родителите си.

Тя им отправи най-сполучливото изражение в стил „заведете ме у дома“, което успя да докара. Устната на майка й потрепери, но баща й само преглътна.

— Ранди ще те върне в „Меч и Кръст“ днес следобед — каза той. — Не гледай така стреснато, миличка. Докторът каза, че си добре.

— Повече от добре — добави майка й, но звучеше неуверено.

Баща й я потупа по ръката.

— Ще се видим в събота. Само още няколко дни.

Събота. Тя затвори очи. „Денят на родителите“. Очакваше го с нетърпение още от мига, в който бе пристигнала в „Меч и Кръст“, но сега смъртта на Тод бе опетнила всичко. Родителите й сякаш почти нямаха търпение да я оставят. По някакъв начин не искаха действително да се справят с реалността на факта, че имат дъщеря, която учи в поправително училище. Бяха толкова нормални. Не можеше наистина да ги обвинява.

— Почини си сега, Лус — каза баща й, като се наведе да я целуне по челото. — Прекара дълга, тежка нощ.

— Но…

Наистина беше изтощена. За кратко затвори очи, и когато ги отвори, родителите й вече махаха от прага.

Измъкна едно закръглено бяло цвете от вазата и го вдигна бавно към лицето си, като се възхищаваше на силно изпъкналите листа и крехките цветчета, с все още влажните капчици нектар в средата. Вдъхна мекия, наситен аромат на цветето.

Опита се да си ги представи как бяха изглеждали в ръцете на Даниел. Опита се да си представи откъде ли ги беше взел, и какво ли му се беше въртяло в ума.

Беше такъв странен избор на цветя. Дивите божури не растяха в мочурливите земи на Джорджия. Не се прихващаха дори в почвата в градината на баща й в Тъндърболт. И нещо повече — не приличаха на никои божури, които Лус бе виждала преди. Цветовете бяха големи колкото присвити в шепа длани, а мирисът й напомняше за нещо, което не можеше да определи точно.

Съжалявам, беше казал Даниел. Само че Лус не можеше да проумее за какво.